Херман Мелвил
Историята на Тоун-хо (Един разказ за северната част на Тихия океан)

(Както я разказах в Златната гостилница)

Нос Добра надежда и цялата водна област около него прилича много на някой прочут кръстопът по голямо шосе, където можете да срещнете повече пътници, откъдето и да е другаде.

Наскоро след разговора с Гони^[1] срещнахме друг завръщащ се в родината кораб — Тоун-хо^[2], на който почти всички гребци бяха полинезийци. В краткото взаимно посещение получихме важни вести за Моби Дик. Интересът към Белия кит бе засилен сега у мнозина от една случка, станала на Тоун-хо и свързваща смътно с тоя кит чудното, видоизменено връхлитане на тъй нареченото божие наказание, което настига понякога известни хора. Последното обстоятелство заедно с особените допълнения, съставящи, така да кажем, тайната същност на трагедията, която ще разправя, не стигна никога до ушите на капитан Ахав или помощник-капитаните му. Защото тази част от историята беше известна на самия капитан на Тоун-хо. Тя беше лично притежание на трима съюзени бели моряци от кораба, един от които я бе съобщил, както изглежда, на Таштего с римски заповеди да я пази в тайна; но още на следната нощ Таштего изказа при бълнуване толкова много, че когато се събуди, трябваше да доизкаже и останалото. И все пак това нещо оказа такова силно влияние върху моряците от Пекууд и им вдъхна такава страшна коректност, че те запазиха тайната и нито дума по тоя въпрос не стигна по-далеко от предната мачта на Пекууд. Като оставям да вмъкна, когато му дойде времето, тази тъмна нишка в разказаната на кораба история, започвам разказа за странната случка така, както съм го запомнил.

Желая да запазя стила, с който я разказах някога в Лима в навечерието на някакъв празник пред неколцина мои испански приятели, които пушеха, удобно изтегнати на облицованата с тежко злато тераса на Златната гостилница. С двама от тия изтънчени кавалери, дон Педро и дон Себастиан, бях много близък, затова те ми задаваха от време на време въпроси, на които отговарях съответно.

Две години приблизително преди да науча събитията, които ще ви предам, нантукетският китоловен кораб Тоун-хо кръстосвал из вашия Тих океан, на няколко дни път западно от стряхата на прекрасната Златна гостилница. Намирал се малко на север от екватора.

Една сутрин, след като започнали както всеки ден да работят с помпите, моряците забелязали, че в трюма имало повече вода от обикновено. Предположили, че корабът е бил пробит от някоя риба-меч. Но тъй като капитанът, който имал някакво особено основание да вярва, че из тия места го очаква рядка сполука и поради това не желаел да ги напусне, а пък и пробивът не изглеждал много опасен, макар и да не могли да го открият след преглеждане на трюма, доколкото това било възможно при доста бурното море, корабът продължил да кръстосва и моряците работели с помпите на доста продължителни смени, но не им потръгнало; минали няколко дни, а пробивът не само не бил открит, но явно ставал все по-голям. И то дотолкова, че разтревоженият капитан се насочил с всички платна към най-близкото островно пристанище, за да обърнат и поправят кила.

При все че му предстояло не малко път, той не се страхувал, че може да потъне, стига да има поне малко щастие, защото помпите му били превъзходни, а тридесет и шестимата моряци, работейки на редовни смени, можели да поддържат лесно кораба над водата дори ако пробивът би се удвоил. Почти цялото пътуване всъщност се придружавало от много благоприятен ветрец и Тоун-хо би стигнал съвсем благополучно в пристанището без никаква злополука, ако не било грубиянското държане на помощник-капитана Радни от Винярд и жестоко пламналата мъст на Стийлкилт, езерец и юначага от Буфало.

— Езерец!… от Буфало! Моля ви се, какво значи езерец и къде се намира Буфало? — каза дон Себастиан, като се понадигна от огромната си рогозка.

— На източния бряг на езерото Ири, дон; но ако бъдете любезен да почакате, ще чуете може би още по тоя въпрос. И така, господа, в двумачтови бриги и тримачтови кораби, големи и яки като тия, които тръгват от вашия стар Калао за далечната Манила, този езерец от сърцето на континентална Америка бил израснал с обичайните пиратски представи на орачите за океана. Защото нашите преливащи едно в друго сладководни морета Ири, Онтарио, Хюрън, Сюпириър и Мичиган са безбрежни като океан и имат някои от най-прекрасните му особености с прибрежното разнообразие от раси и климати. В тях има обширни архипелази от романтични острови, каквито има в Полинезия: голяма част от бреговете им са населени от две съвсем различни раси в Атлантическия океан; чрез тях може да се стигне по вода до многобройните ни източни селища, пръснати по бреговете им; по тях се мръщят тук-там батареи или оръдия, накацали като кози на високия Макиноу^[3]; те са слушали флотските салюти при морски победи; от време на време отстъпват бреговете си на жестоки варвари, чиито червени лица се подават из кожените вигвами; на левги и левги край тях се простират стари девствени гори, където мрачните борове се извисяват като гъсти редици крале в готска генеалогия; в тия гори се крият диви африкански хищници и свилени създания, чиято кожа се изнася за мантии на татарски императори; в тях се оглеждат павираните столици Буфало и Кливланд, както и селата на индианското племе уинебаго; по тях плават еднакво платноходният търговски кораб, щатският военен крайцер, параходът и буковата лодка; по тях фучат същите ужасни, опустошителни северни ветрове, които плискат другаде солени вълни; те знаят много добре какво е корабокрушение, защото макар и да са насред материка, в тях е потъвал посред нощ, далеч от суша, не един кораб с целия разпищял се екипаж. Така че, господа, макар и жител на сушата, Стийлкилт е бил роден и израснал в бурния океан; и бил храбър моряк. Що се отнася до Радни, при все че като дете може да го е повалял на самотния нантукетски бряг, оставяйки го на грижите на родното място; при все че в по-нататъшния си живот дълго е бродил из нашия суров Атлантик и вашия мечтателен Тих океан; и той бил отмъстителен и свадлив като див моряк, току-що пристигнал от местности, където се разправят с ножове с дръжки от бикови рога. Въпреки това този нантукетец бил добросърдечен; а морякът от езерните области, макар и същински дявол, може да бъде безобиден и кротък, ако се държат с него с непоколебима твърдост, смекчена само от обикновеното прилично човешко отношение, на каквото има право и най-жалкият роб. Така поне се държал Стийлкилт досега. Но Радни е бил, изглежда, обречен и полудял, а Стийлкилт… Впрочем, ей сега ще чуете, господа.

Най-много ден-два след като Тоун-хо се насочил към островното пристанище, отворът като че пак се разширил, но само дотолкова, че се налагало всеки ден да работят малко повечко от час с помпите. Трябва да знаете, че в улегнал и цивилизован океан като нашия Атлантик някои собственици на търговски кораби не смятат изпомпването за много важна работа; при все че ако в някоя спокойна сънна нощ дежурният офицер забрави случайно дълга си в това отношение, вероятно е нито той, нито другарите му да си го спомнят, защото екипажът се е замъкнал неусетно в трюма. Дори в бурните дивашки морета далеко на запад оттук е нещо съвсем необичайно, господа, корабните помпи да свистят в хор и при сравнително дълго пътуване, ако пътят минава покрай лесно достижими брегове или ако има друга възможност за подслоняване. Само ако пробитият съд е в съвсем отдалечени води, в области, където наистина няма никаква суша, капитанът започва да се тревожи.

Така било и с Тоун-хо; когато се разбрало, че пробивът се е разширил, част от екипажа се позагрижил; особено помощник-капитанът Радни. Той заповядал да разпънат добре горните ветрила, да ги привържат отново в долния край, да ги изложат напълно към вятъра. Предполагам, господа, че този Радни е бил толкова страхлив и склонен да се поддаде на безпокойства и опасения за собствената си личност, колкото всеки безстрашен и безразсъден сухоземен или морски жител. Затова, когато проявил тази загриженост за безопасността на кораба, някои моряци заявили, че го прави само защото е негов собственик. И когато работели вечерта с помпите, не малко се шегували лукаво на тази тема, докато по краката им плискала непрестанно бистра вода; бистра като планински извор, господа, тази вода бълбукала в помпите над палубата и се изливала в буйни струи през отворите в подветрения борд.

Както много добре знаете, нерядко се случва в нашия традиционно установен — воден или какъвто и да е друг — свят, когато някой, поставен начело на своите подобни, открие между тях човек, който значително го надвишава в самочувствието си за мъжественост, веднага да почувствува непобедима неприязън и озлобление към него; и ако му се падне случай да събори и превърне в купчина пепел тази кула на своя подчинен. Все едно дали това мнение е право, или не е право, господа, Стийлкилт бил във всеки случай високо, красиво животно с глава на римлянин и развяваща се златиста брада като ресните на попоните на пръхтящия жребец на последния ви вицекрал; и с ум, сърце и душа, които биха направили Стийлкилт Карл Велики, ако би бил син на неговия баща, докато помощник-капитанът Радни бил грозен като муле; и като муле издържлив, упорит и зъл. Той не обичал Стийлкилт и Стийлкилт знаел това.

Зърнал, че помощник-капитанът се приближава, докато сам той работел на помпата заедно с другите, езерният жител се престорил, че не го забелязва, и продължил без страх веселите си закачки.

— Така, така, момчета, тази вода е чудесна; я някой от вас да вземе канче да я опитаме. Ей богу, заслужава да я налеем в бутилка. Знаете ли какво ще ви кажа, струва си старият Рад да загуби парите си заради нея; най-добре ще е да отсече тази част от кила и да го изпрати направо в родината. Всъщност, момчета, тази риба-меч само е започнала работата; след това се е върнала с цяла банда корабостроители, риби-шиш, риби-пили и какви ли не; цялата шайка сега сече и реже усърдно кила; предполагам, че го дооправят. Ако старият Рад беше тук, бих го посъветвал да се хвърли да ги изгони. Ще му кажа, че ще му опростят имота. Но Рад е добра душица… пък и хубавец. Разправят, момчета, че останалите си пари е вложил в огледала.

Не знам дали би отстъпил на такъв нещастник като мене модел от носа си.

— Да ослепеете дано! Защо е спряла тази помпа? — изревал Радни, като се престорил, че не е чул разговора на моряците. — Заблъскайте я пак!

— Да, да, сър — казал Стийлкилт, весел като щурец. — Живо, момчета, живо! Хайде!

И помпата засвистяла отново като петдесет пожарникарски маркуча; на хората изпопадали шапките и скоро се чуло пъхтене, сочещо крайно напрежение на жизнените им сили.

Изоставяйки най-сетне помпата заедно с цялата си смяна, езерецът пристъпил напред запъхтян, седнал на рудана със зачервено лице и кървясали очи и започнал да изтрива обилната пот от челото си. Не зная, господа, какъв зъл дух обзел Радни да се заяде с такъв човек и в такова раздразнено физическо състояние, но той се заял. Разхождайки се нетърпеливо по палубата, помощник-капитанът му заповядал да вземе метла да помете дъските и да прибере с лопата нечистотиите, каквито би могла да остави една пусната на свобода свиня.

Чистенето на палубата, господа, е домакинско задължение, което се върши редовно всяка вечер, щом няма буря; известно е, че се е вършило дори на потъващи кораби. Такава е неумолимостта на морските обичаи и инстинктивната любов на моряците към чистотата, че някои не се съгласяват да потънат, преди да измият предварително лицето си. Но на всички кораби метенето е установено задължение на юнгите, ако ги има. Освен това за работене с помпите били разпределени на смени най-силните мъже от Тоун-хо; а тъй като бил най-едър от всички моряци, Стийлкилт бил редовно посочван за водач на една от смените; така че би трябвало да бъде освободен от всяка по-проста работа, несвързана с чисто моряшките задължения, както постъпвали с другарите си. Споменавам тия подробности, за да може да разберете точно как стояли работите между двамата.

Нещо повече; заповедта да вземе лопатата целяла така очевидно да унизи и оскърби Стийлкилт, както ако Радни би го заплюл в лицето. Всеки моряк от китоловен кораб би го разбрал; всичко това, а несъмнено и още много нещо било ясно разбрано от нашия езерец, щом помощник-капитанът изрекъл заповедта си. Но когато, застанал за миг неподвижно, той видял упоритите озлобени очи на помощник-капитана и съзрял натрупаните там бурета барут и безшумно пълзящия към тях подпален фитил; когато видял инстинктивно всичко това, странната търпеливост и нежелание да засили още повече избухливостта у един вече разгневен човек — нежелание, изпитвано най-често от действително храбрите мъже дори когато са оскърбени, — това именно безименно, призрачно чувство, господа, обзело Стийлкилт.

Така че с най-обикновен тон, попроменен само от временната физическа преумора, той отговорил, че метенето на палубата не е негова работа и няма да я извърши. След това, без да спомене за лопатата, посочил тримата постоянни метачи, които не работели на помпите и не вършели почти нищо през целия ден. На това Радни изругал и повторил с оскърбително заповеднически тон, че иска безусловно изпълнение на заповедта; в същото време тръгнал към все още седналия езерец, държейки в ръка бъчварски дървен чук, който грабнал от близкостоящо буре.

Разгорещен и възбуден от тежкия труд с помпите, въпреки първото си безименно чувство на търпимост, изпотеният Стийлкилт едва ли би могъл да понесе това държание на помощник-капитана; но успявайки все пак да потуши пламването си, той продължил да стои упорито на мястото си, без да продума, докато най-после разгневеният Радни размахал чука на няколко пръста пред лицето му и яростно му наредил да изпълни заповедта.

Стийлкилт станал, отдръпнал се бавно зад рудана, последван упорито от помощник-капитана със заплашителния чук, и повторил решително намерението си да не се подчини. Но като видял, че търпеливостта му не оказва никакво въздействие, вдигнал с неизразима, ужасна заплашителност свитата си ръка, за да отстрани самомнителния глупак — напразно. В такова положение двамата започнали да обикалят бавно скрипеца, докато най-после, решен да не отстъпва повече, смятайки, че е търпял колкото му е било угодно, езерецът спрял до люка и казал на офицера:

— Мистър Радни, няма да ви послушам. Хвърлете този чук или се пазете.

Но обреченият помощник-капитан се приближил още повече до мястото, където бил застанал езерецът, и размахал чука на два пръста пред зъбите му, повтаряйки същевременно цял низ нетърпими проклятия. Без да мръдне ни на косъм, пронизвайки го право в очите с непоколебимия си остър поглед, Стийлкилт стиснал десницата зад гърба си, измъкнал я полека и казал на преследвача, ако чукът само докосне бузата му, той (Стийлкилт) ще го убие. Но, господа, глупакът бил обречен на гибел от самата съдба. Чукът докоснал веднага бузата; в следния миг долната челюст на помощник-капитана била разбита и той паднал върху люка, повръщайки кръв като кит.

Още преди да чуят назад вика на Радни, Стийлкилт разлюлял едно от водещите горе странични въжета на мачтата, където двама негови другари били дежурни. И двамата били каналци.

— Каналци ли? — извика дон Педро. — Ние сме виждали много китоловни кораби в пристанищата си, но никога не сме чували за вашите каналци. Извинете, кои и какви са те?

— Каналци, дон, са лодкари от големия ни канал Ири, трябва да сте чували за него.

— Не, сеньор, в тая скучна, гореща, крайно ленива, консервативна страна ние познаваме твърде малко вашия енергичен север.

— Така ли? Добре тогава, дон, напълнете ми пак чашата. Вашата чича^[4] е прекрасна; а преди да продължа по-нататък, ще ви кажа какво представляват нашите каналци, защото това може да изясни по-добре разказа ми.

На триста и шестдесет мили, господа, по цялата ширина на щата Ню Йорк, през голям брой многолюдни градове и цъфтящи села; през дълги, нерадостни, ненаселени мочурища и богато обработени, несравнимо плодородни полета; през билярдни и барове; през глъбините на непроходими гори; по римските сводове на индиански реки; на слънце и на сянка; с щастливи или разбити сърца; през цялата просторна и разнообразна гледка на Мохаукските графства; и главно из редицата снежнобели черквици, чиито островърхи камбанарии се издигат като крайпътни знаци, тече непрестанният поток на венециански покварен и често неуреден от никакви закони живот. Това са, господа, истински ашанти^[5]. Там реват тия езичници; там ще ги срещнете всякога до собствената си врата; под дългите сенки на заслоняващите от вятъра черкви. Защото по някаква странна фаталност, както столичните разбойници се навъртат постоянно около съдилищата, така и грешниците, господа, се срещат най-много около светите места.

— Монах ли минава? — каза дон Педро, поглеждайки с шеговита загриженост надолу към многолюдния площад.

— За щастие на нашия северен приятел инквизицията на мадам Изабела е изчезнала в Лима — изсмя се дон Себастиан. — Продължавайте, сеньор.

— Един миг! Извинете! — извика друг от компанията. — От името на всички тук присъствуващи жители на Лима искам да ви изтъкна, господин моряко, че не пропуснахме да отбележим как, когато правехте сравнението си, за пример на поквара взехте не днешната Лима, а далечната Венеция. О, не се покланяйте и не се преструвайте на изненадан; вие знаете поговорката по цялото това крайбрежие: „покварен като Лима“. Тя изтъква още повече онова, което казахте: вечно отворените църкви са по-пълни от билярдните… а същевременно — „покварен като Лима“. Така е и с Венеция: бил съм там — в свещения град на благословения евангелист свети Марко!… Пречисти го, свети Доминик! Чашата ви! Благодаря, ето, напълвам я пак, а сега продължавайте.

— Ако опишем свободно склонностите му, господа, каналецът би представлявал прекрасен драматичен герой, така богато и живописно е покварен. Като Марк Антоний, прекарващ по цели дни по зеления, цъфтящ Нил, той плава безгрижно, забавлява се открито със своята румена Клеопатра и препича бедрата си с цвят на праскова върху слънчевата палуба. Но на сушата тази изнеженост се захвърля. Там е познат с разбойническото облекло и нахлупената шапка с ярки панделки, които носи с гордост. Плашило за усмихнатите простодушни села, през които минава, а в градовете бягат от мургавото му лице и дръзко перчене. Когато скитах веднъж по неговия канал, един от тия каналци се отнесе много добре с мене; от сърце му благодаря и съм му признателен; често пъти едно от най-добрите качества на тия насилници е, че със същата ръка, с която могат да ограбят някой богаташ, са готови да подкрепят непознат бедняк, изпаднал в беда. С една дума, господа, какви диваци живеят по канала се доказва най-добре от факта, че в нашата дива китоловна флота има голям брой най-изтъкнати техни представители и едва ли някоя човешка порода, като изключим жителите на Сидней, вдъхва по-голямо недоверие на капитаните на китоловни кораби. Не по-малко странно в случая е това, че за хиляди наши селянчета и младежи, родени по бреговете му, пълният с изпитания живот по големия канал е единствен преход между спокойното отрастване в християнска нива и неуморното порене водите на най-варварски морета.

— Разбирам! Разбирам! — извика дон Педро, като разля своята чича върху сребристата си плисирана яка.

— Няма смисъл да се пътува! Навсякъде е като в Лима. Аз мислех, че във вашия умерен север хората са студени и благочестиви като хълмовете… Но разказвайте.

— Отклоних се, господа, оттам, където нашият езерец бе разлюлял страничното въже. Още в същия миг той бил заобиколен от трима по-млади помощник-капитани и четиримата харпунери, които се струпали на палубата. Към тях се присъединили и други моряци и веднага настъпила суматоха, сред която храбрият капитан, застанал настрана, подскачал насам-натам с китоловно копие в ръка и викал на офицерите да пипнат омразния негодник и да го замъкнат към капитанския мостик. От време на време се приближавал до променящите се граници на схватката и се опитал да изтегли оттам с копието си своя противник. Но Стийлкилт и неговите юначаги не се оставили да бъдат победени; успели да стигнат до предната палуба, тези морски парижани^[6], наредили набързо до рудана три-четири големи бурета и се залостили зад тази барикада.

— Излезте оттам, пирати! — ревял капитанът, заплашвайки ги с донесените му от прислужника два пистолета. — Излезте оттам, главорези!

Стийлкилт се качил на барикадата и започнал да се разхожда предизвикателно, без да иска и да знае за пистолетите, като заявил ясно на капитана, че убийството му (на Стийлкилт) ще бъде знак за кръвопролитен бунт от страна на целия екипаж. Страхувайки се, че това може да се окаже напълно вярно, капитанът поотстъпил, но все пак заповядал на бунтовниците да се върнат веднага по местата си.

— Обещавате ли да не ни закачате, ако го сторим? — запитал главатарят.

— Връщайте се! Връщайте се!… Не обещавам нищо!… По местата си! Да не искате корабът да потъне, като напуснете работа в такова време? Връщайте се! — и той вдигнал отново пистолета.

— Да потъне корабът ли! — извикал Стийлкилт. — Добре, нека потъне. Ни един от нас няма да се върне, ако не обещаете, че няма да вдигнете въже срещу нас. Какво ще кажете, хора? — обърнал се той към другарите си.

Отговорът бил яростен смях.

Езерецът патрулирал по барикадата, без да сваля поглед от капитана, подхвърляйки от време на време: „Не е по наша вина; ние не го желаехме; казах му да остави чука; метенето е работа за прислужник; той би трябвало да ме познава; казах му да не дразни бика; като че съм си счупил пръста о проклетата му челюст; онова там на предната палуба, хора, не са ли брадвички за кълцане на месо? Погледнете тия лостове, юнаци. Капитане, опомнете се, за бога! Кажете каквото искате; не бъдете глупав, забравете всичко; ние сме готови да се върнем; ако се отнесете почтено с нас, ще ви бъдем верни, но не желаем да ни бият.“

— Върнете се! Нищо не обещавам, върнете се, ви казвам!

— Слушайте тогава — извикал езерецът, като протегнал ръка към него — някои от нас (в това число и аз) постъпихме на кораба само за сегашното пътуване; а както знаете, можем да се откажем от договора, щом пуснем котва; но не искаме разправии, защото не е в наш интерес, искаме всичко да мине мирно и тихо; готови сме да работим, само не искаме да ни бият.

— Връщайте се! — изревал капитанът.

Стийлкилт се огледал за миг и продължил:

— Казвам ви, капитане, вместо да ви убия и да бъда обесен след това заради такъв жалък вагабонтин, няма да вдигнем ръка срещу вас, ако не ни нападнете; но докато не кажете, че няма да ни биете, не ще мръднем и пръст дори.

— Слизайте тогава в предния трюм, слизайте всички, ще ви задържа там, докато изгниете. Слизайте!

— Да слезем ли? — обърнал се главатарят към хората си. Повечето били против, но най-после, подчинявайки се на Стийлкилт, тръгнали след него към тъмното си леговище, където изчезнали с ръмжене като мечки в пещера.

Щом голата глава на езереца се изравнила с дъските на горната палуба, капитанът и шайката му прескочили барикадата, дръпнали бързо капака на люка, натиснали го с ръце и извикали на прислужника да им донесе по-скоро тежкия пиринчен катинар от ходника на каютите. След това капитанът поотворил капака, прошепнал нещо през пролуката, затворил отново и завъртял ключа над главите на слезналите десет души. На палубата останали около двадесетина, стояли настрана от свадата.

През цялата нощ офицерите дежурели и на предната, и на задната палуба, особено около предната стълба и люка, откъдето се опасявали, че бунтовниците могат да изскочат, след като разбият преградата в трюма. Но нощта минала мирно и тихо; само верните на дълга си работели усилено с помпите, чието свистене и звънтене отеквало глухо из кораба в тъжната нощ.

При изгрев-слънце капитанът отишъл към предната палуба, почукал и заповядал на затворниците да излязат на работа; но те изкрещяли, че не искат. Тогава им свалили вода, след това им хвърлили две шепи сухари; после капитанът ги заключил отново, прибрал ключа в джоба си и се върнал на капитанския мостик. Това се повтаряло по два пъти на ден в продължение на три дни; на четвъртата сутрин при обичайното подканване се чуло неясно скарване и боричкане; и четирима души изскочили ненадейно от трюма, заявявайки, че са готови да се върнат на работа. Задушният вонещ въздух, изгладняването, а може би и страхът от крайното наказание ги принудило да се предадат безусловно. Одързостен от това, капитанът повторил на останалите предложението си, но Стийлкилт му изкрещял да не дрънка повече и да си гледа работата. На петото утро още трима бунтовници се изскубнали от отчаяните ръце, които ги задържали, и изскочили на чист въздух. Останали само трима.

— Не е ли по-добре да се върнете вече? — подиграл ги безсърдечно капитанът.

— Заключете ни пак, ако обичате! — извикал Стийлкилт.

— О, разбира се — казал капитанът и ключът щракнал.

Тогава именно, господа, разярен от измяната на седемте свои сподвижници, засегнат от подигравателния глас, който току-що го извикал, и влуден от продължителното погребване в помещение, тъмно като недрата на отчаянието; тогава именно Стийлкилт предложил на двамата каналци, които били очевидно на едно мнение с него, да изскочат от леговището си при следващото повикване и въоръжени със своите ножове (дълги, сърпообразни тежки оръдия с дръжки от двете страни), да прецапат от бушприта до кърмата и ако бъде възможно, да вземат с някаква отчаяна дяволия кораба. Сам той щял да стори това, безразлично дали ще го подкрепят, или не. Тази нощ била последната, която щял да прекара в бърлогата. Но планът му не срещнал съпротива от страна на другите двама; те се заклели, че са готови на това или каквото и да е друго безразсъдство, с една дума, на всичко, само не и да се предадат. Нещо повече, всеки от тях настоявал да изскочи пръв на палубата, когато дойде време да се втурнат. Но водачът им също така неотстъпчиво се възпротивил на това, запазвайки първенството за себе си; особено защото ни един от двамата му другари не се съгласявал да отстъпи на другия, а невъзможно било и двамата да са първи, тъй като по стълбата можел да мине само един. Сега именно, господа, ще се разбере почтеността на тия негодници.

След като чули безумното намерение на водача си, всеки от тях замислил веднага, както изглежда, една и съща измяна, а именно: да изскочи най-напред, за да бъде пръв от тримата, макар и последен от десетте, които са се предали доброволно, и по този начин да си осигури изгледите за прошка, ако това поведение може да я заслужи. Но когато Стийлкилт изявил решението си да бъде пръв докрай, те успели чрез някаква неуловима химия на подлостта да слеят тайните си мисли за измяна; и щом водачът им задрямал, разкрили с три приказки душите си, вързали спящия с въжета, запушили с тях и устата му и към полунощ почнали да викат капитана.

Смятайки, че мирише на убийство и надушвайки в тъмнината кръв, той и всички въоръжени офицери и харпунери се втурнали към предния трюм. Вратичката била отворена в миг и борещият се водач с вързани ръце и крака бил извлечен на открито от вероломните си съюзници, които почнали да се хвалят веднага, че са уловили човек, напълно заслужаващ убийство. Но и те били вързани за врата и повлечени по палубата като заклан добитък; след това ги навързали един до друг като три бута месо по вантите на средната мачта, където висели до сутринта.

— Проклетници! — викал капитанът, като се разхождал покрай тях. — И лешоядите няма да се докоснат до вас, негодници!

При изгрев-слънце той свикал целия екипаж, отделил бунтовниците от ония, които не участвували в бунта, казал на първите, че имал сериозно намерение да ги набие поред… и мислел изобщо така да постъпи… защото трябвало да го стори… справедливостта го налагала; но засега, имайки пред вид, че са се предали навреме, ще ги пусне само с мъмрене, което и съответно изрекъл на матерния си език.

— А колкото до вас, мърши — обърнал се той към тримата при вантите, — вас мисля да нарежа за топилнята; — и грабвайки едно въже, запердашил с все сила по гърба на двамата изменници, докато те престанали да пищят, а само отпуснали безжизнено глави настрана, както рисуват двамата разпънати разбойници.

— Изкълчих си ръката заради вас! — викнал най-после той. — Но и за тебе, петленце, остана здраво въже. Извадете тая запушалка от устата му, да видим какво ще ни каже.

Изтощеният бунтовник размърдал малко вдървените си челюсти, после обърнал с мъка глава и изсъскал:

— Ето какво ще кажа… и добре го запомнете… ако ме ударите, ще ви убия.

— Така ли казваш! Виж тогава колко си ме уплашил… — И капитанът вдигнал въжето, за да го удари.

— По-добре недей — изсъскал езерецът.

— Но длъжен съм… — и въжето било вдигнато отново.

Стийлкилт изсъскал сега нещо, чуто само от капитана, който за изненада на целия екипаж отстъпил, минал два-три пъти бързо по палубата, после захвърлил внезапно въжето и казал:

— Няма да го сторя… Пуснете го… прережете въжетата, чувате ли?

Но докато младшите офицери се втурнали да изпълнят заповедта, един бледен мъж с превързана глава ги спрял… Това бил Радни, първият помощник-капитан. След нараняването той си лежал непрекъснато в каютата; но тази сутрин, като чул разправии на палубата, се промъкнал дотам и видял станалото досега. Състоянието на устата му било такова, че почти не можел да говори; но мърморейки, че той иска и може да стори това, което капитанът не смеел да извърши, Радни грабнал въжето и пристъпил към вързания си враг.

— Ти си подлец! — изсъскал езерецът.

— Такъв съм, но дръж!

Офицерът вече щял да замахне, когато ново съскане спряло вдигнатата му ръка. Радни почакал малко, после изпълнил заканата си, въпреки неизвестната за другите заплаха на Стийлкилт. След малко отвързали и тримата, целият екипаж се върнал на работа и железните помпи заскърцали както и по-рано, движени от намръщените моряци.

Веднага след мръкване, когато стражата се прибрала долу, в предния трюм се чули викове; двамата треперещи изменници изтичали горе, обсадили капитанската каюта и заявили, че не смеят да останат заедно с останалия екипаж. Никакви заплахи, белезници и ритници не могли да ги върнат, затова по тяхна собствена молба ги затворили за по-сигурно в задния трюм. Обаче другите моряци не проявили никакви признаци на бунт. Напротив, изглеждало, че по настояване на Стийлкилт били решени да се държат съвсем мирно и тихо, да изпълняват всички заповеди, а когато стигнат до пристанището, да напуснат вкупом кораба. Но за да ускорят края на пътуването си, решили и друго — да не съобщават за появата на китове, ако ги забележат. Защото въпреки пробива и всички други опасности Тоун-хо все още поддържал дежурни по мачта и капитанът бил решен да спусне лодката за риболов и сега, както и в първия ден, когато корабът му навлязъл в тази акватория; а помощник-капитанът Радни бил също така готов да смени каютата си с лодка и да се опита въпреки превързаната си глава да запуши до смърт дихателния отвор на кита.

Но при все че накарал моряците да възприемат това пасивно държане, езерецът запазил докрай в пълна тайна собственото си решение да отмъсти на човека, които го засегнал до мозъка на костите. Той се намирал в смяната на първия помощник-капитан, а този самонадеян мъж като че искал чисто и просто да посрещне съдбата си, та настоял и след сцената при вантите да поеме нощната смяна въпреки изричния съвет на капитана да откаже. Върху това и още едно-две обстоятелства Стийлкилт изградил обмислено плана за отмъщението си.

Нощно време Радни имал неподходящия за моряк навик да сяда на фалшборда на капитанския мостик, облегнал ръка на лодката, завързана там малко над корабния борд. Всички знаели, че в това положение той заспива понякога. Между лодката и кораба имало доста голямо разстояние; а долу било морето. Стийлкилт пресметнал кога му е ред да дежури при руля и разбрал, че ще бъде в два часа през нощта на третата сутрин, след като бил предаден. И използувал най-спокойно времето си да плете грижливо нещо при дежурствата долу.

— Какво правиш? — запитал го един моряк.

— Какво мислиш, че е? На какво прилича?

— На въже за торбата ти; но ми се вижда малко чудновато.

— Да, малко чудновато е — отвърнал езерецът, като го разстлал пред себе си, — но мисля, че ще върши работа. Само че нямам достатъчно връв… Имаш ли да ми дадеш още, друже?

— Нали нямаше никак в предния трюм?

— Трябва да поискам тогава от стария Рад.

И станал да иде към задната палуба.

— Да не смяташ от него да просиш? — попитал един моряк.

— Защо не? Да не мислиш, че няма да ми помогне, когато в края на краищата ще помогне с това и на себе си, друже?

С тия думи той отишъл при помощник-капитана и му поискал кротко малко връв да закърпи хамака си. Дали му… но никой вече не видял нито връв, нито въже; обаче в следващата нощ една желязна топка, обвита в плътно изплетена мрежа, се подавала от джоба на полушубката на езереца, сгъната вместо възглавница в хамака му. След двадесет и четири часа бил неговият ред да дежури при руля… близо до човека, способен да спи върху винаги готовия гроб на моряка… Съдбоносният час щял да настъпи; и в предварително подготвеното съзнание на Стийлкилт помощник-капитанът бил вече вкочанен мъртвец, прострян с разбито чело.

Но, господа, един глупак спасил бъдещия убиец от кървавото дело, което бил измислил. И все пак той получил пълно възмездие, без да бъде сам отмъстител. Защото по някаква тайнствена случайност самото небе като че се намесило, за да вземе в свои ръце греховното дело, което смятал да извърши.

На разсъмване, още преди настъпването на втория ден, когато миели палубата, един глупав тенерифец, който носел вода при главната мачта, извикал ненадейно:

— Ето го! Ето го!

Господи: Какъв кит! Бил Моби Дик.

— Моби Дик ли! — извикал дон Себастиан. — Свети Доминик. А нима китовете имат имена? Кой е бил тоя Моби Дик?

— Едно съвсем бяло, прочуто и безсмъртно чудовище, дон, но много дълго би било да разправям за него.

— Какво? Какво? — завикаха младите испанци, като ме наобиколиха.

— Не, господа… не, не! Не мога да ви разкажа всичко сега. Оставете ме да изляза малко на чист въздух, господа!

— Чича! Чича! — извика дон Педро. — Нашият юначен приятел като че ще припадне… напълнете празната му чаша!

— Няма нужда, господа; само един миг и ще продължа… И тъй, господа, забелязвайки така неочаквано снежнобелия кит на петдесетина ярда от кораба, тенерифецът забравил във възбудата си сговорването на екипажа и неволно извикал да съобщи за чудовището, което тримата намусени дежурни по мачта вече били забелязали от някое време. Настъпила невероятна олелия.

— Белият кит! Белият кит! — развикали се капитан, офицери и харпунери, които, неизплашени от ужасните слухове, горели от нетърпение да уловят тази прочута и ценна риба; а сърдитият екипаж гледал отстрани и ругаел страхотно красивата, огромна, млечнобяла маса, която, озарена от хоризонталните лъчи на слънцето, се люшкала и блестяла като жив опал в синьото утринно море. Целият низ от последвали събития, господа, е пропит от странна неизбежност, като че е бил начертан още преди създаването на света. Бунтовникът бил гребец на помощник-капитана и бил длъжен при спускане с лодка да седи до него, за да дърпа или отпуска въжето, според заповедта на Радни, застанал с копието си до носа на лодката. Освен това при спускането на четирите лодки първа тръгвала лодката на помощник-капитана, и никой не ревял по-радостно от Стийлкилт, докато налягал веслата. След здраво гребане харпунерът им забил харпуна и Радни скочил на носа с копие в ръка. Изглежда, че той винаги обезумявал, щом е в лодката. Сега изкрещял с превързаната си уста да го стоварят право на гърба на кита. Гребецът карал с най-голямо удоволствие през ослепителната пяна, съставена от два преливащи се бели цвята, когато лодката се блъснала внезапно като о подводна скала, обърнала се и изхвърлила изправения помощник-капитан. В същия миг, когато той паднал върху хлъзгавия гръб на кита, лодката била подета и отблъсната от вълнението, което прехвърлило Радни от другата страна на кита. Той се показал из пяната и за миг бил зърнат смътно през нейното було, докато се мъчел да се спаси от погледа на Моби Дик. Но китът се завъртял внезапно и сграбчил плувеца с челюстите си, изправил се заедно с него, след това се гмурнал във въртопа и потънал.

Междувременно при първия удар по дъното на лодката езерецът отпуснал въжето, за да я отдалечи от водовъртежа; загледан спокойно напред, той обмислял нещо. Но едно внезапно, страхотно подръпване на лодката надолу го накарало веднага да пререже въжето и да освободи кита. Моби Дик се показал отново на известно разстояние, захапал няколко късчета от червената вълнена риза на Радни със зъбите, с които го бил разкъсал; четирите лодки го подгонили отново; но китът им се изплъзнал и най-после съвсем изчезнал.

Тоун-хо стигнал навреме до пристанището — диво, самотно място, където нямало ни един цивилизован жител. Там под водачеството на езереца почти всички моряци избягали из джунглите; след това, както се установило по-късно, заграбили от диваците една двойна военна лодка и отплавали за друго пристанище.

Тъй като на кораба останали само пет-шест души, капитанът повикал островитяни да му помогнат в тежката задача да обърнат кораба, за да запушат пробойната. Но шепата бели били принудени да бдят така неуморно и денем, и нощем, за да се пазят от опасните си помощници, работата ми била толкова тежка и те били толкова изтощени, когато били готови отново да отплават, че капитанът не посмял да тръгне само с тях на такъв повреден кораб. След съвещания с офицерите той пуснал котва колкото било възможно по-далеко от брега; напълнил и приготвил за стрелба двете оръдия на носа; струпал мускетите на капитанския мостик: предупредил островитяните да не се приближават до кораба, взел един моряк и заминал с най-добрата китоловна лодка с попътен вятър право към Таити, отстоящ на петстотин мили, за да потърси подкрепления за екипажа си.

На четвъртия ден от заминаването забелязали голяма лодка, която изглеждала заседнала ма нисък коралов риф. Капитанът се постарал да я отбегне; но дивашката лодка го настигнала и не след много гласът на Стийлкилт му заповядал да спре, защото иначе ще се намери под водата. Капитанът извадил пистолет.

Стъпил на двата носа на вързаните една до друга лодки, езерецът се изсмял презрително и го уверил, че само ако шракне, ще бъде потопен в морската пяна.

— Какво искаш от мене? — извикал капитанът.

— Накъде сте тръгнали? И за какво? — запитал Стийлкилт. — Без лъжи!

— Отивам в Таити да наема още хора.

— Добре. Пуснете ме за малко на лодката… идвам с мирни намерения.

С тия думи той скочил от своята лодка, преплувал до другата, покатерил се на борда й и застанал пред капитана.

— Скръстете ръце, сър, изправете глава и повтаряйте след мене. „Щом Стийлкилт напусне лодката ми, заклевам се да я откарам на оня остров и да стоя там шест дни. Ако не го сторя, гръм да ме удари!“

— Прилежен ученик! — изсмял се езерецът. — Адиос, сеньор!

Скочил в морето и отплувал при другарите си.

След като дочакал добросъвестното изваждане и завързване на лодката за какаовите палми, Стийлкилт отплавал и стигнал за съответното време в Таити, за където бил тръгнал. Там му провървяло; два кораба се готвели да заминат за Франция и се нуждаели тъкмо от толкова моряци, колкото той водел. Постъпили на кораба и по тоя начин се спасили завинаги от предишния си капитан, ако допуснем, че той е имал намерение да търси законно възмездие.

Десетина дни след заминаването на френските параходи китоловната лодка пристигнала и капитанът бил принуден да наеме някои по-цивилизовани жители на Таити, свикнали донякъде с мореплаването. Той наел малка местна шхуна, върнал се заедно с новите моряци на кораба, който бил в пълен ред, и подновил крайцеруването.

Никой не знаел, господа, къде е сега Стийлкилт; но на остров Нантукет вдовицата на Радни и досега ходи край морето, което отказва да й върне покойника: и сънува ужасния бял кит, който го погубил.

— Свършихте ли? — запита спокойно дон Себастиан.

— Свърших, дон.

— Моля ви тогава да ми кажете дали по ваше собствено убеждение този разказ е действително верен? Той е така невероятен! От достоверен източник ли сте го научили? Простете, ако съм настойчив.

— Простете на всички ни, господин моряко, защото всички се присъединяваме към дон Себастиан — извика крайно заинтересованата компания.

— Дали в Златната гостилница ще се намери евангелие, господа?

— Не — каза дон Себастиан, — но аз зная тук наблизо един достоен свещеник, който ще ми намери веднага. Отивам още сега, но дали не грешите? Работата става съвсем сериозна.

— Ще бъдете ли добър да доведете и самия свещеник, дон?

— При все че в Лима не съществуват вече аутодафета — каза един от компанията на съседа си, — страхувам се, че нашият приятел морякът ще има неприятности с архиепископията. Да се поотдръпнем малко по-далечко от лунната светлина. Не чувствувам нужда от нея.

— Прощавайте, че ви догонвам, дон Себастиан, но мога ли да ви помоля да донесете най-голямото евангелие, което бихте успели да намерите?

— Ето свещеника, той ви носи евангелието — каза сериозно дон Себастиан, влизайки с един висок, тържествен мъж.

— Чакайте да си сваля шапката. Сега, благоговейни отче, елате по̀ на светло и подайте светата книга пред мене, за да мога да я докосна.

„И така, бог ми е на помощ, когато заявявам с честна дума, че това, което ви разказах, господа, е по същество и в главните си черти напълно вярно. Зная, че е вярно; че се е случило на нашето земно кълбо, аз съм бил на същия кораб, познавах екипажа, виждал съм Стийлкилт и съм разговарял с него след смъртта на Радни.“

Бележки

[1] Глава LIV от романа „Моби Дик“ от Х. Мелвил. ↑

[2] Тоун-хо е викът на дежурния, когато е забелязал кит. Този вик ечи и сега при лова на прочутата галапагоска костенурка. ↑

[3] Макиноу — местност с военни укрепления между Мичиган и Хурон. ↑

[4] Южноамериканска спиртна напитка от растения. ↑

[5] Африканско племе северно от Златния бряг. ↑

[6] Позоваване на революционните традиции на Париж. ↑