Джоузеф Конрад
Младост (Един разказ за Индийския океан)

Това не би могло да се случи някъде другаде, освен в Англия, където хората с морето, така да се каже, взаимно се допълват — морето влиза в живота на повечето хора, а те, кой повече, кой по-малко, познават морето като място за развлечение и пътуване или като източник за прехрана.

Бяхме насядали около една махагонова маса, която отразяваше бутилката, винените чаши и лицата ни, както се облягаха на лакти. В компанията бяхме един директор на предприятие, един счетоводител, един юрист, Марлоу и аз. Директорът бе служил като кадет в Конуей, счетоводителят имаше четиригодишна служба по моретата, юристът — един прекрасен закоравял консерватор, голям и строг църковник, стар юначага, целият изтъкан от чест и достойнство — бе служил като пръв помощник-капитан по линиите на П. О. компания в доброто старо време, когато пощенските кораби имаха прави ветрила поне на две мачти и редовно пристигаха в Китайското море, карани от благоприятен мусон с техните разгънати от горе до долу ветрила. Всички бяхме започнали живота си в търговската флота. Морето здраво свързваше и петимата ни с онези нишки на занаята, които не се пораждат и при най-силното влечение към плаване с яхти и пътешествия по море, тъй като те представляват само развлечения в живота, а другото е самият живот.

Марлоу (струва ми се, че той произнасяше името си тъкмо така) разказа историята или по-скоро летописа на едно далечно плаване:

— Да, видял съм нещичко от източните морета; но най-добре си спомням своето първо плаване из тях. Вие знаете, приятели мои, че има пътешествия, създадени сякаш да илюстрират живота — да изпъкват като символ на самия живот. Човек се бори, труди се, поти се, почти убива себе си, а понякога наистина се убива в стремежа си да постигне нещо — и не може. Не поради някаква негова вина. Ей тъй, нищо не може да постигне — нито нещо голямо, нито нещо малко — чисто и просто съвсем нищо, нито даже да се ожени за някоя стара мома или да откара товар от 600 тона въглища до пристанището, за което са предназначени.

Това бе едно наистина забележително събитие. Беше първото ми плаване към Ориента и изобщо първото в качеството ми на втори помощник. И капитанът ни също за първи път командуваше кораб. А беше крайно време за него. Имаше точно шейсет годинки; дребен на ръст, с широк, не много прав гръб, присвити рамене и единият крак малко по-крив от другия, той имаше оная странна, донякъде изкривена стойка, тъй често срещана у хора на полския труд. Лицето му напомняше с нещо лешникотрошачка — брадичката и носът сякаш се схлупваха над хлътналата му уста — и цялото бе поставено в рамка от бухнала и сива като желязо коса, която приличаше на рохкав памук, напръскан с въглищен прах. А очите в това старческо лице бяха сини и тъй силно напомняха очите на момче с оная откровеност в тях, която някои най-обикновени хорица смогват да запазят до сетните си дни благодарение на редкия вроден дар да бъдеш с чисто сърце и права душа. Чудя се какво го бе накарало да ме вземе на служба. Аз идех от един първокласен бързоходен австрийски параход, в който бях приет помощник, а той сякаш имаше известно предубеждение към бързоходните кораби, смятайки ги за аристократични и високопарни.

— Да знаете — рече ми той, — че на тоя кораб ще трябва да работите.

Казах му, че е трябвало да работя във всички кораби, на които съм служил.

— Да, но това е малко по-друго, а господата като вас от ония големи параходи… Но както и да е! Мисля, че ще ви бива. Утре постъпвате.

Постъпих на другия ден. Това беше преди двайсет и две години; и аз бях точно на двайсет годинки. Как лети времето! Тоя ден беше един от най-щастливите в живота ми. Представете си: за първи път втори помощник — една наистина отговорна длъжност! Не бих се отказал от новото си назначение за нищо на света. Първият помощник внимателно ме огледа. И той беше старичък, но човек от друг тип. Имаше римски нос, дълга белоснежна брада и се казваше Махон, но държеше да произнасят името му като Ман. Имаше и добри връзки; но си нямаше щастие и затова не му бе провървяло в службата.

Що се отнася до капитана, той бе служил години наред в малки крайбрежни кораби, сетне в Средиземно море и на края в търговски кораби из Карибско море. Никога не бе минавал отвъд Кейп Хорн и нос Добра надежда. Едва умееше да пише с разкривен почерк и въобще не обичаше да пише. И двамата, не ще съмнение, бяха отлични моряци и сред тях аз се чувствувах като малко момче между двамина старци.

Корабът беше стар. Казваше се „Юдея“. Странно име, нали? Принадлежеше на някой си Уилмър, Уилкокс — или някакво подобно име; но той бе фалирал или умрял преди двайсет и две, а може би и повече години и името му няма значение. Той бе стоял дълго време в пристана на Шадуел. Можете да си представите неговия хал! Целият беше в ръжда, прах и сажди, кал и мръсотия по палубата. Имах чувството, че съм напуснал дворец, за да вляза в колиба. Корабът беше към 400 тона, имаше съвсем прост рудан, резетата на вратите бяха дървени, нийде нямаше парче мед по него, а кърмата му беше голяма и квадратна. На самата кърма под името на кораба, изписано с едри букви, личеше някакъв спираловиден орнамент с изтъркана позлата и със следния девиз: „Справяй се или умри!“ Спомням си и сега, че той страшно ми се понрави. В него имаше някаква романтика, която ме караше да заобикна старото корито, — нещо, което привличаше младежките ми чувства.

От Лондон отплавахме с баласт — пясъчен баласт, за да вземем от едно северно пристанище товар въглища, предназначени за Бангкок. Бангкок! Аз бях в екстаз. Вече от шест години плавах по моретата, но бях виждал само Мелбърн и Синдей — много хубави места, прекрасни места по своему, но Бангкок!…

Заизлизахме по Темза с издути ветрила, с един пилот от Северното море на борда. Казваше се Джермин и по цял ден киснеше в корабната кухня, за да си грее ръцете на печката. Той май никога не спеше. Беше мрачен човечец с една вечна капчица, заблестяла в края на носа му, и или го бе сполетяла някаква беда в миналото, или в момента се намираше в беда, или пък очакваше да изпадне в беда — не можеше да бъде щастлив, ако някъде не куцаше нещо. Той не се доверяваше на младостта ми, на здравия ми разум и на мореплавателските ми знания и не се свенеше да ми показва това с хиляди дребни неща. Струва ми се, че съм знаел малко тогава, а и сега не знам много повече, но и до днес питая омраза към тоя Джермин.

Цяла неделя се блъскахме нагоре, докато стигнем до Ярмут Роудз и тогава ни настигна буря — паметната октомврийска буря отпреди двайсет и две години. Това бе вятър, светкавици, лапавици, сняг и едно страхотно море. Ние плавахме без товар и сигурно си представяте на какъв зор се намирахме, като ви кажа, че перилата на кораба бяха изпотрошени и палубата наводнена. През втората нощ баластът се поизмести накъм подветрената страна на носа, а по това време бурята вече ни бе тласнала някъде към Догър-банк. Нямаше какво друго да се прави, освен да слезнем с лопати долу и да се опитаме да изравним товара. И ето че всички слязохме в грамадния трюм — по-мрачен и от пещера, с восъчни свещи, мигащи от ребрата, където бяха закрепени, а бурята виеше горе и корабът се блъскаше като пиян на една страна; ето ни там до един — Джермин, капитанът, всинца ни, едва смогващи да се държим на крака, завъртели лопатите като гробокопачи, за да хвърляме мокър пясък към наветрената страна. При всяко клатушкане на кораба бихте могли да видите в мъждивата светлина как падат хора, всеки смешно размахал лопата. Един от юнгите на кораба (имахме двама) бе толкова ужасен от тая странна картина, че плачеше тъй, сякаш сърцето му ще се пръсне. Чувахме го как реве някъде в тъмното.

На третия ден бурята стихна, сетне неусетно ни подхвана ветрец, задухал откъм северните графства. Нужни ни бяха не по-малко от шестнайсет дни, за да стигнем от Лондон до Тайн. Когато влязохме в док, вече бяхме изпуснали реда си за товарене и ни издърпаха настрана до един кей, където стояхме привързани почти цял месец. Госпожа Биърд (името на капитана беше Биърд) дойде от Колчестър, за да види мъжа си. Тя живееше на борда. Временно наетият екипаж бе напуснал и на кораба останаха само помощниците, един юнга, готвачът и един мулат, когото наричаха Абрахам.

Госпожа Биърд беше възрастна жена с доста набръчкано лице, червендалесто като зимна ябълка, но в тяло изглеждаше като младо девойче. Тя ме зърна веднъж да зашивам едно копче и настоя да й дам да постегне ризите ми. Имаше разлика между нея и капитанските жени, които бях срещал на борда на ония бързоходни първокласни кораби. Когато й занесох ризите си, тя рече:

— А чорапите? Те също се нуждаят от преглеждане, сигурна съм в това, а вещите на Джон — на капитан Биърд — са вече в ред. Ще се радвам, ако има какво да правя.

Бог да поживи добрата женичка. Тя постегна всичките ми дрехи, а в това време аз изчетох за пръв път „Сартор Резартус“ и „Пътуване до Кива“. Тогава не проумях както трябва първата от тях; но си спомням, че в онова време по̀ ми харесваше войника, отколкото философа; едно предпочитание, потвърдено от самия живот. Единият бе човек, а другият беше или нещо повече, или — по-малко. Впрочем те и двамата са мъртви, и госпожа Биърд е мъртва, и младостта, силата, дарбата, мислите, постиженията, чистите сърца — всичко умира… Няма значение.

Най-после ни натовариха. Наехме екипаж. Осем добри моряци и двама юнги. Една вечер изтеглихме кораба до шамандурите при вратите на дока, готови да излезем навън и с доста добри изгледи да тръгнем на това далечно плаване още на следния ден. Госпожа Биърд щеше да потегли за родния си град с един от вечерните влакове. Привързахме кораба и отидохме на чай. Бяхме доста мълчаливи през време на яденето — Ман, двамата старци и аз. След като привърших, изплъзнах се, за да изпуша една цигара, тъй като каютата ми се намираше в една рубка точно срещу полуюта. Беше при пълен прилив, духаше студен вятър с ръмежляк; двойните врати на дюка бяха отворени и през тях в тъмата влизаха и излизаха товарни параходи, пренасящи въглища. Чуваше се страшно боботене на витлата във водата, тракане на винчове и подвиквания от скелите. Наблюдавах тоя низ от ярки светлини, плъзнали ниско в нощния мрак, когато изведнъж ме заслепи някаква светлина, сетне изчезна, пак се появи и остана да свети. Носът на някакъв параход изплава наблизо. Викнах с все глас надолу към каютата:

— Бързо горе!

— Спирайте го, господине! — извика някакъв уплашен глас далече в тъмата.

— Вървим право към оная гемия, господине! — предупредително се провикна нечий глас.

— Добре! — бе грубият отговор.

Последва силен трясък, защото параходът раздра с носа си стъкмяването в предната част на нашия кораб, минавайки косо край него. Настана бъркотия, всеки викаше и тичаше. Чуваше се свистенето на пара. Сетне някой се обади:

— Всичко е в ред, господине…

— Здрави и читави? — запита грубият глас.

— Горе-долу — отвърнах, тъй като бях изприпкал напред, за да видя повредата.

— Малко назад! — отекна грубият глас.

Дрънна някаква камбанка.

— Кой е тоя параход? — изкрещя Ман.

Но за нас той вече представляваше само някаква огромна сянка, която маневрираше нейде наблизо. В отговор те изкрещяха някакво име — женско име, Миранда или Мелиса — нещо такова.

— Това значи още един месец в тая мръсна дупка — рече Ман, докато се взирахме с помощта на фенерите в строшената рубка и разкъсаните въжета. — Но къде е капитанът?

Нито го бяхме чули, нито го бяхме зърнали някъде през това време. Подирихме го назад.

— Ей там, „Юдея“! — умолително се провикваше някой откъм средата на дока.

Как ли се бе дянал там?!

— Ало! — обадихме му се ние.

— Нося се наслука в нашата лодка и съм без гребла — викна той в отговор.

Някакъв закъснял лодкар предложи услугите си и Ман го спазари за два и половина шилинга да изтегли лодката с капитана до нас; но не той, а госпожа Биърд първа се покатери нагоре по стълбата. Те се били въртели насам-натам из дока почти цял час в тоя студен ръмежляк. Никога не съм бивал тъй учуден.

Доколкото разбрах, щом дочул моя зов, той веднага схванал какво става, грабнал жена си, изтичал на палубата, минал отвъд и слязъл в лодката, която беше вързана за стълбата. Просто изненадващо за човек на шейсет години. Представяте ли си как тоя стар човек е носил на ръце онази възрастна жена — едничката жена в неговия живот! Той я положил върху една от банките в лодката и вече се канел да се покатери обратно на кораба, когато въжето някак се откъснало и двамата отплавали нататък. Разбира се, в суматохата не сме чули виковете му. Той изглеждаше засрамен.

— Предполагам, че сега вече няма значение дали ще изпусна влака — пошегува се тя.

— Не, Джени, иди долу да се стоплиш — процеди той през зъби, сетне се обърна към нас и рече: — На моряка не му трябва жена на борда. Ето че се намерих извън кораба! Добре, че тоя път не стана някоя пакост. А сега хайде да видим какво ни е изпотрошил оня смахнат параход!

Не беше кой знае какво, но то ни забави с три седмици. В края на този период, когато капитанът беше зает със своите агенти, аз занесох куфара на госпожа Биърд до гарата и удобно я настаних в един третокласен вагон. Тя отвори прозореца и ми каза:

— Ти си добър момък. Ако видиш Джон — капитан Биърд — да ходи без шалчето си вечерно време, напомни му от мое име добре да пази гърлото си.

— Разбира се, госпожо Биърд — казах аз.

— Ти си добър момък; забелязах колко почтително се отнасяш с Джон — с капитан…

Влакът внезапно потегли; свалих шапка на старата жена; вече никога не я видях.

— Подайте бутилката насам.

На другия ден отплавахме. Бяха минали три месеца, откак напуснахме Лондон. А мислехме, че ще минат около две недели — най-много две недели до заминаването ни за Бангкок.

Беше януари и времето беше прекрасно — ония хубави слънчеви зимни дни, които са по-очарователни, отколкото през лятото, защото идват неочаквано и са тъй свежи, и всеки знае, че те няма да траят дълго. Такова време е като печалба, като божи дар, като някакъв нечакан късмет.

Времето беше все така хубаво, докато плавахме надолу по Северното море и през Ламанша; и продължи да бъде хубаво, докато отминахме на около триста мили западно от Гущерния нос^[1]: след това вятърът се извърна, стана югозападен и взе да се засилва. За два дни се превърна в буря. При свалени платна „Юдея“ се клатушкаше в Атлантика като празна кутия за свещи. Духаше ден след ден: духаше ядно, без прекъсване, без милост, без почивка. Целият свят се бе превърнал в някаква необятност от огромни пенести вълни, които напираха към нас. В бурното пространство около нас имаше толкова хвърчащи пръски от пяна, колкото и въздух. Ден след ден и нощ след нощ край кораба нямаше нищо друго освен воя на вятъра, тътена на морето и плисъка на водата, която заливаше палубата. Нито за кораба имаше почивка, нито за нас. Той се мяташе, изправяше се на носа си, сядаше на опашката си, търкаляше се и ръмжеше, а ние трябваше да се придържаме с ръце по палубата и да се притискаме в леглата си, когато бивахме долу, винаги напрегнати и разтревожени.

Една вечер Ман ми се обади през малкото прозорче на каютата ми. То се отваряше точно над леглото ми, а аз лежах буден с обувки на крака и с чувството, че не съм опал от години насам и че и да се опитам, пак няма да мога да заспя.

— При тебе ли е измервателният прът, Марлоу? — възбудено подзе той. — Не мога да вкарам помпите в действие. Дявол да го вземе, това никак не е дребна работа.

Дадох му измервателния прът и пак полегнах, опитвайки се да мисля за различни неща — но мислите ми се въртяха все около помпите. Когато излязох на палубата, те още се занимаваха с тях и хората от моята смяна заеха места при помпите. В светлината на фенера, изнесен на палубата, за да разгледаме измервателния прът, аз зърнах за няколко мига техните уморени, замислени лица. Изпомпвахме вода и през четирите часа на дежурството. Изпомпвахме цяла нощ, цял ден, цялата седмица — смяна подир смяна.

Корабът просто се разнищваше и на всичко отгоре пропускаше много вода — не колкото да се удавим веднага, но достатъчно, за да ни съсипе от работа при помпите. И докато изпомпвахме водата, корабът се разпарчетосваше пред очите ни: надстройките бяха пометени, подпорите бяха изтръгнати от местата си, вентилаторите бяха сплескани, вратите на каютите се разбиха. Не остана сухо местенце в целия кораб. И всичко в него се рушеше. Голямата спасителна лодка, както беше пристегната от лодъчните висилки, се превърна като с магическа пръчка в куп подпалки за огън. Лично аз бях я привързал към тях и доста се гордеех с майсторството си, устояло тъй дълго на гнева на морето. И все изпомпвахме. А времето оставаше все същото. Морето беше бяло като пласт пяна или като котел с врящо мляко; нямаше никаква пролука сред облаците — никаква, нито дори колкото ръката на човек — та даже само и за десетина секунди. За нас нямаше небе, за нас нямаше звезди, нито слънце, нито вселена — нищо друго, освен ядни облаци и побесняло море. Изпомпвахме водата смяна след смяна и помпахме, за да спасим кожата си; и ни се струваше, че това трае месеци, години, цяла вечност, сякаш бяхме мъртви и се намирахме в някакъв моряшки ад. Забравихме дните на седмицата, името на месеца, коя беше годината и дали изобщо някога сме слизали на бряг. Платната бяха разкъсани, корабът беше полегнал изцяло на единия борд с издигнат срещу вятъра брезентен щит, океанът го заливаше, а на нас ни беше все едно. Превъртахме ония дръжки и гледахме с очи на идиоти. И бяхме забравили какво значи да си сух.

А някъде в мене все се въртеше една мисъл: дявол да го вземе, това наистина е странно приключение — от ония, за които пише в книгите; това е първото ми плаване като втори помощник — аз съм само на двайсет години — и ето ме тук, справяйки се не по-зле от всички тия хора, способен да накара момците си да работят, както трябва. Бях доволен. За нищо на света не бих се отказал от това приключение. Имах мигове на истинско ликуване. Когато нашият стар кораб с окастрен от бурята рангоут виреше кърма високо във въздуха, все ми се струваше, че той отправя — като призив или като предизвикателство — един зов към безмилостните облаци: думите, изписани на кърмата — „Юдея. Лондон. Справяй се или умри.“

О, младост! Нейната жизненост и вяра, и въображение! За мене корабът не беше някаква стара таратайка, която вози по света цял товар кюмюр заради навлото — за мене той беше стремлението, проверката, изпитанието на самия живот. Аз си спомням за него с радост, с любов, със съжаление — както бихте си спомняли за отдавнашен покой, който сте обичали. Никога няма да го забравя… Подайте ми бутилката.

Една вечер, завързани пак за мачтата, както вече обясних, ние мълком изпомпвахме водата, тъй като думите ни заглъхваха от силния вятър и нямахме достатъчно воля да пожелаем собствената си смърт, когато една огромна вълна се сгромоляса върху палубата и заля всинца ни. Щом можах да поема дъх, дългът ме накара пак да подтикна момчетата към работа, но тъкмо тогава усетих, че някакъв твърд предмет, плаващ по палубата, ме удари по прасеца на единия крак. Опитах се да го сграбча, но го изпуснах. Беше толкова тъмно, че не можехме да виждаме лицата си дори на педя един от друг, както се казва.

След тоя удар корабът се поумири за известно време и онова нещо, каквото и да беше, пак се блъсна в крака ми. Този път го хванах и то се оказа някакъв тиган. Отначало, понеже бях оглупял от умора и като не мислех за нищо друго освен за помпите, аз не си давах сметка какво държа в ръка. Внезапно се досетих каква е работата и извиках:

— Рубката на палубата е отишла по дяволите. Оставяйте това и да потърсим готвача.

В предната част имаше рубка, която включваше готварницата, каютата на готвача и помещението на екипажа. Тъй като от няколко дни все очаквахме вълните да пометат тая рубка, на членовете на екипажа бе наредено да нощуват в салета — едничкото безопасно място в кораба. Готвачът Абрахам обаче държеше да спи в каютата си — от глупост като муле или може би от страх като животно, което не иска да напусне яхър, който се срива от земетресение. Затова тръгнахме да го търсим. Все едно, че предизвиквахме смъртта, защото веднъж отвързани, ние бяхме тъй уязвими, както и върху някой сал. Но все пак отидохме да го търсим. Рубката бе тъй разбита, сякаш снаряд бе експлодирал в нея. Повечето от нещата бяха отлетели през борда — печката, леглата на хората и техните вещи, всичко бе отишло; но две подпори с част от преградната стена, о която опираше каютата на Абрахам, бяха останали като по чудо здрави. Пипнешком си запробивахме път сред развалините и се добрахме до тая каюта, а ето го и него там, седнал в леглото си сред пяна и всякакви останки и развалини, весело забъбрил на себе си. Беше си изгубил ума; изцяло и завинаги полудял от тоя внезапен удар, дошъл тъкмо когато и търпението му е било към своя край като угарка от цигара. Грабнахме го, повлякохме го назад и го пуснахме с главата надолу в каюткомпанията. Сигурно ви е ясно, че нямахме време и възможност да го свалим долу с нужното внимание и да поостанем там, за да видим как ще се чувствува занапред. Ония долу щяха да го прихванат и поемат в края на стълбата. Ние бързахме да се върнем при помпите. Тая работа не търпи отлагане. Една лоша пробойна е нечовешко нещо.

Човек би помислил, че единствената цел на тая страхотна буря бе да вземе ума на оня нещастен мулат. Тя стихна още преди да се зазори, на другия ден и небето се разведри, но с успокояването на морето се увеличи притокът на вода през пробойната. Когато дойде време да поставяме нови ветрила, екипажът настоя да се върнем обратно — и ние наистина нямахме друг избор. Лодките бяха отишли, палубата бе остъргана от всичко, каютите изтърбушени, хората останали без друга дрешка освен парцалите по тях, провизиите повредени, самият кораб разнебитен. Насочихме го назад и — ще повярвате ли? — вятърът задуха откъм изток в зъбите ни. Той задуха силно и духаше, без да стихва. Трябваше с мъка да напредваме педя по педя, но притокът на вода през пробойната вече не бе толкова голям, тъй като морето бе сравнително спокойно. Да помпаш два часа от всеки четири не е никак лека работа, но тъй го държахме на повърхността чак до Фалмут.

Добрите хорица там живеят от нещастни случаи в морето и без съмнение се зарадваха, като ни видяха. Една гладна тълпа от корабостроителни работници почна да точи резците на длетата, виждайки измършавелия ни кораб. И вярвайте, те здравата ни пооскубаха, преди да свършат с поправките. Струва ми се, че още тогава собственикът бе притиснат натясно. Имаше и протакания. После бе решено да се извади част от товара, за да се закълчищят надводните части на кораба. Това бе сторено, поправките бяха направени, товарът бе отново подреден; нов екипаж дойде на кораба и ние отплавахме за Бангкок. Не измина и седмица и пак се върнахме. Моряците казваха, че не щат да ходят до Бангкок — сто и петдесетдневно плаване — в някакво коритце, в което водата трябва да се изпомпва по осем часа на денонощие; и в морските дневници пак се появи следната кратка бележка:

„“Юдея". Гемия. От Тайн за Бангкок; въглища; завърнала се във Фалмут поради лоша пробойна и с екипаж, който отказва да служи."

Имаше и други забавяния и други протакания. Собственикът дойде за един ден и каза, че корабът е стегнат и стъкмен като малка цигулка. Нещастният ни капитан изглеждаше по-окаян и от най-загубения шеф на товарна гемия за превоз на въглища. Не забравяйте, че той бе на шейсет години и че това бе първото му плаване като капитан. Ман казваше, че цялата работа е щурава и не може да не свърши зле. За мене корабът бе станал още по-мил отпреди, пък и страшно ми се искаше да отида до Бангкок. Чудодейно, благословено име. Месопотамия нищо не представлява пред него. Помнете, че бях на двайсет годинки, че това бе първото ми назначение като втори помощник-капитан и че Ориентът ме очакваше.

Излязохме и хвърлихме котва отвън пристанището вече с нов екипаж — трети поред. Но ония проклети корабостроителни работници сякаш бяха пробили дупка в корпуса. Този път дори не излязохме отвъд външното пристанище. Членовете на екипажа чисто и просто отказаха да работят с винчовете.

Довлякоха ни на буксир във вътрешното пристанище и ние останахме нещо като придатък, като отличителен белег или традиция на заведението. Хората ни сочеха на посетителите с такива думи: „Ей оная гемия е за Бангкок — стои тук вече от шест месеца — на три пъти се връща от открито море.“ В празнични дни малки момчета се провикваха: „Ей, Юдея!“ и щом някой подадеше глава над планшира, те пак се провикваха: „Накъде ще отплавате? За Бангкок?“ Тъй викаха и се подиграваха. Нещастният ни капитан се размайваше в каютата. Ман се грижеше за храната и неочаквано разгъна дарби на истински французин при приготовляването на вкусни яхнии. Аз се грижех някак безлично за цялата система от въжета и скрипци на кораба. Станахме граждани на Фалмут. Всеки бакалин ни познаваше. В бръснарницата или при тютюнджийската будка дружески ни питаха: „Мислите ли, че ще се доберете някога до Бангкок?“ Междувременно собственикът, застрахователите и наемателите на кораба се караха помежду си в Лондон и заплатите ни продължаваха да вървят… Подайте бутилката.

Беше просто ужасно. От гледище на самочувствието ни това бе по-лошо, отколкото вечно да изпомпваш вода. Сякаш бяхме забравени от целия свят, не принадлежахме на никого и нямаше изобщо да отплаваме нанякъде; сякаш бяхме омагьосани и трябваше завинаги да стоим в това вътрешно пристанище, станали за присмех и подигравка в устата на всеки празноскитащ по брега или нечестен лодкар. Получих тримесечната си заплата, взех петдневен отпуск и отскочих до Лондон. Трябваше ми един ден път, за да стигна дотам, и кажи-речи още един, за да се върна — и все пак тримесечната ми заплата се стопи. Не зная как я изхарчих. Отидох май в едно кабаре, закусих, обядвах и вечерях в един скъп ресторант по Рийджънт стрийт и се върнах навреме само с едно пълно издание на произведенията на Байрон и едно ново килимче за връз коленете — срещу цялата ми тримесечна заплата. Лодкарят, който ме откара до кораба, ме посрещна с тия думи:

— Здравей! Мислех, че си напуснал тая съборетина. Тя никога няма да стигне до Бангкок.

— Тъй мислиш ти — презрително отвърнах, ала това предсказание никак не ми се понрави.

Изведнъж се появи някакъв човек с генерално пълномощно, дадено му от някого си. Лицето му бе изпъстрено от моравите цветчета на алкохола, той имаше неукротима енергия и беше голям веселяк. Сега отново заживяхме дейно. Един шлеп застана до нас и взе товара ни, след което ни вкараха в сух док, за да почистят медната ни обшивка. Нищо чудно, че корабът пропускаше вода. Блъскан до краен предел от бурята, той бе изплюл сякаш от отвращение всичките кълчища на подводните си шевове. Наново го закълчищиха, пристегнаха и медната му обшивка и той стана здрав и непроницаем като бутилка. Върнахме се при шлепа и си прибрахме товара.

И тогава в една хубава лунна нощ всички плъхове напуснаха кораба.

А той просто гъмжеше от тях. Те бяха унищожили ветрилата ни, бяха изконсумирали повече провизии, отколкото членовете на екипажа, най-драговолно бяха делили с нас и легла, и опасности, а сега, тъкмо когато корабът ни стана годен за плаване, бяха решили да офейкат. Извиках Ман да се порадва на гледката. Плъх подир плъх пролазваше до планшира, извръщаше глава, за да хвърли един последен поглед назад, сетне скачаше и тупваше с кух звук върху палубата на празния шлеп. Опитахме се да ги изброим, но скоро им загубихме сметката.

— Хайде, хайде — подзе Ман, — не ми разправяй врели-некипели за интелигентността на плъховете! Те трябваше да ни напуснат по-рано, когато едва се отървахме от потъване. Ето ти доказателство, колко глупаво е суеверието, свързано с тях. Напускат един здрав кораб, за да се преселят в някакъв стар прогнил шлеп, където те, баламите, няма да намерят нищичко за ядене!… Сигурен съм, че и те не знаят по-добре от нас какво е полезно и безопасно за тях.

След още някоя и друга приказка двамата се съгласихме, че досега мъдростта на плъховете е била страшно надценявана, тъй като в действителност тя в никакъв случай не е по-голяма от тая на хората.

По това време патилата на нашия кораб бяха станали известни на всички хора нагоре по Ламанша, от Ляндз енд до Форляндз, и затова не можахме да наемем екипаж по южното крайбрежие. Изпратиха ни един готов тим чак от Ливерпул и ето че още веднъж отплавахме за Бангкок.

Имахме тихи ветрове и гладко море чак до тропика и старата „Юдея“ се движеше тромаво и тежко напред в тия хубави слънчеви дни. Когато тя вземаше по осем възла на час, всичко пукаше по нея, а ние връзвахме баретите си, за да не отлетят. Но бързината й най-често бе към три мили на час. Какво пък искате? Той беше уморен — тоя стар кораб. Неговата младост бе отишла там, където е моята — и вашата, вие там, които слушате тая приказка. А кой приятел би хвърлил в лицето ви думи за годинките и умората ви? Ние не мърморехме против кораба си. Поне на нас, хората от командния състав, ни се струваше, че сме се родили в него, че сме отрасли в него, че сме живели открай време в него и че никога не сме били на друг кораб. На същото основание бих могъл да се сърдя на старата църква в родното ми село, загдето не е катедрала.

Що се отнася до мене, самата ми младост ме караше да бъда търпелив. Пред мене беше целият Ориент и целият ми живот, а също и мисълта, че съм бил поставен на изпитание в този кораб и съм излязъл успешно от него. Припомнях си за ония хора отпреди няколко века, които са плавали натам в не по-добри кораби — към страните на палмите и подправките, на жълтите пясъци и на народи с тъмна кожа, управлявани от царе, по-жестоки и от Нерон римлянина и по-великолепни от Соломон евреина. Старата гемия тромаво се носеше напред, натежала от бремето на собствените си години и на въглищния си товар, а аз живеех своя младежки живот, пълен с неведение и мечти. Тя се носеше тромаво напред през някакъв безкраен низ от дни; и новата позлата светлееше под лъчите на залязващото слънце и сякаш изкрещяваше над тъмнеещото море думите, изписани на кърмата: „Юдея. Лондон. Справяй се или умри!“

Сетне навлязохме в Индийския океан и взехме курс на север към нос Ява. Ветровете бяха слаби. Изминаха седмици. Корабът се мъкнеше нататък, готов да се справи или да умре, а в родината ни хората вече били склонни да обявят, че сме просрочили крайната дата на пристигането си.

Една събота вечер, когато не бях на пост, моряците поискаха да им дам няколко кофи вода, за да изперат дрехите си. Понеже не исках да стягам помпите за прясна вода в такъв късен час, тръгнах напред, подсвирквайки си, с ключ в ръката, готов да отключа носовия люк, за да излея малко вода от един резервен варел, който стоеше там.

Най-неочаквано долових, че иде отдолу някаква ужасна миризма. Човек би помислил, че дни наред там, долу, са горели няколкостотин парафинови лампи. Побързах да се измъкна навън.

— Някак особено мирише, господине — рече човекът до мене и се закашля.

— Полезно е за здравето — отвърнах нехайно и тръгнах към кърмата.

Първото нищо, което направих, бе да пъхна глава в отвора на средния вентилатор. Щом повдигнах капака, из отвора се появи нещо като видим полъх или като тънка мъгла, дори като лятна мараня. Въздухът, който се изкачваше нагоре, беше горещ и силно дъхаше на сажди и парафин. Помирисах го веднъж-дваж и внимателно затворих капака. Нямаше смисъл да се задушавам. Товарът се беше подпалил.

На другия ден корабът започна здравата да дими. Сами виждате, че това трябваше да се очаква, макар въглищата да бяха от безопасен вид, защото товарът ни бе тъй прехвърлян и натрошен при товаренето и разтоварването, че приличаше по-скоро на въглища за ковачница, отколкото на нещо друго. Бе валяло през цялото време, докато го прехвърляхме от шлепа в кораба, а сега се бе нагорещил поради дългото ни плаване и ето още един случай на самозапалване.

Капитанът ни повика в каютата. Беше разтворил една карта върху масата и изглеждаше много печален.

— Крайбрежието на Австралия не е далече — подзе той, — но аз възнамерявам да не се отклоняваме от нашия курс. При това сега е месецът на ураганите; но ние ще държим носа на кораба все към Бангкок и ще се борим с огъня. Вече няма накъде да се отбиваме дори ако се опечем живи-живенички. Най-напред ще се опитваме да задушим огъня с липса на въздух.

Опитахме се. Запушихме всички люкове, а корабът пак димеше. Димът продължаваше да се провира през незабележими пукнатини; той си проправяше път през преградите и капаците; източваше се тук-там и навред в тънки конци или като невидима ципа, и то по непонятен начин. Провираше се и в каютата, и в предната част на кораба, отравяше заветните места по палубата и миризмата му се долавяше чак до напречника на главното ветрило. Това бе отчайващо. Горенето не се поддаваше на задушаване.

Решихме да опитаме с вода и отворихме люковете. Чак до върховете на мачтите се издигнаха огромни пушеци — белезникави, жълтеникави, гъсти, мазни, мъгляви, задушаващи. Всички членове на екипажа се отдръпнаха назад. Сетне отровният облак се разнесе, ние се върнахме и се заловихме за работа сред дим, сега вече не по-гъст от тоя из обикновен фабричен комин.

Стъкмихме помпата с налягане, изкарахме и маркуча, но той се пръсна подир малко. Какво да се прави — беше стар като самия кораб, просто праисторически маркуч, който не можеше да бъде поправен. Тогава взехме да помпим със слабата помпа в предната част на кораба, почнахме да изваждаме вода и с кофи и по тоя начин успяхме лека-полека да изсипем част от Индийския океан в главния люк. Бялата струя сребрееше в слънчевите лъчи, падаше връз пласт бял пълзящ дим и изчезваше в черната повърхност на въглищата. Нагоре излиташе пара, примесена с дим. Наливахме солена вода като в бъчва без дъно. Съдбата беше отредила да помпим в тоя кораб — да изпомпваме вода от него и да помпим вода в него; и след като бяхме изгребвали водата, за да не се удавим, сега лудо наливахме вода, за да не бъдем живи изгорени.

А корабът, верен на девиза си „Справяй се или умри“, се носеше все така тромаво напред в тия ведри, спокойни дни. Небето бе истинско чудо на чистотата, истинско чудо на лазура. Морето бе гладко и лъскаво, то беше синьо, съвсем прозрачно, заблестяло като скъпоценен камък и разстлало се на всички страни чак до хоризонта — сякаш цялото земно кълбо е скъпоценен камък, някакъв колосален сапфир, едно-единствено украшение, измоделирано като планета. И върху блясъка на тия необятни и тихи води „Юдея“ се хлъзгаше едва забележимо напред, цялата обвита от морни и нечисти пари — от един хилав облак, който бавно се носи назад; един заразен облак, сквернящ великолепието на морето и небето.

Разбира се, още не бяхме забелязали никакъв огън. Товарът тлееше някъде в дъното на кораба. И веднъж, както работехме един до друг, Ман ми рече странно усмихнат:

— Ех, стига да можеше да се появи една съвсем малка пробойна, като онази, когато напуснахме за първи път Ламанша, това би загасило огъня като с тапа.

— Тъй ли мислиш? — запитах го ни в клин, ни в ръкав. — А не си ли спомняш за плъховете?

Борехме се с огъня и направлявахме кораба най-внимателно, сякаш всичко беше в ред. Прислужникът готвеше и ни поднасяше храната. От останалите дванадесет мъже осем работеха, докато четирима отпочиваха. Всеки си изкарваше смяната, включително и капитанът. Имаше равенство и ако не братство, то поне много добри чувства и отношения. Случваше се някой да хвърля кофа вода през отвора на люка, викайки „Ура за Бангкок“, а другите се смееха. Но най-често бивахме мрачни и мълчаливи — и жадни за вода. Ех, пустата му жажда! А трябваше да пестим водата… Строго определени дажби. Корабът димеше, слънцето печеше… Подайте ми бутилката.

Всичко опитахме. Даже направихме опит да издълбаем дупка до огъня. Разбира се, без никаква полза. Никой не можеше да стои повече от минута долу. Ман слезе пръв, но припадна там, а и човекът, който отиде да го измъкне, също припадна. Издърпахме ги на палубата. Скочих долу, за да покажа колко лесно можеше да се копае дупка във въглищата. Те бяха вече придобили опит и тоя път чисто и просто ме измъкнали с една желязна кука, завързана към дръжката на метла. Не пожелах отново да сляза долу, за да прибера лопатата си, която бе останала там.

Положението ни почна да се влошава. Свалихме голямата спасителна лодка във водата. И втората лодка бе готова за спускане. Имахме още една — дървено коритце от някакви си четиринадесет фута, — но тя висеше на задните лодъчни висилки и беше на сигурно място.

И ето че димът изведнъж намаля. Удвоихме усилията си, за да наводним дъното на кораба. След два дни вече нямаше никакъв дим. Всички се усмихваха. Беше петъчен ден. В събота нямахме друга работа, освен да направляваме кораба. За пръв път от две недели насам хората можаха да поизмият лицата си и да си изперат дрехите, а след това им бе дадена специална вечеря. Те се изказваха презрително за пожари, причинени от самозапалващи се материали, и сякаш искаха да кажат, че тъкмо те са майсторите за потушаването им. Чувствувахме се така, сякаш всеки е получил в наследство голямо богатство. Но навред из кораба се долавяше отвратителният дъх на нещо, което гори. Капитан Биърд ходеше с хлътнали очи и изпити страни. Дотогава не бях забелязал колко са криви краката му. Той и Ман старателно дебнеха край люковете и вентилаторите, душейки с нос въздуха. Изведнъж ми се стори, че бедничкият Ман се е страшно състарил. Що се отнася до мене, бях тъй горд и доволен, сякаш съм допринесъл за спечелването на голяма морска битка. Ех, пуста младост!

Нощта беше хубава. На утрото покрай нас мина кораб с курс към родината — първият, който виждахме от месеци насам; ала ние вече наближавахме суша, тъй като нос Ява не бе на повече от 190 мили почти на север от нас.

На другия ден трябваше да дежуря на палубата между осем и дванадесет часа.

— Просто да се чудиш как тая миризма не изчезва от каютата! — забеляза капитанът по време на закуската.

Към десет часа, когато първият помощник бе на полуюта, аз излязох за миг-два на палубата. Тезгяхът на дърводелеца беше зад главната мачта; облегнах се на него, засмукал лулата си — и дърводелецът, един още млад човек, дойде да си поприказва с мен.

— Добре поработихме, нали? — рече той.

С досада забелязах, че тоя гламавец се опитваше да катурне тезгяха.

— Недей, Чипс! — възкликнах, за да го спра, но в същия миг ме обзе някакво странно чувство и взех да изпитвам абсурдното усещане, че се намирам някак във въздуха. Дочух навред около мен да се издига отдавна задържана въздишка — сякаш хиляди гиганти едновременно бяха казали едно „фуу“ — и почувствувах тъпо сътресение, което веднага предизвика болка в бедрата ми. Нямаше никакво съмнение — бях във въздуха и тялото ми описваше малка парабола. Но колкото и малка да бе тя, имах времето и възможността да премисля няколко неща и то, доколкото си спомням, в следния ред: Това не ще да е работа на дърводелеца — какво ли е станало? Някаква злополука — подводен вулкан? Въглища, газове! Боже мой, та ние експлодираме. Всички са мъртви. Аз падам в задния люк. Виждам огън в него.

В момента на експлозията въглищният прашец във въздуха на трюма е издавал тъмночервено сияние. Докато премигна, само в една частица от секундата след онова първо поклащане на тезгяха, аз се проснах с цялата си дължина върху товара. Вдигнах се и пролазих навън. Това беше като рекуширане. Палубата представляваше истински хаос от изпотрошени дървени части, накамарени едни върху други като стволите на дървета в гора сред ураган; една огромна завеса от масивни парцали кротко се развяваше пред мене — това бе главното платно, разкъсано на ивици от експлозията. Стори ми се, че мачтите ще се сгромолясат само след миг, и за да се измъкна от това място, пролазих на четири крака към кърмовата стълба. Първия човек, когото видях, беше Ман — с очи като чинийка, зяпнала уста и сребърен ореол от дългите му бели коси, сега целите щръкнали над главата му. Той тъкмо щял да слиза, когато видял как главната палуба се раздвижва, надига се и се превръща в трески, и се вкаменил от гледката още на горното стъпало. Аз го гледах и не вярвах на очите си, а и той се взираше в мен с някакво скандално любопитство. Не знаех, че съм останал без коса, без вежди и мигли, че още недораслите ми мустачки са изгорели, че лицето ми е черно, едната буза разпрана, носът срязан и брадичката разкървавена. Бях загубил баретата си и единия чехъл, а ризата ми бе станала на парцали. Но аз дори и не подозирах това. Чудех се, като гледах, че корабът продължава да стои над водата, че виждам живи хора. Освен това, забележително изненадващо бе и обстоятелството, че небето е тъй ведро и морето тъй спокойно. Сигурно съм очаквал да ги видя сгърчени от ужас… Подайте бутилката насам.

Нечий глас зовеше кораба отнякъде — от въздуха, от небето, — сам не разбирах откъде. След малко видях капитана — той беше полудял.

— Къде е масата от каюткомпанията? — тревожно ме запита той.

Останах страшно потресен от тоя въпрос. Само преди миг самият аз бях вдигнат във въздуха, нали разбирате, и още тръпнех от тая преживелица — не бях съвсем сигурен дали съм жив. Ман взе да тъпче с двата крака и викна по него:

— Господи, боже мой, та не виждаш ли, че цялата палуба е вдигната във въздуха?

Гласът ми се възвърна, но сякаш се чувствувах виновен за някакъв страшен пропуск в службата си, та отвърнах със заекване:

— Не зная къде е масата от каюткомпанията.

Всичко беше като някакъв невероятен сън.

Знаете ли какво поиска след това? Е, добре, той настоя да оправим ветрилата. Много спокойно, сякаш потънал в размисъл, той настоя да се изправи фокреята.

— Не знам дали някой е останал жив — почти със сълзи отвърна Ман.

— Все ще са останали неколцина, за да издигнат фокреята.

Изглежда, че старецът се е намирал край леглото си и е навивал хронометрите, когато трусът го накарал да се завърти на място. Веднага помислил — както разправяше след това, — че корабът се е блъснал в нещо, и в миг изтичал към каюткомпанията. Там установил, че масата е изчезнала по някакъв начин. Разбира се, тъй като палубата бе хвърлена във въздуха, масата бе паднала в трюмната магазия. Там, гдето бяхме закусвали оная заран, той видял само една огромна дупка в пода. Всичко му се сторило тъй тайнствено и му направило такова силно впечатление, че онова, което чул и видял отпосле на палубата, му изглеждало съвсем дребна работа. И забележете това, той веднага видял, че кормилото е изоставено и гемията му се е отклонила от своя курс — и едничката му мисъл била отново да извърне тоя жалък, оголен, изкормен и тлеещ кораб с нос към крайното пристанище на неговия курс. Бангкок! Това бе целта, която той преследваше. Вярвайте, този тихичък, попрегърбен, кривокрак и почти уродлив човечец беше величав в упоритостта, с която преследваше своята цел, и с невъзмутимото си неведение за възбудата, която ни бе обзела. Той ни отпрати нататък със заповеднически жест и сам отиде да хване кормилото.

Да, това бе първото нещо, което направихме — да вдигнем фокреята на тая развалина! Никой не беше убит, дори осакатен, но всеки беше повече или по-малко контузен. Да бихте могли да ги видите! Някои бяха в парцали, с черни като на огняри или на коминочистачи лица, с топчести глави, които изглеждаха остригани до дъно, а всъщност бяха обгорени до самата кожа. Други, от смяната долу, събудени в същия миг, когато са били изхвърлени като гюллета от сриващите им се легла, неспирно трепереха и продължаваха да стенат дори когато си вършеха работата. Но и те се заловиха за работа. Тоя екипаж от ливерпулски твърдоглавци бе на мястото си. От опит знам, че те са винаги такива. Морето ги прави такива — оная безкрайна шир, оная самота, която окръжава техните мрачни и упорити души. Както и да е, ние се препъвахме, лазехме, падахме, олющвахме кожата на краката си по тия съборетини и дърпахме въжетата. Мачтите все още стояха, но ние не знаехме доколко са обгорени отдолу. Беше почти тихо, ала дълги вълни се нижеха откъм запад и караха кораба да се люлее. Мачтите можеха да се сгромолясат всеки миг. Гледахме ги с боязън. Не можехме да знаем в коя посока ще паднат.

Сетне се оттеглихме към задната част на кораба и се заоглеждахме. Палубата представляваше истински лабиринт от извити греди, щръкнали нагоре, от изпотрошени дъски и други дървени части. Мачтите се издигаха сред тоя хаос като грамадни дървета над ниска растителност. Пукнатините и пролуките сред тия развалини бяха пълни с нещо белезникаво, лениво и все пак подвижно — нещо като мазна, хлъзгава мъгла. Димът от невидимия огън пак напираше нагоре и се влачеше като отровна и гъста мъгла в някоя долина, задушена от мъртви дървета. Лениви ивици от дим вече започваха да се къдрят сред всички тия отломки. Тук-там някаква дървена част, щръкнала право нагоре, приличаше на стълб.

Парче от греда беше хвръкнало и пробило предното платно и небето се открояваше като великолепно синьо ветрило върху фона на измърсеното платно. Няколко заковани една за друга дъски бяха паднали върху парапета и единият им край стърчеше навън от палубата — като стълба, която не води никъде, като стълба, която води към бездънното море, към самата смърт, и сякаш ни подканваше веднага да тръгнем по тия дъски и начаса да свършим с нашите глупави мъки. А нещо из въздуха, от небето — някакъв призрак, нещо невидимо продължаваше да вика кораба.

Някой има̀ неблагоразумието да надникне отвъд борда и ето ти кормчията, скочил при първия порив в морето, а сега петимен да се върне на палубата. Той крещеше и плаваше енергично като някоя русалка, догонвайки кораба. Хвърлихме му въже и не след дълго той застана сред нас — съкрушен и мокър до кости. Капитанът бе изоставил кормилото и застанал малко встрани, с лакът върху планшира и подпрял с ръка брадичката си, се взираше в морето с копнеж в очите. Питахме се: а сега какво? И аз си казвах, че това е нещо необичайно. Това е нещо знаменито. Какво ли ще стане? Ех, младост!

Изведнъж Ман зърна някакъв параход далече зад нас.

— Може би все още ще ни се удаде да направим нещо с нашия кораб — рече капитан Биърд.

Издигнахме два флага, които гласяха съгласно международния език на морето, че сме се подпалили и искаме бърза помощ. Параходът взе да става все по-голям и по-голям и лека-полека ни заговори с два флага на предната мачта: „Ида ви на помощ.“

След половин час той застана край нас, откъм страната на вятъра и на такова разстояние, отгдето можехме да дочуваме гласовете на хората. Той леко се олюляваше със спрени машини. Загубихме самообладание и всички възбудено закрещяхме:

— Експлодирахме, експлодирахме!

— Да! Добре, добре! — отвърна от мостика един човек с бял шлем.

Той кимаше с глава, усмихваше се и успокоително ни махаше с ръка, сякаш сме куп изплашени дечурлига. Една от лодките се спусна във водата и тръгна към нас, тласкана по морето от дългите гребла. Четирима качулати гребци спокойно въртяха тия гребла. За първи път виждах малайски моряци. После опознах и други, но тогава ме порази тяхното безразличие: те се изравниха с нас, но дори човекът при носа, който застана прав и се залови с куката за спуснатата от нас желязна верига, не благоволи, макар и за миг, да вдигне поглед нагоре. Струваше ми се, че хора като нас, претърпели експлозия, заслужават малко по-голямо внимание.

Един дребничък човечец, сух като треска и чевръст като маймуна, се покатери горе. Беше помощник-капитанът на парахода. Той хвърли бегъл поглед наоколо и рече:

— Момчета, по-добре ще е да го изоставите.

Ние мълчахме. Известно време той разговаря с капитана — изглежда, че спореше с него. Сетне те си отидоха, а с тях и параходът.

Когато капитанът дойде при нас, узнахме, че параходът бил „Сомервил“ с капитан Наш, че пътувал с пощенски пратки от Западна Австралия за Сингапур през Батавия и че двамата се споразумели да ни откарат на буксир до Анжер или Батавия, ако е възможно, където бихме могли да угасим пожара, като отворим кингстоните и наводним трюма, а после наново да отплаваме — с курс към Бангкок. Старият ни капитан изглеждаше възбуден.

— И все пак ще стигнем дотам! — с ожесточение рече той на Ман, заканвайки се с юмрук на небето.

Никой не обели зъб.

Към обед параходът почна да ни влачи. Спретнат и висок, той вървеше напред, а онова, що бе останало от „Юдея“, следваше в края на едно въже, дълго цели седемдесет сажена — и се носеше бързо като димен облак с щръкнали над него мачти. Качихме се горе, за да свием ветрилата. Кашляхме при ветрилата и внимавахме при издутите места. Представяте ли си как сме изглеждали там, горе, заети грижливо да свиваме ветрилата на кораб, обречен изобщо да не пристигне някъде? Нямаше нито един човек, който да не мисли, че мачтите ще се сгромолясат в следния миг. Оттам, горе, не можехме да виждаме кораба поради дима и хората работеха внимателно, равномерно прекарвайки затегателните върви.

— Свивайте ветрилата, вие там, горе! — крещеше Ман.

Нали разбирате? Да не би да мислите, че поне един от тия моряци се надяваше да може да слезе долу по обичайния начин? Когато най-сетне слязохме, аз ги чух да си казват един на друг:

— Хей, все си мислех, че всички заедно ще паднем в морето, ведно с мачтите и рангоутовите пръти. Честна дума, сигурен бях в това!

— Тъкмо това си мислех и аз — морно отвръщаше някое друго разнебитено и бинтовано бостанско плашило.

И не забравяйте, че те бяха все хора без никакви внедрени навици към послушание. За оня, който би гледал отстрани, те ще са представлявали шайка недохранени и недорасли нехранимайковци, без нищо добро в тях. Какво ги накара да го направят — какво ги накара да се подчинят на заповедите ми, когато аз, съзнавайки колко прекрасно е всичко това, ги заставих на два пъти да разгъват вече свитото предно ветрило, за да го сгънат още по-добре? Тъй де! Те нямаха доброто име на професионалисти — нямаха примери пред очите си, не бяха получавали и похвали. То не бе от чувството за дълг; те до един отлично умееха да клинчат от работа, да хайлазуват, да хитруват, когато им скимне да постъпват така, а това се случваше твърде често. Нима бяха дошли тук за ония две лири и половина на месец, които получаваха? Те мислеха, че заплатите им са едва наполовина от онова, което трябваше да бъдат. Не, имаше нещо в тях, нещо вродено, изтънчено и вечно. Не мога с положителност да твърдя, че екипажът на един френски или немски търговски кораб не би сторил същото, но се съмнявам, че работата щеше да бъде извършена по тоя начин. В нея прозираше някаква завършеност, някаква твърдост, установена като принцип и властна като инстинкт — едно разкриване на нещо потайно — на онова скрито нещо, на оня дар за добро или зло, което разграничава расите и предопределя съдбата на народите.

Беше тъкмо към десет часа вечерта, когато видяхме огъня за първи път, откак бяхме почнали да се борим с него. Скоростта, с която ни теглеха на буксир, бе раздухала тлеещото огнище. Някакъв син проблясък се появи в предната част, заблещукал под развалините на палубата. Той трепкаше ту тук, ту там и сякаш помръдваше и пълзеше като светлинката на светулка. Пръв аз го забелязах и казах на Ман.

— Тогава всичко е свършено — рече той. — По-добре ще е да спрем туй теглене на буксир, тъй като корабът може внезапно да експлодира и отпред, и отзад, преди да можем да офейкаме.

Всички се развикаха: заудряхме камбаните, за да привлечем вниманието им; те продължаваха да ни теглят на буксир. Накрая Ман и аз се видяхме принудени да пролазим напред и с брадви да разсечем въжето. Нямаше време да откачим другите въжета. Като се връщахме към палубата, червените пламъци се виждаха под краката ни, заоблизвали кама̀рата от трески и отломки.

Естествено, ония в парахода много скоро откриха, че въжето го няма. Той даде силен сигнал със свирката си, светлините му описаха широка дъга в морето, самият параход се извъртя, дойде наблизо, успоредно с нас, и застана там. Всички се бяхме събрали на куп на полуюта и гледахме към него. Всеки човек бе прикътал нещичко в малък вързоп или торба. Изведнъж един конусовиден пламък с извит връх изригна откъм предната част на кораба и начерта светъл кръг в тъмното море, а двата кораба леко се полюшваха в средата на тоя кръг. Капитан Биърд бе стоял цели часове съвсем неподвижен върху решетката, но сега бавно се надигна и тръгна пред нас към бизанмачтата.

— Хайде, идвайте! — провикна се капитан Наш. — И внимавайте. Имам пощенски чували на борда. Ще откарам и вас, и лодките ви до Сингапур.

— Не, благодаря! — отвърна нашият капитан. — Трябва да видим края на кораба.

— Не мога повече да стоя край вас — извика другият капитан. Поща, разбирате, нали?

— Да, да. Не се тревожете за нас.

— Добре. Ще обадя за вас в Сингапур… Сбогом!

Той махна с ръка за поздрав. Нашите хора мълком пуснаха вързопите си. Параходът се придвижи напред и като излезе вън от светлия кръг, изведнъж изчезна от обсега на очите ни, заслепени от пламъците на буйния огън. И тогава вече знаех, че ще видя Ориента най-напред като капитан на малка лодка. Това ми се струваше знаменито; знаменита беше и тая вярност към нашия стар кораб. Щяхме да видим неговия край! Ех, тази омая на младостта! Пък и огънят в жилите ни, по-заслепяващ от пламъците на горящия кораб, готов да покрие цялата земя с приказна светлина и смело да отскочи чак до небето, та не след дълго да бъде потушен от самото време, което е по-жестоко, по-безмилостно и по-горчиво от морето — и също като пламъците на горящия кораб окръжено отвред от непроницаема нощ.

Старецът ни предупреди по своя кротък, но неуловим начин, че сме длъжни, между другото, да опазим каквото можем от оборудването на кораба в полза на неговите застраховчици. И тъй всички се хванахме на работа на кърмата, докато корабът пламтеше откъм носа, за да ни залива със светлина. Измъкнахме много непотребни неща. Какво ли не прибрахме! Един стар барометър, завинтен с невероятно много винтове, за малко не стана причина да се простя с живота: силна струя дим внезапно връхлетя към мен и аз едва смогнах да се отдръпна навреме. Имаше най-различни провизии, купища платна, свити на куп въжета; полуютът заприлича на морско пазарище и лодките бяха натоварени чак до планшира. Човек би помислил, че нашето старче е решило да помъкне със себе си колкото се може повече вещи от това свое първо плаване като капитан на кораб. Той беше много тих и кротък, но очевидно не беше с всичкия си ум. Ще повярвате ли? Искаше да вземе със себе си в голямата спасителна лодка едно дълго парче стар кабел и една маневрена котва.

— Добре, добре, господине — почтително казвахме ние, но тихомълком оставяхме нещата да паднат през борда в морето.

Същата съдба последва и тежкия сандък с медикаментите, и два чувала със сурово кафе, кутиите с боя — представете си, и кутии с боя! — и какви ли не други неща. Сетне той ми заповяда да сляза с двамина моряци в лодките, за да ги стъкмя и подредя за оня час, когато най-сетне ще настане благоприятният момент за напускане на кораба.

Тримата сложихме всичко в ред, издигнахме мачтата на голямата лодка за нашия капитан, тъй като той щеше да я управлява, сетне с радост поседнах за минутен отдих. Лицето ми бе пламнало и краката ме боляха като счупени, чувствувах всичките си ребра и бих могъл да се закълна, че имам някакъв въртел в гръбначния стълб. Лодките, вързани здраво за кърмата, се намираха в дълбока сянка и навред около нас виждах тоя кръг в морето, осветен от огъня. Някъде отпред се издигна огромен пламък, прав и ясен. Той запламтя страховито с шум като от безброй трепкащи крила и с тътен като при небесен гръм. Имаше и пукотевици, и избухвания, а от връхния конус на пламъка излитаха искри нагоре, тъй като човек се ражда за мъки, за кораби, които текат, или за гемии, обхванати от пожар.

Тревожеше ме обстоятелството, че както бе застанал корабът с борд към вълните и вятъра — един слаб повей, — лодките не се задържаха зад кърмата, гдето бяха в безопасност, а упорствуваха с привичния за всички лодки мулешки инат да се завират под кърмовата чупка и след това да се плъзгат край самия корпус. Те се блъскаха опасно в него и идваха близо до огъня, докато корабът се клатушкаше над тях, а не ще и съмнение, че имаше опасност всеки момент мачтите да паднат отвъд борда. Аз и двамината ми помощници-лодкари правехме всичко възможно, за да ги държим настрана с помощта на греблата и куките, но скоро излязохме от търпение, защото бяхме принудени непрекъснато да вършим това, а нямаше вече никаква причина да не изоставим кораба още начаса. Нито можехме да виждаме тия, които бяха останали на палубата, нито можехме да знаем какво ги бави там. Двамината ми помощници ругаеха изтихо, а аз освен своя дял от общата работа трябваше и да подтиквам двоицата, които проявяваха упоритото желание да се изтегнат в лодките и да оставят всичко на произвола и случайността.

— Ей там, вие на борда! — провикнах се аз на края, а нечия глава погледна отгоре. — Ние сме готови — добавих.

Главата изчезна, за да се появи отново след малко.

— Капитанът казва, че всичко е наред и да държите лодките далеч от кораба.

Измина половин час. Изведнъж дочухме страшен шум и тропот, и подрънкване на железни вериги, и съскането на вода, и милион искри литнаха нагоре към трептящия пояс от дим, който се стелеше нависоко над кораба. Дървените подпори на котвената макара бяха изгорели и двете огненочервени котви се бяха устремили към дъното, повличайки със себе си цели двеста сажена от нажежената до червено верига. Корабът потръпна, огнените езици на пламъците се поизвиха, сякаш готови да се уталожат, и предната топмачта се сгромоляса. Тя полетя надолу като някаква огнена стрела, удари се в борда и като подскочи в същия миг само на разстояние от едно гребло край лодките, заплава кротко и спокойно, много черна в осветените води на морето. Пак се развиках към борда. След някое време се появи човек, който заговори с неочаквано бодър, макар и малко приглушен глас, сякаш се опитваше да говори със затворена уста.

— Веднага идваме, господине! — осведоми ме той и изчезна.

Дълго не дочувах нищо друго освен свистенето и тътнежа на пожара. Имаше и звуци, които напомняха подсвирквания. Лодките се клатушкаха и надигаха, обтягаха въжетата, палаво се устремяваха една в друга, блъскаха се с бордовете си, а каквото и да правехме, все смогваха вкупом да се натикат към корпуса на кораба. Търпението ми се изчерпи, закатерих се нагоре по едно въже и се преметнах на кърмовата палуба.

Беше светло като ден. Изригвайки, огнената стена срещу мене представляваше ужасяваща гледка; и топлината изпървом изглеждаше почти непоносима. Върху едно извлечено от каютата канапе капитан Биърд спеше с подгънати крака, подпрял глава с една ръка. Светлината игриво шареше по него. А ще се сетите ли с какво се занимаваха другите? Те бяха насядали около един сандък отсам него, ядяха хляб и сирене и пиеха бутилирана бира.

Върху фона на пламъците, които се гърчеха със свирепи езици над главите им, те се чувствуваха не по-зле от саламандри и приличаха на шайка отчаяни пирати. Огънят проблясваше в бялото на очите им и блещукаше през изпокъсаните им ризи върху ивици светла кожа. По всеки един от тях личаха белези като от война — превързани глави, ръце в бандажи, мръсни парцали около коленете — и всеки стискаше по една бутилка между краката си и държеше буца сирене в ръка. Ман се изправи. С красивата си и непокрита глава, с тоя изкривен като сърп профил, с дългата си побеляла коса и с отворена бутилка в ръка той приличаше на някой отчаян старовремски пират, който се весели сред насилия и бедствия.

— Последната ни гощавка на кораба — тържествено обясни той. — Цял ден стояхме гладни, а няма защо да изоставим всичко това. — И като размаха бутилката, сочейки спящия капитан, добави: — Казваше, че не може дори един залък да глътне, та затова го накарах да полегне — продължи той, докато го гледах изумен. — Не знам дали ти е известно, млади момко, че тоя човек почти не е заспивал дни наред, пък и в ония лодки, дявол да го вземе, никак няма да ни е до сън…

— Ако я карате все така, скоро няма да има и помен от лодките — възмутено отвърнах аз.

Отидох при капитана и го разтърсих за раменете. Той най-сетне отвори очи, ала не помръдна.

— Време е да напуснем кораба, господине — тихо казах аз.

Той се надигна с мъка, огледа пламъците, огледа и морето, заискрило навред около кораба, а в далечината — по-черно и от мастило; сетне погледна към звездите, заблещукали едва забележимо през тънкия пояс от дим в едно тъмно небе, черно като подземен свят.

— Първо най-младият — рече той.

Обикновен моряк стана на крака, избърса устни с опакото на ръката си, прекрачи планшира и изчезна. Други го последваха. Един от тях, вече преметнал крак върху планшира, поспря за миг, за да допие бутилката си, сетне размаха ръка и я запрати в огъня.

— Вземи това! — провикна се той.

Неутешим, капитанът се бавеше и ние го оставяхме за малко, та да може сам да се сбогува с първата си капитанска длъжност. Още веднъж се изкачих горе и най-сетне успях да го отведа от кораба. А беше крайно време. Железните части и полуютът бяха горещи при допир с тях.

Сетне отрязахме въжето на голямата спасителна лодка и тогава трите лодки, които бяха вързани една за друга, постепенно се отдалечиха от кораба. Бяха изминали точно шестнайсет часа от експлозията, когато го изоставихме. Ман командуваше втората лодка, а аз имах най-малката — коритото, дълго едва четиринайсет фута. Голямата лодка би могла да побере всинца ни; но капитанът каза, че сме длъжни да спасим колкото се може повече вещи за застрахователите — и ето, че аз получих първото си назначение като капитан. Имах двамина моряци при себе си, един чувал със сухари, няколко консерви с месо и буре с вода. Заповядано ми бе отблизо да следвам голямата лодка, та в случай на лошо време да можем да се прехвърлим в нея.

И знаете ли какво ми мина през ума? Намислих да се отделя още при първа възможност. Исках да бъда съвсем самостоятелен при това мое първо командуване. Нямах намерение да се нареждам в ескадра, стига да имаше някаква възможност за самостоятелно плаване. Сам щях да се добера до сушата. И щях да надмина другите лодки. Младост! Пуста младост! Тая глупавичка, очарователна, прекрасна младост!

Но ние не потеглихме веднага. Трябваше да видим края на кораба. И затова лодките се въртяха наоколо през цялата нощ, повдигани и снишавани от вълните. Хората задремваха, събуждаха се, въздишаха и пъшкаха. Аз не свалях очи от горящия кораб.

В тъмата между небето и земята той гореше като факла сред един пурпурен диск в морето, обилно нашарен от играта на кървавочервените лъчи; сред един диск от блестяща и зловеща вода. Един висок и ясен пламък, един огромен и самотен пламък се издигаше над океана и от неговия купол непрестанно се стелеше по небето черен дим. Корабът гореше страхотно; печален и внушителен като запалена в нощта надгробна клада, окръжена от морето, под взора на звездите. Тая великолепна смърт бе дошла като милост, като дар, като награда на тоя стар кораб в края на неговите отрудени дни. Предоставянето на морния му дух в съхранение на звездите и морето беше вълнуващо като гледката на някой величествен триумф. Мачтите се сгромолясаха малко преди зазоряване и за един миг се появи такова хаотично изригване на искри, което сякаш изпълваше с хвърчащ огън търпеливата и бдителна нощ, необятната нощ, полегнала в мълчание над морето. При изгрев-слънце корабът представляваше само една овъглена черупка, все още плаваща под димен облак и носеща в себе си цял товар от нажежени въглища.

След това бяха извадени греблата и лодките минаха в килватерна колона покрай неговите останки — с голямата спасителна лодка начело на процесията. Като минахме някъде зад кърмата, към нас злъчно се стрелна като копие една тънка струя огън и корабът изведнъж потъна с носа надолу сред невъобразим съсък от пара. Неопожарената кърма потъна последна; но боята по нея бе изчезнала, след като се бе напукала и олющила и вече не личаха никакви букви, нямаше ни една дума, нито някакъв упорит девиз, който да прилича на самия дух на кораба и в лъчите на изгряващото слънце да отпраща към него своето верую и своето име.

Отправихме се на север. Полъхна лек ветрец и към пладне всички лодки за последен път се събраха една до друга. В моята нямаше нито мачта, нито платно, но бях пригодил едно излишно гребло за мачта, а вместо ветрило издигнах един лодъчен тент. Рангоутът положително бе преголям за нея, но аз със задоволство разбрах, че с вятъра зад нас ще мога да надмина другите две лодки. Трябваше да ги дочакам. Сетне всички разгледахме картата на капитана и след един общ обед с корав хляб и вода всеки получи своите заповеди. А те бяха прости: курс на север и да се държи колкото е възможно по-близо до другите лодки.

— Внимавай с това импровизирано ветрило, Марлоу — викна капитанът.

Като минавах гордо край лодката на Ман, той сбръчка гърбавия си нос и извика:

— Ако не внимаваш, млади момко, ще заплаваш под водата с тази твоя платноходка!

Той беше зъл старец — нека дълбокото море, където почива сега, нежно да го люлее занапред и навеки!

Преди залез-слънце силен дъжд премина като вихрушка над двете лодки, които бяха далече зад нас, и аз вече дълго не ги видях. На другия ден седях и кормувах моята орехова черупка — първия плавателен съд под мое командуване — и не виждах нищо друго наоколо освен море и небе. В следобеда на деня успях да зърна горните ветрила на кораб, който плаваше някъде в далечината, ала нищо не казах, а и хората ми не го бяха забелязали. Истината е, че се боях да не би корабът да се завръща в родината, а аз никак не възнамерявах да обърна гръб на порталите на Ориента. Бях взел курс към Ява — едно друго благословено име — като Бангкок, нали разбирате? Кормувах дни наред.

Няма защо да ви разправям какво значи да те блъскат вълните в една малка открита лодка. Спомням си, че имахме тихи дни и нощи, когато гребяхме и пак гребяхме, а лодката сякаш стоеше неподвижна, като да бе омагьосана да стои все в кръга, заключена от морския хоризонт. Спомням си и жегата, и бурните дъждове, които ни заливаха като потоп и ни принуждаваха дълго и отчаяно да изгребваме водата (но напълнихме и съдовете си с вода за пиене); спомням си как прекарах цели шестнайсет часа със суха като въглен уста и с гребло за кормуване отвъд кърмата, за да устоя в това мое първо командуване срещу насрещните огромни вълни. Дотогава още не знаех, че ме бива чак дотолкова. Спомням си посърналите лица и отпадналите тела на моите двама моряци, спомням си и моята младост и чувството, което никога вече няма да мога да изпитам — чувството, че мога безконечно да издържа, да издържа и надживея самото море, земята и всички хора по нея; измамното чувство, което ни увлича и подтиква към радости, към опасности, към любов, към напразни усилия — към смъртта; тържествуващото чувство на сила, топлината на живота в шепа прах, огънят в сърцето, който с всяка година става все по-слаб, по-студен, по-малък и на края загасва — загасва твърде рано, твърде преждевременно — преди самия живот.

И ето как виждам аз Ориента. Видял съм потайните му места и съм надникнал в самата му душа; но сега винаги го гледам от една малка лодка: силует на високи планини, сини и далечни в утрото; като лека мъглица към пладне. Още имам чувството, че държа гребло в ръката си, пред очите ми още изпъква картината на едно парещо синьо море. А виждам и един залив, гладък като стъкло и лъскав като лед, блещукащ в тъмата. Някаква червена светлина се вижда надалече върху тъмния фон на сушата и нощта е мека и топла. Ние въртим греблата с изтръпнали от болка ръце и изведнъж отнякъде из тая тиха нощ долита слаб, възтопъл полъх, понесъл странния дъх на цветя и на дъхави гори — първия полъх на Ориента в лицето ми. Никога няма да забравя това. То беше неосезаемо и омайващо като магия, като едно нашепнато обещание за потайни наслади.

Бяхме гребали цели единайсет часа. Онзи, чийто ред беше да почива, седеше пред кормилния лост. Бяхме зърнали червената светлинка в оня залив и взехме курс към нея, понеже предполагахме, че тя иде от някое малко крайбрежно пристанище. Минахме край два кораба, някак странни, с висока кърма, и двата в покой, с хвърлени котви. Докато наближихме, светлинната беше станала твърде неясна и носът на лодката ни се блъсна в ръба на една скеля. От умора бяхме като слепи. Хората ми оставиха греблата и се отпуснаха мъртви върху банките. Вързах лодката за един кол. Течение някакво бълбукаше наблизо. Дъхавата тъма на брега се открояваше в огромни силуети, може би надвиснали един върху друг грамадни кичури от някаква растителност с безмълвни, фантастични форми. И в подножието им като измамно видение едва се белееше полудъгата на песъчливия морски бряг. И никаква светлинка, никакво движение, никакъв звук. Тайнственият Ориент бе срещу мене, ароматен като цвете, мълчалив като смъртта, тъмен като гроб.

Седях там капнал от умора, ликуващ като истински завоевател, буден и омаян като пред някаква дълбока, съдбоносна енигма.

Плисъкът на гребла, отмерените им удари, отекващи върху повърхността на водата като силни плясъци поради тишината край брега, ме извадиха от унеса. Някаква лодка, някаква европейска лодка влизаше в пристана. Призовах имената на мъртвите: „Ей, Юдея“, извиках. Дочух немощен вик в отговор.

Беше капитанът. Бях надминал с три часа флагманската лодка и се зарадвах отново да чуя гласа на стареца, развълнувай и уморен.

— Ти ли си, Марлоу?

— Пазете се от края на пирса, господине!

Той се приближи предпазливо, изплавал от дълбокото море ведно с ръчния лот, който бяхме спасили за застраховчиците. Отпуснах въжето и застанах с лодката до неговата. И ето го там, седнал като пребит в кърмата, мокър от росата, скупчил ръце в скута си. Неговите хора вече спяха.

— Голям зор видях — зашепна той. — Ман е отзад, не много далече.

Разговаряхме шепнешком, съвсем тихичко, сякаш се бояхме да не разбудим сушата. Топове, гръмотевици или земетресения не биха могли да събудят хората в оня момент.

Случайно поглеждайки встрани през време на разговора, зърнах далече навътре в морето някаква ярка светлинка да се движи в нощния мрак.

— Един параход минава край залива — казах аз.

Той не минаваше край залива, а влизаше в него, даже идваше все по-наблизо и на края хвърли котва.

— Я гледай да разбереш дали е английски — подзе старецът. — Може би ще могат да ни откарат нанякъде.

Той изглеждаше много притеснен. И тъй с помощта на няколко плесници и ритници успях да докарам един от моите хора до състоянието на сомнамбулизъм и като му дадох едно гребло, сам взех другото и двамата загребахме към светлинните на парахода.

От него долитаха приглушени гласове и кухо металическо звънтене откъм машинното отделение. Дочуваха се и стъпки по палубата. Илюминаторите му светеха кръгли като разширени зеници. Виждаха се и силуетите на хора, движещи се насам-натам, а нейде горе, на високия мостик, се открояваше сянката на някакъв човек. Той дочу плясъка на нашите гребла.

И тогава, още преди да мога да отворя уста, Ориентът ми заговори, но стори това с глас от Запада. Цял порой от думи се изля в енигматичната, съдбоносна тишина; странни, сърдити думи, смесени с отделни слова или цели изречения на добър английски език, не тъй странни, но още по-изненадващи. Гласът ругаеше и гневно псуваше; той надупчи тържествения покой на залива с истински залп от хули и ругатни. Започна с това, че ме нарече „свиня“, и оттам тръгна нагоре по възходяща линия в безброй прилагателни, които не са за пред хора. Човекът там горе беснееше на два езика, и то с тъй искрен гняв, че почти ме убеди, че съм съгрешил по някакъв начин срещу хармонията на вселената. Едва го виждах, но вече почвах да мисля, че той ще стигне до припадък от ярост.

Той спря неочаквано и аз дочувах как пръхти и пухти като морска свиня:

— Моля, какъв е тоя параход? — запитах аз.

— Е? Какво има? И какви сте вие?

— Моряци — корабокрушенци от една английска гемия, изгоряла в морето. Тая нощ дойдохме тук. Аз съм втори помощник-капитан. Капитанът се намира в голямата спасителна лодка и би искал да знае дали можете да ни откарате нанякъде.

— Ах, боже мой! Та исках да кажа… Този параход е „Силесчъл“ от Сингапур, по обратния си курс. Ще се уговоря с вашия капитан утре заран… и… тъй де… чухте ли преди малко думите ми?

— Струва ми се, че са ви чули навред из залива.

— Взех ви за някоя брегова лодка. Та ето какво: тоя проклет мерзавец, тоя мошеник — пазачът, пак е заспал, чумата дано го отнесе. Светлинната на фара е загаснала и аз за малко не блъснах парахода в края на оня щурав пирс. Вече за трети път ми изиграва този номер. А питам ви аз, може ли някой да търпи такова нещо? Просто да полудее човек! Ще направя донесение за него… Ще накарам заместник-управителя да го уволни! Вижте, няма светлинка. Загаснала е, нали? Искам да свидетелствувате, че светлинката е загаснала. А трябваше да има светлинка. Една червена светлинка на…

— Имаше светлинка — кротко казах аз.

— Но е загаснала, драги мой! Какъв смисъл има да се приказва така? Сам можете да се уверите, че е загаснала, нали? Ако трябваше да минете с един скъп параход покрай това и от бога забравено пристанище, и на вас щеше да ви дотрябва светлинката на фара. Ще го ритам от единия до другия край на неговия жалък кей. Ще видите, че ще го сторя! Да…

— Та да кажа ли на нашия капитан, че ще ни вземете? — прекъснах го аз.

— Да, ще ви взема. Лека нощ — грубо отвърна той.

Загребахме назад, завързах пак лодката за пирса и едва тогава можах най-сетне да заспя. Бях срещнал мълчанието на Ориента. Бях дочул нещо и от неговия език. Но когато отново отворих очи, тишината пак бе тъй пълна, сякаш никой не я бе нарушавал. Аз лежах сред поток от светлина, а небето никога не ми се бе сторило тъй далечно и високо.

И тогава видях хората на Ориента — те самите ме гледаха. По цялата дължина на кея имаше хора. Видях кафяви, бронзови, жълти лица, черните очи, блясъка, пъстротата на една ориенталска тълпа. И всички тия същества се взираха вторачено, без никакъв шепот, без нито една въздишка, без да помръдват. Те се взираха в лодките, в спящите хора, дошли през нощта при тях от морето. Гъстите кичури от палми се открояваха неподвижно върху фона на небето. Нито една вейка не помръдваше по брега. Кафявите покриви на скрити къщи надничаха през зеления листак, през големите листа, които висяха лъскави и неподвижни, сякаш бяха изковани от тежък метал. Това беше Ориентът на древните мореплаватели, тъй стар, тъй тайнствен, тъй бляскав и мрачен, тъй жив и непроменен, пълен с опасности и надежди. Тръпка премина като вълна от единия до другия край на тълпата, премина и над главите, поразклати телата, припна по целия кей като лека вълна по водата, като едва доловим повей на ветреца над полето и отново притихна. Виждам картината и сега — широката извивка на залива, лъскавите пясъци, богатата зеленина, тъй безкрайна и разнообразна, морето синьо като море от някой сън, тълпата от наблюдателни лица, блясъка на ярки цветове — и отражението на всички тия неща във водата, извивката на брега, пирсът, високобордният чуждестранен кораб, застанал неподвижен, както и трите лодки с тримата уморени мъже от Запада, които спяха и не чувствуваха нито сушата, нито хората край тях, нито прежурящото слънце. Те спяха полегнали върху банките, свити в дъното на лодките — всеки в небрежната поза на смъртта. Главата на стария капитан, опряна отзад в кърмата на голямата спасителна лодка, се бе схлупила върху гърдите му и той имаше вид на човек, който никога няма да се събуди. Малко отвъд него старият Ман бе извърнал лице към небето и дългата му бяла брада се бе разстлала върху гърдите му, сякаш някой го бе застрелял както си е седял до повратника на кормилото. Един човек, целият скупчен в носа на лодката, спеше с двете ръце около форщевена и с брадичка върху планшира. А Ориентът безмълвно се взираше в тях.

Отпосле опознах неговата омая: видях тайнствените брегове, гладките води, земите на кафяви народи, гдето винаги дебне някое потайно възмездие — дебне, преследва и настига мнозина от расата на победителите, които се гордеят с мъдростта си, със знанията си, със силата си. Но за мене целият Ориент е включен в онази гледка от дните на моята младост. Той е целият в онзи миг, когато отворих младите си очи за него. Дойдох при него след едно боричкане с морето — и бях млад — и го видях да се взира в мен. И това е всичко, което остана от него! Само един миг; един миг на сила, на романтика; на блясък — на младост!… Трепетът на един слънчев лъч върху странен, непознат бряг, времето, за да го запомниш, времето за една въздишка и — сбогом! — Нощ. — Сбогом!…

Той отпи от чашата и продължи:

— Ех, доброто старо време, доброто старо време. Младостта и морето. Чарът и морето! Доброто и силно море, соленото, горчиво море, което може да шепне в ухото ти, но и да реве по тебе и да накара дъхът ти да замре в гърдите.

Той отново отпи няколко глътки.

— Струва ми се, че от всички хубави неща морето е най-прекрасното, да, самото море — или може би самата младост? Кой би могъл да каже това! Но вие тук — всички вие сте взели нещо от живота: пари, любов — ония неща, които човек получава на брега — но кажете ми, нима най-прекрасното не беше онова време, когато скитахме на млади години по моретата? Бяхме млади и нищичко си нямахме, и плавахме по морето, което нищо друго не дава, освен тежки премеждия, а понякога и възможността човек да изпробва силите си — само туй — нещо, по което всички копнеете.

Ние всички закимахме към него: човекът на финансиите, човекът на сметките, човекът на юриспруденцията, всички до един закимаха към него над полираната маса, в която лицата ни, набраздени и сбръчкани, се отразяваха като в неподвижен пласт кафява вода; лицата ни с белези по тях, оставени от непосилен труд, от заблуди, от успехи, от любовта; нашите морни очи, все още търсещи, винаги търсещи да извлекат от живота нещо, което се изпарява още в ония мигове, когато го очакваме.

Бележки

[1] Нос по югозападното крайбрежие на Англия. — Б.пр. ↑