Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Remarkable Wreck of the “Thomas Hyke”, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване, форматиране и начална корекция
ckitnik (2013)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2014)

Издание:

Седем разказа за седемте океана

Съставител: Асен Христофоров, Невена Розева

Преводачи: Невена Розева, Асен Христофоров, Тодор Вълчев

Редактор: Тихомир Йорданов

Редактор на издателството: Панко Анчев

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: Константин Пасков

Коректор: Денка Мутафчиева

 

Американска, английска, второ издание

Дадена за печат на 14.IV.1980 г.

Подписана за печат на 26.VI.1980 г.

Излязла от печат на 21.VIII.1980 г.

Печ. коли 13,75 Изд. коли 11,55

УИК 11.14 Формат 32/84X108

Изд. №1360 Цена 1,87 лв.

ЕКП 9536012311; 5557 — 28 — 80

08 Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. №130

История

  1. — Добавяне

Стенният часовник в канцеларията на началник служба „Бедствия“ сочеше един и половина. В стаята нямаше никой, тъй като бе сряда, а началникът винаги си отиваше в къщи рано в следобеда на тоя ден. Той беше направил такава уговорка още като приемаше службата. Беше готов да служи на съгражданите си на всяка подходяща длъжност, която биха му поверили, но си имаше и лични дела, които не биваше да занемарява. Той принадлежеше на страната си, но някъде в страната се намираше една къща, която принадлежеше на него; безброй дребни неща, свързани с тая къща, очакваха грижите му особено през хубавите летни месеци. Наистина той често отсъствуваше и в други следобеди освен в сряда, но самото обстоятелство, че бе установил строго уречено време за изпълнение на извънслужебните си задачи, така подчертаваше тяхното значение, че за неговите колеги в канцеларията никак не бе трудно да разберат колко невъзможно е такива важни дела да бъдат привършвани само в един следобед през седмицата.

Макар обширната стая, отредена за кабинет на началника, да беше празна, същото не би могло да се каже и за някои други стаи, свързани с нея. Няма да се занимаваме с поредицата канцеларии вляво, а ще насочим вниманието си само към една не особено голяма стая вдясно от кабинета на началника, свързана чрез една засега затворена врата с това обширно и добре мебелирано помещение. В тази стая беше канцеларията на завеждащия корабокрушенията и в този момент в нея се намираха петима мъже. Единият от тях беше самият чиновник, човек с доста прилична външност, на възраст някъде между двадесет и пет и четиридесет и пет години, и с държане, което би могло да се очаква от едного, заемал в миналото доста висока служба в държавната йерархия, но който благодарение на подмолните действия на своите врагове е бил принуден да изостави ръководството на важните държавни дела, с които се е занимавал, та сега с пълно примирение да сочи на народонаселението безплодните усилия и пагубни действия на оня некадърник, който се беше засилил да го замести. Завеждащият корабокрушенията изобщо не се бе занимавал с такива важни държавни дела, тъй като никога не бе заемал подобна служба, но бе усвоил споменатото държане, без да премине през предварителните изпитания.

Друг от присъствуващите беше един доста млад човек, частният секретар на началника на служба „Бедствия“, който винаги заключваше всички врати и канцеларията на тоя служител всяка сряда следобед, а също и по друго време, и щом странични занимания налагаха отсъствието на неговия началник, се преместваше в стаята на своя приятел, завеждащия корабокрушенията.

Там се намираше и един човек на средна възраст на име Мейдърз, също приятел на завеждащия корабокрушенията, един от осмината, подали заявления да бъдат назначени на една по-ниско платена длъжност в същата служба, все още заета от едного, който възнамеряваше да подаде оставка, щом някакъв негов приятел, човек със значително влияние в един окръг доста по-навътре в страната, успее да наложи провъзгласяването за областен кандидат в предстоящите избори за Конгреса във Вашингтон на един виден държавен мъж, чието избиране се считаше за почти сигурно, в случай че известни предстоящи мероприятия на правителството докарат на власт неговата партия. Лицето, което заемаше в момента въпросната дребна служба, се надяваше да получи някаква по-добра длъжност тогава и ето защо Мейдърз, очаквайки да се оваканти мястото, на драго сърце посещаваше канцелариите на службата, за да се запознае с нейните задачи.

Четвъртото лице беше Дж. Джордж Уотс, по професия съдебен заседател, който бе довел със себе си и своя шурей, отскоро пристигнал в града.

Завеждащият корабокрушенията бе свалил хубавото си сако, с което се бе явил на обед, и го бе сменил с една по-лека ленена дреха, доста изпоцапана с мастило; и сега извади кутия с пури, в която имаше шест пури.

— Господа — каза той, — ето какво остана от цяла кутия с пури. Друго е да можеш да подбереш най-хубавите в кутията, но само тия ми останаха…

Мейдърз, Дж. Джордж Уотс и шуреят взеха по една пура с оня нехаен и все пак почтителен маниер, който винаги отличава почерпения от онзи, които черпи, след което кутията бе тласната доста безцеремонно към Хари Ковър, частния секретар на началника, но тоя млад човек отказа под предлог, че предпочитал папирусите, и измъкна една кутия от джоба си. Той бе виждал доста често същата кутия за пури с фабрична марка на една хаванска фирма, донесена лично от него от другата стая, след като началникът я бе опразнил, да бъде поднасяна на присъствуващите с ни повече, ни по-малко от шест пури в нея и беше достатъчно досетлив да разбере, че завеждащият корабокрушенията не възнамерява да го снабдява с тютюн за пушене. Ако тоя господин бе предлагал на приятелите, които имаха обичая да го спохождат в следобедите на всяка сряда, пури в книжна опаковка, които се продават по пет цента едната, когато се купуват на парче, но по шест за четвърт долар, те навярно биха ги приели с не по-малка благодарност: но по-удобно бе за неговата бунтуваща се душа да слага тия пури в някоя… празна кутия и по тоя начин да ги обвие с ореола на предположението, че деветдесет и четири от техните вносни събратя са били вече изпушени.

Запалил на свой ред една пура, завеждащият корабокрушенията се настани в своя въртящ се стол, загърбил бюрото и удобно преплел крака, което показваше, че той се чувствува напълно у дома си в тая канцелария. Хари Ковър се покачи на едно високо столче, а посетителите се разположиха в три дървени кресла.

Те бяха разменили само по няколко думи и всеки един от мъжете бе изтърсил само първата пепел от пурата си върху пода, когато всички дочуха как някой с тежки обувки отваря външната врата и влиза в стаята на началника. Хари Ковър скочи от високото столче и като положи върху него недопушената си цигара, се втурна в съседната стая и затвори вратата. Той се върна подир малко и завеждащият корабокрушенията го срещна с въпрос в очите.

— Един наперен мъж в сако от грубо сукно — обясни Ковър, докато взимаше цигарата си, за да възседне столчето. — Казах му, че началникът ще дойде утре заран. Той рече, че имал да съобщи нещо за някакво корабокрушение, а аз му казах, че началникът ще дойде утре заран. Трябваше на три пъти да му кажа това, преди да си отиде.

— Училищата не са отворени в сряда следобед — каза Дж. Джордж Уотс и хитро се усмихна.

— Не, господине! — решително се съгласи завеждащият корабокрушенията, който отпусна крака си и кръстоса върху него другия си крак. — Човек не може всеки ден да се трепе, без да грохне. Тия, които гледат отвън, могат да си мислят каквото си искат, но тъй не може да се работи. Трябва да се поотпускаме от време на време. Ония, които вършат цялата работа, се нуждаят от почивка не по-малко от тези, които гледат отстрани.

— Дори малко повече от тях, бих казал аз — заяви Мейдърз.

— Нашият малък отдих всяка сряда следобед е като смъртта — скромно добави Хари Ковър. — Той ни е като в кърпа вързан, докато почивките в други дни ни са като заразните болести, които вилнеят в дадена област: никак не можеш да знаеш дали ще ги пипнеш, или не.

Завеждащият корабокрушенията благосклонно се усмихна, а другите се засмяха. Мейдърз бе слушал и друг път тая забележка, но не искаше да помрачи добрите си отношения с един бъдещ колега, като загатне, че си спомня за нея.

— Тия мисли му идват в главата от неговите ужасни статистики — каза завеждащият корабокрушенията.

— Понякога те май не му дават да вдигне глава от работа — забеляза Мейдърз.

— Това нямаше да се случва — подзе завеждащият корабокрушенията, — ако тук работите се ръководеха както трябва. Ако Джон Дж. Лейлър (имаше пред вид началника на службата) беше на мястото си, щяхте да видите по-друг ред тук, отколкото сега. Персоналът щеше да бъде по-голям.

— Прав сте! — съгласи се Мейдърз.

— И не само това, но и сградата щеше да бъде по-хубава, пък и помещенията по-многобройни. Случвало ли се е на някой от вас да иде в Анстър? Тогава отскочете дотам някой ден и вижте в каква сграда се помещава тая служба там. Уилям К. Грийн никак не прилича на Джон Дж. Лейлър. Няма да го видите да седи на стола си и цяла зима да чисти зъбите си с клечка, пък и представителят на неговата област в Конгреса никога не споменава и дума за службата му, докато трае сесията. Ако аз ръководех тая наша служба, щях да направя такива промени, че не бихте могли да я познаете. Щях да вдигна още две стаи ей тук и да направя един коридор и нова входна врата откъм другия край на сградата. Щях да зазидам тая врата — сочейки стаята на началника — и ако на Джон Дж. Лейлър му хрумне да влезе тук, той би могъл да мине през отвъдната врата като всички други хора.

На Хари Ковър му мина през ума, че в такъв случай нямаше да има никакъв Джон Дж. Лейлър, но не се обади.

— И което е по-важно — предложи завеждащият корабокрушенията, — щях да наредя цялата служба да работи до дванадесет часа на обед в съботните дни. При сегашния ред на нещата човек просто няма време да се погрижи за личните си работи. Да речем, че съм намислил да си купя парцел земя и искам да изляза и да го поразгледам, или да предположим, че един или друг от вас също служи тук и като е намислил да си купи парцел земя, иска да излезе и да го поразгледа, какво би сторил той в такъв случай? Няма да иска да отиде в неделния ден, но тогава кога да отиде?

На нито един от тези господа не бе идвало на ум да си купува парцел земя, пък и никой от тях нямаше основание да мисли, че някога може да му хрумне да купи няколко буци пръст, освен може би в саксия, но те до един се съгласиха, че при сегашния ред на нещата човек просто няма време да се погрижи за личните си работи.

— Но не може да очаквате от Джон Дж. Лейлър да оправи нещата — заяви завеждащият корабокрушенията.

И все пак имаше нещо, което тоя господин винаги очакваше от Джон Дж. Лейлър — когато завеждащият беше заобиколен от много хора през работно време и след като успяваше да им внуши колко важна е службата му и че те ще трябва по неволя да се отнасят с нужното почитание към него, ако желаят да им услужи, Джон Дж. Лейлър неизменно влизаше в канцеларията и така се обръщаше към него, че да подскаже на присъствуващите колко дребна е длъжността на завеждащия, който е само един обикновен служител и нищо повече, и че той, началникът, възглавява цялата служба. Завеждащият корабокрушенията никога не забравяше тези унижения.

След тия думи настъпи кратка пауза, а после Мейдърз каза:

— Навярно ужасно ви отегчават дългите истории на корабокрушенията, които ви разправят хората тук. Той се стремеше да промени темата на разговора, понеже, колкото и да му се искаше да запази добрите си отношения с другите служители, никак не бе желателно да бъде подведен тъй, че да каже нещо по-съществено срещу Джон Дж. Лейлър.

— Не, господине — отвърна завеждащият корабокрушенията, — не ми досаждат. Не съм дошъл тук, за да скучая, и нямам намерение да скучая, докато нося отговорност за тая служба. Тия брулени от ветрищата дърдорковци, които идват тук, за да съобщят как са претърпели крушение корабите им, никога не довършват докрай отегчителните си разкази пред мен. Първата ми работа е да им дам да разберат точно какво искам от тях; и нито един от тия хора няма да отиде и на йота по-далече от разказа си, поне докато аз имам думата тук. Понякога се случва Джон Дж. Лейлър да влезе, да си пъхне носа в работата и да иска да изслуша целия дълъг разказ, което е вятър и мъгла, защото Джон Дж. Лейлър разбира толкова от корабокрушения, колкото и от…

— Заболяванията в областта край Джорджовото езеро — подсказа Хари Ковър.

— Да, или от някой друг клон на неговата служба — продължи завеждащият корабокрушенията, — и когато си науми да се намеси, цялата работа спира, докато вторият помощник-капитан на някоя товарна гемия не завърши докрай разказа си: как в едно утро бил зърнал сушата и как се бил добрал до нея в следобеда на следващия ден. Но аз не търпя глупости от тоя род. Още не се е родил тоя, който ще може да ми каже нещо ново за корабокрушенията. Не съм скитал по моретата, ала това не е необходимо; и дори да бях плавал, едва ли щях да претърпя корабокрушение. Но съм чел по нещо едва ли не за всички възможни видове корабокрушения. Още като дойдох тук, се погрижих да се ориентирам по тия въпроси, защото си знаех, че това ще ми спести много неприятности. Прочел съм „Робинзон Крузо“, „Крушението на «Гровенър»“, „Потъването на «Ройал Джордж»“, чел съм и за корабокрушения, предизвикани от силен вятър и вълнение, а и от всичко, което би могло да смачка и затрие някой кораб, и съм класифицирал всички възможни корабокрушения в отделни групи; и щом узная към коя група спада дадено корабокрушение, вече зная всичко за него. И тъй, когато при мене влезе човек, за да ме уведоми за станало корабокрушение, едничкото нещо, което искам от него, е да млъкне, да стои чинно и да отговори на няколко въпроса, които ще му задам. След две минутки вече зная точно какво крушение е претърпял: и като ми каже името на кораба си и ми съобщи още една-две малки подробности, може да си върви. Зная всичко за това корабокрушение и написвам много по-добро изложение за цялата работа, отколкото той би могъл да направи дори и да говореше тук цели три дни и нощи. Не е възможно да се изчисли колко пари са били спестени за данъкоплатците от начина, по който систематизирах работата в тая служба.

Шуреят на Дж. Джордж Уотс изтърси пепелта от почти допушената си пура, огледа въглена някак презрително и рече:

— Вие май казахте, че няма такова корабокрушение, за което да не знаете нещо.

— Точно това казах — отвърна завеждащият корабокрушенията.

— Струва ми се, че бих могъл да ви разправя за едно крушение, което не би могло да се вмести в нито една от вашите категории.

Завеждащият корабокрушенията хвърли допушената си пура, пъхна ръце в джобовете на панталоните си, изпъна крака и се вгледа втренчено в човека, който бе изрекъл такава недопустима забележка. Сетне по лицето му се прокрадна усмивка на съжаление и той рече:

— Е добре, бих искал да чуя тоя ваш разказ; и дълго преди да го преполовите, ще мога да ви спра на каквото и да е място и оттам нататък сам да довърша описваната случка.

— Така е — добави Хари Ковър. — Ще го стори като нищо, тъй както и една желязна греда върху релсите ще накара локомотива да дерайлира.

— Тогава ще го разкажа — каза шуреят на Дж. Джордж Уотс и започна:

— Точно преди две години, в първия ден на този месец отплавах за Южна Америка с кораба „Томъс Хайк“.

При тия думи завеждащият корабокрушенията се извърна и разтвори обемиста книга, търсейки буквата „Т“.

— За това корабокрушение не е било съобщавано тук — каза другият — и няма да го намерите във вашата книга.

— Може би в Анстър — забеляза завеждащият корабокрушенията, сетне затвори книгата и наново извърна лице към човека.

— Не бих могъл да твърдя това — продължи първият. — Никога не съм ходил в Анстър и не съм преглеждал тяхната книга.

— И няма защо да си правите тоя труд — прекъсна го завеждащият. — Те имат добри помещения в Анстър, пък и началникът има известна представа за задачите на службата си, но нямат такава картотека на корабокрушенията, каквато имаме ние.

— Сигурно нямат — съгласи се шуреят и продължи разказа си. — „Томъс Хайк“ беше малък железен кораб от шестстотин тона и отплава от Ълфорд до Валпарайсо с товар, състоящ се главно от желязо на пръти.

— Желязо на пръти — повтори завеждащият, сетне смръщи вежди и каза: — Продължавайте.

— Корабът беше нов — продължи разказвачът, — построен с водонепроницаеми отделения; малко необичайно за кораб от тая категория, но той беше такъв. Не съм моряк и нищичко не разбирам от кораби. Отплавах като пътник с едного, на име Уилям Андерсън, и синчето му Сам, момче на около петнайсет години.

И двамата отивахме по работа във Валпарайсо. Не помня вече точно колко дни бяхме на път, нито зная къде се намирахме, но трябва да беше някъде край бреговете на Южна Америка, когато в една тъмна нощ, при това и мъглива, доколкото помня, защото бях заспал, ние се сблъскахме с някакъв параход, идещ откъм север. Не ми е ясно как сме могли да сторим това, когато и от двете страни е имало достатъчно място за всички кораби на света да се разминат, но така стана. Като изскочих на палубата, другият кораб бе отминал и ние вече не го видяхме. Не мога да кажа дали е потънал, или се е добрал до пристанището си. Ала не след дълго открихме, че някои от железните листове при носа на „Томъс Хайк“ са пробити, поради което корабът гълташе вода като зажадняло куче. Капитанът нареди да затворят носовата водонепроницаема преграда, а и помпите започнаха да работят, но всичко беше безполезно. Предното отделение просто се напълни с вода и носът на „Томъс Хайк“ хлътна под водата. Палубата така се наклони, че заприлича на стръмно тепе, а витлото щръкна толкова нагоре, че не би могло да върши работа дори ако машините не бяха спрени. Капитанът нареди да отрежат мачтите с надеждата, че това ще приповдигне носа, но и то не помогна. Имаше доста силно вълнение и вълните заливаха една след друга наклонената палуба, разбивайки се в нея като същински прибой.

Капитанът заповяда всички люкове да бъдат плътно затворени, тъй че да не влиза вода през тях, и нямаше как да се слезе долу; освен през вратата на каютата, която беше далече назад. Работата по затварянето на всички люкове по палубата бе твърде опасна, защото подът се спускаше право надолу във водата, и ако някой се подхлъзнеше, щеше да се намери в морето, без нищо да може да го спре; но моряците се привързаха с въжета, заработиха усърдно, с добра воля, и в скоро време успяха да запушат като с тапа и палубата, и рубката над машинното отделение. Коминът, който се намираше доста по-напред, беше счупен от една греда при изсичането на мачтите и тъй като вълните се вливаха в дупката, останала да зее там, капитанът нареди тя да бъде запушена със стари платна, здраво завързани околовръст. Страшно бе да гледаш как корабът лежи с нос напълно под водата и с щръкнала кърма! Ако не бяха тия водонепроницаеми отделения, останали незасегнати до тоя момент, той щеше да отиде право на дъното.

В следобеда на деня, след сблъскването, вятърът стихна и морето скоро стана гладко. Капитанът беше напълно уверен, че ще можем безпрепятствено да задържим над водата, докато мине някой кораб и ни вземе. Знамето ни се развяваше от един прът към кърмата, но обърнато надолу; и ако отнякъде биха могли да видят такъв смешен кораб като нашия, щяха положително да дойдат да видят какво става дори и без да развяваме флаг за бедствие. Опитахме се да се разположим по-удобно, според възможностите, но това никак не бе лесна работа при тоя страшен наклон. Но през нощта дочухме някакъв стържещ и тътнещ шум долу в трюма и наклонът сякаш стана още по-голям.

Не след дълго капитанът вдигна всинца ни на крака и ни каза, че товарът от железни пръти се е раздвижил и се хлъзга надолу към носа и че няма да мине много време и ще пробие водонепроницаемите прегради, а тогава корабът ще се напълни с вода и ще полети като гюле към дъното. Той каза, че всички ще трябва да се качим в лодките и да се махнем колкото се може по-скоро. Никак не беше трудно да се спуснат лодките. Моряците не ги заспускаха по лодъчните висилки — те чисто и просто ги поставиха върху палубата, хлъзнаха ги надолу към водата и ги придържаха с въжета, докато всичко бе готово.

Спуснаха три лодки, сложиха достатъчно храна и вода в тях и тогава всеки слезе в някоя. Но Уилям Андерсън, син му Сам и аз все не можехме да се решим да влезем в тия лодки и да отплаваме някъде в тъмния безбрежен океан. И трите бяха най-големите лодки на кораба, но пак изглеждаха удивително малки. Струваше ни се, че корабът е далече по-безопасен, пък и вероятността някой да го зърне след развиделяване бе много по-голяма в сравнение с тия три малки лодки, които можеха да бъдат отнесени кой знае накъде, ако се засилеше вятърът. И тримата мислехме, че железният товар е приключил с придвижването си, тъй като и шумът долу бе престанал, та в края на краищата решихме да останем на кораба, вместо да се качим в ония малки лодки. Наистина капитанът се опита да ни накара да се махнем, но ние не се съгласихме и тогава той ни рече, че ако сме предпочитали да останем сами и да се удавим, това си било чисто наша работа и той не бил виновен. Сетне каза, че на кърмата има една малка лодка, която можем да спуснем във водата, та да бъде готова, в случай че положението се влоши и ние най-сетне се решим да напуснем кораба.

След това той и всички останали отплаваха с лодките, за да не бъдат увлечени към дъното, ако корабът вземе да потъва. Ние спуснахме във водата малката лодка по същия начин, както бяха спуснати другите лодки, като се погрижихме да се привържем с въжета, докато вършехме това, и в лодката сложихме такива неща, които биха могли да ни потрябват. После влязохме в каютата и зачакахме утрото. Каютата беше малко чудновата, с наклонен под като покрив на къща, но ние насядахме в ъглите с чувство на задоволство. Висящата лампа светеше и вътре в каютата бе много по-приятно, отколкото навън. Но когато се разденяваше, оня стържещ и тътнещ шум там, долу, отново долетя до ушите ни и носът на „Томъс Хайк“ взе да потъва все повече и повече; и не след дълго предната преграда на каютата, която би могла да мине и за нейна предна стена при нормални обстоятелства, вече се намираше под краката ни, а лампата се беше прилепила към стената, от която висеше. Можете да бъдете сигурни, че ни се дощя да се махнем оттам. Имаше пейки с приковани към пода облегала и по тях се покачихме до подножието на стълбището пред каютата, което беше обърнато с горния край надолу, тъй че ние заслизахме по него, за да излезем навън.

Когато стигнахме до вратата на каютата, зърнахме част от палубата над нас, възправена като калкана на построена във водата къща, както съм чувал да казват за къщите във Венеция. Бяхме завързали лодката с едно дълго въже за вратата на каютата и сега я видяхме да почива почти неподвижно на около двайсетина фута под нас в морето, което беше много спокойно. Изтеглихме я колкото можехме по-близо до нас, сетне заспускахме юношата Сам по едно въже. Той се олюля, порита малко и влезе в нея; хвана се за греблата и така ги завъртя, че да държи лодката точно под нас при трудното ни слизане по въжетата, които бяхме използували, за да я спуснем във водата.

Щом се намерихме в лодката, отрязахме въжето и загребахме с пълни сили, за да се отдалечим от кораба. Спряхме да погледаме „Томъс Хайк“ едва когато отплавахме на разстояние, което ни се стори достатъчно безопасно. Уверен съм, че никога през живота си не сте виждали такъв кораб! Две трети от корпуса му се намираше под водата, той стърчеше съвсем отвесно, с кърмата във въздуха и кормилото, щръкнало толкова нависоко, гдето би трябвало да се издига марселът, а витлото приличаше на колелото на ония селски вятърни мелници за помпене на вода. Товарът се бе придвижил толкова напред, че бе обърнал кораба с носа право надолу, но той не можеше да потъне поради въздуха в ония отделения, които още не бяха наводнени; и най-отгоре на тая камара личеше флагът за бедствие, които се развяваше от пръта, щръкнал навън от кърмата.

Отдавна се бе развиделило, но от другите лодки нямаше и помен. Ние си мислехме, че те няма да отплават много надалече и че ще застанат на сравнително безопасно разстояние, дорде се разсъмне; ала те трябва да са се изплашили и затова са отплавали по-надалече, отколкото са предполагали. И тъй, ние останахме цял ден в лодката и не напуснахме от поглед „Томъс Хайк“; но той си стоеше все в същото положение, без да потъне дори с един инч. Нямаше никакъв смисъл да тръгнем нанякъде, понеже нямаше накъде да отплаваме, а освен това ни се струваше, че е много по-вероятно от някой минаващ кораб да зърнат щръкналата на възбог кърма, отколкото малката ни лодка. Имахме достатъчно храна и през нощта двамина от нас спаха, докато третият стоеше на пост. Разделихме времето на равни интервали, та всеки да си изкара реда.

На утрото „Томъс Хайк“ бе пак там, с кърмата нагоре както и преди. Сега в морето имаше дълги, големи вълни и корабът се понадигаше и наклоняваше при всяка вълна, но пак се изправяше в предишното си положение. И тая нощ мина като прежната, а на утрото установихме, че ние сме се поотдалечили доста много от „Томъс Хайк“, но той пак стърчеше както и преди, приличен на голяма шамандура, която са закотвили на плитчина. Нямаше и следа от другите лодки и почти престанахме да мислим за тях. Закусихме, но това бе една твърде скромна закуска със сухар и остатък от парче варено говеждо. След като постояхме в бездействие известно време, чувствувайки се страшно притеснени, Уилям Андерсън рече:

— Вижте какво, струва ми се, че ще бъдем трима истински глупаци, ако се оставим да треперим още една нощ и да се храним със сухари на другия ден, докато в кораба има изобилна храна, пък и там ще ни бъде топло. Ако той се държа над водата вече два дни и две нощи, нищо не му пречи да кара тъй още доста време и няма защо да не влезем в него, за да вземем едно-друго.

— Съгласен — казах аз, защото ми бе омръзнало да бездействувам, а и Сам се оказа готов да върви с нас.

И така, закарахме лодката до кораба и спряхме близо до палубата, а тя, както казах и преди, стърчеше право нагоре, издигайки се от водата като калкан на къща. Вратата на каютата, която беше едничкият отвор, се намираше на около двайсетина фута над нас и въжетата, завързани от нас за парапета на вътрешното стълбище, все още висяха надолу. Сам беше пъргав юноша и успя да се покатери по едно от тия въжета и когато се добра до вратата, той го изтегли и завърза възли по него почти през един фут, сетне го спусна към нас, тъй като нито Уилям Андерсън, нито аз бихме могли да се изтеглим с ръце по въже без възли или нещо подобно, о което да се държим. Ала и при това положение ние трябваше да положим много усилия, за да се покатерим по въжето, но на края все пак успяхме и тогава завъзлизахме по стълбището, стъпвайки върху предната част на всяко стъпало, вместо върху горнището, както бихме сторили, ако стълбището беше в нормално положение. Когато стигнахме до пода на каютата, сега изправен като отвесна стена, наложи ни се да заслизаме по него, като се хващаме за мебелите, които бяха здраво завинтени, и така се добрахме до преградната стена, сега представляваща пода на каютата. Близо до преградната стена имаше една малка стаичка, използувана за лавка, и в нея намерихме много неща за ядене, но те бяха в такава бъркотия, че тримата се разсмяхме. Кутиите с бисквити и консервните кутии, както и голям брой бутилки, оплетени с лико, лежаха накамарени едни върху други в единия край на стаичката, а и всички неща в долапите и чекмеджетата бяха в същия безпорядък.

Двамата с Уилям Андерсън се заехме да измъкнем ония неща, които биха могли да ни потрябват, и накарахме Сам да се покатери до някоя от каютите, а такива имаше по четири от всяка страна на голямата каюта, та да вземе няколко одеяла, за да се топлим с тях, както и няколко чаршафа, които мислехме да издигнем като сенник над лодката, за да ни пазят от дъжда; защото колкото бяха топли дните, толкова студени бяха нощите. Когато насъбрахме нужните неща, Уилям Андерсън и аз се покатерихме в нашите каюти, всеки с намерението да напълни една пътна чанта с такива вещи и дрехи, които най ни се искаше да спасим; и докато вършехме това, Сам се обади, за да ни каже, че вали.

Той седеше пред прага на вратата, загледан навън. Първата ми мисъл бе да му кажа да затвори вратата, та дъждът да ме влиза вътре, но като си припомних как стоят нещата, сам се изненадах от тая идея. Нещо като малък навес бе изграден над входа на каютата и при положението на кораба в тоя момент отворената врата се намираше под тоя навес и следователно дъждът не можеше да вали вътре в помещението. След малко и ние дочухме как дъждът бие като градушка по кърмата на кораба. Добрахме се до стълбището и надникнахме навън. Валеше като из ведро, както може да вали само в тропическите области.

— Добре, че сме вътре — подзе Уилям Андерсън, — защото ако бяхме останали навън в тоя дъжд, щяхме да се удавим в лодката.

Дадох право на думите му и всички решихме да стоим там, където бяхме, дорде не спре дъждът. А той валя цели четири часа. А когато спря и ние погледнахме навън, видяхме нашата малка лодка пълна почти догоре с вода, че щеше положително да потъне, ако някой от нас влезеше в нея.

— Добре се наредихме! — рече Уилям Андерсън. — Сега нямаме друг избор, освен да стоим тук.

Нещо ми подсказваше, че дълбоко в себе си той е доволен от положението, защото ако нявга някому е омръзвала една малка лодка, на Уилям Андерсън бе омръзнала тая, в която бяхме прекарали два дни и две нощи.

Но всеки случай безсмислено бе да разговаряме на тая тема и всички се заехме да се настаним колкото се може по-удобно. Изкарахме няколко дюшека и възглавници от страничните каюти, а щом взе да се стъмнява, запалихме лампата, която бяхме напълнили със зехтин от едно шише в лавката, тъй като не можахме да намерим друго гориво, и я провесихме от перилата на стълбището. Поотпочинахме си добре през нощта и нищо не смущаваше покоя ни, освен навика на Уилям Андерсън да приповдига глава всеки път, щом се обърне върху дюшека, и да казва колко по-добре сме били тук, в каютата, отколкото в оная проклета малка лодка.

На следната заран закусихме добре и дори си сварихме чай с помощта на един попаднал ни под ръка спиртник, като го напълнихме с коняк, вместо със спирт. Уилям Андерсън и аз искахме да влезем в каютата на капитана, която беше близо до кърмата и доста нависоко, та да видим дали има нещо в нея, което би трябвало да приготвим за спасяване, в случай че някой кораб мине насам и ни прибере. Но за разлика от Сам, нас не ни биваше за катерене и ние просто не виждахме как да се доберем до нея. Сам каза, че с положителност бил виждал някаква подвижна стълба в отделението отвъд преградната стена и понеже Уилям много настояваше да влезе в каютата на капитана, позволихме на момчето да иде и да я потърси. Имаше една плъзгаща се врата в преградната стена под краката ни и ние я отворихме дотолкова, колкото Сам да мине през нея; а той се спусна като маймуна надолу, в следващото отделение, което беше достатъчно светло, макар че долната половина беше в пряко съседство с машинното отделение и се намираше под водната линия. Сам действително намери подвижна стълба с куки в единия й край и докато се опитваше да ни я подаде — нещо твърде трудно, тъй като той трябваше да се катери върху всевъзможни неща, тя се строполи и краят с железните куки падна точно върху кръглото стъкло на един от илюминаторите. Стъклото бе много дебело и яко, но стълбата падна с цялата си тежест върху него и го разби. За зла беда, тоя прозорец се намираше под водната линия и водата взе да нахлува с голям напор. Подхвърлихме одеяла на Сам, та с тях да запуши дупката, ала нищо не помогна, защото бе трудно за него да се добере до прозореца, а когато най-сетне успя, водата вече хлуеше навътре с такава сила, че той не можа да пъхне нито едно одеяло в дупката.

Боехме се да не би Сам да се удави там долу и му казахме веднага да излезе оттам. Той пак изправи стълбата и я закачи за вратата в преградната стена, а ние я придържахме, докато момчето се катереше по нея. Докато гледахме надолу през отвора на вратата, водата шуртеше тъй силно през дупката, че нямаше да мине много време и цялото отделение щеше да се наводни, затова затворихме вратата и затъкнахме пролуките. Тогава Уилям Андерсън каза:

— Корабът ще потъва все повече и повече с наводняването на това отделение и водата може да достигне до вратата на каютата, та ще трябва да затворим и нея и здравата да я запушим.

Сам бе изтеглил подвижната стълба на излизане оттам и тя се оказа много полезна за нас при опита ни да се доберем до подножието на стълбището към каютата. Затворихме вратата и я залостихме; и тъй като тя прилепваше плътно към касата, малко вероятно бе през нея да се просмуква повечко вода, ако корабът потъне до това ниво. Ала над горния край на стълбището имаше една двукрила плъзгаща се врата, която се затваряше водоравно при нормално положение на кораба и се използуваше само при крайно лошо и студено време. Издърпахме двете крила на тая врата и здраво ги завързахме, тъй че сега вече бяхме двойно защитени от водата. Но понеже не направихме това достатъчно бързо, водата навън се покачи до равнището на вратата и взе да се просмуква през нея и през пукнатините на вътрешната врата. Заловихме се за работа и запушихме тия пролуки с ивици от чаршафи, които натъпкахме в пукнатините с помощта на джебните си ножчета.

Сега вече седнахме на стъпалата и зачакахме да видим какво ще стане по-нататък. Вратите на страничните каюти бяха затворени и през техните дебели замъглени прозорци — всички здраво затворени, ние виждахме как с нахлуването на водата корабът потъва все повече и повече. Сам се покатери и влезе в една от задните каюти, сетне каза, че навън водата почти достигнала тая част на кораба. Наскоро след това ние вдигнахме очи към двата илюминатора на кърмата и видяхме, че и те са покрити с вода; и понеже там тя ставаше все по-дълбока, светлината идеше до нас все по-замъглена. Ние вече знаехме, че потъваме под повърхността на океана.

— Чудесно е, че нито капка вода не влиза тук! — каза Уилям Андерсън.

Уилям беше оптимистично настроен човек и винаги гледаше на нещата откъм добрата им страна, но аз, трябва да призная, страшно се изплаших, като погледнах нагоре към илюминаторите на кърмата и вместо небето видях вода през тях. Здрачът се сгъстяваше все повече и повече с потъването на кораба, но при нас пак се провиждаше сравнително добре — за учудване е колко светлина прониква през водата!

След малко установихме, че светлината остава почти същата и тогава Уилям Андерсън се провикна:

— Ура, вече не потъваме!

— Нима това има някакво значение? — отвърнах аз. — Трябва да сме на трийсет или четиридесет фута под водата, а може и да сме още по-надълбоко…

— Да, може и така да е — съгласи се той, — но сега вече знаем, че в онова отделение с влязла толкова вода, колкото то може да побере, и че сме потънали дотам, докъдето трябваше да стигнем.

— Но това не променя нещата — казах аз. — За един давещ се човек няма значение, дали се дави на трийсетина фута под водата, или на цели хиляда фута.

— За давещ се човек! — възкликна Уилям. — Че как ще се удавите? Нито капка вода не може да проникне тук!

— И никакъв въздух! — добавих аз. — А струва ми се, че хората се давят поради липса на въздух.

— Наистина — подзе Уилям, — чудновато ще бъде да се удавиш в океана и пак да останеш сух като треска! Но няма защо да се тревожим за въздуха. Тук има достатъчно въздух, за да ни стигне за доста дълго време. Това отделение в кърмата е най-голямото в целия кораб и в него има предостатъчно въздух. Помислете само за оня трюм! Той трябва да е почти пълен с въздух. В кърмовото отделение на трюма има само шевни машини. Видях ги, когато товареха кораба. Желязото на пръти се намираше почти в средата на кораба или поне пред това отделение. А няма друг товар, който да побира повече въздух от шевните машини. Те са опаковани в дървени рамки, а не в кутии, и не запълват дори половината от мястото, което заемат. Има въздух и в тях, и около тях. Колко утешително е да знаеш, че трюмът не е пълен догоре с бали памук или със зърнени храни в насипно състояние!

Може би бе утешително, но аз не виждах ползата от това. А в това време Сам, който се беше разшетал навред из кабината, за да види как стоят нещата, се обади и рече, че през вратата на каютата пак се просмуква малко вода, а също и покрай железните рамки им някои прозорчета.

— Истинско щастие е — заяви Уилям Андерсън, — че не потънахме по-надълбоко, защото налягането на водната маса щеше да строши ония дебели стъкла. А сега ни предстои да запушим всички пукнатини. Поработим ли повечко, ще се чувствуваме и по-добре.

Накъсахме и други чаршафи на ивици и тръгнахме нагоре, вредом запушвайки всяка пукнатина.

— Добре стана — подзе Уилям Андерсън, — че Сам намери оная подвижна стълба, защото без нея щяхме много трудно да се доберем до прозорчетата на каютите в задната част на кораба; а като закрепим тая стълба към най-долното стъпало на стълбището, което сега се намира най-отгоре, ще можем да стигнем до всяка част на каютата.

Все ми се струваше, че щеше да бъде много по-добре за нас Сам да не бе намирал оная подвижна стълба, но не исках да намаля въодушевлението на Уилям и затова не се обадих.

— А сега ще ми простите, господине — рече разказвачът, — задето забравих думите ви, че сам ще довършите тоя разказ. Може би ще пожелаете да започнете точно от това място?

Завеждащият корабокрушенията изглеждаше изненадан и всичко в него показваше, че той бе забравил предишното си обещание.

— Ни най-малко! — отвърна той. — Продължавайте разказа си. Това не е делова работа.

— Тъй да бъде! — съгласи се шуреят на Дж. Джордж Уотс. — Ще продължа. Запушихме всички пролуки, сетне седнахме да вечеряме, защото не ни бе дошло и на ум да обядваме и сега се чувствувахме страшно изгладнели. Не попарихме чай, а и лампата не запалихме, понеже знаехме, че това би изразходвало част от въздуха; но все пак менюто ни бе много по-добро, отколкото се полагаше на трима души, потънали далеч от всеки поглед в океана.

— Това, което ме смущава повече от всичко друго — подзе Уилям Андерсън, продължавайки разговора, — е обстоятелството, че щом сме на четиридесет фута под повърхността, то и прътът със знамето трябва да е под водата. Ако знамето ни стърчеше навън, обърнато с горния край надолу, хората от някой минаващ кораб все щяха да го видят и да се досетят, че нещо не е в ред.

— Ако само това ви смущава — обадих се аз, — мисля, че ще спите спокойно тая нощ. Пък ако видеха знамето ни от някой друг кораб, как ли щяха да се досетят, че ние сме ей тук, долу, и как ли щяха да ни извадят, дори да бяха разбрали истината?!

— Ех, все щяха някак да се справят — каза Уилям Андерсън. — Имайте вяра в тия морски капитани — и той се унесе в сън.

На следното утро въздухът взе да става просто непоносим в оная част на каютата, където се намирахме ние, и тогава Уилям Андерсън пак се разприказва.

— Не ни остава друго — започна той, — освен да се покатерим до каютите в задната част на кораба, където въздухът е по-свеж. Можем да слизаме тук, за да се храним, а после пак ще се качваме горе, за да дишаме по-леко.

— А какво ще правим, когато и въздухът там, горе, стане непоносим? — обърнах се към Уилям, който сякаш кроеше планове как да прекараме и лятото в сегашното ни убежище.

— Всичко ще се уреди! — заяви той. — Не бива да разточителствуваме с въздуха, както впрочем и с всяко друго нещо. Когато се изчерпи въздухът в тая каюта, ще пробием дупки в пода на трюма и ще вкараме въздух оттам. Ако сме пестеливи, ще имаме въздух бог знае още за колко време.

Нощта прекарахме всеки в отделна каюта, като спяхме върху страничната стена, вместо в леглото, и едва на другия ден следобед атмосферата в каютата стана толкова непоносима, че намислихме да вкараме малко свеж въздух. Затова коленичихме върху преградната стена и с помощта на един свредел, намерен от нас в лавката, пробихме три дупки по на ярд една от друга в пода на каютата, който сега представляваше една от стените й, докато преградната стена бе станала под, а кърмовият край с неговите два кръгли прозореца — таван или покрив. Всеки застана пред една дупка и, вярвайте ми, много приятно бе да се вдишва въздух, който идеше откъм трюма.

— Чудесно, нали? — възкликна Уилям Андерсън. — Трябва да сме страшно доволни, че не са напълнили трюма с моруни или сапун. Наистина, нищо не мирише тъй приятно като новите, още неупотребявани шевни машини, и въздухът тук е достатъчно добър за всекиго.

По съвета на Уилям направихме три запушалки, с които запушвахме дупките в даден момент, щом решавахме, че сме поели достатъчно пресен въздух.

— Ето, че вече няма да става нужда да се катерим по ония неудобни странични каюти — каза той. — Можем най-спокойно да си стоим ей тука, долу, и да се чувствуваме добре, като пускаме въздух, когато ни се доще.

— А докога, според вас, ще ни стигне тоя въздух в трюма? — запитах аз.

— Много дълго — отвърна той, — ще го консумираме тъй пестеливо; а когато въздухът престане да нахлува тъй силно през тия малки дупки, което, струва ми се, ще стане твърде скоро, ние бихме могли да изрежем една голяма дупка в пода и да се вмъкнем през нея в трюма, за да си правим вдишванията.

Тази вечер ние наистина изрязахме една дупка от около един квадратен фут, за да имаме достатъчно въздух, докато спим, но не се промъкнахме в трюма, тъй като той бе натъпкан почти догоре с шевни машини; но на следния ден на мене и на Сам често ни се случваше да си блъснем главите една в друга за едни пълни гърди с пресен въздух, макар че Уилям Андерсън не одобряваше това, поддържайки тезата, че трябва да заживеем с намалени дажби при дишането, та запасът от въздух да ни изкара колкото се може по-дълго време:

— Какъв смисъл има да пестим запаса от въздух да ни стигне за по-дълго време, щом в края на краищата ще трябва да умрем от задушаване ей тук? — казах на Уилям.

— Какъв смисъл ли? — подзе той. — Нима нямате достатъчно бисквити и консервирано месо и всякакви други работи за ядене, както и цяла бъчва с вода в оная стая срещу лавката, да не споменавам виното и коняка, ако ви се доще малко да се поразвеселите, и нямаме ли си добри дюшеци за спане! Тогава защо да не се опитаме да поживеем тъй удобно колкото се може по-дълго време?

— Нищо друго не искам, освен да излезем от тая кутия — казах аз. — Самата мисъл, че съм затворен тук долу, под водата, ми е непоносима. Готов съм да рискувам и да изскоча на повърхността, сетне да поплувам наоколо, дорде намеря някой плаващ предмет от кораба или нещо друго, за което да се заловя.

— Няма защо да мислите такива работи — подзе Уилям, — щом отворим някоя врата или прозорец, за да излезем навън, водата ще нахлуе, ще ни изблъска назад и ще напълни помещението само в няколко мига, сетне цялото ни предприятие ще отиде на дъното. А и какво бихте сторили, ако можехте да излезете на повърхността? Малко вероятно е да намерите нещо плаващо там, върху което да се метнете, пък дори и в такъв случай не бихте могли да плавате дълго време върху него, без да ядете. Не, господине — продължи той, — не ни остава друго, освен да се радваме на малките удобства край нас, а нещо все ще се случи, за да излезем оттук. Ще видите, че ще се случи нещо.

Безполезно бе да се противоречи на Уилям Андерсън и аз повече не казах и дума за излизане навън. Колкото се отнася до Сам, той прекарваше времето си край прозорците на страничните каюти, винаги загледан навън. Можехме да виждаме доста навътре във водата — много по-надалече, отколкото бихте предположили, и понякога виждахме риба и най-вече делфини да плуват наоколо, по всяка вероятност в напразни усилия да разберат защо тоя кораб стои под повърхността на океана с носа надолу. Сам се боеше да не би някой мечоносец да свърне насам и да пробие с меча си един от тия прозорци. В такъв случай всичко щеше да бъде загубено и ние щяхме да потънем до дъното. Той често се провикваше „Ето, един иде насам!“, но докато подскокна, Сам казваше: „Не, не е, това е делфин.“ Още от самото начало мислех така, а и сега дори съм убеден, че щеше да бъде много по-добре за нас, ако това момче изобщо не бе тръгвало на път.

Тази нощ корабът доста се раздвижи — извърташе се, надигаше се и пак хлътваше надолу, и то много по-силно, отколкото бе правил това, откакто стояхме затворени в него.

— Горе вълнението трябва да е голямо — каза Уилям Андерсън — и ако бяхме на повърхността, здравата щеше да блъска насам-натам. А движението тук, долу, е приятно комай като в люлка и което е по-важно, не сме потънали много надълбоко, защото в такъв случай нямаше изобщо да има никакво движение.

Към обед на следния ден усетихме цялата снага на кораба да потръпва от някакво силно подрусване и в същото време нейде под нас долетяха стържещи и тътнещи шумове, които ме изплашиха до полуда. Отначало помислих, че трябва да сме се ударили в дъното, но Уилям рече, че това не би могло да бъде така, защото в каютата бе ни по-тъмно, ни по-светло отпреди, а ако бяхме опрели на дъното, тук щеше, без съмнение, да бъде много по-тъмно. Не след дълго тия тътнещи шумове спряха и в каютата сякаш стана по-светло, вместо да бъде по-тъмно; и Сам, който се бе загледал навън през кърмовите прозорци над главите ни, изведнъж се провикна, че виждал небе. И наистина, сега вече виждахме синьото небе през тия прозорци — чисто и светло, като при пълна дневна светлина! И тогава корабът се извърна и зае полегато положение, с наклон почти като предишния след наводняването на предните отделения, и ние се видяхме да стоим върху пода на каютата, вместо върху преградната стена. Аз бях близо до отворената врата на една от страничните каюти и като надзърнах в нея, видях сноп слънчеви лъчи да проникват през мокрото прозоречно стъкло и туй беше най-радостната гледка в живота ми до този ден. Уилям Андерсън се намери с един скок до илюминатора на една от тия каюти, отвинти го и рязко го разтвори.

До тоя момент ни се струваше, че въздухът в каютата е сравнително добър и може да ни стигне за някое време, но когато Уилям отвори оня прозорец и свежият въздух взе да нахлува навътре, вярвайте ми, нещата изглеждаха съвсем други.

Уилям пъхна глава през илюминатора и хвърли поглед към всички посоки.

— Почти целият корпус е над водата! — провикна се той. — И сега можем да отворим вратата на каютата.

Тогава и тримата се втурнахме към стълбището, сега изправено почти в нормално положение, и начаса отворихме вратата на каютата. Погледнахме навън и видяхме кораба наистина да лежи върху водата в почти същото положение, при което той бе изоставен от капитана и моряците, но и тримата решихме, че сега наклонът на палубата не бе тъй голям както преди.

— Сещате ли се какво е станало? — обади се Уилям Андерсън, след като стоя неподвижен почти цяла минута, оглеждайки се наоколо и потънал в размисъл. — От това блъскане на кораба през снощното вълнение товарът от железни листове в носа на кораба, които се бяха сплескали и поразслабили при сблъскването, са паднали под тежестта и целият товар от желязо е пробил навън и се е намерил на дъното на океана. И тогава ние, разбира се, изплавахме нагоре. Не ви ли казах, че нещо ще се случи, за да ни избави?

И тъй, няма защо да удължавам тоя разказ. На другия ден бяхме прибрани от един кораб, натоварен със захар, който плаваше на север. Откараха ни до Ълфонд, гдето намерихме нашия капитан и моряците, прибрани от някакъв кораб, след като преседели три или четири дни в лодките си. Същият кораб бил отплавал по посока към нас, за да ни намери, но това, естествено, не му се удало, тъй като по това време сме се намирали под водата и те не са могли да ни видят.

* * *

— А сега, господине — рече шуреят на Дж. Джордж Уотс, обръщайки се към завеждащия корабокрушенията, — към коя от вашите категории попада това наше крушение?

— Господа — заяви завеждащият корабокрушенията, ставайки от креслото си, — вече е четири часът и в тоя час работният ден приключва в тази служба.

Край