Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El Salteador, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Steis (2014)
Корекция
tzvetomila (2014)

Издание:

Александър Дюма. Разбойникът

Френска. Първо издание

Редактор: Бойко Киряков

Художник на корицата: Слав Даскалов

Худ. редактор: Румен Ракшиев

Техн. редактор: Симеон Айтов

Коректор: Стефка Прокопова

 

Формат: 84х108/32. Печ. коли 12.

ИК „Едем 21“, София,

ДФ „Балкан прес“ — София

История

  1. — Добавяне

I
Сиера Невада

Сред планинските вериги, кръстосали Испания от край до край, от Билбао до Гибралтар и от Аликанте до нос Филистере, безспорно най-поетична и по причудливите си очертания, и по историческите предания е Сиера Невада, която сякаш е продължение на Сиера де Гуаро и е отделена от нея само с живописна долина, откъдето избликва един от изворите на Орхива, малка река, спускаща се в морето между Амулнекар[1] и Мотрил[2].

Там и до ден-днешен арабският дух се усеща във всичко — в нравите, в облеклото, в наименованията на градовете, в паметниците и пейзажите, въпреки че вече два и половина века са минали, откак маврите[3] са напуснали кралството на Алмохадите[4].

Трябва да отбележим, че тази земя, завладяна от синовете на пророка[5] поради предателството на граф Хулиан[6], е била за тях обетована. Андалусия, разположена между Африка и Европа, е тъй да се каже златната среда — надарена е с прелестите на едната и с богатствата на другата, но е избавена от неприятните им, тягостни особености: тук прохладните води на Пиренеите оросяват растителност, пищна като в Митиджа[7]; тук няма изпепеляващ зной като в Тунис, нито жестоки студове като в Русия. Здравей, Андалусия, сестра на Сицилия, съперница на Канарските острови!

Живейте, обичайте и умирайте безгрижно, сякаш сте в Неапол, ако ви е провървяло и вие сте жител на Севиля, Гранада, Малага!

Между другото, в Тунис ми се случи да срещна маври, които ми показваха ключове от къщите си в Гранада[8].

Те наследили ключовете от прадедите си и се канеха да ги предадат на потомците си. И ако някой ден децата им се върнат в град Абн-ал-Хамар, ще намерят къщата, в която са живели прадедите им, и ще видят, че за 244 години — от 1610[9] до 1854 — тук почти нищо не се е изменило, ако не броим факта, че многолюдното половин милионно население е намаляло до осемдесет хиляди души и заветният ключ по всяка вероятност ще отвори вратите на запустяла къща или пък на къща, чиито немарливи приемници дори не са си направили труда да сменят бравата.

И наистина, нищо испанско не е покълнало на земята, където палмите, кактусите и алоето са най-естествената растителност, да, абсолютно нищо, дори дворецът, чието строителство започнало по заповед на благочестивия Карл V[10], който не пожелал да обитава седалището на емири и халифи; но над двореца се извисява Алхамбра[11], а той така си и останал едноетажен под насмешливия поглед на съперницата си.

И тъй, този край — великолепна съкровищница на изкуство и цивилизация, чието равнище днешните му обитатели никога няма да достигнат, последна отломка и крепост на арабската империя в Испания — радва окото по крайбрежието на Средиземно море и се простира от Тарифа[12] до Алмасарон на протежение от около сто двадесет и пет левги[13] и на тридесет и пет — четиридесет левги се вклинява навътре в страната — от Мотрил до Хаен[14].

Сиера де Гуаро и Сиера Невада пресичат две трети от тези земи.

От връх Муласен — най-високият в планинската верига — с просто око веднага се обхващат пределите на този край.

На юг Средиземно море се разпростира като широко синьо покривало от Алмунекар до Алжир, на север плодородната долина на Гранада като огромен зелен килим се разстила от Уелма до Вента Карденяс.

А на изток и запад нашир и длъж се е проточил необятен планински хребет със снежни върхове и всяко било напомня замръзнала вълна, устремила гребен към небето.

И най-сетне, по-долу, вляво и вдясно от това ледено море е океанът на планините, постепенно преминаващи в хълмове, с върхове, покрити със сиви лишеи, а по-надолу — с червеникави шубраци от калуна, с тъмнозелени ели, още по-надолу пък — със зелени дъбове, с жълти коркови дъбове, а в ниското се виждат най-различни дървета, съчетаващи всевъзможни оттенъци; в пролуките подобно килим се разстилат поляни, обрасли с горски ягоди, сакъзово дърво и мирти.

Понастоящем три пътя — единият от Мотрил, вторият от Велес-Малага, а третият — от Малага, пресичат заснежената сиера и ви довеждат от морския бряг в Гранада, при това първият минава през Хаен, вторият — през Алкаасин, а третият — през Колменар.

Но по времето, когато започва нашата история, а по-точно — през юнските дни на 1519 година, все още нямаше пътища или, по-право, те бяха само маркирани с едва забележими пътеки, по които с дръзка самоувереност крачеха arrieros[15] и техните мулета. Тези пътеки рядко пресичаха равни места, а се виеха из клисури и планински нанагорнища, ту излитайки нагоре, ту спускайки се надолу, сякаш някой нарочно ги бе проправял така, че да изпита издръжливостта на пътника. Понякога тясната спирала на пътеката се виеше около скалист връх, възвишен като исполинска египетска пирамида, и пътникът буквално увисваше заедно с безгрижното си муле над бездна, в която се свличаше обезумелият му от ужас поглед. И колкото по-стръмно беше нанагорнището, толкова по-нажежени бяха скалите и по-опасен пътят и изглеждаше, че човекът с мулето си всеки миг ще се срине от каменистата пътека, тъй като минаващите по нея пътници бяха полирали всички грапавини и в края на краищата тя бе станала гладка и хлъзгава като мрамор.

Но след като преминеше орловото гнездо, наречено Алама[16], пътят ставаше по-лек и ако странникът отиваше от Малага в Гранада, по доста полегат склон се спускаше в долината на Хаен, но тук пък физическата, така да се каже, опасност се сменяше с друга, също толкова страшна: от двете страни на пътя се ежеха кръстове, изпъстрени със зловещи надписи.

Кръстовете се издигаха над гробовете на пътници, убити от разбойническите банди, които в онези смутни времена[17] обитаваха планинските области на Кордова и Гранада — Сиера Морена и Сиера Невада.

Надписите върху кръстовете не оставяха никакво съмнение по въпроса от каква смърт са паднали погребаните под тяхната сянка. Докато пресичахме планинските хребети три века след пътешествениците, които сега ще покажем на нашите читатели, видяхме кръстове, подобни на описаните, видяхме върху техните навяващи униние напречни греди думи, съвсем не утешителни за онзи, който ги чете:

Тук

бе убит един пътник.

Молете се на Господ Бог за душата му.

Или:

Тук

бяха убити син и баща.

Те спят в един и същи гроб.

Нека Бог се смили над тях!

Но най-често срещахме следния надпис:

Aqui mataron un hombre

А той чисто и просто означава: тук бе убит човек.

Своеобразният списък на умъртвените се точеше по протежение на една и половина — две левги почти през цялата долина, след това пътниците пресичаха един ручей, който заобикаля село Касен и се влива в Хенил, и попадаха в другата част на планинската област.

Трябва да признаем, че тук сиерата беше малко по-ниска и изкачването ставаше по-леко. Пътеката се изгубваше сред огромна борова гора, тесните клисури и отвесните скали оставаха назад. Вие сякаш попадате в по-приветлив край и след преход от левга и половина по лъкатушна планинска пътека, потънала в сянката на дърветата, пред вас се открива същински рай, в който се спускате по полегат склон, покрит със зеления килим на тревата. Там растат жълти уханни цветя, алени шипки, ниски дръвчета, отрупани с плодове, които приличат на горски ягоди, а на вкус напомнят банани.

Добрал се до тези краища, странникът можеше да си отдъхне с облекчение, тъй като явно се бе отървал от двойната опасност, която по чудо бе избягнал — да загине в някоя пропаст или от ръката на разбойник.

И действително, вляво от пътя на около четвърт левга се съзираше убежище — неголямо бяло здание, чиито стени изглеждаха направени от тебешир — странноприемница или пък крепост. Над портата висеше портрет на мъж — със смугло лице, с черна брада, с чалма на главата и със скиптър в ръка.

Надписът над портрета гласеше: Al rey moro[18].

Макар нищо да не сочеше, че мавританският крал, под чиято защита процъфтяваше странноприемницата, е последният владетел на Гранада, всеки, който не е съвсем чужд на прекрасното изкуство на живописта, веднага би разбрал, че замисълът на художника е бил да изобрази сина на Зорая Абу-абд-Ала, по прякор Ал Закир — точно него е описал Флориан под името Боабдил[19] като един от главните персонажи в поемата си Gonzalvo de Cordoue[20].

Ние побързахме да направим като пътешествениците — подкарахме коня в галоп да стигнем по-скоро в странноприемницата и заради това не си дадохме труд пътьом да хвърлим поглед към една особа — отначало тя навярно би ни се сторила невзрачна, но заслужава специално описание.

Истината е, че тя се бе притулила под сянката на стар дъб зад хълма.

Това беше девойка на шестнадесет-осемнадесет години, по някои признаци явно принадлежеше към мавританското племе, но по други имаше право да заеме мястото си в голямото европейско семейство; може би в нея се бяха слели две раси и тя като че ли представляваше междинна брънка — в нея с изумително своеобразие се съчетаваше горещата, омагьосваща прелъстителност на южнячка с нежната пленителна красота на невинна девойка от Севера. Синкаво-черни коси с цвета на гарваново крило падаха на гърдите й и обграждаха продълговато, безупречно очертано лице и в него имаше нещо горделиво; огромни очи, сини като синчец, ресници и вежди с цвета на косата, кожа матова, млечнобяла, свежи като вишни устни, зъбки, по-бели от Маргарит, шия грациозна и изящна като на лебед, ръце може би малко издължени, но затова пък с безукорна форма, гъвкава снага — сякаш е лоза, отразена в езерна вода, или палма, разлюляна сред оазис, хубавички боси крачета — ето каква бе непознатата, върху която си позволихме да спрем вниманието на читателя.

Премяната на момичето беше оригинална и пъстра, главата му бе закичена с венец от пищни жасминови клонки, откъснати от живия плет на къщата, която вече описахме; тъмнозелените листа и алените плодове прекрасно се съчетаваха с къделята черна коса. Шията й бе украсена с наниз от плоски халки, големи колкото златна монета, навървени плътно една до друга и хвърлящи отражения, румени като огнени отблясъци. Роклята й с фантастична кройка бе ушита от копринен плат на две райета — едното бяло, другото цветно, какъвто по онова време тъчаха в Гранада и в наше време все още произвеждат в Алжир, Тунис и Смирна. Севилски пояс със златни ресни пристягаше снагата й — такива пояси и до ден-днешен носят контетата, които с китара, скрита под дрехите, се прокрадват при любимата си да й свирят серенада. Ако поясът и роклята бяха нови, очите навярно щяха да се премрежват от резливото съчетание на ярките цветове, каквито арабите и испанците обожават, но всичко беше овехтяло и избеляло от дълго носене и премяната бе станала прелестна; в онези времена тя би запленила погледа на Тициан, а по-късно би изпълнила с възторг Веронезе. Но най-удивителното бе — впрочем, такива странни неща се срещат най-често в Испания, а в ония времена — изключително често, и тъй, най-своеобразно беше несъответствието между богатата премяна и делничните занимания на девойката. Тя предеше, седнала на голям камък в подножието на един от кръстовете, за които вече стана дума, в сянката на грамаден дъб, потопила крачета в ручея; искрящата вода ги бе прикрила със сребрист воал.

Малко по-нататък по скалистите издатини подскачаше козичка, която пощипваше листа от ракитака; според думите на Вергилий това неуморно безстрашно създание е обичайното имущество на бедните.

Девойката въртеше вретеното с лявата си ръка, изтегляше нишката с дясната, поглеждаше крачката си, край които струеше и ромолеше водата, и тихичко си тананикаше някаква песен — изглежда тя не изразяваше мислите й, а по-скоро пригласяше на вътрешния й глас, нашепващ нещо от дълбините на нейното сърце и недоловим за околните.

Сладкогласната девойка час по час прекъсваше песента и работата си и се обаждаше на козичката — не, тя не я викаше при себе си, а сякаш искаше приятелски да я насърчи и я наричаше на арабски „маза“; всеки път, щом чуеше тази дума, козичката опърничаво тръскаше глава, звънваше със сребристата си хлопка и продължаваше да пощипва тревата.

Ето думите на песента, която пееше девойката с хурката, песен провлечена и монотонна, мотивът на която открай време се е запазил и в долините на Танжер[21], и в планините на Кабилия[22]. Трябва да отбележим, че това беше романс[23], известен в Испания като „Песен на краля дон Фернандо“[24].

Ненагледна си ти, Гранада,

за очите ми си отрада,

ти, Гранада, жена ми стани!

Приеми от мойте Кастилии

в дар две крепости в пълна сила

и три града с тях, извисили тук гранитните си стени,

 

Порови със ръка изкусна

във ковчежето андалуско —

то от Господ бог ми е дар.

Избери какво ти прилича!

Град Севиля не го обичам

и Хиралда[25], щом те привлича,

аз веднага ще ти я дам.

 

Да се сърди след туй Севиля,

да се мръщи след туй Кастилия —

за това да не ти е жал.

Аз на тебе ще служа с радост,

искам само една награда:

отвори ми врати, Гранада —

аз Фернандо съм, твоят крал.

Тук тя вдигна глава, решила да подвикне на козичката, но така и не успя дума да продума — гласът й секна, а погледът се прикова върху завоя на пътя от Алама. В далечината се появи конник — той препускаше в галоп по планинския склон, прорязан от широки ивици светлина и сянка, в зависимост от това, дали нагъсто, или на рядко растяха дърветата там.

Девойката го изгледа и отново се хвана за работа, но въпреки че продължи да преде, кой знае защо изглеждаше разсеяна и внимателно се вслушваше в чаткането на копитата, което все повече се приближаваше, и запя песента „Отговор на краля дон Фернандо“.

Дон Фернандо, защо да крия,

аз обичам те, ала злият

мавър се разпорежда с мен.

Аз робиня съм и, брутален,

той с оковите си ме гали,

свободата е сън: едва ли

ще се спася от този плен!

Бележки

[1] Град в Испания на брега на Средиземно море. — Б.пр.

[2] Селище в Испания. — Б.пр.

[3] Старо название на населението в Северна Африка, на берберите и арабите; в Испания наричали така нахлулите през 8 век от Африка араби, а също и ислямизираните местни жители, образували през 755 година самостоятелно мюсюлманска държава. В края на 15 век те били победени от испанците и известна част от тях се преселили в Африка. — Б.пр.

[4] Берберска династия, управлявала Северна Африка и половината Испания от 1146 до 1269 година, свалена по-късно от династията на Алморавидите. — Б.пр.

[5] Мюсюлманите. — Б.пр.

[6] Легендарен владетел на Андалусия. Според преданието, за да си отмъсти, отворил вратите на Испания пред маврите през 711 г. — Б.пр.

[7] Живописна плодородна долина в Алжир. — Б.пр.

[8] Провинция в южна Испания, от 1238 до 1492 година е била мавританска държава. — Б.пр.

[9] През същата година от Испания били изгонени последните 500 хиляди маври, които малко преди това насила били покръстени в християнската вяра. Земите и имотите им били присвоени от испанските феодали. — Б.пр.

[10] (1500–1558) Крал на Испания от 1516 година и германски император от 1519 до 1556 година. — Б.пр.

[11] Крепост-дворец на мавританските владетели в Гранада, построена през 13–14 век. — Б.пр.

[12] Град-крепост в Андалусия, крайната южна точка на Испания. — Б.пр.

[13] Френска мярка за дължина. — Б.пр.

[14] Градове в Испания. — Б.пр.

[15] Мулетари (исп.). — Б.пр.

[16] Селище в провинция Гранада. — Б.пр.

[17] Става дума за народните въстания (1519–1521 г.) против кралската власт. — Б.пр.

[18] При мавританския крал (исп.). — Б.пр.

[19] Боабдил, наречен Абу Абдала, Мохамед XI, последен мавърски цар на Гранада. Повлиян от своята фаворитка Зорая и от своя везир и застрашен от недоволството на благородниците и знатните управници, унищожава мнозина от тях, което дава повод на синовете му Абу Абдала и Хашаш Юсуф, уплашени от такава разправа, да въстанат и да го детронират. — Б.пр.

[20] Гонсалво де Кордова (фр.) (1443–1515) испански пълководец. — Б.пр.

[21] Град в северозападна Африка, на входа на Гибралтарския пролив откъм Атлантическия океан. — Б.пр.

[22] Област в северен Алжир, планинска местност. — Б.пр.

[23] Една от най-древните форми в испанската поезия. — Б.пр.

[24] Става дума за Фердинанд Пети Католика (1452–1516), крал на Арагон, по-късно и на Кастилия (след сватбата си с Исабела Кастилска). Превзел Гранада и сложил край на мавританското господство в Испания. — Б.пр.

[25] Кула в Севиля, паметник на мавританската култура в Испания, издигната през 1184–1196 година. — Б.пр.