Серия
Блайдън (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Tale of Two Sisters, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 93 гласа)
Корекция
mahavishnu (2014)
Форматиране
maskara (2014)

Глава първа

Нед Блайдън изпусна тежка въздишка и погледна в двете посоки, преди да отвърже коня си от конюшнята. Да отбягваш три жени наведнъж си бе изтощителна работа.

Първата бе сестра му. Арабела Блайдън Блекууд, имаща непоколебимото мнение затова, как нейният брат трябва да живее своя живот, мнение, което тя не се стесняваше да сподели.

Бел бе обикновено съвършено мила и разумна личност, но изглежда смяташе, че статуса на омъжена жена й даваше пълното право да го ръководи, въпреки че той бе, както често се налагаше да й напомня, по-големия с година.

Ето и неговата братовчедка Ема, която бе, ако изобщо бе възможно, дори по-пряма и от Бел. Единствената причина, че тя не стоеше на едно място в настоящия му списък на жени-които-да-бъдат-избягвани-на-всяка-цена бе, че бе бременна в седмия месец и не можеше да се движи наоколо особено бързо.

Ако това, че Нед би избягал от бременна клатушкаща се жена го правеше лош човек, така да бъде. Неговият вътрешен мир си заслужаваше.

И накрая, той се срамуваше да го признае там бе и Лидия. Той изръмжа. След три дни Лидия щеше да бъде негова съпруга. И въпреки, че на практика нямаше нищо погрешно в нея, времето, прекарано с нея бе дълги странни паузи и непрестанно взиране в часовника.

Не бе както си представяше брака, но трябваше да приеме, че това бе единственото, което можеше да очаква.

Той прекара последните осем сезона в Лондон, очарователен мъж, малко женкар, но не твърде много, че изнервени мамички да държат своите дъщери далеч от него. Той никога не бе избягвал брака, поне не съзнателно, не и през последните няколко години, както и да е… и все пак никога не срещна жена, която да събуди страст в него. Желание, да. Похот, повече от сигурно. Но истинска страст? Никога.

И така, когато той достигна почитаемата възраст от тридесет години, практичната страна на неговия ум взе превес и реши, че ако няма да се ожени по любов, поне би могъл да се ожени за земя.

На сцената се появява Лидия Торнтън.

Двадесет и две годишна, хубава руса коса, атрактивни сиви очи, прилично интелигентна и в добро здраве. А зестрата й бе двадесет акра много хубава земя, граничеща с източните граници на Мидълууд, едно от по-малките имения на семейство Блайдън.

Двадесет акра не бяха много за мъж със семейство, което имаше разпръснати имоти из цяла южна Англия, но Мидълууд бе единственото парче земя, което Нед можеше действително да нарече свое. Останалото принадлежеше на баща му, графът на Уорт, докато не предаде богу дух и не остави титлата на своя син. И макар Нед да разбираше, че титлата бе негово рождено право и привилегия, той никак не бързаше да предяви претенции за правата и привилегиите, които идваха с нея. Той бе един от малкото в неговия кръг от познати, който всъщност харесваше своите родители. Последното, което искаше, бе да ги погребва.

Неговият баща в своята безкрайна мъдрост бе разбрал, че мъж като Нед има нужда от нещо, което да нарече свое и така на двадесет и четвъртия рожден ден на Нед той му прехвърли Мидълууд, едно от собственостите на графството. Може би бе заради елегантната къща, може би заради прекрасното езерце с пъстърва. Може би просто, защото бе негово, но Нед обичаше Мидълууд, всеки малък квадратен инч от него.

И така, когато му хрумна, че най-голямата дъщеря на неговия съсед бе вече достатъчно голяма, за да се омъжи… е… всичко изглеждаше да се нарежда чудесно.

Лидия Торнтън бе съвършено мила, със съвършена зестра, съвършено привлекателна, съвършено съвършена. Просто не съвършена за него. Но нямаше да е честно да използва това срещу нея. Той знаеше какво върши, когато й предложи. Просто не предполагаше, че неговият предстоящ брак ще му напомня толкова много на примка, която пристяга шията му. Макар че, всъщност, положението не изглеждаше толкова отчайващо до тази последна седмица, когато трябваше да дойде в Торнтън Хал, за да празнува предстоящият брак със своето семейство и това на Лидия. Да не споменаваме петдесетте и повече от най-близките техни приятели. Беше забележително колко много непознати можеше да срещне сред цялата тази групичка.

Беше повече от достатъчно, за да докара един мъж до лудост и Нед имаше подозрението, че ще бъде достоен кандидат за Бедлам, след като напусне селската църква тази неделя, след като е поставил семейният пръстен на своите предшественици на Лидиния пръст.

— Нед! Нед! — това бе пронизителен женски глас. Глас, който той познаваше твърде добре. — Не се опитвай да ми избягаш! Виждам те!

Триста дяволи. Това бе сестра му и ако всичко бе, както обикновено, това значеше, че Ема се клатушка заедно с нея, готова да продължи с конското, веднага щом Бел спре, за да си поеме дъх. И — мили Боже — утре майка му също щеше да бъде тук, за да допълни този ужасяващ триумвират. Нед изтръпна (съвсем истинско, физическо изтръпване) от тази мисъл. Той пришпори коня си в тръс (по най-бързия възможен начин, който можеше да си позволи толкова близо до къщата), планирайки да го превърне в пълнокръвен галоп, веднага щом нямаше опасност да нарани някого.

— Нед! — изкрещя Бел, очевидно незаинтересувана от обкръжение, достойнство и дори опасност, тъй като приближаваше, тичайки надолу по криволичещия, бабунест селски път.

Туп!

Нед затвори очите си в агония, докато дърпаше юздите на коня си, за да спре. Сега вече нямаше как да избяга. Когато отвори очи, видя Бел седяща в прахта, изглеждаща малко раздразнена, но не по-малко решителна от преди.

— Бел! Бел! — Нед погледна зад Бел, за да види братовчедка си Ема, клатушкаща се бързо, доколкото тялото й, подобно на пате, й позволяваше.

— Добре ли си? — попита Ема Бел, преди да се обърне към Нед и да го попита: — Тя добре ли е?

— Добре ли си? — погледна той към сестра си.

— Ти добре ли си? — контрира тя.

— Що за въпрос е това?

— Доста уместен, бих казала — отвърна Бел, сграбчвайки протегнатата ръка на Ема, почти събаряйки бременната жена, докато се изправяше на крака. — Избягваш ме цяла седмица.

— Тук сме едва от два дни, Бел.

— Е, чувството е като за цяла седмица.

Нед не можеше да не се съгласи. Бел му се намръщи, когато той не и отговори.

— Ще продължаваш ли да си седиш там, на коня, или ще слезеш да поговориш с мен като разумно човешко същество?

Нед обмисли това.

— Някак си е грубо — включи се Ема, — да си седиш на коня, докато две дами стоят на краката си.

— Вие не сте дами — промърмори той. — Вие сте роднини.

— Нед!

Той погледна Бел:

— Сигурна ли си, че не си се ударила никъде?

— Да, разбира се, аз… — сините очи на Бел се разшириха, веднъж, щом осъзна неговата загриженост. — Ами, всъщност глезена малко ме наболява и… — тя се прокашля за по-убедително, сякаш това щеше да помогне да докаже, че глезенът й е изкълчен.

— Чудесно — кратко каза Нед. — В такъв случай, нямаш нужда от моята помощ — и с това пришпори коня си напред и ги остави зад себе си.

Може би беше грубо, но Бел бе негова сестра и трябваше да го обича, независимо от всичко. Още повече, тя щеше да иска да говорят за предстоящия му брак, а това беше последното нещо, което той би искал да обсъждат.

Той се насочи на запад, първо, защото това беше посоката, предлагаща най-лесният път за бягство, но също и защото скоро щеше да се намира в земите, които Лидия щеше да му донесе като зестра. Напомняне защо се жени може би бе точно това, от което имаше нужда, за да държи ума си в правилната посока. Това бяха прекрасни земи, зелени и плодородни с кокетно езерце и малка овощна градина.

— Ти обичаш ябълки — промърмори си под носа Нед. — Винаги си ги харесвал.

Ябълките са нещо хубаво. Ще бъде хубаво да си има овощна градина. Почти си заслужаваше да се ожени.

— Пай — продължаваше той. — Тарталети. Безкрайни пайове и тарталети. И ябълков сок.

Ябълковият сос е хубаво нещо. Много хубаво нещо. Ако можеше да продължи да приравнява брака си с ябълков сок, можеше и да си запази здравия разум поне през предстоящата седмица. Той примижа в далечината, опитвайки се да прецени колко му отне, за да достигне земята на Лидия. Не повече от пет минути яздене с кон и…

— Ехо! Ехо! Ехооооо!

О-о, чудесно. Друга женска.

Нед забави коня, оглеждайки се наоколо, докато се опитваше да разбере откъде точно идваше гласа.

— Насам! Моля ви помогнете!

Обърна се надясно и след това назад и веднага установи защо не бе забелязал момичето преди. Тя седеше на земята и той разбра защо не я бе забелязал веднага, нейният зелен ездачески костюм представляваше чудесен камуфлаж насред тревата и храстите, които я заобикаляха. Косата й — дълга и светлокестенява бе издърпана назад по начин, който не би вдъхновил никой лондонски художник, но на нея тази конска опашка някак си й отиваше.

— Добър ден! — отвърна тя, звучейки малко несигурно.

Той дръпна юздите и слезе без желание. Не искаше нищо повече от малко усамотение, за предпочитане на гърба на коня, яздейки сякаш го гони дявола през полята, но той беше джентълмен (независимо от начина, по който третираше сестра си) и не можеше да остави дама в беда.

— Всичко наред ли е? — попита меко, когато приближи достатъчно.

— Изкълчих си глезена, боя се — каза тя, докато се опитваше да си събуе ботушчето. — Разхождах се и… — тя погледна нагоре към него, премигна с големите си сиви очи няколко пъти и накрая каза: — О!

— О? — повтори той.

— Вие сте лорд Бъруик.

— Така си е.

В усмивката й нямаше и следа от топло чувство.

Шарлот Торнтън се чувстваше като глупачка, а тя мразеше да се чувства като глупачка. Не че някой би бил очарован от чувството, предполагаше тя, но тя го намираше за особено дразнещо, а тя смяташе здравия разум за едно от най-ценните качества.

Тя излезе за разходка, стремейки се да избяга от тълпата, наречена гости, които бяха нахлули в дома й за предстоящата сватба на нейната по-голяма сестра.

Тя не можеше да разбере защо Лидия се нуждае от петдесет души за свидетели и никога нямаше да разбере. А това дори не бяха всички, които се очакваха да присъстват на самата церемония.

Но Лидия настояваше, или по-точно, тяхната майка настояваше и така не само тяхната къща бе запълнена до гредите, но и тези на техните съседи, както и всяка странноприемница в околността. Шарлот бе на път да си загуби ума. И така преди някой да бе успял да я впримчи отново и да я моли за съдействие в някакви си ужасно важни дела, като да се увери, че най-добрия шоколад е занесен на дукесата на Ашбърн, тя си навлече костюма за езда и офейка.

Само че, когато отиде в конюшните установи, че конярите са дали кобилата й на един от гостите. Те настояваха, че майка й им е разрешила да го направят, но това не помогна особено да развидели мрачното настроение на Шарлот. Така че тя пое пеша топуркайки надолу по селския път, търсеща единствено и само малко благословени мир и тишина и тогава стъпи в къртичина дупка. Още не бе паднала и вече знаеше, че си е изкълчила глезена. Вече се подуваше в ботуша и за да бъде пълна картинката, тя бе обула ботушките, които трябва да дърпа, за да събуе, а не онези с крехките черни каишки, които значително щяха да я улеснят.

Единственото хубаво нещо тази сутрин бе, че не валеше, макар че с нейния късмет, а и да не се споменава сивото небе над главата й, тя не разчиташе това да продължи дълго. За капак нейният спасител бе не някой друг, а Едуард Блайдън, виконт Бъруик, мъжът, който се очакваше да се омъжи за сестра й след нищо и никакви три дни. Според Лидия той бе абсолютен женкар и абсолютно безчувствен за нежните женски чувства.

Шарлот не беше съвсем сигурна какво точно представляват нежните женски чувства и всъщност дълбоко се съмняваше, че тя самата има подобни, но все пак това не говореше добре за виконта. В описанието на Лидия той изглеждаше малко груб и същевременно арогантен. Изобщо, най-неподходящият тип за спасяване на дама в беда. А и със сигурност изглеждаше като женкар. Шарлот може и да не беше романтична мечтателка като сестра си, но това не я правеше сляпа за мъжкия вид и поведение. Едуард Блайдън, или Нед, както беше чула сестра си да го нарича, притежаваше най-звездно сините очи, които тя някога бе виждала на човешко лице. На всеки друг те биха изглеждали твърде женствени (особено с тези греховно дълги и черни мигли), но Нед Блайдън бе висок, с широки рамене и всеки можеше да разбере, че под неговите сако и бричове е жилав и атлетичен, дори и някой, който не гледаше натам, което тя със сигурност не правеше. Е, добре де, правеше точно това. Но как иначе? Той се извисяваше над нея като някой бог на отмъщението, неговият могъщ силует спираше и малкото слънце на небето.

— А, да — каза той, някак си, твърде съсредоточено според нея — Каролайн.

Каролайн? Те бяха представени един на друг само някакви си три пъти.

— Шарлот — процеди тя.

— Шарлот — повтори той, достатъчно разумен, за да покаже виновна усмивка.

— Има и Каролайн — честността я караше да каже. — Тя е на петнадесет.

— Предполагам, твърде млада, за да се разхожда сама.

Намеквайки, че тя самата е твърде млада. Очите й се присвиха от очевидния сарказъм в гласа му.

— Карате ли ми се?

— Не бих си го и помислил.

— Защото аз не съм на петнадесет — каза тя предизвикателно, — и излизам на разходки сама непрекъснато.

— Сигурен съм в това.

— Е, не се разхождам много често — призна си, някак си омилостивена от неговата мека ирония. — По-скоро яздя.

— Тогава защо не яздите сега? — попита я коленичейки до нея.

Тя усещаше как устните й се извиват в недоволно изражение.

— Някой ми взе кобилата.

Веждите му се извиха:

— Някой?

— Гост — изръмжа тя.

— А-а — каза той със симпатия. — Има ги доста тези дни.

— Като нашествие на скакалци — отвърна Шарлот, преди да осъзнае, че бе непростимо груба към мъж, който до момента изобщо не се доказваше като неприятния грубиянин, който сестра й бе обрисувала, че е. А и тези скакалци според нея, все пак бяха негови гости.

— Съжалявам — каза тя бързо, поглеждайки го колебливо.

— Недейте — отговори той. — Защо мислите съм навън да яздя?

Тя премигна.

— Но това е вашата сватба.

— Да — каза той сухо, — нали?

— Ами, да — отговори тя, макар да знаеше, че въпроса му бе риторичен, — така си е.

— Ще ти издам малка тайна — каза и леко, докосвайки ботушите й. — Може ли?

Тя кимна, стараейки се да не трепва, когато той издърпа ботуша от крака й.

— Сватбите — заяви, — са за жените.

— Човек би си помислил, че трябва да има поне един мъж — отвърна му.

— Така си е — промълви, като най-накрая успя да смъкне ботуша. — Но наистина, какво повече се очаква от младоженеца, освен да бъде там на време и да каже „ДА!“?

— Трябва и да предложи.

— Пфу — той издаде пренебрежителен звук. — Това изисква едва един миг и освен това е направено месеци преди събитието. Докато времето за сватбата наистина настъпи, човек трудно може да си го припомни.

Шарлот знаеше, че думите му са верни, не че някой си бе правил труда да й предложи, но когато бе попитала Лидия какво й е казал виконта, когато я е помолил да се омъжи за него, тя просто въздъхна и каза: „Не си спомням. Нещо абсолютно обикновено, сигурна съм.“

Шарлот предложи една съчувствена усмивка на своя бъдещ зет. Лидия никога не бе говорила добро за него, но той наистина изобщо не изглеждаше лош тип. Всъщност тя по-скоро го приемаше за свой съмишленик, все пак и двамата бяха избягали от Тортнън Хал в търсене на мир и спокойствие.

— Не мисля, че сте го счупила — каза й, леко натискайки глезена й с пръсти.

— Сигурна съм, че не съм. До утре ще бъде по-добре, убедена съм.

— Нима? — Нед изви ъгълчето на устните си в подозрение. — А аз съм убеден, че няма. Ще мине поне седмица преди да сте в състояние да ходите, без да ви е некомфортно.

— Не и седмица!

— Е, може би не. Със сигурност не съм лекар. Но ще куцукаш известно време.

Тя въздъхна, дълга въздишка:

— Ще изглеждам зашеметяващо като шаферка на Лидия, не мислиш ли?

Нед не знаеше, че тя е в позицията на шаферка, всъщност той не обръщаше особено внимание на детайлите около сватбата. Но беше доста добър да се преструва, че проявява интерес, така че кимна учтиво и промърмори нещо без особен смисъл и се опита да не изглежда особено изненадан, когато тя заключи:

— Може би сега няма да ми се налага да го правя! — тя гледаше към него осезаемо развълнувана, сивите й очи се разшириха сияещо. — Мога да го прехвърля на Каролайн и да се скрия отзад.

— Отзад?

— В църквата — обясни тя. — Или отпред. Не ме интересува. Но може би сега няма да участвам в тази сбъркана церемония. Аз… О! — докосна устата си с ръка, а бузите и почервеняха. — Съжалявам. Това е твоята сбъркана церемония, нали?

— Достатъчно сбъркана, за да призная — каза той, не в състояние да прикрие искрица забавление от лицето си. — Да.

— Роклята е жълта — изтърси тя, сякаш това обясняваше всичко.

Той погледна към нейния зелен костюм за езда, убеден че никога няма да схване логиката на женския мозък.

— Извини ме?

— Ще трябва да нося жълта рокля — каза му тя. — Сякаш това, че ще трябва да седя по време на цялата церемония не е достатъчно, Лидия ми избра жълта рокля.

— Ааа, защо церемонията ще бъде толкова изтощителна? — попита Нед, внезапно почувствал се застрашен.

— Лидия знае, че изглеждам зловещо в жълто — каза Шарлот, игнорирайки напълно въпроса му. — Като болна от чума. Паството ще избяга с писъци от църквата.

Нед би трябвало да се притеснява от мисълта, че сватбата му може да се превърне в масова истерия, вместо това той се обезпокои, че намира картинката за доста успокояваща.

— Какво не е наред с церемонията? — попита той отново, поклащайки глава, напомняйки си, че тя не бе му отговорила.

Обръщайки му малко внимание, тя присви устни, докосвайки глезена си.

Не си ли виждала програмата?

— Ами, не — нещо, което започна да подозира, бе грешка.

Тя го погледна, големите й сиви очи излъчваха съжаление към него.

— Трябваше да го направиш — бе всичко, което каза.

— Мис Тортнън… — каза той, използвайки най-строгия си глас.

— Много е дълга — отвърна му — и ще има птици.

— Птици? — като ехо повтори той, докато цялото му тяло се разтресе от спазми на кашлица.

Шарлот изчака, докато отново стане годен за разговор, преди лицето й да добие подозрително невинно изражение и попита:

— Не знаеше ли?

Той откри, че е неспособен да направи каквото и да е друго, освен да се намръщи. Тя се разсмя, мек и музикален звук, след това изтърси:

— Изобщо не си, какъвто Лидия те описваше.

Е, това вече беше интересно.

— Не съм ли? — внимателно попита с мек глас.

Тя преглътна и той можеше да каже, че тя със сигурност съжалява за непредпазливия си език. Все пак трябваше да каже нещо, за да се измъкне от ситуацията и той я изчака търпеливо, докато тя не продължи:

— Всъщност тя не казва много, което ме накара да си мисля, че си малко резервиран.

Той седна на тревата до нея. Беше доста по-приятно да бъде в нейната компания, отколкото да е в непрекъснатото внимание на тълпата в Тортнън Хал.

— И как достигна до това заключение? — попита той.

— Не знам. Предполагам, че просто съм си представяла, че ако не си толкова резервиран, разговорите ви щяха да са по… — тя се намръщи — Как да кажа?

— Разговорливи?

— Точно! — тя се обърна към него с изключително слънчева усмивка и Нед осъзна, че затаява дъх. Лидия никога не му се бе усмихвала така. Дори по-лошо, той никога не е искал тя да му се усмихне. Но Шарлот Тортнън… е, на този свят имаше жена, която знае как да се усмихва. Беше на устните й, в очите й, сияеща от самата й кожа. По дяволите, сега тази усмивка пропълзяваше в него, надолу до зони, които никога не бива да бъдат докосвани от усмивката на снахата на един човек.

Той би трябвало да стане веднага, да намери някакво извинение и незабавно да я върне в Тортнън Хал… всичко, за да спре тяхното малко интервю, защото нямаше нищо по-неприемливо от това да желаеш снаха си, а тя щеше да е точно това за него след точно три дни.

Но неговите извинения щяха да бъдат доста прозрачни, при положение, че тъкмо й беше казал, че не желае нищо по-силно от това да избяга от предсватбените приготовления.

Да не споменаваме факта, че някой зони на тялото, които дори не трябва да се назовават пред дама, се държаха по начин, по който биха били твърде видни, ако човек се изправи. И така, той просто реши да се наслаждава на компанията й, при положение, че не се бе наслаждавал на компанията на никой, откакто бе пристигна преди два дена. По дяволите, тя беше първата, която не се опитваше да го поздрави, или както сестра му и братовчедка му, да се опитва да му казва как да живее живота си.

Истината бе, че той намираше Шарлот Торнтън за очарователна и след като беше сигурен, че реакцията му към нейната усмивка бе стряскащо-веднъж-в-живота явление… да не споменаваме, че не беше опасно, просто потенциално излагащо… е, нямаше нищо лошо да продължат своята беседа.

— Точно така — продължаваше тя, очевидно в пълно неведение за неговото затруднение. — И ако твоите разговори с нея бяха по-разговорливи, предполагам, тя щеше да има повече, за каквото да ми разказва.

Нед по-скоро смяташе, че е хубаво това, че неговата бъдеща съпруга не бе склонна към недискретни разговори. Точка за Лидия.

— Вероятно — каза той, малко по-остро, отколкото искаше, — тя не обича празни приказки.

— Лидия? — изсумтя Шарлот. — Едва ли. Тя винаги ми казва всичко за…

— За какво?

— Нищо — каза тя бързо, но избягваше да срещне погледа му.

Нед знаеше, кога не трябва да притиска. Каквото и да бе на път да каже тя, то не беше комплимент за Лидия и ако имаше нещо, което вече знаеше за Шарлот Торнтън, то бе, че тя е лоялна, когато трябва. И нямаше да разкрие никаква тайна за сестра си.

Забавно. Дори не би си и помислил, че жена като Лидия би могла да има тайни. Тя винаги изглеждаше толкова… приветливо скучна. В интерес на истината, точно това го убеди, че бракът с Лидия няма да е чак такова усилие. Ако човек не обича жена си, поне можеше да бъде сигурен, че тя няма да го безпокои.

— Смяташ ли, че е безопасно да се върнем? — попита Нед, показвайки с глава посоката към Тортнън Хал. Много повече предпочиташе да стои тук с Шарлот, но предполагаше, че не би било особено прилично да оставя в нейната компания твърде дълго. Освен това, сега се чувстваше доста по-… спокоен и предполагаше, че ще може да се изправи, без да се излага. Не че невинност като Шарлот би предположила или знаела какво значи мъж да има издатина в бричовете си.

— Безопасно? — повтори тя.

Той се усмихна:

— От нашествието на скакалците.

— О — лицето й помръкна. — Съмнявам се. Мисля, че майка е приготвила някаква закуска за дамите.

Той се усмихна широко:

— Чудесно.

— За теб, може би — отговори тя. — Мен най-вероятно ме очакват.

— Шаферката? — попита той със зла усмивка. — Със сигурност те очакват. Всъщност, най-вероятно не могат да започнат без теб.

— Пепел ти на устата. Ако са достатъчно гладни, може и да не забележат, че ме няма.

— Гладни, а? А аз си мислех, че жените ядат колкото птички.

— Това е само за пред мъжете. Когато не сте наоколо ние пощуряваме за шоколад и шунка.

— Едновременно?

Тя се разсмя, богат, музикален звук.

— Ти си доста забавен.

Той се наведе към нея с опасно изражение.

— Не знаеш ли, че не се предполага да наричаш един женкар забавен?

— О, не е възможно да е такъв — каза му пренебрежително.

— И защо смяташ така?

— Жениш се за сестра ми.

Той вдигна рамене:

— Женкарите също се женят, понякога.

— Не за Лидия — отвърна тя с изсумтяване. — Тя ще бъде възможно най-лошият избор за женкар. — Тя погледна към него с една от онези нейни слънчеви усмивки. — Но ти няма за какво да се тревожиш, защото очевидно си един изключително чувствителен мъж.

— Не мисля, че някога досега съм бил наричан чувствителен от жена — провлече той.

— Мога да те уверя, че го казах като огромен комплимент.

— Мога да видя, че е така — промърмори той.

— Здравият разум изглежда лесна работа — продължи тя, наблягайки на думите с жест на ръката. — Не мога да разбера защо повече хора не го притежават.

Нед се изсмя, въпреки волята си. Това беше мисъл, която той споделяше, макар и никога да не бе си помислял да ги изрече в подобна ситуация.

И тогава тя въздъхна, мека изтощена въздишка, която проникна директно в сърцето му.

— По-добре да се връщам — посочи тя, звучейки ни най-малко развълнувана от перспективата.

— Не си била навън толкова дълго — отвърна и той, желаещ абсурдно да продължат разговора си.

Ти не си бил навън дълго — поправи го, — аз излязох преди час. А и ти си прав. Не мога да избегна закуската. Майка ще бъде ужасно разочарована, което предполагам мога да понеса, при положение, че тя често е ужасно разочарована, но няма да е честно спрямо Лидия. Аз съм нейната шаферка, все пак.

Той се изправи на крака и протегна ръка.

— Ти си много добра сестра, нали?

Тя го погледна, докато полагаше пръсти в дланта му.

— Старая се да бъда — каза тихо.

Нед премигна, като се замисли за своята собствена сестра, крещяща по него, докато седи в прахта. Вероятно й дължеше извинение. В края на краищата му беше единствената сестра.

Но докато яздеше обратно към Тортнън Хал, с Шарлот приклещена натясно зад него, ръцете й около кръста му, той не мислеше за Бел изобщо.

Или пък за Лидия.