Анна Гавалда
Един подарен ден (8)

Как трябва да реагирате, когато ви съобщят, че вашата слънчева система се разваля? Какво трябва да кажете в подобен случай? Ей да му се не види, тя беше тази, която ни показваше пътя досега. Ние й се доверявахме. Е, аз, във всеки случай, аз й се доверявах. Ние много дълго останахме седнали на земята, пиейки от водката ми. Тя плачеше, повтаряше, че вече не знае какво става, млъкваше и отново плачеше. Каквото и да реши, ще бъде нещастна. И да си тръгне, и да остане, животът вече не си струва да се живее.

С помощта на миризливия овес^[1] накрая я поразтърсих малко. Ей! Тя да не е съвсем сама в това крушение. Когато книжката с правилата на играта е дебела като телефонен указател и тичаш в кръг по парче тъпа тревна площ, без да има кой да те подкрепи, не и той във всеки случай, сигурно е, че след известно време… Давай, кокошчице!

Тя не ме чуваше.

„А, заради децата, ти… ти не би ли могла да издържиш още малко?“ — прошепнах накрая и й подадох друг пакет носни кърпички. Моят въпрос направо й секна сълзите. Ама аз значи нищо не разбирам? Точно заради тях е този погром. За да им спести страданието. За да не чуват никога техните родители да се бият и да плачат посред нощ. И защото не можеш да пораснеш в къща, където хората вече не се обичат, нали?

Не. Не можеш. Да се родиш, може би, но не и да пораснеш.

Продължението е по-гнусно. Адвокати, сълзи, изнудване, безсънни нощи, умора, отричания, чувство за вина, болка на единия срещу болка на другия, агресивност, даване на показания, съд, роднини, обжалване, недостиг на въздух и чело до стената от отчаяние. И насред всичко това две момченца с много светли очи, за които тя продължаваше да се прави на клоун с червен нос, измисляйки им, седнала на крайчето на леглото, истории за пръцкащи принцове и наистина непохватни принцеси. Това беше вчера и въглените на болката са още топли. Не е нужно много, за да може мъката, родена от причинената мъка, да я удави отново и знам, че някои сутрини са трудни. Тя ми призна онзи ден, че когато децата заминават при баща си, дълго се гледа в огледалото на антрето как плаче.

За да се успокои.

Това е причината, поради която не искаше да идва на сватбата.

Да не си натресе семейството. Всичките чичовци, стари лели и далечни братовчеди. Всичките хора, които не са се развели. Които са се уредили. Които са направили другояче. Техните леко състрадателни или леко съкрушени физиономии. Девственото бяло, кантатите на Бах, клетвите във вечна вярност, научени наизуст, идиотските разговори, двете ръце върху един и същи нож и „На хубавия син Дунав“, когато краката наистина започнат да болят. Но Най-вече: децата. Тези на другите.

Тези, които ще тичат във всички посоки целия ден, малко зачервените уши, защото са допивали останалото на дъното вино, цапайки хубавите си дрехи и умолявайки да не ходят да си лягат веднага.

Децата оправдават семейните събирания и ни утешават от тях.

Те са винаги най-хубавото, което има за гледане. Те са винаги първите на дансинга и единствените осмелили се да кажат, че тортата им присяда. Те се влюбват лудо за пръв път в живота си и заспиват изтощени върху коленете на майките си. Пиер трябваше да бъде почетен кавалер, той беше открил, че кибер сабята му се задържа отлично под широкия пояс на плисета, и се питаше дали ще може да отмъкне няколко монети след събирането на даренията. Само дето Лола не беше погледнала добре графика на съдията: това не беше нейният уикенд. Няма да има кошничка и няма да има бой с ориз на площада пред църквата. Предложиха й да се обади на Тиери и да провери дали не може да размести уикендите. Тя дори не отговори.

 

 

Но тя идваше! Венсан пък ни чакаше! Ще можем да се настаним четиримата заедно на странична маса с няколко задигнати зад някоя палатка бутилки и да коментираме шапката на леля Соланж, ханша на младоженката и колко смешно изглежда братовчед ни Юбер с взетия си под наем цилиндър, закрепен върху големите му уши. (Майка му изобщо не пожела да чуе за интервенция по залепване, защото „човек не разваля Божието творение“). (Ей, това е хубаво като нещо старинно, нали?)

Кланът се спояваше отново. Връщахме се отново към съвместния на четирима ни живот.

Свирете, тръбачи! Пейте, кукувици! Ние сме кадетите от Гаскония, от Карбония и от не-знам-кой-си-замък.

 

 

— Защо тръгваш по този изход?

— Ще минем да вземем Лола — отговаря Симон.

— Откъде? — задавя се неговата сладурана.

— От гарата на Шатору.

— Това шега ли е?

— Не, изобщо. Тя ще бъде там след четирийсет минути.

— И ти защо не ми го каза?

— Забравих. Тя ми се обади преди малко.

— Кога?

— Когато бяхме на отбивката на магистралата.

— Аз нищо не чух.

— Ти беше в тоалетната.

— Разбирам…

— Какво разбираш?

— Нищо.

Устните й казваха обратното.

— Проблем ли има? — учуди се брат ми.

— Не. Няма проблем. Никакъв проблем. Само следващия път ще сложиш табела на такси върху покрива на колата, ще бъде по-ясно.

Той не реагира. Ставите на пръстите му избледняха.

Карин беше оставила Лео и Алис у майка си за да, цитирам, двоеточие, отворете кавички, прекарат един уикенд като влюбени, три точици, затворете кавичките.

Очертаваше се нещо разгорещено, разгорещено, разгорещено!

— И вие… вие възнамерявате да спите в една и съща хотелска стая с нас също така?

— Не, не — казах, поклащайки глава, — не се безпокой.

— Вие резервирахте ли нещо?

— Ъъъ… Не.

— Разбира се… Подозирах го, обърни внимание.

— Но това не е проблем! Ще спим къде да е! Ще спим у леля Пола!

— Леля Пола няма повече легла. Повтори ми го пак оня ден по телефона.

— Ами добре, няма да спим, какво толкова!

Тя промърмори „стисне зъб“, усуквайки ресните на кашмирения си шал.

Аз не разбрах.

Като не върви, не върви: влакът имаше десет минути закъснение и когато най-после пътниците слязоха, Лола не се появи на хоризонта.

На нас със Симон ни затрепериха мартинките.

— Вие сигурни ли сте, че не сте объркали Шатору с Шатоден? — изтрака с клюн чудовището.

И после, да, виж ти… Ето я… Съвсем в края на перона. Беше в последния вагон, трябва да се е качила на влака набързо, но си беше там и вървеше към нас, махаше ни.

Вярна на себе си и такава, каквато очаквах да я видя. С усмивка, леко олюляваща се походка, равните обувки, бялата риза и старите дънки.

 

 

Носеше страхотна шапка. Огромна, широкопола, обточена с широка панделка от черна възлеста коприна.

Тя ме целуна. Колко си хубава, ми каза, подстригала си се? Тя целуна Симон, погалвайки гърба му, и махна голямата си шапка, за да не смачка къдричките на Карин.

Наложило й се да пътува във вагона за колела, защото не намерила място да сложи капата си и попита дали можем да се отбием в бюфета на гарата, за да си купи сандвич. Карин погледна часовника си, а аз се възползвах да си купя клюки за четене.

Пресата плюе. Нашата презряна кокетничи…

Отново се качихме в колата, Лола попита снаха си дали би могла да вземе шапката й върху коленете си. Няма проблем, отговори й с леко пресилена усмивка. Няма проблем.

Сестра ми вирна брадичка, сякаш искаше да каже „какво става?“, а аз вдигнах очи към небето, така че да й отговоря, както обикновено.

Тя се усмихна и попита Симон има ли музика.

Карин отговори, че я цепи главата.

Аз също се усмихнах.

После Лола попита дали някой има лак за ноктите на краката й. Един път, два пъти, няма отговор. Накрая нашият любим аптекар й подаде червено шишенце:

— Много внимавай със седалките, ей!

После си разказвахме неща, както правят сестрите. Пропускам тази сцена. Има прекалено много кодове, преки пътища и цвилене. И после без звук нищо не може да се предаде.

Сестрите ще разберат.

Стигнахме насред затънтенията, Карин държеше картата и Симон отнасяше калая. По едно време той каза:

— Дай шибаната карта на Гаранс! Само тя има чувство за ориентация в това скапано семейство!

Отзад се погледнахме, смръщвайки вежди. Две груби думи в едно и също изречение и удивителен знак в края… Нещата не вървяха много.

 

 

Малко преди да пристигнем в замъка на леля Пола, Симон ни намери пътче, оградено с черници. Ние им се нахвърлихме, споменавайки габърите от къщата във Вилие с разтреперани гласове. Карин, която не беше помръднала задника си от колата, ни напомни, че лисиците пикаят върху тях.

На нас не ни пукаше.

Грешка…

— Разбира се. Ехинококозата не ви говори нищо… Ларвите на паразитите, разпространени чрез урината и…

Съгреших, много съгреших, малко се нервирах:

— Ама това са си глупости! Това е булшит^[2] и компания! Лисиците могат да пикаят където си поискат! По всички пътища! По всички склонове! По всички дървета и всички пътища наоколо и трябва да са дошли да пикаят тук?! Точно върху нашите черници?! Ама това е нищо и никакво! Мен точно това ме убива, разбираш ли… Точно това ме поболява. Хората като теб винаги развалят всичко…

Извинете. Съгреших. Виновна съм. Много съм виновна. Бях си обещала да се държа добре при това. Бях си обещала да остана спокойна и безкрайно дзен. Тази сутрин отново се предупредих в огледалото, дори размахах показалец: Гаранс, няма да се разправяш с наш’та Карин, нали? Няма да ни разваляш атмосферата по изключение^[3]. Обаче в този момент не устоях. Съжалявам. Моите извинения. Тя ни похаби черниците и малкия остатък от детството ни заедно с това. Дразни ме прекалено много. Не мога да я понасям. Още една забележка и ще я накарам да изкльопа сомбрерото на Лола.

Тя трябва да е усетила надвисналата опасност, защото затвори вратата на колата и включи мотора. Заради климатика.

Това също ме нервира, хората, които не изключват мотора, като спрат, за да им е топло на краката или студено на главата, но хайде, да го забравим. Ще говорим пак за затоплянето на планетата някой друг ден. Тя се затвори, вече беше по-добре. Да бъдем позитивни.

Симон се разтъпкваше, докато ние се преобличахме. Та значи бях си купила разкошно сари от пасажа за индийски стоки „Бради“ точно до нас. Беше тюркоазено, доизбродирано със златна нишка с перли и мънички звънчета. Имах къса тясна блузка реглан, дълга права пола много по тялото и много цепната и голямо парче плат, за да покрия всичко това.

Разкош.

Обеци с пискюли, всичките амулети от Раджастан около врата, десет гривни на дясната китка и почти двойно повече на лявата.

— Много ти отива — обяви Лола. — Невероятно е. Само ти можеш да си позволиш това. Имаш толкова хубав корем, толкова плосък, толкова мускулест…

— Ей — отбелязах сияеща и го погалих, — шести етаж без асансьор…

— Аз… мойте бременности поставиха пъпа ми в скоби… Ти много ще внимаваш, ей! Ще си слагаш крем всеки ден и…

Аз вдигнах рамене. Малкият ми далекоглед не стигаше чак дотам.

— Ще ме закопчаеш ли? — избъбри тя и се обърна.

Лола носеше за енти път роклята си от черна едро тъкана коприна. Много класическа, с кръгло деколте, без ръкави и с хиляда копченца като на расо на гърба.

— Не си се охарчила за сватбата на скъпия ни Юбер — установих аз.

Тя се обърна и се усмихна:

— Ей…

— Какво?

— Кажи някаква цена за шапката.

— Двеста?

Тя вдигна рамене.

— Колко?

— Не мога да ти я кажа — захихика тя, — твърде ужасно е.

— Престани да се майтапиш, глупачке, не успявам да хвана илиците…

Сега беше годината на равните обувки. Нейните бяха меки и с каишка, моите покрити със златисти пайети.

Симон плесна с ръце:

— Хайде, блу бел гърлс^[4]… Качвайте се!

Държах се за ръката на сестра ми, за да не залитам, и измърморих през зъби:

— Предупреждавам те, че ако онази шафрантия ме попита на маскен бал ли отивам, ще я накарам да изкльопа шапката ти.

Карин не получи възможност да каже каквото и да било, защото на мен ми се наложи направо да се запретна, сядайки. Полата ми беше твърде тясна и ми се наложи да я сваля, за да не се цепне.

По прашки върху седалките от ламска вълна бях… величествена.

Ние се гримирахме в пудриерата ми, докато нашата национално призната познавачка на ехинококозата проверяваше височината на своите клипси в огледалото си на сенника на колата.

Симон настоятелно ни помоли да не се парфюмираме и трите едновременно.