Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (1)

1.

Осем години сънувах огън. Дърветата пламваха, когато минавах покрай тях, вълните на океана горяха. Сладникавият дим полепваше по косата ми, докато спях, мирисът му се издигаше като облак от възглавницата ми, щом се събудех. Но когато матракът ми започна да гори, веднага отворих очи и скочих на крака. Острата, химична миризма не приличаше изобщо на неясния сладостен аромат от сънищата ми; бяха толкова различни, колкото се различават един от друг индийският жасмин и жасминът, който расте в Каролина — единият е символ на обичта, вторият — на раздялата. Нямаше начин да ги сбъркам.

Застанах в средата на стаята и открих източника на пожара. За краката на леглото ми бяха старателно завързани дървени клонки. Те пламваха една след друга като колове на селска ограда. Наблюдавах ги как горят и изпитах огромен ужас, който не съответстваше на размера на искрящите пламъци; за един кратък миг съзнанието ми бе парализирано и пак бях на десет години, отчаяна и копнееща да вярвам така, както никога не ми се беше случвало преди и както никога нямаше да ми се случи отново. Но старият синтетичен матрак не се разгоря, за разлика от магарешките тръни в онзи късен октомври. Той запуши силно и после огънят угасна от само себе си.

Беше нощта на осемнайсетия ми рожден ден.

В общата стая група неспокойни момичета се въртяха и шаваха на изтъркания диван. Когато влязох, очите им огледаха тялото ми и голите ми, необгорени стъпала. Едно момиче изглеждаше облекчено, друго — разочаровано. Ако оставах тук дори още само седмица, щях да се постарая да запомня всяко изражение. Щях да им отмъстя — да сложа ръждиви гвоздеи в обувките им или кабарчета в купите с чили. Веднъж долепих нажежена метална закачалка до рамото на момичето, с което делях една стая, за много по-незначителна обида от палеж.

Но след час си тръгвах. Момичетата го знаеха, до една.

Седящата по средата на дивана девойка се изправи. Изглеждаше млада — на петнайсет, шестнайсет най-много, хубава по начин, който не се срещаше често тук: добра стойка чиста кожа, нови дрехи. Не се сетих веднага коя беше тя, но когато прекоси стаята, забелязах нещо познато в походката й и в агресивно приведените рамене. Въпреки, че току-що бе дошла при нас, не беше новачка в света на изоставените деца; сетих се, че бях живяла с нея и преди, в годините след Елизабет, когато бях в най-гневния си и насилствен период. Спря на сантиметри от мен, с предизвикателно вдигната брадичка.

— Пожарът бе подарък от всички нас — каза тя със спокоен глас. — Честит рожден ден.

Зад нея приятелките й на дивана се сгърчиха от ужас. Някои вдигнаха качулките на суичърите си, други се завиха по-плътно с одеялото. Сутрешната светлина проблясваше по клепачите на сведените очи и внезапно момичетата ми се сториха страшно млади, хванати в капан. Единствените начини да се махнеш от групови домове^[1] като този бе навършването на определената възраст, осемнайсет години, или ако те вкараха в друга, още по-страшна институция. Децата след 14 години — ниво 14, както ни наричаха — не ги осиновяваха; много рядко, да не кажа почти никога, си отиваха у дома. Тези момичета знаеха какво ги очаква. В очите им имаше единствено страх: от мен, от съквартирантките им, от живота, който бяха заслужили или им бе натрапен. Заля ме неочаквана вълна на съжаление. Аз си тръгвах; те нямаха друг избор, освен да останат.

Опитах се да стигна до вратата, но момичето застана пред мен и ми препречи пътя.

— Мърдай — казах аз.

Младата жена, която беше дежурна в къщата тази нощ подаде глава от кухнята. Едва ли бе на повече от двайсет години и май се страхуваше от мен повече от всяко друго момиче в стаята.

— Моля ви — каза тя с треперещ глас. — Това е последната й сутрин тук. Просто я пуснете да си върви.

Чаках, готова да реагирам, ако се наложи, докато момичето пред мен стискаше юмруци. Но след миг противницата ми поклати глава и се извърна встрани. Заобиколих я и излязох от стаята.

Разполагах с един час, преди Мередит да дойде за мен. Отворих входната врата и пристъпих навън. Беше мъглива сутрин, типична за Сан Франциско, циментовият под на верандата бе много студен — все още бях боса. Останах там и се поколебах. Възнамерявах да измисля някакво отмъщение за момичетата, нещо жестоко и запомнящо се, но внезапно почувствах, че е излишно. Вече им бях простила. Може би защото бях станала на осемнайсет, защото за мен това беше свършило, но изпитах нежност към тяхното престъпление. Преди да си тръгна, исках да им кажа нещо, което да притъпи страха в очите им.

Тръгнах надолу и завих по улица „Маркет“. Забавих крачка, когато стигнах до оживеното кръстовище, защото не знаех накъде да поема. Всеки друг ден щях да откъсна цветя от парк „Дюбок“, да разчистя обраслия парцел на пресечката на „Пейдж“ и „Бюканън“ или да задигна някое и друго растение от съседния пазар. През изминалите десет години всяка свободна минута се опитвах да запомням символиката и научното описание на растенията, но знанието, което бях натрупала бе абсолютно безполезно. Използвах едни и същи цветя отново и отново: букет от невени — скръб; букет от магарешки тръни — мизантропия, стрък изсушен босилек — омраза. Много рядко общуването ми с хората бе различно: китка червени карамфили за съдията, когато осъзнах, че никога няма да се върна в лозето, и божури за Мередит — винаги когато успявах да намеря. Сега, докато обикалях по „Маркет“ в търсене на цветарница, обмислях кой ще е най-подходящият избор.

След три пресечки стигнах до магазина за алкохол, под чиито прозорци имаше кофи с увити в опаковъчна хартия букети. Спрях пред него. Цветята бяха разбъркани, посланието им бе смесено и противоречиво. Изборът на отделни цветя бе ограничен: стандартни рози в червено и розово, няколко повехнали карамфила и пурпурни далии, подаващи искрящите си главички от хартиената си опаковка. Достойнство. Това беше посланието, което исках да предам. Обърнах се с гръб към огледалото над вратата, бързо грабнах цветята, пъхнах ги под якето си и побягнах.

Когато се върнах в къщата, бях останала без дъх. Дневната бе празна и влязох вътре, за да развия далиите. Цветята бяха със съвършена форма, пурпурни листенца с бяло по края, разгъващи се на пластове от центъра. Скъсах със зъби ластика, с който бяха стегнати стъблата им. Момичетата нямаше да разберат посланието на далиите — то беше донякъде двусмислено, но преди всичко, окуражаващо; въпреки това изпитах непозната досега лекота, докато вървях по дългия коридор и пъхах под всяка затворена врата по едно цвете. Останалите цветя подарих на жената, която беше дежурна тази нощ в дома. Беше застанала до прозореца на кухнята в очакване смяната й да свърши.

— Благодаря ти — каза тя, когато й подадох букета, с глас, в който пролича объркването й, и завъртя смутено далиите в ръцете си.

Мередит дойде в десет часа точно както ми бе казала. Чаках я на предната веранда с кашон в скута си. За осемнайсет години бях събрала предимно книги: „Речникът на цветята“ и „Справочникът на Патерсън за дивите цветя в Тихоокеанските щати“, и двете, изпратени ми от Елизабет месец след като бях напуснала дома й; учебници по ботаника от библиотеките из целия Ийст Бей; няколко тънички стихосбирки с викторианска поезия, откраднати от малки книжарнички. Малко дрехи, сгънати върху книгите, колекция от намерени и откраднати вещи, някои от които ми харесваха, други — не.

Мередит щеше да ме заведе до Дома за временно настаняване^[2], намиращ се в Аутър Сънсет^[3], който бе за такива като мен — сираци, изоставени деца, които вече не бяха грижа на държавата. Бях записана в списъка на чакащите за Дома от десетгодишна.

— Честит рожден ден — каза Мередит, докато намествах кашона с вещите си на задната седалка на служебната й кола.

Не казах нищо. И двете знаехме, че това можеше и да не е вярно. В първия доклад на социалните работници за мен възрастта ми бе описана като „приблизително на три седмици“; точната ми рождена дата и място бяха неизвестни, както и биологичните ми родители. Първи август бе избран не за да празнувам, а за да има как да бъде определен денят на моето навлизане в „истинския“ живот.

Отпуснах се на мястото до Мередит и затворих вратата в очакване най-накрая да запали двигателя и да потегли. Боядисаните й нокти потупваха по волана, но колата не помръдваше. Сложих предпазния си колан. Все още бях по пижама; повдигнах колене, свих ги до гърдите си и покрих краката си с широкото си яке. Очите ми шареха по покрива на колата докато чаках Мередит да каже нещо.

— Е, готова ли си? — попита ме тя.

Свих рамене.

— Това е, нали знаеш? — каза тя. — Животът ти започва оттук. Вече няма кого да обвиняваш за това, което ще ти се случва, освен самата себе си.

Мередит Комбс, социалната работничка, отговорна за избора на поредицата от приемни семейства, които постоянно ме връщаха обратно в системата, ми говореше за вина.

Притисках чело до прозореца и наблюдавах прашните летни хълмове, покрай които минавахме. В колата на Мередит миришеше на цигарен дим и по предпазния ми колан имаше трохи и мръсотия от нещо, което е било позволено на някое друго дете да изяде вътре. Бях на девет години. Седях на задната седалка, по нощница, късата ми коса беше безумно разрошена. Не изглеждах така, както Мередит искаше. Беше донесла рокля, специално за случая — с дипли, бледосиня с бродерии и дантела, но аз отказах да я облека.

Мередит гледаше само в пътя пред нас. Не ме видя как разкопчавам колана, свалям прозореца и подавам главата си докато не се озовах почти до ключицата навън. Повдигнах брадичката си и се оставих на ласката на вятъра; чаках я да ми нареди да сядам долу. Тя погледна към мен, но не каза нищо. Устните й бяха плътно свити в една линия и не можех да видя изражението в очите й зад тъмните слънчеви очила.

Останах така, докато тя изведнъж докосна без предупреждение копчето на вратата си и моят прозорец започна да се вдига. Плътното стъкло почти затисна врата ми, но аз се дръпнах назад и се свих на пода на колата. Мередит продължи да вдига прозореца, докато навлизащият въздух бе заменен с оглушителна тишина. Не погледна назад. Свита на мръсната подложка, измъкнах някакво гранясало бебешко шише изпод пасажерското място и го метнах по нея. То я удари по рамото и литна обратно към мен, оставяйки вкиснало петно по коленете ми. Жената не трепна.

— Искаш ли праскови? — попита ме тя.

Никога не отказвах храна и Мередит го знаеше.

— Да.

— Тогава седни на мястото си, закопчай колана си и ще ти купя каквото искаш за ядене от следващата сергия с плодове, покрай която минем.

Седнах отново на мястото си и закопчах колана.

Минаха петнайсет минути, преди да отбие от магистралата. Купи ми две праскови и малко череши, които преброих една по една, докато ги ядях.

— Не е прието да ти казвам това — започна Мередит, когато се върнахме отново на пътя. Говореше бавно, като провлачваше изреченията, за да наблегне на тях. Млъкна за миг и ме погледна. Аз продължих да се взирам през прозореца и не казах нищо. — Но мисля, че заслужаваш да знаеш. Това е последният ти шанс. Наистина последният, Виктория. Чу ли ме?

Когато станеш на десет години, щатът ще те обяви за загубена кауза и повече няма да те предлага за осиновяване. Дори аз ще спра да убеждавам семейства да те приемат. Ще минаваш от един групов дом в друг, докато станеш на осемнайсет, ако сега не се получи. Обещай ми, че ще помислиш за това.

Смъкнах надолу прозореца и изплюх костилките на черешите. Мередит ме беше взела от първия ми групов дом само преди час. Хрумна ми, че преместването ми там е било нарочно — подготовка точно за този момент. Не бях направила нищо, за да ме изритат от последното ми приемно семейство и бях останала в груповия дом само седмица преди да дойде, за да ме отведе при Елизабет.

Напълно в нейния стил е, помислих си аз, да ме накара да страдам, за да докаже гледната си точка. Персоналът в груповия дом беше жесток. Всяка сутрин готвачката караше дебелото, чернокожо момиче да се храни с тениска, дръпната до шията си — така всички виждахме увисналия й корем и тлъстини, — за да не забравя да не яде много. След това управителката на дома, нашата „майка“, мис Гейл, избираше една от нас да застане в челото на дългата маса и да обясни защо семействата ни не ни искат. Мис Гейл ме посочи само веднъж и тъй като съм била изоставена при раждането си, казах: „Майка ми не е искала бебе“. Другите момичета разказваха истории за ужасните неща, които бяха направили на братята и сестрите си или защо бяха отговорни за пристрастеността на родителите си към наркотиците и почти винаги плачеха.

Но ако Мередит ме беше преместила в груповия дом, за да ме изплаши и да ме накара да се държа добре, не й се получи. Въпреки персонала там ми харесваше. Хранехме се редовно спях под две одеяла и никой не се преструваше, че ме обича.

Изядох последната череша и изплюх костилката в тила й.

— Само помисли за това — каза тя отново.

Явно искаше да ме подкупи, защото отново отби от пътя и ми взе димяща порция с пържена риба и картофки и млечен шоколадов шейк. Изядох всичко бързо, немарливо, зяпайки как сухият пейзаж на Ийст Бей се превръща в шумния хаос на Сан Франциско и после преминава в яркосиня морска шир. Докато пресечем моста Голдън Гейт, нощницата ми бе покрита с остатъци от праскови, череши, кетчуп и сладолед. Минахме покрай сухи полета, ферма за цветя, пуст паркинг и най-накрая стигнахме до лозе с лозички, подредени в стройни редици по стръмните склонове на близкия хълм. Мередит наби рязко спирачки, зави вляво по дълга, кална алея и усили скоростта по пустия път, сякаш нямаше търпение да стигне целта си и да ме разкара от колата си. Профучахме покрай маси за пикник и стройни лехи с ниски лози, грижливо прикрепени към колове и завързани с тел. Мередит намали малко, за да вземе един завой, и после отново ускори, насочвайки се към групичка високи дървета в средата на имота, а изпод гумите на служебната й кола се вдигаха гигантски облаци прах.

Когато спря, прахът се слегна и пред нас видях бяла къща. Беше на два етажа, със заострен покрив, остъклена веранда и дантелени пердета на прозорците. Вдясно имаше ниска метална каравана и няколко навеса и бараки, между които по земята се въргаляха играчки, инструменти и колела. И преди бях живяла в каравана, затова веднага се запитах дали Елизабет имаше сгъваем диван, или щеше да ми се налага да спя с някого в едно легло. Не обичах да чувам дишането на други хора. Мередит не изчака да изляза доброволно от колата — знаеше, че няма да го направя. Разкопча предпазния ми колан сграбчи ме под мишниците и ме довлачи до вратата на голямата къща, докато ритах с крака във въздуха. Очаквах Елизабет да излезе от караваната, така че застанах с гръб към верандата и не я видях, преди да усетя костеливите й пръсти на рамото си. Трепнах, дръпнах се рязко напред, изтичах до колата и се свих на земята зад нея.

— Не обича да я докосват — чух да казва Мередит с доловимо раздразнение в гласа. — Казах ви го. Трябва да изчакате тя сама да дойде при вас.

Ядосах се, че знае това. Разтърках мястото, където ме беше докоснала Елизабет, заличих следите от пръстите й и продължих да стоя скрита от погледите им.

— Ще изчакам — каза Елизабет. — Казах ви, че ще го направя и не смятам да се отмятам от думата си.

Мередит започна да рецитира обичайния си списък с извинения защо не може да остане и да ни помогне да се опознаем: болен дядо или болна баба, притесняващ се съпруг и страхът й от нощното шофиране. Елизабет потропваше нетърпеливо с десния си крак до задната гума, докато слушаше.

След миг Мередит щеше да си тръгне и аз щях да бъда изложена на показ, там, на чакъла. Запълзях заднешком, сведена ниско до земята. Щом стигнах до едно орехово дърво, се изправих и побягнах. В края на горичката се шмугнах в първата редичка с лози и се скрих сред пищната зеленина. Пъхнах се сред клонките и листата и ги увих около слабичкото си телце. От скривалището си чувах стъпките на Елизабет, която приближаваше, а като отместих леко листата, я видях как обикаля по пътечките между лозите. Бях закрила устата си с длан, за да не издам нито звук, и когато тя ме подмина, с облекчение я свалих и си поех дъх.

Протегнах се, откъснах чепка и захапах със зъби едно зрънце грозде. Беше кисело. Изплюх го и стъпках останалите, едно по едно, като усещах как сокът им се стичаше изпод пръстите на краката ми.

Не видях, нито пък чух как Елизабет се върна отново на моята пътека. Но тъкмо когато започвах да мачкам втора чепка грозде, тя се протегна сред листата, сграбчи ме за ръката и ме измъкна от скривалището ми. Изправи ме и ме повдигна във въздуха. Краката ми висяха на няколко сантиметра над земята, докато тя ме оглеждаше внимателно.

— Израснала съм тук — каза най-накрая. — Знам всички добри места за криене.

Опитах се да се освободя, но Елизабет ме държеше здраво под мишниците. Пусна ме долу, но не отслаби хватката си.

Хвърлих с крака пръст по нея, но тя не реагира, и тогава я изритах по глезените. Жената не отстъпи назад. Изръмжах и се опитах да я захапя по рамото, но тя предусети намерението ми и сложи дланта си на лицето ми. Стисна бузите ми, докато ме принуди да отпусна челюстта си и да свия устни. За миг спрях да дишам от болка.

— Без хапане — каза Елизабет и после се наведе напред сякаш се канеше да целуне нацупените ми розови устни, но спря на сантиметри от лицето ми, втренчила черните си очи право в моите. — Обичам да ме докосват — добави тя. — Ще се наложи да свикнеш с това.

После се усмихна широко, направо ме ослепи с щедрата си усмивка и ме пусна.

— Няма — обещах аз. — Никога няма да свикна с това.

Но вече не се съпротивлявах и й позволих да ме заведе до предната веранда и да ме вкара в прохладната, мрачна къща.