Джей Добинс, Нилс Джонсън-Шелтън
No Angels (41) (Изтерзаният ми поход към вътрешния кръг на Хелс Ейнджълс)

Арестът

Юни-юли 2003 г.

Но не бях Ейнджъл. Убийството на Монгола не беше толкова просто, колкото изглеждаше. Беше лъжа, при това огромна. Бях достигнал върха на способностите ми — заблудата се бе превърнала в основната ми професионална характеристика. Подобно на вода, която се процежда в процеп и замръзва, като така разширява процепа, заблудата беше открила процепите в характера ми и ги беше уголемила. Чувствах се като войник, свикнал с това да убива — и дори го очаква с нетърпение. Не се мислех за лъжец — лъжата просто значеше, че си върша добре работата.

Едно нещо беше обаче истина: докато Джоби ни караше към хълмовете, очаквах, дори исках, да умра. Но не беше вярно, че съм убивал. В края на краищата, това да получиш куршум се оказа за мен много по-лесно от това да го пратиш в нечия глава.

Огънят в лагера на Джоби миришеше на агнешко и това беше логично. Кръвта, кожата и мозъка по дрехите на Монгола бяха агнешки. Загубата ми на съзнание не беше нещо забавно, но пък „убийството“ беше.

Мъртвият Монгол, който носеше истинско яке на бандата, иззето от друг случай на БАТО, беше Шон Уд, детектив от Отдела по публична безопасност. Беше лежал под горещото слънце, докато Джери Леърд, детектив от Финикс, го „маскираше“. Той стоеше там, докато с Тими се снимахме един друг, преструвайки се, че го убиваме. След това се изправи и ние двамата и „жертвата“ се снимахме, за да показваме на децата. После простреляхме на няколко места къта на Татенцето — той си беше жив и здрав, завинаги извън разследването и наваксваше време с момичетата си у дома — и се натъпкахме в пикапа, за да се напием в един бар. Всичко това се случи на около двадесет мили извън Финикс.

След демонстрацията и унищожението на доказателствата последваха много телефонни разговори между мен, Лошия Боб, Теди, Боби, Джоби и Смити. На тринадесети Тими, Джей Джей и аз отидохме до Скъл вали да обсъдим нещата. Теди и останалите не бяха много щастливи, но не бяха и много недоволни. Казаха ни, че няма да си получим пълното членство, макар местните босове да са се застъпили за нас. Проблемът извираше от Лафлин — имах чувството, че всичките ми проблеми започваха оттам, — когато някакви хора бързо-бързо получили членство след стрелбата там.

Това вбесило европейските Ейнджълс. Онези пичове там се млатеха с враговете си с базуки и взривяваха цели клубове, а не получаваха подобни бързи повишения. Казаха ни, че европейците просто наброяваха повече от американците и никой тук не искал да стъпва по мазолите на онези отвъд океана. Казаха ни, че било възможно да се случи по време на Международния Преход в Лакония само след два месеца, но не било сигурно. Иначе ни оставали девет месеца. Теди каза, че за него няма значение — от сега нататък, Скъл вали и останалите от Аризона: Смити, Лошия Боб, Сони, всички — ще ни смятат за пълноправни членове. Той повтори, че щом сме действали като Ейнджълс, сме такива.

В този миг разбрах, че случаят е приключен. Бях успял да убедя шефовете си в БАТО, че е важно да добия пълно членство, но без гаранция за това, нямаше как да получим зелена светлина. Шефовете ни просто нямаше да чакат два месеца, а камо ли девет. Помислих си, в най-добрия случай ни остава още месец.

Не бях прав. В седмиците преди измамата с убийството Слатс беше уведомил шефовете колко би струвало продължаването на разследването. Те откачили, казали му да спира. Слатс започнал процеса по издаване на заповеди, включително и за свидетелстване пред федерално жури. Получил необходимите обвинения, сред които наркотрафиканство, контрабанда с крадени вещи, заговор по РИКО и безбройни углавни престъпления за притежание на огнестрелно оръжие. Слатс знаеше, че случаят е пред приключване още от началото на юни. Не ми каза, защото знаеше, че докато разследването технически върви, не може да стори нищо, за да ме спре да върша каквото искам. И аз като него бях твърдоглав до глупост.

Веднага след измамата всичко това загуби смисъл, но останахме в Скъл вали още известно време. Не исках да се отказвам. Знаех, че някой от тези дни ще съм за последно с тези хора. Макар да не чувствах някаква носталгия по компанията на Хелс Ейнджълс, ми беше мъчно, че няма да прекарвам още време с Тими, Татенцето и Джей Джей. Само това познавах вече. Бях забравил откъде съм дошъл, не бях сигурен, че мога да се върна и да исках. Не можех да се откъсна от Пилето толкова лесно.

Боби ме дръпна настрана и ми разказа повече за неговото убийство. Джоби се присъедини и каза, че знае всичко за работата на Боби, но ще го сподели, само ако Боби умре.

— Мда, не може да го заразправяш сега или ще си замина доживот, нали тъй? — каза Боби.

След това се приготвихме да си ходим. На тръгване Боби ми каза, че има чифт АК-47, които иска да мръдна вместо него. Казах му, че няма проблем, още бях Пилето, нали така? Той се усмихна леко.

Никога повече нямаше да видя никого от тези хора.

Отникъде се хванахме с Дуейн „Гарвана“ Уилямс, старият сенилен Ейнджъл от Меса, който ме наричаше Стафидчо в онзи същия ден във Финикс. Отидохме му на гости у дома, но не се задържахме дълго. Той ломотеше несвързано. Когато същата вечер се прибрахме в убежището си на Керъл стрийт, надрасках бележките, които Слатс щеше да превърне в последния доклад от случая Черна бисквита:

Около четири часът, агентите пристигнаха в дома на Дуейн Уилямс с прозвище „Гарвана“, на ?????. На това място се намираше пикап Додж с регистрационен номер ?????.

По време на контакта с него, Уилямс сподели, сред още неща, и следното:

• Че ние (Мотоциклетен клуб Хелс Ейнджълс) не знаем кой е убил Хувър;

• Че като че ли знаем кой е убил Хувър.

• Че трябва да започнем да избиваме хората, които може би са убили Хувър;

• Че някой трябва да умре за убийството на Хувър;

Разследването продължава.

В Скъл вали имаше купон по случай четвърти юли, на който не отидохме. Не ни се занимаваше да ги известяваме, че няма да ходим. Изчезнахме на първи юли. По-късно, от някои интервюта със заподозрени, разбрахме, че отсъствието ни е било разисквана тема. Повечето са си мислели, че са ни повикали да събираме пари или сме отишли до Мексико за пратка оръжия, но не можели да са сигурни. Било много нетипично за нас да не се обаждаме.

Слатс ни бе наредил да се прибираме по домовете си. Беше ни издействал четири седмици платен отпуск и искаше да го използваме. Важно било да го сторим. Казах му, че имаме още работа.

— Не, нямате. Семействата ви се нуждаят от вас много повече, отколкото аз — каза той. Каза го на всички ни, но гледаше мен. — Нали? Имали сме разногласия, но свърши страхотна работа. Този етап обаче приключи.

Последвах заповедите му. На втори юли се прибрах в къщи до пети, когато щях да помагам в арестите. Гуен я нямаше; беше завела децата на екскурзия с кола по източните щати. Както очаквах, бях сам. Нямах си пристан. Нямах Хелс Ейнджълс. Нямах партньори. Нямах семейство. Нямах покой. Нямах нищо и нищо не заслужавах.

Точката, поставена от Слатс на случая, ми се струваше като пълно предателство. Но той знаеше какво прави. Сега вярвам, че от начало до край, Слатс действаше като морален ориентир на това разследване — аз със сигурност не действах така — и представляваше съвестта на екипа. Оказва се, че той наистина се е бил ангажирал с целия случай, а аз — не. Каквото и да е искал да постигне за себе си, той знаеше, че случаят трябва да приключи именно тогава. Можеше да вземе решението, което аз не можех.

С края на този случай Слатс ни беше накарал да се върнем на себе си, докато още има към какво да се връщаме. Повече от всекиго той търсеше приятеля си Джей Добинс, който бе изчезнал.

Заповедите за обиск от Черна бисквита бяха вкарани в действие на осми юли. Стейси, приятелката на Боби, се обади след като започнахме да събаряме врати и остави паникьосано съобщение:

— Пиле, Стейси е. Не знам къде си, но където и да си, стой там. Идват за момчетата. Май идват за всички. Не знам какво става, мама му стара. Дано се видим скоро…

Нямаше.

Това, което ставаше, бяха акции на Федералния резерв и СУОТ едновременно в Аризона, Невада, Калифорния, Вашингтон и Колорадо. Плячката беше впечатляваща — над 1600 доказателства. Над 650 оръжия, осемдесет от които — автомати, рязани пушки и други забранени оръжия; купища заглушители; експлозиви от всеки вид и размер; над 30 000 истински патрона. Иззетите наркотици, най-вече метамфетамини, не бяха толкова много, но бяха значително количество. Иззехме също така над 50 000 долара. Предадохме заповеди за обиск и арест на петдесет души, включително двама кандидати за смъртна присъда. По-късно обвинихме шестнадесет от тях — наред с другите това бяха Джоби, Смити, Денис, Лошия Боб, Теди и Боби — в заговор по РИКО. Още неколцина бяха нарушили гаранцията си и щяха незабавно да се върнат в затвора. Един от тези беше Дан Данца, който реши, че толкова му стига. Не можеше да е член на клуб, който според него не можеше да защити репутацията си. Искаше също така почти порасналите му синове да имат шанс за по-добро бъдеще. Съгласи се да работи с полицията. Никой друг не сътрудничи. Останалите чакаха делата си.

Поради липса на доказателства, Ралф „Сони“ Баргър остана непокътнат.