Том Харпър
Изгубеният храм (1)

Пролог

Крит, 20 май 1941

Легендата твърди, че това е първото място, където хората се летели. Подобно на изкуствени птици си слагали криле от пчелен восък и птичи пера, скачали от високия дворец и профучавали над проблясващото море. Издигали се високо, дори близо до слънцето, докато един, още момче, се приближил твърде много, крилата му се стопили и паднал. В мига, когато и последното перо се спуснало във водата, момчето се било плъзнало под вълните и оттам в мита. Сега отново имаше мъже в небесата. Вместо с пера те летяха с криле от коприна и тъканата сбруя, която ги държеше, нямаше да се разтопи на слънцето. Те самите се наричаха Fallschirmjäger — ловци от небето. Не падаха, а се спускаха към земята като гладни орли.

Пембертън ги видя от прозореца на своя кабинет. Когато бомбардировката спря, знаеше, че е загазил. През последната седмица самолетите бяха редовният терор: бученето на двигателите, след това воят на пикиращите щуки и люшкащата се от взривовете земя. Понякога бомбите падаха толкова близо до вилата, че артефактите трепереха в своите изложбени кутии и потракваха като чаени чашки върху чинийките, докато прислугата не ги премести долу в мазето. Сега бомбардировките бяха спрели. Знатните бежанци, които вгорчиха живота му, бяха заминали, цялата прислуга си беше тръгнала. Тази сутрин Пембертън ги изпрати по домовете им в техните села, при семействата им. Беше единственият тук. Вече беше време и той да си върви. Вдигна раницата си от закачалката за шапки в ъгъла и я обърна над писалището. Отвътре тромаво се търкулна сандвич на една седмица. Последва го наполовина пълен термос, фотоапарат, фенерче и джобно ножче, няколко смачкани обвивки от шоколад. Мъжът задържа фенерчето и ножчето, изхвърли всичко останало, като обаче преди това се погрижи да извади филма от фотоапарата. После, треперейки от бързане, отключи чекмеджето на бюрото и извади бележника. Прахът беше запълнил бръчките в меката кафява кожа, бе ги превърнал в паяжина, а златният монограм в ъгъла почти напълно се бе изтрил. Бележникът беше подарък от неговата жена, едва ли не последният, и му беше скъп, но не това го правеше толкова ценен. Нашествениците можеха да вземат всичко от вилата — находките и музейните предмети, дрехите и мебелите, докарани от Англия, дори любимата му библиотека, но не и това.

Нямаше какво друго да прави. Вдигна раницата и тръгна към вратата. Излезе на слънце, докато над него многоцветният балдахин от копринени облаци — бели, зелени и жълти, се носеше към земята.

 

 

Пембертън беше чакал, докато се увери, че първите парашути разцъфтяват в следобедното небе. Сега беше прекалено късно. Цялата долина пулсираше от ехото, будено от транспортните самолети „Юнкерс-52“, които ревяха над нея, и той вече чуваше бързото барабанене на пушечна стрелба иззад завоя, който водеше към пристанището на Ираклион. Германците сигурно се бяха спуснали южно от града, отрязвайки неговия път. С всяка изминаваща минута все повече и повече подкрепления скачаха от юнкерсите. Нямаше да може да се промъкне по избрания път. Затова тръгна на юг към хълмовете и нагоре в планините.

Крачеше бързо. Беше в Крит отпреди войната, вече две години, и дългите му екскурзии из вътрешността на острова бяха станали легендарни сред неговите колеги. Тлъстините, които бяха започнали да преливат над колана му след твърде многото колежански вечери, се стопиха и макар слънцето да избели и последните тъмни косми на главата му, то го възмезди, като вля здраве и свеж цвят в бузите. Сега беше на шейсет и пет, ала се чувстваше по-млад, отколкото преди десет години.

След като извървя около километър, погледна назад. В падината долу едва се различаваха стените на разкопания дворец в Кносос сред кръг от борови дървета. Дворецът беше манията на неговия живот и дори сега почувства пронизваща болка от усещането за загуба, защото го изоставяше на нашественика. Като студент преди Първата световна война беше помагал на легендарния сър Артър Евънс да го изкопае от три хиляди годишния му сън — златно време, когато имаха чувството, че самите те навлизат като по тунел в митичното, а всеки ден носеше нови открития, които превръщаха легендите в история. Трийсет години по-късно и вече вдовец той се беше върнал като уредник на обекта. Времето на героите в археологията беше отминало: потокът от бързи открития беше заменен от щателното пъплене на научните анализи, но Пембертън се чувстваше напълно щастлив. Дори беше успял да направи няколко лични открития и сред тях едно, което щеше да удиви дори Евънс. Той се протегна назад към раницата и я стисна, за да се увери за кой ли път, че бележникът е още вътре.

Още един самолет прелетя ниско от север. В чистия въздух той го видя съвсем ясно: тумбест нос, черен кръст отстрани, личеше дори белотата на стоманеното въже за закачане на карабините. Сигурно беше стигнал до края на захода си за спускане на парашутистите и след миг щеше да завие и отлети за материка, за да докара нов товар. Обаче машината не зави. Продължи над двореца и нагоре по хълма право към него.

Пембертън не беше страхливец. Беше лежал в окопите във Фландрия и се бе насилвал да излезе през бруствера заедно с останалите, но гледката на връхлитащия самолет го накара да замръзне на място. Той изви глава назад и се завъртя, когато машината изрева над главата му. Двигателите работеха на твърде ниски обороти, чак му мина мисълта, че ще падне. Квадратният отвор във фюзелажа зееше като рана.

Пембертън подскочи. Една фигура се беше появила в рамките на отвора и надничаше навън. Сигурно човекът го беше видял, защото Пембертън изпита за секунда странна взаимност, когато вторачените им погледи се срещнаха. В този момент мъжът падна. С ръце, протегнати като криле, той скочи от самолета, увисна за миг във въздуха, а след това беше отнесен от въздушната струя. Зад него се разстла дълга опашка, която разцъфна в бял парашутен купол, дръпвайки го да се изправи като кукла на конци. Дори и тогава падаше с плашеща скорост.

Само след секунди зад него вече имаше още мъже във въздуха. Самолетът изобщо не беше свършил със захода си за скок. Пембертън погледна надолу. Вятърът щеше да отнесе десантниците покрай него, но не толкова далече, че да може да им избяга. Намираше се в капан. Нямаше друг избор, обърна се и пое назад към двореца сред дърветата.

Изкатери се по четири хиляди годишните стъпала и се стовари зад една стена, дишайки тежко. Амбицията на Евънс не се беше задоволила само с разкопаването на двореца, на някои места фактически се беше опитал да го построи наново и резултатът бе няколко наполовина изградени стаи, надигащи се от руините като духове. Някои посетители ги намираха събуждащи фантазията, а други ги приемаха като обида за археологията. Макар от Пембертън да се очакваше професионално да не ги одобрява, той винаги тайно ги беше харесвал. Никога не му беше хрумвала мисълта, че някога ще се крие тук в опит да си спаси живота. Той се обърна и надникна през прозореца на новоиззиданата стена.

За миг си позволи да се надява, че десантчиците са поели към вътрешността на острова. Обаче после ги видя. Бяха дори по-близо, отколкото си беше представял. През няколкото минути, които му трябваха да стигне до двореца, войниците се бяха освободили от своите парашути, бяха ги събрали и се бяха спуснали надолу в долината. Видя ги да се разпръскват в рехава редица, придвижвайки се по осеяния с маслинови дървета склон, който се спускаше към двореца. Преброи шестима, тесните каски без ръб и торбестите зелени блузи изглеждаха странно непрактични за воюване. Ако бяха поели по пътя на запад, щяха да минат много встрани от руините. Както се движеха сега, щяха да влязат право в двореца.

Зад него се чу силно стържене на метал в камък. Обърна се ужасен, след това с малко закъснение си спомни за войниците в долината. Дали го бяха видели? Не. Бяха изчезнали в сянката на южната стена и сега временно бяха извън полезрението му. Обърна се отново да погледне, но този път по-предпазливо. В големия двор, където древните бяха танцували върху гърбовете на бикове, лежеше разстлан огромен пурпурен парашут подобно на кърваво петно. Тъканта се издуваше и потрепваше на вятъра, докато зад нея плетеница от черни въжета се простираше назад до метална кутия приблизително с големината на ковчег. Пембертън видя пукнатината от силата на удара в гипсовите плочи и почувства пристъп на гняв от този нехаен вандализъм.

Първият от германските войници, един сержант, се прехвърли през парапета и хукна през двора към металния сандък. Другите го последваха, струпвайки се около него, когато той отвори капака. Някои от мъжете събличаха торбестите комбинезони, които бяха носили по време на скока, откривайки сивите бойни униформи и патрондаши отдолу, докато други поемаха оръжията, които сержантът раздаваше.

Встрани от войниците нещо се раздвижи. С ъгълчето на очите Пембертън зърна една фигура да пълзи по покрива на храма, който се издигаше малко вляво от него. Човекът носеше бяла риза, а на главата му беше вързана черна кърпа — имаше вид на обикновен критски земеделец. В ръката си стискаше пушка, държеше я внимателно, за да не изстърже на метал. Тя имаше още по-древен вид от самия мъж — едва ли беше използвана от изгонването на турците от острова преди половин век, но нямаше съмнение какво възнамеряваше да прави с нея.

Пембертън излезе иззад колоната, която го скриваше, и махна с ръка в опит да привлече вниманието на гърка, без да го забележат германците. Те изглежда не съзнаваха опасността: трима от тях бяха запалили цигари и пушеха, докато останалите прибираха оборудването си в раници. Един от мъжете пусна шега и нервен смях се понесе из двора.

— Пст — изсъска Пембертън през стиснати зъби, насилвайки предпазливостта си до крайност в своето отчаяние да спре гърка. Какво си мислеше той? Германците почти бяха приключили с опразването на сандъка и бяха готови за тръгване. След още няколко секунди щяха да си заминат и Пембертън щеше да е в безопасност.

Гъркът трябва да беше чул изшъткването, защото се завъртя рязко и насочи пушката, но се усмихна широко, когато разпозна английския археолог — обичайно присъствие в долината. Оредяла редица зъби заблестя много бяла на фона на съсухрената му обветрена кожа. Вдигна пушката, опря я в рамото си и присви око към ръждясалите мерник и мушка.

Кръв бликна от гърлото на сержанта, когато изстрелът отекна в двора. На покрива на храма гъркът се опитваше трескаво да презареди, дърпайки лоста на тежкия затвор на оръжието. Обаче германците го бяха видели. От дулата на автоматите им се понесоха накъсани светкавици и откос куршуми попадна в нападателя. Силата на техния удар го преобърна и мъжът остави лепкава кървава диря на плоския покрив.

Оръжията замлъкнаха. В Далечината Пембертън чуваше бушуващата още битка за Ираклион, но звуците бяха глухи и недействителни след свирепостта на шмайзерите. Един от войниците се затича напред по ниското стълбище до покрива, където лежеше гъркът. Той срита трупа, след това изстреля излишен куршум в черепа. Пембертън потрепери и се промъкна още по-навътре зад колоната, която го скриваше. Реконструираните помещения на Евънс не бяха нищо повече от експонати и не бяха по-дълбоки от фасадите на Дивия запад в някое холивудско студио. С нахлулите в двора войници и с другите вляво от него Пембертън нямаше много възможности за криене. Той притисна гръб в колоната и не смееше да мръдне.

Отсреща откъм задната стена нечия сянка падна на входа. Пембертън се вкамени, но скоро отново си пое дъх. Малко котенце се промъкна спокойно през вратата, излезе на слънчевата светлина и го загледа с широко отворени очи.

— Махай се — безгласно каза Пембертън, като същевременно проточи врат през рамо, за да се увери, че германецът на покрива не може да го види. Ами ако движенията на котето привлекат погледа му?

Животинката седна на задните си лапи, вдигна една от предните и започна да я ближе.

— Пст — изсъска Пембертън, озърна се назад и видя, че войникът е все още на покрива срещу него, използва го като наблюдателница, за да огледа района за още партизани. Ако сега погледнеше насам, със сигурност щеше да го види.

Мъжете в двора се развикаха нетърпеливо. Техният сержант умираше и те настояваха да му осигурят лекарска помощ. След един последен поглед към долината войникът се върна. Раменете на Пембертън хлътнаха напред и той с облекчение прегърна раницата си.

Котето беше престанало да се мие и стоеше напълно неподвижно, като лекичко се поклащаше на късите си крачка. Една врана се спусна от въздуха и кацна на надупчения от куршуми труп, без да усеща присъствието на германците само на няколко метра или на младия хищник, свит в сенките. Опашката на котето потрепери, от отворената му уста се чу странно щракане. После се хвърли.

След това всичко стана твърде бързо, за да може Пембертън да види. Мъжът на покрива се обърна и изстреля поток от куршуми към отвореното помещение. Другарите му в двора виждаха още по-малко, но не бяха в настроение да си играят на предпазливост. Те започнаха да стрелят неистово и скоро въздухът се изпълни с буря от олово, бетон, камъни и мазилка. Нещо разкъса бузата на Пембертън, съвсем близо до окото му, но той почти не усети болка. Скочи на крака, все още стискайки раницата, и се хвърли през противоположната врата. В цялата суматоха не успя да види какво се е случило с котето.

Дворецът в Кносос вече не беше лабиринтът от легендата, но все още можеше да се изгубиш в него, ала Пембертън познаваше разположението по-добре от всеки друг на земята. Той нахлу през вратата, без да обръща внимание на виковете, които го сподириха, и се спусна от балкона в руините отдолу. Една цепнатина водеше в подземно помещение под това, откъдето беше дошъл, и после отново извеждаше навън под слънцето. От лявата му страна се простираше дълга поредица коридори, но той не им обърна внимание, а пое надясно. Тук не бяха разкопали много, тъй като се страхуваха да не разклатят основите на руините отгоре, но все пак бяха прокопали няколко пробни тунела под големия двор. Един от тях стигаше чак до другата му страна. Ако успееше да се добере дотам, може би нямаше да е трудно да се промъкне до източната порта, а после през дърветата към дъното на долината. Стъпки изтрополиха върху терасите над него и той се притисна към опорната стена. Ако сега някой от тях надникнеше отгоре, щеше да го види. Но никой не го направи. Ето там беше отворът в насипа, само на няколко метра разстояние. Той се втурна към него и се напъха вътре. Тунелът не беше много по-широк от него. На няколко пъти се блъскаше с рамо в старите подпорни греди, които държаха тавана. Всеки път тънък поток от парченца пръст се стичаше между пукнатините на дъските и се лепеше по влажните петна на ризата и се спускаше във врата му. Най-лошото беше, че нямаше достатъчно простор, за да погледне назад, дали някой е тръгнал подире му. Можеше единствено да продължава решително напред, бутайки пред себе си раницата към малкия квадрат светлина, който му помахваше от другия край на тунела.

Най-накрая стигна до него. С последно усилие избута раницата и тя падна на пода. Той се плъзна след нея. Сега се намираше в шахтата на голямото стълбище — най-добре запазената част от двореца. Това не се бе сторило достатъчно на Евънс, който я беше доукрасил с копия от фрески и изрисувани колони, така че изглеждаше почти така, както би трябвало да е изглеждала трийсет и три века по-рано. Вдясно от него едно стълбище водеше към двора, докато това от лявата му страна изчезваше към по-долните етажи. Само да можеше да се спусне по него…

Трополене от стъпки се разнесе от стълбището, което водеше нагоре. Преди Пембертън да успее да помръдне, те завиха и се спряха в края на площадката. Надолу към него гледаше германски десантчик. Той накуцваше леко, може би от скока, но автоматът в ръцете му не трепваше.

— И какво намираме тук? — Очите на младежа се ококориха, докато попиваха странната гледка. Беше очаквал друг, селянин или може би откъснал се войник, но не и този окалян, очилат английски археолог. — Ти какъв си? Англичанин? Войник? — Той насочи шмайзера срещу Пембертън. — Или шпионин?

Пембертън прегърна раницата и затвори очи. Всичко се оказа напразно и сега щеше да умре тук: още един скелет в лабиринта на Минотавъра. Без връзка той си помисли за всички гробове, които беше отворил през кариерата си, и се запита дали техните гневни обитатели не го очакваха, за да го накажат в задгробния живот. Но може би поне отново щеше да види Грейс.

Чу се изстрел, чието ехо прозвуча глухо в мрачния тунел. За своя изненада Пембертън нищо не усети. Може би войничето беше пропуснало или пък вече беше мъртъв. Изчака цяла вечност, както му се стори, войникът да си свърши работата. Когато нищо не се случи, отвори очи. На площадката германският войник лежеше по гръб, носовете на ботушите му сочеха нагоре, а подметките към Пембертън. От стълбите капеше кръв. Преди археологът да успее да осъзнае този неочакван обрат, една тъмна фигура профуча край него. Тя се изкачи по стълбището, взимайки три стъпала наведнъж, провери пулса на германеца и след това се върна. Не носеше униформа, но в ръката си държеше пистолет, а ботушът се издуваше от нещо, което подозрително приличаше на нож. Загорялото лице се мръщеше, очевидно притеснено.

Мъжът се вторачи надолу към Пембертън:

— Вие ли сте гръцкият крал?

Пембертън втренчи празен поглед нагоре към мъжа, който го спаси. Слънчевата светлина, която се спускаше в стълбищната шахта, падаше странично върху лицето му, очертавайки упорита уста, обветрена кожа и покарала брада, която подсказваше, че тази сутрин е станал набързо и не е имал време да се избръсне. Черните му очи проблясваха в сумрака.

Пембертън не можа да измисли нищо друго в отговор, освен:

— На грък ли ти приличам?

Мъжът вдигна рамене.

— Казаха ми, че може да е тук.

— Беше. — Пембертън се изправи с мъка, без да е съвсем сигурен как се забърка в този разговор. — Преспаха вкъщи. — Все още си спомняше шока, когато се върна във вилата и завари гръцкия монарх там: новозеландската охрана пазеше в градината, адютантите крещяха в радиото, което бяха сглобили в неговия кабинет, излишните придворни седяха на терасата и пушеха цигара след цигара, разигравайки безкрайни ръце белот. — Мисля, че го преместиха в Дания.

— Значи сега не е тук. — Мъжът отвори барабана на револвера си и замени празната гилза с патрон от кесията на колана. — Избягал е тази сутрин и никой не знае къде е отишъл. Казаха ми да проверя тук.

Пембертън примижа, за да го види по-добре.

— Кой си ти?

— Грант — отвърна, но не подаде ръка да се здрависат.

— Джон Пембертън. Аз съм уредник тук.

— Това е добре за теб. — Грант прибра револвера в кобура и се наведе да вдигне шмайзера. Пребърка униформата на мъртвия германец и измъкна три резервни пълнителя, и за ужас на Пембертън, две ръчни гранати.

— Нали няма да ги използваш на това място?

— А защо не? — Грант закачи гранатите на колана си и преметна автомата през рамо. — Ако се притесняваш да не се надраска боята наоколо, бих казал, че си закъснял с няколко хиляди години. — Той тръгна обратно нагоре по стълбите. — Изчакай тук.

Устатата на Пембертън беше страшно пресъхнала.

— Къде отиваш?

— Да намеря краля на Гърция.

Пембертън зачака сгушен в сенките под извивките на стълбището. Шумът от стъпките на Грант бързо утихна и той остана заобиколен от тишина. Като внимаваше да не подрънква с катарамите, той отвори раницата и бръкна вътре. Слава богу, бележникът беше още там. Прокара пръсти по кожата и се запита какво, по дяволите, прави? Откъде се беше взел Грант? Щеше ли да се върне? Дори ако се отървеше от войниците в двореца, как щеше да избяга на останалите, нахлули на рояци из целия остров? Войната не беше чужда на Пембертън, но през последните двайсет години я беше възприемал приглушено под одеялото на археологията: следи от пожар по стените, назъбени и изкривени бронзови остриета, много рядко по някой скелет за снимане, етикетиране и излагане. Сега се намираше насред война и мисълта, че може да се превърне в находка за някой бъдещ археолог, не беше много приятна.

Съвсем наблизо се разнесоха викове, последвани от три бързи изстрела. Пембертън трепна. Мястото тук беше опасно, трябваше да си намери някое по-тъмно и отдалечено скривалище. Стъпвайки леко по широките стъпала, той се заспуска надолу към Колонната зала почти на пръсти.

 

 

Грант приклекна до труповете на двамата германски войници и вкара три нови патрона в своя „Уебли“. Това беше навик, който беше усвоил отдавна: когато имаш възможност, винаги презареждай. Беше изгубил броя на случаите, когато заредените наново куршуми бяха спасявали живота му.

Прибра уеблито в кобура и стисна шмайзера. Още двама, помисли си той. Цял ден, още откакто един паникьосан адютант дотича в квартирата му, ломотейки, че гръцкият крал е изчезнал, беше оглеждал долината от скритата наблюдателница. Беше видял пристигането на самолетите, бурята от десантчици, които се изливаха върху острова, и усещаше как гневът му нараства. Да го вадят от строя само защото някой политик идиот се е разтревожил за крал, чиито поданици дори не го искат? Беше видял Пембертън да излиза от вилата и взвода десантчици да каца в горния край на долината. Тогава напусна поста си и запълзя надолу до двореца. От Дирекцията за специални операции (СО) не го бяха изпратили тук да се пули на кралски особи. Задачата му беше да убива нацисти. И точно това възнамеряваше да направи.

Все така приведен, той се промъкна надолу по източния склон на двореца. Беше имал достатъчно време, за да го изучава отгоре, но сега, когато беше долу сред руините, беше невъзможно да съвмести видяното от високото с хаоса около него. Това място беше мечтата на снайпериста — толкова много укрития на толкова различни равнища, че човек не знаеше накъде да гледа.

— Търпение — каза си той полугласно. То никога не е било неговата сила. Имаше обаче още двама германци, които дебнеха из този лабиринт, и ако сбърка, ще се окаже лесна плячка. По-добре да…

Парче камък от стената до него се откъсна от удара на куршума в нея. Не беше видял откъде дойде изстрелът. Инстинктивно сграбчи шмайзера с намерението да пусне дълъг откос. Цевта изплю два куршума, после стрелбата секна. Засечка. Смъкна оръжието от рамото си и го запрати настрана, докато се хвърляше надясно на земята, защото още няколко куршума профучаха над главата му. Копелето е над мен. Без да се изправя, той се претърколи в плиткия окоп, който някога е бил царски коридор. В края му видя тъмно помещение — мазе, вкопано в хълма. Ако успее да стигне дотам, поне щеше да има покрив над главата, който да го пази. Кръвта блъскаше в слепоочията му. Чуваше как германските войници бързат подире му. Зарязвайки предпазливостта, той се втурна през вратата точно когато друг откос го последва. Беше влязъл в дълго, тясно помещение с поредица ниши, отворени от едната страна подобно на отделенията в обор. Ниски стени ги отделяха и всяко от тях бе заето от голяма глинена урна, която беше по-висока от Грант. За миг си помисли дали да не пропълзи в някоя от тях, за да се скрие, но после отхвърли идеята.

Още изстрели се чуха пред вратата, а куршумите вдигнаха фонтанчета прах от сухия под. Той изтича до края на помещението, търсейки врата или поне дупка в стената, но нямаше. Вратата, през която влезе, беше единственият изход. Този мой късмет, помисли си мрачно, да налетя на единственото здраво помещение в цялата тази шибана руина. Последното отделение вдясно от него беше празно: той се хвърли вътре, когато първият преследвач нахлу през вратата.

За миг настъпи тишина, докато германецът изчакваше очите му да свикнат с мрака, и Грант пропълзя до стената. Опита се да надникне иззад нея, но извивката на голямата урна в съседната ниша препречваше зрителното му поле.

— Руди — чу той войникът да вика, — ела, пипнах го.

Не се чу отговор. Това беше добре. Още по-хубаво бе, че гласът прозвуча неуверено. Не знаеше къде е Грант и не му се искаше сам да го търси. Това беше много добре.

Тих като котка, Грант се прехвърли през ниската стена и се спусна в отделението от другата страна зад една от обемистите урни. Освободи с палец ударника на револвера и се наведе напред, усещайки глината грапава и студена под голата си ръка. Къде е германецът?

Револверът му се показа иззад делвата и лъч светлина се отрази в цевта. Само за миг, но това беше достатъчно за нервния десантчик. Оглушителният трясък на изстрелите изпълни помещението и дебели късове глина се посипаха от урната. Единият се стовари върху дясната ръка на Грант и преди да се усети, пръстите му се разтвориха и изпуснаха револвера. Той падна на пода и още един слой звуци се присъедини към какофонията, когато сътресението от удара задейства ударника.

Грант се хвърли зад делвата. Слава богу, минойците бяха строили така, че нещата да траят с векове. Куршумите бяха отчупили парчета от урната, но не успяха да я строшат. Междувременно револверният изстрел беше дал на германеца храна за размисъл. Той беше престанал да стреля. Може би очакваше неговия другар да се присъедини към него. Когато надникна, Грант видя чифт черни лъснати ботуши до вратата.

Сега знаеше къде се намира германецът, но не разполагаше с начин да го докопа. Револверът лежеше достатъчно близо, за да протегне ръка за него, но и толкова далече, че със сигурност щеше да умре, ако се опита да го достигне. В ботуша си имаше нож, но никога нямаше да успее да се доближи достатъчно, за да го използва. Тогава оставаше…

Грант погледна надолу към двете бухалки на колана. Сети се за горкия археолог и за ужаса, разкривил лицето му, когато Грант ги взе от мъртвия десантчик.

Съжалявам, старче, прошепна той. След това отви капачето в задния край на ръкохватката на гранатата, напипа шнурчето вътре и го дръпна рязко. Едно… две… Изправи се, изви тяло назад и запрати гранатата към далечния край на входа. Три… Тя се превъртя във въздуха. Четири… Хлопане, когато удари ръба на делвата до войника. След това се чу тупване, когато падна вътре. Пет…

Облак глинени късове обви германеца, когато урната се разпадна. Грант не се поколеба. Хвърли се в коридора, грабна револвера, претърколи се, застана на едно коляно и даде три бързи изстрела още преди да беше спрял. Двата изстрела след първия не бяха нужни, защото десантчикът се строполи сред купчината назъбени глинени отломки. Лицето му беше окървавено и мръсно, а от дупката под парашутистката значка на лявата му гръд се процеждаше кръв. Войникът не помръдна повече.

Грант погледна надолу към купчината глина и прах, в която не можеше да се разпознае големият артефакт, част от който някога беше. Археолозите ще има какво да сглобят, помисли си той.

Тогава чу изстрела.

 

 

Джон Пембертън беше изплашен. От Пащендейл^[1] не беше изпитвал такъв ужас, но тогава поне въпреки мъчителния страх, беше заобиколен от своите другари. Сега беше сам. Отнякъде наблизо, може би точно от другата страна на стената, чу яростна стрелба, настана тишина, после басова експлозия разтърси двореца до основи. Дали се бяха върнали бомбардировачите? Звукови вълни от взрива ехтяха в каменната шахта. Той не чу изстрелите, които го последваха, нито стъпките, които бързо се спускаха по стълбището.

Първият куршум улучи Пембертън в рамото и го завъртя толкова яростно, че вторият изобщо го пропусна. Третият мина между плещите му и изскочи през гърдите. Той падна напред, после се претърколи по гръб. Черна мъгла се спусна пред очите му. Неясно виждаше как от долния край на стълбището към него идва ръмжащо чудовище. В странните смесени сенки на залата му се стори, че от безръбата каска, която носеше, са израснали рога.

Дори в агонията си Пембертън имаше само една мисъл: тефтера. Той се протегна за раницата, но нея я нямаше. Беше я изпуснал, когато първият куршум го блъсна в рамото. Взирайки се със замъглените си очи, я видя да лежи до колоната. Обърна се настрани и се протегна да я издърпа.

Тежък ботуш се стовари върху ръката му. Не почувства болката, но противният звук на трошащи се пръсти го накара да изкрещи силно. Чудовището се засмя, наслаждавайки се на мъките му.

— Това ли искаш? — Гласът беше груб и неясен, звучеше подигравателно.

Без да отмества шмайзера от Пембертън, чудовището се наведе, вдигна раницата и я провеси малко извън обхвата на ранения. Археологът размаха ръка, но не успя да я докосне. Сега дробовете му избухнаха от болка, всяко вдишване едва ли си заслужаваше мъките, а около него започна да се образува локва от кръв. Чудовището беше отворило раницата и извади фенерчето, джобното ножче, двете блокчета шоколад и накрая тефтера.

Пембертън изстена от отчаяние. Чудовището се изсмя — противен презрителен звук, който премина в неразбираемо сумтене, докато прелистваше страниците.

— Какво е това?

— Върви по дяволите.

На Пембертън му бяха нужни всичките сили, за да го каже, и това накара чудовището да изпадне в ярост. То отстъпи назад, запрати тефтера на пода и вдигна шмайзера като тояга. Пембертън нямаше сили дори да трепне. Зад гърба на чудовището съзря неясна сянка, която се движеше зад колоните към стълбите, подобна на трепкащо пламъче. Разбира се, тук вътре не бе горял огън от хиляди години.

 

 

Иззад колоната Грант не можеше да види германеца, но различаваше черната му сянка, извисяваща се над умиращия археолог. Забравяйки за пистолета, той измъкна ножа от ботуша и скочи от откритото стълбище. Пресече помещението с два подскока. Германецът започна да се обръща, но беше късно. Грант пъхна лявата си ръка под брадата му, повдигна я нагоре и заби острието до дръжката в гърлото. За секунда главата на мъжа остана наведена назад и той измуча от болка. Тогава Грант с рязко дръпване измъкна ножа. Кръв бликна от раната и го опръска по лицето, а германецът рухна на земята. Грант го избута с крак настрана и погледна надолу.

От пръв поглед му стана ясно, че Пембертън няма да излезе от това помещение жив. Бузите и устните му бяха побелели, тялото бе обезкървено. Но в него имаше още две капки живот. Той вдигна трепереща ръка и посочи нещо зад него. Устата му се заизвива в поредица от гримаси в опит да изкара насила няколко последни думи. Грант коленичи и доближи ухо до устните на археолога, докато очите му проследиха линията от протегнатата му ръка. Там в прахта лежеше отворено малко тефтерче с кафява обложка.

— Арх…

Пембертън замълча, защото блъвна кръв и започна да се задушава. Грант повдигна главата му и я облегна на своите гърди. Искаше да му каже да не говори, да запази силите си, но знаеше, че няма смисъл. Каквото и да искаше да каже старецът, нека го направи.

Ръцете му, внезапно придобили сила, се вкопчиха в яката на Грантовата риза. Очи без блясък се вторачиха в него.

— Арханес — прошепна той. — Къщата с кайсиевите дървета. Занеси й го.

Тогава ръцете омекнаха, очите се затвориха и Грант усети познатата кенефна воня на смъртта.

Той изнесе тялото на археолога навън и го положи в разкопаните основи на двореца, покривайки го с камъни, за да го предпази от лешояди. На един от камъните бе издълбан странен символ с три остриета, който напомняше на тризъбец, и той го използва за надгробен паметник. Взе каквото можа от мъртвите десантчици, презареди револвера и след това, също като героите от миналото, тръгна да търси битка.