Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Glassblower of Murano, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
plqsak (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Марина Фиорато. Стъкларят от Мурано

ИК „Кръгозор“, София, 2011

Английска. Първо издание

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Мария Тодорова

ISBN: 978-954-771-249-2

История

  1. — Добавяне

На Конрад, Руби и най-вече на Саша — всички до един сте на страниците на тази книга.

Първа глава
Книгата

Корадино Манин вдигна за сетен път взор към светлините на Сан Марко. Откъм лагуната Венеция изглеждаше като същинско златисто съзвездие насред тъмното индигово кадифе на здрача. Колко ли от тези прозорци, окичили града като пъстри скъпоценни камъни, бяха изработени от собствените му ръце? Днес те се бяха превърнали в звезди, на чийто блясък бе отредено да го доведе до края на неговото житейско пътешествие. Да го отведе най-после у дома.

Докато лодката навлизаше плавно в пристана „Сан Закария“, той като никога не се замисли как да тълкува ширналата се пред очите му панорама от пъстроцветно стъкло, не се сети да оцени феерията от златно и морскосиньо. Единствената мисъл, която се загнезди в главата му, бе, че никога повече няма да зърне тази божествена гледка. Стоеше на носа на лодката — самотна, обсипвана с пръски водна пяна фигурка — и съзерцаваше Венеция. Извърна очи наляво, към „Санта Мария дела Салуте“ — съвсем новият, снежнобял купол на катедралата се забелязваше дори насред мрака на вечерта. Основите на тази велика църква бяха положени през 1631 година — годината на раждането на Корадино, в знак на благодарност към Дева Мария за спасението на града от чумата. Детството и целият му живот бяха преминали под знака на изграждането на храма. А сега той беше завършен — през 1681 година, годината на неговата смърт. Така и не бе успял да зърне катедралата в цялото й великолепие, насред дневна светлина. И знаеше, че никога няма да успее. До ушите му достигна скръбният повик на един от лодкарите по Канале гранде, подканящ пътниците да се качат при него. С черния си корпус лодката му наподобяваше погребална гондола. Корадино потрепери.

Зачуди се дали трябва да си свали бялата маска баута, когато стъпи на твърда земя — поетичен жест в знак на почит пред неговия любим град — Серенисима[1].

Не, трябва да свърша още едно нещо, преди да ме открият.

Загърна се плътно в черната си мантия, потрепервайки сред мъглата на здрача, и пое напряко през площадчето под прикритието на триъгълната си шапка и маската си. Надяваше се традиционният костюм табаро, черен от глава до пети, с изключение на бялата маска, да му осигури достатъчно анонимност поне за времето, което му беше необходимо. Самата баута — призрачна, плоска маска във формата на гробарска лопата, имаше къс нос и издължена брадичка, които успешно щяха да променят гласа му, ако му се наложеше да проговори. Нищо чудно, че името на маската идваше от думата „баубау“ — „лошият звяр“, таласъмът, с когото родителите плашеха непослушните си деца.

По навик, а и заради многовековното суеверие, Корадино се стрелна бързо между двете колони на Сан Марко и Сан Теодоро, чиито бели, симетрични снаги се извисяваха високо нагоре към кадифения мрак над града. Светецът и чудовището Химера, които украсяваха фронтоните им, се губеха в нощното небе. Знаеше се, че застояването между тях е лоша поличба, тъй като пространството между колоните беше известно като място за екзекуция на престъпници, които или бяха обесвани отгоре, или заравяни живи долу. Корадино се прекръсти по стар обичай, но после си даде сметка какво прави и се усмихна. Злата поличба отдавна го беше настигнала. Накъде повече? И въпреки това ускори крачка.

Остана само едно нещо, което мога да считам за лош късмет — да ми попречат да изпълня последната си мисия.

Когато навлезе в пределите на площад „Сан Марко“, той забеляза, че всичко познато и обичано от него бе придобило зловещи, заплашителни окраски. Под ярката луна сянката на втурналия се като стрела към небето връх на катедралата приличаше на тъмна кама, разсичаща настилката на площада. Традиционните обитатели на това място — гълъбите, се стрелкаха като демонски създания в лицето му. Цели полкове черни арки обграждаха широкото пространство — какво ли таяха сенките им? Огромните порти на базиликата зееха отворени — пламъчетата на множество свещи проблясваха откъм златистата утроба на църквата. За момент тази гледка го ободри. Величествената църква бе като островче светлина насред морето от смразяващ мрак.

Може би все още не е твърде късно да пристъпя прага на Божия дом, да се оставя на милостта на свещениците и да потърся убежище?

Ала онези, които бяха по петите му, плащаха и за това скъпоценно светилище, прикътало костите на светеца закрилник на Венеция — обсипваха стените му с безценната проблясваща мозайка, която сега запращаше светлината от свещите навън в тъмната нощ. Значи за Корадино и тук нямаше убежище. Нямаше милост.

Затова той се стрелна бързо покрай базиликата и мина под Tope дел Оролоджо[2]. Позволи си за последен път да погледне фасадата на огромния часовник, където тази нощ фантастичните зверове от зодиака като че ли се въртяха много по-тържествено от обичайното. Играеха танца на смъртта. Оттук насетне Корадино реши да не се измъчва повече с последни погледи. Сведе очи и ги фиксира върху настилката под краката си. Ала и това не бе в състояние да дари с покой измъчената му душа. Защото единственото, за което бе в състояние да мисли, бе красивото тесере[3] стъкло, което някога изработваше — преливането на горещи кюлчета неравно стъкло в едно, във всички форми и нюанси, а после издухването на всичкото това в прекрасен съд, деликатен и пъстроцветен като криле на пеперуда.

Знам, че никога повече няма да имам щастието да докосна стъкло.

Когато навлезе в пазара на Кулата, търговците вече опразваха сергиите си за през нощта. Корадино мина покрай продавач на стъклени изделия, подредени като красиви бижута. Имаше чувството, че бокалите и вазите изведнъж започват да блестят и да менят формите си — почти усещаше горещината на стъкларската пещ, която ги бе родила, сякаш долавяше мириса на сяра и кварц. Откакто се помнеше, подобни гледки и ухания го бяха дарявали със сигурност и спокойствие. Но ето че днес те се превръщаха за него в предупреждение за адските огньове. Защото не е ли адът там, където бродят предателите?! Флорентинецът Данте беше съвсем ясен по този въпрос. Дали, подобно на Брут, Касий и Юда и Корадино няма да бъде погълнат от Луцифер и сълзите на Дявола да се смесят с неговата кръв, когато разкъсва плътта му? Или може би, подобно на предателите на семействата си и той ще бъде прикован за цяла вечност в „езеро, което е замръзнало тъй бързо, че е изгубило приликата си с вода и се е превърнало в стъкло“? Припомняйки си думите на великия поет, Корадино се усмихна. Да, перфектното наказание за него — стъклото беше неговият живот, защо тогава да не се превърне и в негова смърт?

Не и ако сторя това последно нещо. Не и ако получа опрощение!

С подновено усещане за спешност той се преви одве и се гмурна през тесните мостове и виещите се улички, които отвеждаха до Рива дели Скиавони. Тук-таме до ъглите на къщите срещаше параклиси — добре поддържаните им огньове осветяваха лицето на Дева Мария.

Не смея да я погледна в очите — все още не.

Най-сетне зърна светлините на сиропиталището към Оспедале дела Пиета[4] и в мига, в който забеляза блясъка на свещите, чу и мелодията на виолите.

Може би сега свири тя — ще ми се да е така, но за съжаление никога не ще узная.

Мина покрай прозореца, но без да надникне вътре, и веднага потропа на портата. Появи се достолепна матрона със свещ в ръка. Той изобщо не дочака въпроса й, а направо просъска:

— Отец Томазо! Бързо!

Познаваше прислужницата — вечно сърдита и мрачна стара мома, чиято най-велика наслада бе да пречи на хората. Ала тази вечер гласът му излъчваше такава безапелационност, че тя се обърна, без да задава никакви въпроси, и веднага доведе свещеника.

— Господине?

Корадино разтвори мантията си и извади отвътре кожената торба с френското злато. В нея пъхна книгата от велен[5], така че някой ден тя да узнае истината и, може би, да му прости. Погледът му се стрелна наляво-надясно из мрачната уличка — да, никой не се бе доближил до него достатъчно, за да го види какво прави.

Те за нищо на света не трябва да разбират, че книгата е у нея!

С глас, твърде нисък, за да бъде чут от когото и да било друг, освен от свещеника, той изрече:

— Отче, дарявам тези пари за сираците към Болницата на милосърдието!

Както и се надяваше, маската промени гласа му до неузнаваемост. Свещеникът протегна ръка, за да поеме торбата с шаблонните думи за благодарност, обаче Корадино я задържа, докато не се увери, че отецът го поглежда в очите. Отец Томазо не може да не го познае!

За сираците! — натърти многозначително.

Очите на свещеника проблеснаха. Той обърна ръката, която държеше торбата, и погледна дланта — гладка, без никакви отпечатъци. Отвори уста, за да каже нещо, но очите зад маската го стрелнаха предупредително. Свещеникът бързо се осъзна и рече:

— Имате думата ми, че те ще ги получат! — А после, като че ли се догаждаше какво предстои, допълни: — Бог да те благослови, човече!

Една топла и една леденостудена ръка се стиснаха за миг, а после вратата се затвори.

Корадино продължи напред. Не съзнаваше накъде върви. Единственото, което знаеше, бе, че трябва да се отдалечи максимално далече от сиропиталището.

А после, накрая, свали маската си.

Да продължа ли да вървя, докато ме открият? И как въобще ще се случи всичко?

И тогава, внезапно, разбра накъде трябва да тръгне. С всяка следваща стъпка напред нощта се стоварваше все по-силно отгоре му, притискайки го безвъзвратно в своя мрак. Водата в каналите се плискаше близо до уличките и шептеше за сбогом. И ето че най-сетне Корадино чу зад себе си очакваните крачки. Звучаха в синхрон с неговите. Накрая стигна Кале дела Морте — Улицата на смъртта — и спря. Крачките зад него също спряха. Корадино се изправи срещу водата и без да се обръща назад, попита:

— Леонора ще бъде ли в безопасност?

Паузата, която настъпи, му се стори безкрайна. Плис, плис, плис. А после, зад него, един глас, сух като пясък, изрече:

— Да. Имаш думата на Десетимата!

Корадино въздъхна облекчено и зачака последното действие на пиесата, наречена негов живот.

Камата проникна в гърба му, ала болката се усети малко по-късно, когато осъзнаването на случващото се го бе накарало да се усмихне. Безупречността и лекотата, с която острието се плъзна между ребрата му, можеше да означава само едно. Той се разсмя. Нали искаше поезия? Ето ти поезията! Ето ти и иронията, която толкова търсеше! Какъв идиот е бил да си придава такъв романтичен ореол! Да се изживява като герой от епична драма, доброволно жертващ живота си! А през всичкото това време единствено те са били онези, планиращи последното действие със завиден усет за театралност като най-подходящото и трагикомично напускане на сцената в стила на Карнавала! Истинско венецианско напускане. Бяха използвали стъклена кама — стъкло от Мурано.

И най-вероятно — изработено от мен.

Смехът му се превърна в кънтеж заедно с последния му дъх. Усети окончателното завъртане на китката на убиеца, което отдели острието от дръжката на камата. Усети как кожата над острието се затваря, за да не остави нищо повече от невинна драскотина в мястото на проникването си. Корадино се прекатури във водата. В мига преди да разкъса повърхността й, за първи и за последен път през живота си зърна своето отражение. И видя глупак, който се смее на собствената си смърт. И докато потъваше към ледените дълбини на канала, водата се затвори над тялото му, оставяйки нищо повече от невинна драскотина в мястото на проникването му.

Бележки

[1] La Serenissima (ит.) — Пресветлата. Историческо прозвище на Венецианската република. — Б.пр.

[2] Torre dell’orologio (ит.) — Часовниковата кула. — Б.пр.

[3] Tessere (ит.) — тъка; сплитам; смесвам. — Б.пр.

[4] Ospedale del la Pieta (ит.) — Болницата на милосърдието. — Б.пр.

[5] Велен — най-хубавият вид пергамент. — Б.ел.кор.