Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (23)

22.

— Гледай как лети!

С пълна газ и двигател, издаващ високочестотно ръмжене, подобно на късащо се платно, жълтият моноплан на Джозефина очерта права линия в небето над Уийхоукън, Ню Джърси, докато слънцето изгряваше.

— Завърти!

Айзък Бел вече беше в пилотската кабина на „Орела“, след като научи, че Димитри Платов и механиците от „Ван Дорн“ са работили цяла нощ, за да заменят повредения алетон и изкривените му от вятъра крепящи елементи. Джозефина току-що бе излетяла от Бедлоус Айлънд.

За да е готов за действие възможно най-скоро, Бел разположи „Орела“ в началото на кея, където предния ден се приземи. Собственият му двигател вече бе загрял и готов за летене. Запърпори след първото завъртане на витлото.

— Клинове!

Издърпаха клиновете изпод колелетата и монопланът тръгна. Анди и помощникът му тичаха до крилете, за да ги крепят, докато Бел набираше скорост върху гладките дъски между железопътните релсите и накрая се издигна след Джозефина.

Не се отделяше от нея, докато летяха над река Хъдсън, като не изпускаше от очи корабите и лодките, търсейки следи от Хари Фрост и междувременно упражняваше летенето с една ръка на контролната ръчка, докато с другата въртеше пушката. След около двадесет километра двата самолета свиха към вътрешността на щата Ню Йорк, където градчето Йонкърс бълваше дим в небето.

Макар Бел да следваше самолета на Джозефина, той се опитваше да следи и картата на състезанието, на която бяха отбелязани ориентири. Бе завързал парчето хартия за бедрото си и сега направи черта, водеща до състезателната писта Емпайър сити, която вече се виждаше на няколко километра от брега, до огромен кален ров, където парни багери копаеха нов резервоар за Ню Йорк сити.

Бел видя състезателни коне да правят сутрешни разгревки, подтичвайки по пистата, ала вътрешното поле бе празно. В железопътния парк се мъдреше само дългият жълт хангарен вагона на Джозефина. Когато Бел се приземи след нея, научи, че всички други самолети вече са поели към Олбъни.

Докато механиците наливаха бензин, масло и вода в резервоара на Джозефина и бензин и рициново масло в този на Бел, те им съобщиха, че Стив Стивънс е постигнал най-добро време от Белмонт парк до Йонкърс с биплана си с два двигателя „Антоанета“ — но памуковият плантатор бил бесен на Платов, че е помогнал на Джозефина да поправи самолета си.

— Тази е идеята — имитираха приятелски руснака, — че всеки човеци се състезават заедно.

— И господин Стивънс извика на горкия Димитри — продължиха с имитациите механиците, този път на тежкия южняшки акцент на Стивънс: — „Ти, социалист неден!“

Бел забеляза, че Джозефина не се присъединява към всеобщия смях. Лицето й бе изопнато от напрежение. Навярно бе много разстроена, че е изостанала толкова назад още в началото на състезанието. Обикновено любезна и усмихната, сега тя подвикваше на механиците да не се мотаят, докато правеха допълнителни поправки на повреденото крило.

— Не се тревожи — каза внимателно Бел, — ще ги настигнеш.

Детективът даде знак на един от вандорнците да се приближи.

— Имате ли представа защо алетонът е паднал от крилото?

— Попаднала е на малко въздушно завихряне.

— Знам. Възможно ли е шарнирът да е бил повреден предварително?

— Саботаж? Първо това проверих, господин Бел. Но машината никога не е оставала без наблюдение, докато е на земята. Господин Абът беше пределно ясен. Бдим като соколи. В Белмонт спахме до самолета. Будувахме на смени.

Анди и помощникът му пристигнаха с кола от Ню Джърси, преди да приключат с работата си механиците на Джозефина. Вкараха колата във вагона на „Американския орел“ и Бел изпрати влака напред.

Стана обед, преди Джозефина да успее да излети. Тя направи кръг над трибуните, за да може заместникът на Уейнър да запише кога е тръгнала.

След това се издигна на триста и петдесет метра и пое на север. Айзък Бел летеше малко над нея, на четиристотин метра. Според картата му до карнавалната поляна на Алтамонт в Олбъни имаше над двеста километра. Маршрутът бе лесен за следване — Централната нюйоркска железница повтаряше контура на реката на изток, докато над град Хъдсън с нея не се сляха няколко по-къси железопътни линии от изток. При този объркващ възел, разпоредителите в състезанието бяха отбелязали с големи стрелки от плат релсите, по които да се водят летците.

Двата моноплана продължиха на север без произшествия и настигнаха влака на Бел, който пък се бавеше, за да може да ги дочака преди спирката си. Огнярят в котелното вкара още малко въглища, за да не изостава влака от тях.

Ненадейно на петнадесет километра от Олбъни Джозефина премина в рязко безмоторно спускане.

Айзък я последва в дълга поредица от низходящи лупинги и още бе високо, когато тя се приземи на прясно окосена ливада до селцето Касълтън на Хъдсън. През бинокъла Бел видя причината за приземяването й. От двигателя й изригваше пара. Нещо се бе случило с водното му охлаждане.

Бел се върна над релсите. Прелетя ниско над собствения си влак и показа на хората си откъде е дошъл, след което забеляза и влака на Джозефина, който ги настигна. Спусна се пред локомотива и зави в посоката, където се приземи Джозефина. Влакът спря в следващия страничен коловоз, точно до този на агентите от „Ван Дорн“. Спирачите наскачаха и заразмахваха червени флагове зад влака, а отпред натиснаха ръчка, така че жълтият влак да отбие.

Бел кацна при Джозефина и й каза, че помощта е на път. Помощта пристигна с две коли. Едната бе ролс-ройсът на Престън Уайтуей с двама детективи механици, които се заеха незабавно с машината на Джозефина, а другата кола беше „Томас Флайър“, модел 35, на която се возеше Анди Моузър. Той възстанови запасите от бензин и рициново масло на „Орела“ и настрои двигателя му. Проблемът на Джозефина се оказа по-сериозен от скъсан маркуч за вода. Цялата водна помпа беше повредена. Флайърът пое обратно към влака, за да вземе нужната част.

— Господин Бел — каза Анди, — ще им отнеме поне два часа.

— Така изглежда.

— Може ли да ви поискам услуга?

— Разбира се — каза Бел и вече бъркаше в джоба си, мислейки, че Анди ще му поиска заем. — Какво ти трябва?

— Вземете ме със себе си.

— В небето? — Объркан попита Бел, защото Анди се ужасяваше от височини и никога не бе искал да лети.

— Анди, сигурен ли си?

— Не съзнавате ли къде сме?

— На петнайсетина километра от Олбъни.

— На трийсет километра западно от Даниела. Чудех се дали не бихме могли да прелетим над „Райдър“ и да помахате с криле. Може би Даниела ще ни види.

— Това е най-малкото, което бихме могли да сторим. Завърти перките и скачай. Ще преминем много близо.

Бел не се изненада, че Анди има карта. Болният от любов механик дори бе отбелязал с червено сърце приюта за душевноболни. Намериха железопътна линия, която могат да следват от въздуха до най-близкия град и излетяха. Анди се бе наместил зад Бел и гледаше картата.

Самолетът се носеше със сто километра в час и подкрепян от западен вятър, след по-малко от двадесет минути видяха мрачната тъмночервена сграда. Обиколиха я няколко пъти. Зад всеки зарешетен прозорец се показа пациент. Все една от тях трябваше да е Даниела.

Летящите машини бяха стряскаща гледка за хората извън големите градове, които никога не бяха виждали подобно нещо. Коридорите вероятно гъмжаха от пациенти, сестри и пазачи и всички зяпаха и възклицаваха. Специфичният звук на двигателя на „Орела“ със сигурност щеше да е достатъчен на Даниела, за да разбере, че е машината на баща й, дори да не може да го види.

Лицето на горкия Анди изразяваше смесица от радост и тъга, вълнение и неудовлетвореност.

— Сигурен съм, че го чува! — извика Бел.

Анди кимна — знаеше, че Бел се опитва да го утеши.

Бел се спусна още и направи малък кръг над кулата с покоите на Райдър, където бе разговарял с Даниела.

Погледна часовника, който висеше на носещата крилете греда. Предостатъчно време и гориво. Защо да не уцели два заека с един куршум — да облекчи малко душата на момчето зад себе си и да разпита Даниела за смъртта на баща й.

Зад стените моравата бе обширна. Айзък лесно приземи „Орела“. Няколко пазача изтичаха, за да разберат какво става. Появи се и доктор Райдър, който ги поздрави с усмивка, зад която се криеше явно неудоволствие да ги види.

— Впечатляващо пристигане, господин Бел.

— Дойдохме на посещение на госпожица Ди Векио.

— Разбира се, господин Бел. Ще й трябва малко време да се приготви.

— Изведете я навън. Мисля, че ще й хареса свежият въздух.

— Както желаете. Ще я доведа скоро.

Анди гледаше зданието и малките му зарешетени прозорчета.

— Онзи мъж не ви харесва — отбеляза той.

— Не, не ме харесва.

— Но ви се подчинява.

— Няма избор. Знае, че познавам банкера му. А и знае, че ако падне и косъм от главата на Даниела, ще му направя лицето плоско.

Бел веднага забеляза, че бялата рокля, с която излезе Даниела, е чисто нова. Веднага след това разбра, че за нея Анди Моузър е малко братче, а не потенциален любовник. Бел се отдръпна, за да могат да се видят на спокойствие. Анди нямаше представа какво да каже.

Бел му помогна:

— Анди, защо не покажеш на Даниела какво си направил с машината на баща й?

Анди ентусиазирано се зае със задачата, а Даниела обикаляше заедно с него около самолета, охкаше, ахкаше и галеше плата.

— Много подобрения — обяви тя накрая. — Още ли е своенравен, господин Бел?

— Анди го е превърнал в агънце — каза Бел. — Повече от веднъж този самолет ми спасява живота.

— Не знаех, че вече знаете да летите.

— Още се учи — мрачно отбеляза Анди.

— Баща ви е построил чудесна машина — каза Бел. — Изключително силна. Онзи ден една укрепваща жица се повреди и останалите успяха да компенсират напрежението.

— Еластико! — възкликна Даниела.

— А баща ви беше ли еластико като самолета си? — внимателно попита Бел.

Големите й очи се озариха от щастливи спомени.

— Като биля. Индийска гумена топка. Римбалцаре! Направо отскачаше.

— Шокирахте ли се, когато разбрахте как е умрял?

— Че се е самоубил? Не. Ако опъваш един ластик твърде много и твърде често, той ще се разкъса. Човек се разкъсва, когато твърде много неща се объркат. Но преди беше римбалцаре. Джозефина моноплана на Челере ли пилотира в състезанието?

— Да.

— Как се справя?

— Изостава с цяло денонощие.

— Брава! — Даниела се усмихна.

— Изненадах се да науча, че Марко има още една машина в състезанието. Голям биплан с два двигателя.

Даниела се подсмихна подигравателно:

— Откъде мислите, че е откраднал и него?

— От баща ви?

— Не. Марко открадна биплана от един блестящ студент, с когото се сприятели в Париж на техническото изложение по аеронавтика и автомобилен дизайн.

— Как се е казвал?

— Сикорски.

— Руснак?

— Отчасти руснак, отчасти поляк.

— Познавала ли сте го?

— Баща ми изнесе лекция на изложението. Познавахме всички.

— А познавате ли Димитри Платов?

— Не.

— А баща ви?

— Никога не съм чувала това име.

Бел се зачуди дали да й зададе още един въпрос. Какво още можеше да научи за самоубийството на баща й, което да си струва болката, която този въпрос би й причинил? Или да разчита на Джеймс Дашууд да изрови нещо от Сан Франциско? Анди го изненада, като пристъпи близо до него и промърмори през стиснати устни:

— Стига! Остави я на мира!

— Даниела? — започна детективът.

— Да, господин Бел?

— Марко Челере е убедил Джозефина, че той е изобретил самолета.

Ноздрите й се разшириха, а очите й проблеснаха гневно.

— Крадец!

— Чудя се не бихте ли могла да ми дадете… аргументи, за да я убедя в противното?

— Какво я интересува нея?

— Усещам безпокойство у нея. Съмнение…

— Какво значение би имало, дори да я убедите?

— Душата й е честна.

— И много амбициозна, както знаете.

— Не бих вярвал на всичко от вестниците. Конкурентите на Престън Уайтуей едва наскоро започнаха да подкрепят начинанието му.

Даниела направи яден жест към стената.

— Никакви вестници не чета тук. Казват, че вестниците ще ни объркат.

— А откъде знаете, че Джозефина е амбициозна?

— Марко ми каза.

— Кога?

— Фукаше се, точно преди да го намушкам. Казваше, че била амбициозна, но той бил още по-амбициозен.

— Още по-амбициозен? Тя иска само да лети. А какво иска той? Пари?

— Власт! Марко не се интересуваше от пари. Искаше да е принц, крал! — Тя тръсна глава и избухна в гневен смях: — Крал на жабите!

— А какво има в машината на Джозефина, което би могло да е изобретение само на баща ви?

— Защо ви интересува?

— Карам самолет, създаден от баща ви. Разбрах доста неща за гения на баща ви и за уменията му, може би дори за мечтите му. Не мисля, че трябва да му бъдат откраднати, особено след като самият той не може да ги защитава. Може ли да ми дадете нещо, с което аз да го защитя?

Даниела затвори очи и сбърчи чело.

— Разбирам — каза тя. — Нека помисля… Вижте, вашият моноплано… той е от по-късно. След като Марко направи копието си. Марко е като попивателна. Помни всичко, което види, но никога не ражда собствени идеи. Затова моноплано на Марко няма подобренията, които баща ми е поставил в твоя.

— Какво например? Какво е подобрил? Какво е променил?

— Алетони.

— Но те изглеждат еднакво. Сравних ги.

— Погледни пак. По-отблизо.

— Какво да погледна.

— Кардине. Как го казвате? Ос. Шарнир! Виж как алетоните са свързани със самолета ти. После погледни тези на Джозефина.

Бел видя стреснатото лице на Анди Моузър.

— Какво има, Анди?

— Момчетата казваха, че алетоните й били много халтаво закрепени. Щифтовете били твърде малки. Затова алетонът се е откачил.

Бел закима.

— Благодаря ви, Даниела — рече той, доволен от посещението. — Трябва да вървим. Добре ли се отнасят с вас?

— По-добре, грация. И имам адвокат. — Тя се обърна към Анди и му се усмихна ослепително. — Благодаря, че ме посети, Анди! — Анди я сграбчи в прегръдка и я стисна здраво. Даниела завъртя очи и каза: — Анди, когато някоя дама ти подаде ръка, по-добре да целунеш ръката.

Бел рече:

— Анди, приготви машината за излитане. Ще съм там след минутка. — Изчака Анди да се отдалечи и се обърна към Даниела. — Трябва да ви попитам нещо.

— Какво?

— Била ли сте някога влюбена в Марко Челере?

— В Марко ли? — Тя се засмя. — Шегувате се!

— Никога не съм го срещал и…

— Бих обикнала морски таралеж, преди да обикна Марко Челере. Отровен морски таралеж. Нямате представа колко е коварен. Лъжите за него са като въздуха. Сплетничи, преструва се, краде. Той е труфаторе.

— Какво е труфаторе?

— Имбролионе.

— А това какво е?

— Импосторе! Дефраудаторе!

— Професионален мошеник — отгатна Бел.

— Какво е това? — попита тя.

— Човек, който си играе с доверието на хората. Крадец, който се преструва, че ти е приятел.

— Да! Това е Марко Челере. Крадец, който се преструва, че ти е приятел.

Пъргавият ум на Бел заработи на висока скорост.

Убит крадец с изчезнало тяло беше един тип загадка. Убит професионален измамник с изчезнало тяло беше съвсем друго. Особено, след като Хари Фрост му изкрещя, огорчен: „Не знаеш какви ги вършеха.“

Нито пък ти, Хари Фрост, мислеше си Бел. Не и докато не си опитал да убиеш Марко Челере. Затова не си убил първо Джозефина. Не си искал да я убиваш изобщо. Това извратено щение се е появило едва по-късно, когато си научил нещо, което ти се е сторило още по-лошо от изневярата.

Бел сякаш имаше криле. Посещението си струваше и още как. Макар още да не знаеше какво са кроили Марко и Джозефина, беше сигурен, че Хари Фрост знае. А на глас каза:

— Джозефина ми каза, че сте ридала, задето Марко ви е откраднал сърцето.

Не се изненада от отговора на Даниела.

— Сигурно Марко й е разказал тази лъжа. Никога не съм срещала момичето.

Даниела помогна на Бел и Анди да избутат „Орела“ до далечния край на моравата и да го обърнат по посока на вятъра. Даниела стискаше една от дъските, за които бяха прикрепени колелата на машината, а Анди завъртя витлото, след което бързо изтича в кабината. Даниела беше силна, забеляза Бел и знаеше какво да се прави със самолет.

Детективът прелетя над стената на приюта и последва железопътните релси до пресечката с маршрута на Централната нюйоркска железница, след което пое към гарата на Касълтън на Хъдсън. Когато премина високо над главната улица, видя впрягове от бели коне, дърпащи пожарни коли, а на слънцето блестяха инструментите на спретнат духов оркестър.

Духовият оркестър на пожарната се движеше напред по улицата и водеше цяла тълпа към ливадата, където поправяха машината на Джозефина. Подминаха едно тухлено училище, чиито врати се отвориха широко и оттам се изляха стотици деца, за да се присъединят към парада. Явно хората са чули новината, осъзна Бел. Целият град бе излязъл да посрещне момичето — хората нямаше да се поберат на полето.

Бел ускори към целта, бързо се приземи и изтича да предупреди детективите си.

— Целият град пристига при Джозефина. Пуснали са децата от училище. Ще сме тук цяла нощ, ако не тръгнем веднага.