Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Корсар (25)

24.

Шофьорът на модифицирания пикап разполагаше само с няколко секунди да реагира и като реши да спаси живота си, спаси и Кабрило и останалите. Щом видя стоманената врата на релсите, терористът незабавно осъзна какво ще стане и едновременно скочи на спирачката и дръпна лоста до седалката си. Хидравличната система повдигна влаковите колела, монтирани от вътрешната страна на автомобилните гуми, и те се сгънаха под шасито, а гумите започнаха да се трият в релсите.

Заради рязкото намаляване на скоростта и друсането по траверсите въоръжените с гранатомети терористи нямаха шанс да уцелят и гранатите полетяха към небето, където се взривиха като гигантски фойерверки, или към долината и пустинята.

Пикапът подскочи върху металната врата, после бързо реагиращият шофьор намали, за да спусне влаковите колела.

Идеята на Кабрило им спечели около километър, но не доведе до желания резултат. Следващият остър завой наближаваше и Хуан трябваше да се върне при спирачното колело. Изкатери се на покрива на Прасето и едва не се задави от миризмата на горящи гуми. Движеха се с шестдесет километра в час, а вятърът затрудняваше качването на покрива на вагона.

Към завоя трасето се издигаше и това помогна за забавянето на влака, но скоро щеше да се спусне отново надолу, а скоростта им бе прекалено висока за завоя. Тялото на арабина, чиято шия Хуан бе прекършил, още лежеше на покрива.

Влакът мина през връхната точка и въпреки мощността на Прасето започна да ускорява.

Хуан прескочи трупа на терориста и тъкмо се протягаше към спирачното колело, когато арабинът се хвърли към него. Кабрило прекалено късно си спомни, че мъжът, когото бе убил, носеше синя кефия, а този тип беше с червена. Сети се за тримата мъже, скочили от пикапа, и как единият бе увиснал на ръба. Явно се бе качил, когато той се бе върнал в Прасето, и бе заел мястото на убития.

Тези мисли профучаха през мозъка на Хуан през краткото време, в което падаше. Терористът се метна върху него и Кабрило осъзна, че нападателят му е огромен и че тежи поне двадесет килограма повече от него.

Хуан посегна към пистолета си, но фанатикът забеляза движението и затисна ръката му. Хуан я освободи и се опита да се извърти. Завоят приближаваше все повече.

— Ако не ме пуснеш, и двамата ще умрем — извика отчаяно Кабрило.

— Добре, значи и двамата ще умрем — изръмжа арабинът и стовари лакът в крака му.

Очевидно бе схванал положението и бе доволен да държи Хуан проснат по корем, докато и двамата летят към смъртта.

Кабрило се завъртя и вложи всичките си сили в удар в челюстта на арабина. Чу се кошмарно изпукване и за момент терористът отпусна хватката си. Хуан зарита и се загърчи, отхвърли терориста от себе си и пак го халоса на същото място. Арабинът изрева от болка. Кабрило скочи на крака, грабна спирачното колело и го завъртя.

След миг обаче терористът го сграбчи през врата. Хуан сви колена, притисна крак в колелото и се прехвърли над гърба на арабина. Гигантът се издигаше поне една глава над него и докато се завърташе, Хуан го удари отново в челюстта. Този път костта се счупи.

Заслепен от болка, терористът се опита да стисне Хуан в мечешка прегръдка. Кабрило се сниши и заби юмрук в слабините му, после се върна при колелото, защото знаеше, че не разполага с време.

Предусети следващото нападение и бързо извади пистолета си. Протегна ръка, но нападателят му я стисна и изви с такава сила, че го повдигна на пръсти, после стовари лакът върху рамото му, за да му счупи ключицата. Кабрило се сви и отби удара с рамо.

Терористът се ухили доволно, сигурен, че победата е негова. Хуан се отпусна в ръцете му и плъзна ръка зад гърба си. Там имаше два ремъка, които държаха изкуствения му крак на място, когато влизаше в битка. Пръстите му светкавично ги разкопчаха. Той дръпна протезата и я размаха като бухалка. Стоманеният връх на ботуша му разкъса кожата на слепоочието на арабина и напълни окото му с кръв. Ударът не беше достатъчно силен, но бе неочакван.

Крошето на Хуан уцели арабина в лицето, разклати зъбите му и разхлаби хватката му. Кабрило се опита да освободи ръката си и пистолетът се изплъзна от пръстите му и изтрака на покрива. Той отново размаха крака. Ударът зашемети врага му. Хуан продължи да го налага енергично и си осигури достатъчно място да натисне вградения в глезена спусък. Подобренията на бойния му крак, направени в Работилницата за вълшебства, го бяха спасявали неведнъж и когато пистолетът изгърмя, Хуан знаеше, че пак са го спасили. Тежкият куршум уцели терориста в гърдите и го изхвърли от вагона като парцалена кукла.

Влакът тъкмо навлизаше в завоя, когато Кабрило завъртя спирачното колело докрай. Външните колела започваха да излизат от релсите. Някой във вагона очевидно бе схванал положението, тъй като внезапно колелата се удариха в релсите и останаха върху тях. Затворниците бяха използвали масата си като противотежест, за да запазят вагона стабилен.

Кабрило погледна през рамо и видя пикапа на терористите на възвишението. Изпод кабината на Прасето изскочи дим и затрещяха изстрели — Марк Мърфи бе насочил картечницата към възвишението и бе очаквал появата на преследвачите им.

Откосът обсипа пикапа с куршуми. Предното стъкло се пръсна на парчета, които влетяха в кабината и порязаха няколко души. Радиаторът също бе пробит на десетина места. Куршуми се забиха и в двигателя и един сряза хидравличния маркуч, който поддържаше влаковете колела на мястото им. Пикапът се разтресе толкова силно, че шофьорът не можа да реагира. Гумите се удариха в траверсите, машината подскочи високо и изхвърли двама от терористите на релсите. Те изчезнаха под пикапа, а той спря в облак пара и прах.

При вида на размазаните врагове Кабрило изрева от радост.

Мощен тътен отекна в долината.

Огромният дизелов локомотив, за който Хуан бе сигурен, че няма да успее да ги последва, идваше като побесняло чудовище. Издигаше се пет метра над релсите и тежеше над сто тона. Димът му бе гъст и черен, което говореше за лоша поддръжка, но двигателят с лекота се справяше с предизвикателството да преследва избягалите затворници.

Няколко късметлии от каросерията на пикапа успяха да скочат от него, преди локомотивът да се забие в задницата му. Пикапът избухна, сякаш бе натъпкан с експлозиви. Метал, части от двигателя и шасито излетяха във въздуха. Резервоарът се взриви и локомотивът бе обгърнат от пламъци.

След миг обаче изскочи от тях невредим. Пикапът бе превърнат в скрап и презрително избутан настрани.

Хуан изруга и въпреки наближаващия завой отпусна спирачките.

От Прасето излетя стрела с огнена опашка — Марк бе изстрелял последната им ракета. Хуан сдържа дъха си за миг. Ракетата удари локомотива. Експлозията бе няколко пъти по-мощна от тази на пикапа. Двигателят бе погълнат от огъня, а взривът разтърси въздуха. Локомотивът приличаше на летящ по релсите метеор.

Но и ракетата не нанесе сериозни повреди на стотонното чудовище. То се измъкна от взрива като танк, уцелен от сачми, и продължи да преследва Прасето. Малкият им влак отново ускоряваше, но не можеше да се мери с дизеловия локомотив, който напредваше с шеметна скорост. За миг Хуан се зачуди дали да не скочи от влака. Но отхвърли идеята веднага. Никога не би изоставил другарите си, за да спаси собствената си кожа.

Локомотивът вече беше на петдесет метра от Прасето. На предния му щит имаше димящ кратер и боята му бе почерняла, но с изключение на това нямаше други видими щети.

Това, което Хуан не можеше да види под предницата на локомотива, бе, че щифтовете на рамата са уцелени от струята изгаряща плазма, произведена от бойната глава. Влакът удари поредната неравност в старите релси и щифтовете се откачиха напълно. Четирите предни колела дерайлираха и разцепиха траверсите.

Локомотивът бавно се наклони и се стовари на една страна. Допълнителното триене в баластните камъни и откъснатите траверси не беше достатъчно да намали инерцията му. Макар и загиващ, той щеше да се удари в Прасето.

Линк натисна газта докрай. Прасето и вагонът се понесоха в завоя, като едва се задържаха на релсите.

Локомотивът продължи право напред, задвижван от огромното си тегло и скоростта, набрана по време на преследването. Мина на не повече от метър от предницата на Прасето и се понесе към ръба на стръмната долина. Носът му откъсна парче земя, когато стигна до ръба на бездната, после той се прекатури в нея.

Седналите в кабината на Прасето Линк и Марк вече не го виждаха. Но от покрива на вагона, където отново затягаше спирачките, Хуан загледа как локомотивът се търкаля надолу. Резервоарът му се разцепи и облак прах скри последните му мигове, преди да се разбие в каменистото дъно на долината.

Товарният вагон взе завоя и Хуан облекчено се отпусна на спирачното колело, за да си поеме дъх, преди да закачи изкуствения крак на мястото му.

Оставаха им около петнадесет километра до кея, където щеше да ги чака „Орегон“.

Не знаеше обаче какво е станало с хеликоптера, който бе чул, преди да избягат. Терористите не се бяха опитали да ги преследват с него, а това не беше логично. Да, товарен хеликоптер не бе най-стабилната платформа, от която да извършиш нападение, но като се имаше предвид решителността на терористите да ги спрат, човек би си помислил, че щяха да ги атакуват и с него.

През следващите пет минути влакът взе няколко леки завоя. Хуан тъкмо се канеше да се свърже с Макс, но когато взеха следващия завой, кръвта му изстина.

Релсите минаваха по стар мост, който сякаш бе излязъл от Дивия запад. Издигаше се поне на тридесет метра над долината. А до него бе кацнал хеликоптерът.

Хуан не изпита нужда да види какво точно правят мъжете, които се придвижваха предпазливо по моста. Знаеше, че залагат експлозиви, които да го взривят.