Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Брегът на скелетите (1)

1.

Пустинята Калахари, 1896 г.

Не трябваше да им заповядва да оставят пушките. Сега това негово решение щеше да им струва живота. Но имаше ли друг избор? Когато последният товарен кон окуця, трябваше да преразпределят багажа и да изоставят част от оборудването си. Нямаше спорове дали да вземат манерките с вода, които животното носеше, или чантите, пълни до пръсване с необработени камъни. Трябваше да зарежат палатките, спалните чували, тринадесет-четиринадесет килограма храна, петте си пушки „Мартини-Хенри“ и мунициите за тях. Но въпреки това здравите коне бяха твърде претоварени и при жестокото слънце, което отново щеше да опали пустинята, никой не очакваше животните да изкарат до края на деня.

Х. А. Райдър трябваше да прояви повече разум, вместо да се съгласява да преведе останалите през Калахари. Той беше африкански ветеран, зарязал губещата си ферма в Съсекс в разгара на треската за диаманти в Кимбърли^[1], с надеждата диамантените находища да го направят милионер. През 1868 година, по времето, когато пристигна, целият Колсберг Копи, хълмчето, където бяха намерени първите диаманти, беше набоден с колчета, ограждащи различните периметри. Същото беше и по полетата около него в продължение на няколко километра. Затова Райдър се зае да доставя месо за армията от работници.

С няколко каруци и стотици торби сол, за да консервира дивеча, той и неколцина местни водачи преброждаха хиляди квадратни километри. Животът му беше самотен, но Райдър започна да го харесва точно както се привърза и към страната с нейните незабравими залези, гъсти гори и толкова чисти реки, че водата приличаше на стъкло, а хоризонтите бяха толкова далечни, че изглеждаха недостижими до невъзможност. Научи се да говори езиците на различни племена: матабеле, машона и свирепите войнолюбиви хереро. Дори разбираше известна част от странните цъкания и подсвирквания, с които общуваха бушмените от пустинята.

Райдър беше работил като ловен водач, за да могат дошлите на сафари богати англичани и американци да украсят стените на господарските си къщи с трофеи. Известно време бе подбирал и подходящи маршрути за кабелите на една от телеграфните компании, които прекосяваха южната третина от континента. Беше участвал в дузина сблъсъци и бе убил десет пъти повече мъже. Добре познаваше и разбираше африканските племена, но още по-добре знаеше колко свирепа е самата страна. Беше наясно, че за нищо на света не биваше да приема да преведе тези хора от Бечуаналенд през огромната пустиня Калахари в налудничаво бягство към океана. Но не можа да устои на съблазънта на голямото възнаграждение, песента на сирените, възпяваща бързото забогатяване, което го беше привлякло в Африка.

Ако някак успееха да се измъкнат, ако безразличната, пустиня не ги убиеше, Х. А. Райдър щеше да се сдобие с богатството, за което винаги беше мечтал.

— Райдър, как мислиш, дали още ни следват?

Райдър присви очи към издигащото се слънце и те почти се изгубиха в обветрената му кожа. Не можеше да види нищо по далечния хоризонт, освен потрепващите воали от горещина, които се образуваха и разпръсваха като дим. Между тях и огненочервеното слънце се простираха дюни от чист бял пясък, които съперничеха на вълните от разбеснял се ураган. Със слънцето се надигна и вятърът, който шибаше върховете на дюните и вдигаше пясък и гребените им на боцкащи облаци.

— Да, момче — каза той, без да погледне към мъжа, застанал до него.

— Откъде си толкова сигурен?

Райдър се обърна към своя спътник Джон Варли.

— Заради това, което им сторихме, ще ни следват чак до вратите на пъкъла.

Увереността в дрезгавия му глас накара Варли да пребледнее под силния си загар. И четиримата от групата бяха родени в Англия и пристигнали да търсят късмета си в Африка като Райдър, но никой от тях не беше толкова отдавна в страната, колкото него.

— Най-добре да тръгваме — подхвърли Райдър. Бяха пътували в относителната прохлада на мрака. — Можем да изминем още няколко мили преди слънцето да се вдигне твърде високо.

— Мисля, че е по-добре да лагеруваме тук — възрази Питър Смайт, най-неопитният член на групата, който се чувстваше най-зле в момента. Самодоволното му държане го беше напуснало веднага щом навлязоха сред пясъчното море. Сега се движеше с несигурните крачки на старец. В ъглите на устата и очите му се бяха образували бели корички, а някога ярките му сини очи бяха потъмнели.

Райдър му хвърли поглед и веднага забеляза признаците. Всички разполагаха с една и съща дажба вода, след като преди десет дена бяха напълнили своите манерки и туби от соления кладенец, но тялото на Смайт явно имаше нужда от повече, отколкото останалите. Това не беше въпрос на сила или воля. Чисто и просто той трябваше да пие повече, за да остане жив. Райдър знаеше до капка колко вода им е останала и освен ако не намереше още някой пустинен кладенец, Смайт щеше да бъде първият, който ще умре.

Мисълта да му отпусне допълнителна дажба, изобщо не му хрумна.

— Ще продължим.

Райдър погледна на запад и видя огледалния образ на местността, която вече бяха оставили зад себе си. Пясъчните дюни се издигаха една след друга в безкрайни редици, които се простираха сякаш до самата вечност. Небето изглеждаше месингово, защото светлината се отразяваше от безпределната пустиня. Райдър провери коня си. Животното страдаше и той изпита вина. Съжалението му към коня беше много по-силно от това към младия Смайт, защото бедното животно нямаше друг избор, освен да го пренесе през жестоката пустиня. Той използва сгъваем нож, за да извади камък от копитото на коня, и оправи одеялото под седлото, защото ремъците за дисагите бяха започнали да протриват гърба му. Някога бляскавата кожа на животното беше матова и висеше на гънки там, където плътта бе започнала да се стопява.

Той помилва коня по бузата и прошепна няколко окуражителни думи в ухото му. Никой от тях не яздеше коня си. Животните се мъчеха и с олекотения си товар. Райдър хвана юздите и закрачи напред. Високите му обувки потънаха до над гетрите, когато поведе коня по наклонената страна на една от дюните. Пясъкът под стъпките им се размърда, започна да съска и се плъзна по откоса. Ако човек или кон сбъркаше в крачките си, той заплашваше да повали и двамата. Райдър не погледна назад. Другите нямаха друг избор, освен да го последват или да умрат на мястото, където бяха спрели.

Той крачи в продължение на един час, докато слънцето продължаваше неумолимото си изкачване по безоблачното небе. Беше пъхнал гладко камъче между езика и зъбите в опит да измами тялото си, че не е силно обезводнено. Когато спря, за да избърше вътрешността на голямата шапка с увиснала периферия, горещината изпържи ивица кожа на темето му. Искаше да повърви още един час, но усети, че мъжете зад него се измъчват. Още не бяха стигнали до момента, в който за него щеше да е по-добре да ги изостави, затова ги поведе на завет към една особено висока дюна и започна да строи сенник от одеялата, които слагаха под седлата. Дишайки тежко, мъжете се стовариха на земята, докато той изграждаше скромния им лагер.

Райдър провери как е Питър Смайт. Устните на младия мъж бяха покрити с кървящи мехури, от които капеше бяла течност, а горната част на бузите му беше изгорена като с ютия, току-що свалена от мангала. Райдър му напомни само да развърже обувките си. Краката им бяха толкова подпухнали, че сваляха ли си обувките, никога повече нямаше да могат да ги обуят отново. Те го наблюдаваха с очакване и накрая той извади няколко манерки от дисагите на коня. Отвори едната и един от конете веднага изцвили, усещайки миризмата на вода. Останалите се струпаха наоколо, а собственият му кон го побутна с муцуна по рамото.

Като внимаваше да не изгуби нито капка, Райдър наля една мярка в купата и я вдигна, за да може животното да отпие. То шумно засърба и стомахът му закурка, когато за пръв път от три дни в него влезе вода. Райдър наля още малко в купата и пак я подаде на животното. Направи същото и за другите коне въпреки собствената си неистова жажда и ядните погледи на спътниците си.

— Умрат ли те, умирате и вие — това беше единственото, което каза, защото мъжете знаеха много добре, че е прав.

След като изпиха по четвъртинка вода, подмамиха животните да хапнат от торбите с овес, които носеха. Райдър им сложи букаи и чак тогава започна да подава купата и на мъжете. С тях беше по-строг, всеки получи по една-единствена глътка, преди той отново грижливо да затвори манерката си. Не се чуха протести — той единствен от тях беше прекосявал пустинята и те му се подчиняваха, защото разчитаха да преведе и тях.

Сянката на конските одеяла беше отчайващо малка в сравнение с изгарящата пещ на Калахари, едно от най-горещите и безводни места на света. Земя, където вали веднъж годишно или с години не капва дъжд. Докато слънцето блъскаше земята с нажежените чукове на лъчите си, мъжете лежаха като вцепенени и помръдваха само когато нечия ръка или крак попаднеха под безмилостната жар на местещото се слънце. Лежаха там с всепоглъщащата си жажда, с болката, която изпитваха, но най-вече със своята алчност, защото все още вярваха, че скоро ще бъдат много по-богати, отколкото някога си бяха представяли.

Слънцето стигна своя зенит и сякаш придоби нови сили — превърна дишането в битка между нуждата им да поемат въздух и желанието да попречат на жегата да влезе в техните тела. С всеки дъх тя изсмукваше влагата им и изгаряше белите дробове.

Горещината се засили и се превърна в задушаваща тежест, която сякаш ги размазваше по земята. Райдър не помнеше да е било толкова зле, когато прекосяваше пустинята преди години. Сега имаше чувството, че слънцето е паднало от небето, лежи върху земята и вилнее, изпълнено с ярост, че някакви си смъртни го предизвикат. Това беше достатъчно, за да ги подлуди, но те изтърпяха дългия следобед, като се молеха денят най-сетне да свърши.

Горещината започна да спада със същата бързина, щом най-накрая слънцето пое към хоризонта на запад и оцвети пясъка с червени, морави и розови ивици. Мъжете бавно излязоха изпод сенника и отупаха прахоляка от кирливите си дрехи; Райдър се изкатери по дюната, която ги беше пазила от вятъра, и заоглежда пустинята за следи от преследвачи със сгъваемия си пиринчен далекоглед. Не можа да види нищо друго, освен движещи се пясъци. Следите им бяха заметени от постоянния лек западен вятър, но това не го успокои. Хората, които ги преследваха, бяха сред най-добрите следотърсачи на света. Макар следите им да бяха заличени от вятъра, беше толкова сигурно, че преследвачите ще ги открият сред пясъчното море, колкото ако Райдър бе отбелязвал пътя им с каменни жалони.

Той обаче не знаеше какво разстояние са изминали преследвачите им през деня, защото те сякаш притежаваха свръхчовешки способности да издържат на слънцето и горещината. Предположи, че при навлизането си в пустинята той разполагаше с пет дни преднина пред преследвачите. Но сега беше уверен, че преднината им не е повече от един ден. А утре щеше да намалее наполовина. А после? Следващия ден щяха да си платят за това, че бяха изоставили оръжията си, когато товарният кон окуця.

Единствената им надежда беше тази нощ да намерят достатъчно вода, за да могат отново да яхнат животните.

От скъпоценната течност не беше останала достатъчно, за да напоят конете, а дажбата на мъжете беше половината от тази, която бяха получили след разсъмване. Райдър почувства това като зла шега. Топлата струйка попи в езика му, но не утоли жаждата, която се бе превърнала в разяждаща стомаха болка. Той се насили да хапне малко изсушено говеждо.

Огледа загрубелите лица с изхвръкнали скули, които го заобикаляха, и разбра, че нощният преход ще бъде мъчение. Питър Смайт не преставаше да се люшка на мястото си. Джон Варли не беше в по-добро състояние. Единствено братята Тим и Том Уотърман изглеждаха наред, но те бяха в Африка много по-отдавна от Смайт и Варли. През последните десетина години бяха работили в голяма ферма за говеда и телата им бяха привикнали към жестокото африканско слънце.

Райдър прокара пръсти през рошавите си бакенбарди и изтръска пясъка от порасналите посивяващи косми. Наведе се, за да завърже връзките на обувките си и усети в двойна степен петдесетте си години. Гърбът и краката го боляха жестоко, а гръбнакът му изхвръкна, когато се изправи отново.

— Това е, момчета. Имате думата ми, че тази вечер ще се напием до насита — обяви той, за да повдигне падналия им дух.

— С какво, с пясък ли? — пошегува се Тим Уотърман само за да покаже, че още го може.

— Бушмените, които наричат себе си сан, живеят тук в пустинята от хиляда години и повече. Говори се, че могат да подушат вода от 160 километра и това не са празни приказки. Когато преди двадесет години прекосих Калахари, имах водач бушмен. Малкият негодник намираше вода на места, където никога не би ми хрумнало да търся. Сутрин, когато имаше мъгла, я загребваха от растенията или я пиеха от търбуха на животните, които убиваха с отровните си стрели.

— Какво е търбух? — попита Варли.

Райдър се спогледа с братята Уотърман, сякаш удивен, че някой не знае тази дума.

— Това е първият стомах на преживните животни като кравата или антилопата. Той съдържа предимно вода и растителни сокове.

— Точно в този момент не бих се отказал от нещо такова — успя да измърмори Питър Смайт.

Капка кръв с цвета на червено вино увисна в ъгълчето на пукнатата му устна. Той я облиза, преди да капне на земята.

— А най-голямата дарба на бушмените е да откриват вода под пясъците в изсъхнали речни корита, където от поколения нищо не е текло — продължи Райдър.

— Ти можеш ли да откриваш вода като тях? — попита Джон Варли.

— Търсих във всяко речно корито, което прекосихме през последните пет дена — отговори Райдър.

Мъжете останаха смаяни. Никой от тях не беше разбрал, че са прекосили пресъхнали реки. За тях пустинята беше безлика и празна. Това, че Райдър беше забелязал тези корита, затвърди тяхната увереност, че ще ги измъкне от този кошмар.

Той продължи:

— Онзиденшното беше многообещаващо, но не бях сигурен, за да си позволя да губя време. Предполагам, че сме на два или може би три дена от крайбрежието, което означава, че тази част на пустинята получава влага от океана, а защо не и по някоя буря от време на време. Момчета, ще намеря вода. Може да сте сигурни в това.

Това беше най-дългата реч на Райдър, откакто беше наредил на мъжете да зарежат оръжията си, и затова постигна желаното въздействие. Братята Уотърман започнаха да се усмихват, Джон Варли успя да изпъне рамене и дори младият Смайт престана да се люшка.

Студената луна се заиздига зад гърбовете им, а слънцето потъна в далечния Атлантически океан и скоро небето се покри с повече звезди, отколкото човек би могъл да преброи дори да имаше няколко живота. Пустинята беше тиха като черква, с изключение на съскането на пясъка, раздвижван от обувките и копитата, и случайното изскърцване на кожените такъми. Мъжете крачеха равномерно и умерено. Райдър добре съзнаваше колко са слаби, но никога не забравяше за онези, които ги следваха по петите.

Той обяви първата почивка в полунощ. Природата на пустинята се беше променила. Макар че все още с мъка крачеха през дълбок до глезените пясък, в много от долините срещаха места, покрити само с камъчета. Райдър забеляза в наносите стари дупки за водопой. Места, където големи и малки антилопи бяха копали в твърдата повърхност на котловината, търсейки подземна вода. Не видя признаци, че хората са ги използвали и предположи, че са пресъхнали преди векове. Той не спомена за откритието си на другите, но то засили увереността му, че ще им намери пълен кладенец.

Позволи им да изпият двойна дажба вода, защото беше уверен, че още преди съмване ще успее да напълни отново манерките и да напои конете. А ако не успееше, нямаше никакъв смисъл да пести дажбите, защото на другия ден пустинята така или иначе щеше да ги убие. Райдър даде половината си дажба на своя кон, но спътниците му лакомо изпиха своите, без да се замислят за товарните животни.

Половин час след като бяха тръгнали отново, рядък облак затули луната. Когато той отмина, на лунната светлина нещо на земята привлече очите на Райдър. Според компаса и звездите той вървеше право на запад и никой от мъжете не каза и дума, когато внезапно зави на север. Забърза пред останалите, усещайки ронливата земя, която се трошеше под подметките на обувките му, и щом стигна до мястото, се отпусна на колене.

То представляваше лека вдлъбнатина в иначе равната долина. Райдър огледа мястото и се усмихна леко, когато видя парченца от черупка и едно почти здраво яйце, като се изключи дългата пукнатина, която продължаваше като разлом по гладката му повърхност. Черупката беше голяма колкото юмрука му, а на върха й беше пробита спретната дупчица. Запушалката й беше направена от изсъхнала трева, смесена с дървесна смола. Това беше една от най-ценните вещи на бушмените, с пробитите яйца от щраус те пренасяха вода. Това се беше спукало, когато са го пълнили, и вероятно бе обрекло на гибел цялата група, която последна беше използвала кладенеца.

Райдър сякаш усети физическото присъствие на техните духове, които го гледаха от бреговете на древното речно корито. Дребни духове, които не носеха нищо друго, освен корони от тръстика на главите си и колани от сурова кожа с торбички за щраусовите яйца и колчани за малките отровни стрели, които използваха за ловуване.

— Райдър, какво намери? — попита Джон Варли и се отпусна на колене до водача. Някога блестящата му черна коса се спускаше изтощена по раменете му, но той някак беше успял да запази пиратския блясък в очите си. Очи на отчаян заговорник, тласкан от блянове за бързо забогатяване, готов да рискува живота си, за да ги осъществи.

— Вода, господин Варли — макар да беше двадесет години по-възрастен от него, Райдър се опитваше да говори почтително с всички свои клиенти.

— Какво? Наистина ли? Но аз нищо не виждам!

Братята Уотърман се отпуснаха на близката скала. Питър Смайт рухна в краката им. Тим помогна на момчето да се изправи и опря гърба му в проядения от водата камък. Главата му се отпусна на тесните гърди, а дишането му беше необичайно плитко.

— Както ви казах, тя е под земята.

— Как ще стигнем до нея?

— Ще копаем.

Без да говорят повече, двамата мъже започнаха да изтребват земята, с която бушменът грижливо бе покрил скъпоценния кладенец, за да не пресъхне в горещината. Дланите на Райдър бяха големи и толкова мазолести, че можеше да ги използва вместо лопати. Той ги забиваше в рохкавата пръст, без да обръща внимание на малките камъчета. Варли имаше ръце на картоиграч. Гладки и с маникюр, но и той ги забиваше също толкова здраво като водача. Жаждата му помагаше да не обръща внимание на порязванията, ожулванията и кръвта, която започна да капе от върховете на пръстите му.

Двамата изровиха петдесетина сантиметра пръст, но още нямаше и следа от вода. Трябваше да разширят дупката, защото бяха много по-големи от воините бушмени, които бяха изкопали тези кладенци. Застанал на четири крака, Райдър извади шепа пръст и когато я изсипа встрани от дупката, тънък слой остана полепен по кожата му. Той го оваля на малко топче кал и когато го стисна между пръстите си, трепкаща капка вода заблестя на лунната светлина.

Варли изкрещя и дори по лицето на Райдър се плъзна необичайна усмивка.

Те удвоиха усилията си и яростно заизхвърляха калта от дупката. Когато сметна, че са изкопали достатъчно, Райдър постави ръка на рамото на Варли.

— Сега ще чакаме.

Останалите мъже се струпаха около кладенеца и го загледаха в изпълнено с очакване мълчание. Черното дъно на изкопаното място изведнъж стана бяло. Това беше луната, която се отразяваше във водата, просмукваща се от околните водоносни пластове. Райдър използва парче от ризата си за филтър и потопи манерката в калната вода. Трябваше да изчака няколко минути, за да я напълни наполовина. Питър изстена, която чу да се плиска, докато Райдър я вадеше от дупката.

— Ето, момче — каза той и му подаде манерката. Питър трескаво я сграбчи, но Райдър не я пусна. — Бавно, момче. Изпий я много бавно.

Смайт беше прекалено отвеян, за да послуша съвета на Райдър. Първата голяма глътка го задави и той се закашля толкова силно, че я изплю и напои пустинята. Когато се успокои, с виновен вид започна да пие на внимателни глътки. Трябваха им четири часа, за да се напият както трябва и най-накрая да се нахранят за първи път от няколко дена.

Райдър още поеше конете, когато слънцето започна да оцветява хоризонта на изток. Той внимаваше много, за да не се подуят или да не получат гърч, затова им даде да хапнат много малко. Въпреки това, докато се хранеха, големите им кореми къркореха от задоволство и за първи път от дни животните успяха да се изпикаят.

— Райдър! — Тим Уотърман беше пресякъл речното легло, за да се облекчи насаме. Той стоеше на фона на утринната зора и трескаво махаше с ръка по посока на слънцето.

Райдър извади далекогледа от торбата на седлото, отдръпна се от конете и хукна като подгонен нагоре по хълма. Блъсна се в Уотърман и двамата се търколиха в прахоляка. Преди Тим да успее да се възмути, Райдър затисна устата му с ръка и просъска:

— Не викай. В пустинята звукът се разнася много лесно.

Легнал по корем, Райдър разтегна далекогледа си и го вдигна до дясното око.

Виж ги как идват, помисли си той. Боже, колко са величествени.

 

 

Причината, събрала петимата мъже, беше дълбоката омраза на Питър Смайт срещу неговия баща. Страховит мъж, който твърдеше, че му се явил архангел Гавраил. Архангелът казал на Лукас Смайт да продаде всичко, което има, и да замине за Африка, за да разпространява словото Божие между диваците. Въпреки че преди видението Смайт старши не бил особено религиозен, той се посветил толкова настойчиво на Библията, че когато кандидатствал в Лондонското дружество на мисионерите, оттам отхвърлили молбата му, защото се бил превърнал във фанатик. Най-накрая дружеството го приело, ако не за друго, то поне за да го махне от главата си. Изпратили го заедно с недоволната му жена и малкия му син в Бечуаналенд^[2], където заменил свещеник, умрял от малария.

Далече от ограничителните рамки на обществото, попаднал в малка мисия в центъра на земите на племето хереро, Смайт се превърнал в религиозен тиранин. Неговият Бог беше много отмъстителен и изискваше пълна саможертва и дълбоко покаяние дори за съвсем малки простъпки. За Питър не беше необичайно да бъде бит с пръчка от баща си за това, че е смотолевил последните думи на някоя молитва. Или да му бъде отказана вечеря, защото не е могъл да каже наизуст някой псалм по нареждане на баща си.

По времето, когато семейството пристигнало в Африка, кралят на хереро, Самюъл Махареро, покръстен няколко десетилетия по-рано, бил в жесток спор с колониалните власти и затова отбягвал свещеника германец, изпратен в земите му от Рейнското мисионерско дружество. Лукас Смайт и неговото семейство се радвали на покровителството на краля, макар че Махареро не харесвал особено дрънкането на Смайт за адските огньове и сярата.

Докато младият Питър се наслаждавал на приятелството си с многото внуци на краля, животът му като подрастващ близо до кралския краал бил досаден, накъсан от миговете на ужас, когато бесовете отново обхващали баща му. Тогава той най-много на света искал да избяга.

Докато кроял плановете си за бягство, посветил в тях Аса Махареро, един от внуците на краля и негов най-добър приятел, и му разказал какво възнамерява да направи. По време на една от многото им срещи за планиране на бягството Питър Смайт направил откритието, което ще промени неговия живот.

Намирал се в една складова рандовал, традиционната кръгла колиба на хереро, където съхранявали фураж за хилядите глави добитък. Двамата с Аса били избрали тази колиба за скривалище и макар Питър да бил ходил там вече десетина пъти, сега за пръв път забелязал, че пръстта покрай стената, измазана с кал и трева, е била разкопана, а после внимателно отъпкана. Чак сега острият му поглед забелязал неравността.

Той разровил с ръце мястото и открил, че тънкият слой пръст покрива десетина големи глинени делви за бира. Гърнетата били големи колкото главата му, а гърлата им били покрити с волска кожа. Той измъкнал едно гърне. Било тежко и вътре нещо потраквало.

Питър внимателно разхлабил малко въжето, което привързвало кожата под ръба, и когато го наклонил, в дланта му паднали няколко камъка. Той затреперил. Макар изобщо да не приличали на стилизираните рисунки на полираните камъни, които бил виждал, по това как разпръскват оскъдната светлина в колибата той разбрал, че държи в ръката си шест неполирани диаманта. Най-малкият бил колкото нокътя на палеца му. А най-едрият — два пъти по-голям.

Точно тогава Аса влязъл приведен през ниската сводеста врата и видял какво е открил неговият приятел. Очите му се разширили от ужас и той бързо погледнал през рамо, за да провери дали някой възрастен не идва подире му. От другата страна на оградата няколко деца пазели добитъка, а на десетина метра минавала жена с вързоп трева на главата. Той се втурнал през колибата и измъкнал бирената делва от ръцете на удивения Питър.

— Какво си направил? — изсъскал Аса на странния си английски с немски акцент.

— Нищо, Аса, кълна се — Питър заплакал виновно. — Видях, че нещо е заровено тук, и просто исках да разбера какво е. Това е всичко.

Аса протегнал ръка и Питър пусна в дланта му камъчетата. Докато прибирал камъните обратно под кожения похлупак младият африкански принц заговорил:

— Никога не бива да споменаваш това, иначе те чака смърт.

— Това са диаманти, нали?

Аса погледнал приятеля си.

— Да.

— Но как така? Тук няма диаманти. Диамантите са в Кейп Колони^[3] около Кимбърли.

Аса седнал с кръстосани крака срещу приятеля си, разкъсван между клетвата, дадена пред неговия дядо, и гордостта от това, което е постигнало неговото племе. Той бил три години по-малък от Питър, значи само на тринадесет, затова младежкото перчене надвило тържественото обещание.

— Ще ти кажа, но не бива да казваш на никого.

— Аса, кълна се!

— Когато диамантите били открити, мъжете от племето хереро започнали да работят в мините. Работели с едногодишни договори и се връщали със заплатата, която белите собственици им плащали, но взимали и още нещо. Задигали необработени диаманти.

— Чувал съм, че са ги претърсвали, преди да излязат от миньорския лагер. Надничали дори в задниците им.

— Нашите мъже срязвали кожата си и поставяли диаманта в раната. Когато зараснела, вече нямало доказателство. Когато се връщали, разрязвали зарасналото място с асагеите^[4] и вадели камъните, за да ги поднесат като подарък на моя прадядо главатаря Камахеро, който пръв им наредил да заминат на юг в Кимбърли.

— Аса, някои от тези камъни са доста големи, със сигурност са щели да бъдат открити — възразил Питър.

Аса се засмял.

— Някои воини от хереро са доста едрички — Обаче лицето му станало сериозно и продължил разказа. — Това продължило много години, някъде около двадесет, но неочаквано белите миньори разбрали какво правят хереро. Стотина били арестувани, включително и онези, които още не си били сложили камък в раната, но ги обвинили в кражба. Всички били разстреляни.

Когато му дойде времето, ние ще използваме тези диаманти, за да отхвърлим робството на Германската колониална служба — тъмните очи на Аса заблестели, — и отново ще станем свободни хора. А сега ми се закълни отново, че няма да кажеш на никого за това съкровище.

Погледът на Питър срещнал този на младия му приятел и той казал:

— Кълна се!

Питър удържал на клетвата си по-малко от година. На осемнадесет, той напуснал малката мисия в центъра на кралския двор. Не казал на никого, че заминава. Дори и на майка си, за което изпитваше вина. Сега тя трябвало да понася бремето на праведните тиради на Лукас Смайт сама.

 

 

Питър винаги беше усещал, че умее да оцелява. Той и Аса бяха лагерували десетки пъти в равнината, но когато стигна до търговската станция на петдесет мили от мисията, беше полумъртъв от изтощение и жажда. Там похарчи няколко от скъпоценните, грижливо спестявани монети, които получаваше от майка си за рождените дни. Баща му никога не му беше давал нищо, защото смяташе, че единственото раждане, което семейството трябваше да празнува, е това на Исус Христос.

Парите едва му стигнаха, за да плати на каруцаря да го закара до Кимбърли с впряг от двадесет биволи. Талигата беше пълна с товар от слонова кост и осолено месо. Каруцарят беше възрастен човек, който носеше голяма бяла шапка и имаше най-гъстите бакенбарди, които Питър някога беше виждал. Заедно с Х. А. Райдър се движеха двама братя, на които колониалната служба била обещала земя за пасища, но те бяха открили, че тя е заета от племето матабеле. Нямали желание да се сражават с цяла армия, затова благоразумно решили да се върнат на юг. В групата бил и слаб мъж с ястребово лице на име Джон Варли.

През седмиците докато бавно се придвижваха на юг, Питър така и не успя да разбере с какво се занимава Варли и какво го беше довело толкова далеч от Кейп Колони. Единственото, което знаеше, беше, че не би доверил на този човек и плюнката си.

Една вечер в лагера, след опасното прекосяване на една река, където Питър спаси живота на един от воловете на Райдър, като скочи на гърба му и го подкара като кон през реката, Варли извади малък запас от алкохол. Това беше огненото бренди от Кейп Колони, силен и чист алкохол. Петимата седнаха край лагерния огън, изядоха опечената за вечеря токачка, която Тим Уотърман беше свалил с пушката си, и изпиха двете шишета.

Питър опитваше алкохол за пръв път и за разлика от другите, той му се качи в главата още след първите предпазливи глътки.

Беше неизбежно разговорът да се завърти около търсенето на диаманти, след като на всички беше станало втора природа да внимават за минерали. По тези места не минаваше ден, без да бъде оградено ново находище на диаманти, нова златна жила или мина за въглища и някой да стане милионер.

Питър знаеше, че не трябва да си отваря устата. Беше се заклел пред Аса, но много искаше да се впише сред тези грубовати, но енергични хора, които говореха с разбиране за неща, които той дори не предполагаше, че съществуват. Те бяха опитни мъже, особено Варли и Райдър, и Питър искаше повече от всичко те да го уважават. Затова с уста, забавена от брендито, той им разправи за глинените гърнета в краала на крал Махареро, пълни с необработени диаманти.

— Откъде знаеш, момче? — беше просъскал като пепелянка Варли.

— Бащата на момчето е проповедник в Херероленд — отговори Райдър и погледна към Питър. — Сега те познах. Срещнах баща ти преди няколко години, когато бях там, за да се видя с краля за една ловна концесия по земите му — Спокойният му поглед се плъзна по групата. — Той е живял с хереро колко… май вече пет години, нали?

— Почти шест — отговори гордо Питър. — Те ме познават и ми имат доверие.

Преди да са минали петнадесет минути, те започнаха открито да обсъждат как да откраднат бирените делви. Питър се съгласи с плана, когато останалите петима му обещаха, че те ще вземат само по едно гърне и ще оставят седем на племето хереро. Иначе нямаше да им каже къде са скрити камъните.

На една търговска станция Райдър продаде фургона и скъпоценния му товар за половината от онова, което можеше да вземе за слоновата кост в Кимбърли и оборудва мъжете с подходящи коне и принадлежности. Той вече беше решил по какъв маршрут ще поемат на излизане от империята на хереро — единственият, който им предлагаше възможност да се измъкнат, когато кражбата бъдеще разкрита. Търговската станция лежеше в края на една на новоизградената телеграфна линия. Мъжете изчакаха три дни, докато Райдър се уговори с един търговец от Кейптаун. Изумителната цена на онова, което поръча, го накара само презрително да вдигне рамене — реши, че или ще стане милионер и ще може да покрие дълга си, или труп, проснат под изпепеляващото слънце на Калахари.

Не успяха да се промъкнат до кралския краал. Бегачи съобщиха за тяхното присъствие на краля веднага щом навлязоха в неговите земи. Но Райдър познаваше краля, а бащата на Питър сигурно с нетърпение очакваше да му върнат сина, макар самият Питър да подозираше, че ще го посрещнат по-скоро като Йов, а не като блудния син.

Отне им седмица да стигнат от границата до краала и лично Самюъл Махареро ги поздрави, когато най-сетне стигнаха до неговия лагер. Той и Райдър разговаряха в продължение на час на майчиния език на краля. Водачът му разказа новините от външния свят, защото кралят живееше в изгнание по заповед на Германската колониална служба. От своя страна кралят осведоми Питър, че неговите родители току-що са заминали за полупустинната област, където баща му щял да покръсти група жени и деца, но ще се върнат на другия ден.

Разреши им да прекарат нощта на земята на хереро, но отхвърли молбата на Райдър да ловуват, както беше направил и преди четири години.

— Ваше Височество, не можете да се сърдите на човек, който само опитва.

— Постоянството е грехът на белия човек.

През нощта се промъкнаха в колибата. Тя беше пълна до тавана със сено и трябваше да се ровят като мишки, докато стигнат до мястото, където бяха скрити диамантите. В мига, когато Джон Варли извади втора делва от ямата и изсипа съдържанието й в чантата на седлото, Питър разбра, че е бил измамен още от самото начало. Братята Уотърман също изпразниха няколко делви в дисагите си. Само Райдър спази думата си и взе съдържанието само на една делва за бира.

— Ако не ги вземеш ти, аз ще го направя — прошепна Варли в мрака.

— Изборът е твой — провлечено отговори Райдър. — Аз държа на думата си.

Тъй като не разполагаха с достатъчно чанти и дисаги за всички диаманти дори след като натъпкаха джобовете си и всичко, което можаха, четири от големите делви останаха недокоснати. Райдър грижливо зарови съкровището и направи всичко възможно, за да прикрие кражбата. Те напуснаха лагера на разсъмване, като благодариха на краля за неговото гостоприемство. Махареро попита Питър дали няма да остави някакво съобщение за своята майка. Питър успя само да промърмори да й предадат, че съжалява.

 

 

Легнал на върха на дюната, издигаща се над кладенеца, Райдър си позволи само за миг да погледне хората на краля.

Когато потеглиха след крадците, те бяха цяла армия от хиляда воини, която ги следваше извън земите на племето. Но това беше преди петстотин мили и редиците им вече бяха разредени. Райдър прецени, че са останали повече от сто души, най-силните, които тичаха бързо въпреки глада и жаждата. Слънцето се беше издигнало и наточените върхове на асагеите им — копията, които техният народ използваше, за да преодолее всеки, който се изпречи на пътя му проблясваха.

Райдър потупа Тим Уотърман по крака и двамата се плъзнаха обратно към дъното на речното корито, където спътниците им се бяха струпали разтревожени. Конете усетиха внезапната промяна в настроението на хората. Те започнаха да тъпчат с копита прахоляка и наостриха уши, сякаш чуваха приближаващата се опасност.

— На конете, момчета — нареди Райдър и пое юздите, които Питър Смайт му подаде.

— Ще яздим ли? — попита той. — През деня?

— Да, момче. Или някой от войните на Махареро ще украси колибата си с твоите вътрешности. Да вървим. Имаме само около два километра преднина пред тях и не е ясно докога конете ще издържат в горещината.

Райдър знаеше, че ако снощи не бяха намерили водата, досега хереро щяха да са се спуснали върху тях като глутница диви кучета. Но сега, когато обкрачи широкия конски гръб, само една от неговите манерки беше пълна. Животните се изкатериха почти едновременно от сухото речно корито и петимата мъже бързо почувстваха жестокото слънце да изгаря вратовете им.

През първите километри Райдър поддържаше равномерен тръс, който на всеки три мили им печелеше по една миля преднина пред напредващата импи^[5] на хереро. Слънцето пържеше земята и изсушаваше потта им в мига, щом се покажеше от порите им. Под защитата на голямата си шапка с увиснала периферия Райдър трябваше да язди с очи, свити до цепки, за да ги предпазва от заслепяващата светлина, която дюните отразяваха.

Беше достатъчно лошо да почиваш под сенника, докато Калахари се превръща в пещ, но да се опитваш да прекосиш голата пустош под яростната атака на слънцето беше най-трудното нещо, което Райдър беше правил през живота си. Горещината и нажежената до бяло светлина го влудяваха. Човек имаше усещането, че течността в черепа му е кипнала. Отливането на глътка вода не носеше облекчение, а само навлажняваше гърлото и го подсещаше за мъчителната жажда, която изпитваше.

Времето изгуби значение и на Райдър му беше нужна цялата сила на волята, за да не забравя да поглежда компаса, за да ги насочва винаги на запад. Тъй като липсваха каквито и да е ориентири, които да го водят, навигацията му се основаваше по-скоро на предположения, отколкото на науката, но те бързаха напред просто защото нямаха друга възможност.

Подобно на слънцето вятърът също беше техен постоянен спътник. Райдър предположи, че са на не повече от двадесет мили от южния Атлантически океан и очакваше океанският бриз да духа право срещу тях, но вятърът продължаваше да идва откъм гърбовете им и ги тласкаше напред. Райдър се помоли компасът му да не се е развалил и иглата, която трябва да ги насочва на запад, по някакъв начин да ги е повела към вътрешността на пламтящата паст на пустинята. Той проверяваше уреда често, доволен, че мъжете бяха изостанали малко зад него и не можеха да видят ужасеното му лице.

Вятърът се усили и когато Райдър се обърна, за да провери хората си, го видя как отхапва върховете на дюните. От връх на връх се прехвърляха дълги струйки пясък. Песъчинките бодяха кожата му и дразнеха зениците. Това изобщо не му харесваше. Мъжете се движеха в правилната посока, но вятърът не. Ако попаднеха в пясъчна буря без подходяща защита, едва ли щяха да я преживеят.

Райдър се чудеше дали да не спре, за да си построят подслон, преценявайки вероятността да попаднат в голяма буря, близостта до крайбрежието и гневната армия, която нямаше да спре, докато и последният от тях не бъде убит. Слънцето щеше да залезе след час. Той обърна гръб на вятъра и подкара коня си. Въпреки че се движеше все по-бавно, животното все още беше по-бързо от човек, който се движи пеша.

Райдър стигна върха на една дюна и видя края. Случи се толкова внезапно, че той се замая. Под него се простираха сивите като шлака води на Южния Атлантик и за първи път го лъхна острата миризма на йод. Плискащите се с рев вълни се превръщаха в бяла пяна, щом се стовареха върху широкия бряг.

Той бавно слезе от коня, краката го боляха от дългата езда. Нямаше сили да се разскача от радост, затова застина неподвижно. Само в крайчеца на устните му се появи бледа усмивка, докато слънцето се гмуркаше в студените тъмни води.

— Райдър, какво става? Защо спря? — провикна се Тим Уотърман, който беше на двадесетина метра от него, и започна да се изкачва по последната дюна.

Райдър погледна към него и видя, че брат му го следва отблизо. Малко по-назад младият Смайт се бе вкопчил в гърба на коня си, а животното стъпваше в следите, оставени от неговите събратя. Джон Варли още не се беше появил.

— Успяхме.

Това беше всичко, което имаше да каже. Тим пришпори коня си за последното изкачване и щом видя океана, нададе победоносен вик. Той се протегна надолу от седлото и стисна рамото на Райдър.

— И за секунда не съм се съмнявал в теб, господин Райдър.

Той се засмя.

— А трябваше, защото аз до последно изпитвах съмнения.

След десет минути и останалите се присъединиха към тях. Варли изглеждаше най-зле от всички и Райдър заподозря, че вместо да раздели водата си на дажби, беше изпил по-голямата част още сутринта.

— Е, значи стигнахме океана — озъби се той, заглушавайки писъка на вятъра. — И какво? Групата диваци още е по петите ни, а ако не знаете, това не може да се пие — и посочи с треперещ пръст Атлантика.

Райдър не обърна внимание на заядливия му тон. Извади джобния си часовник и го наклони към залязващото слънце, за да може да различи циферблата.

— На километър и половина нагоре по брега има един висок хълм. След час трябва да бъдем на върха му.

— Какво ще се случи след един час? — полюбопитства Питър.

— Ще разберем дали съм навигаторът, който се надявам, че съм.

Дюната беше най-високата наоколо и се издигаше на около петдесет-шейсет метра над брега. На върха й вятърът беше жестоко и несекващо бреме, което караше конете да се въртят в кръг. Въздухът беше пълен с прахоляк и колкото по-дълго стояха върху хълмчето, толкова по-гъст започна да става. Райдър накара братята Уотърман и Варли да огледат брега в северна посока, а той и Питър се обърнаха на юг.

Слънцето вече беше почти залязло и седем часът мина според джобния часовник на Райдър. „Вече трябваше да са подали сигнал“. Усети оловна тежест в стомаха си. Това, което беше намислил, се оказа прекалено: да прекоси стотици мили гола пустиня и да си мисли, че може да излезе на определена точка от крайбрежието с грешка само от няколко километра. Може би бяха на стотици, ако не и повече километри от мястото на срещата.

— Ето там! — изкрещя Питър и посочи.

Райдър присви очи в мрака. Малка точка червена светлина висеше близо до сушата, но доста надолу по брега. Тя остана видима за не повече от секунда, преди да изчезне отново.

Мъж, застанал на равнището на океана, може да вижда на разстояние приблизително пет километра, преди извивката на земята да затвори зрителното му поле. С изкачването на хълма Райдър беше увеличил своето до тридесетина километра в двете посоки. Като се добави и ъгълът, от който бяха видели проблясването, Райдър предположи, че мястото на срещата е на около тридесетина километра надолу по брега. Беше извел хората си през голата пустош до място, откъдето с просто око се виждаше тяхната цел. И това ако не беше забележително постижение в навигацията!

Мъжете не бяха спали четиридесет и осем часа, но през тези последни километри ги насърчаваше мисълта, че мъките им почти привършват и ги очаква кралска награда в отплата. Хълмовете защитаваха брега от усилващата се пясъчна буря, но прахът покриваше разбиващите се в брега вълни и в океана валеше пясък. Белите гребени на вълните станаха кафеникави като кал и водата изглеждаше почти неподвижна под тоновете пясък, които вятърът запращаше в нея.

В полунощ видяха светлините на малък кораб, хвърлил котва на около стотина метра от брега! Корпусът му беше от стомана и се задвижваше с пара. Това беше крайбрежен товарен кораб с дължина около шестдесет метра. Надстройката му бе разположена доста назад, а над нея се извисяваше висок димоотвод. Предната част на палубата беше покрита с четири капака за товарния трюм, обслужвани от чифт източени кранове. Пясъкът обгръщаше кораба и Райдър не можа да разбере дали огънят в котлите още гори. Луната беше почти изцяло скрита от бурята и той не беше сигурен дали от димоотвода излиза пушек.

Когато се изравниха с парахода, Райдър извади малка магнезиева факла от торбата на седлото, единствената вещ, освен камъните, която не беше изхвърлил. Запали я и я размаха над главата си, като същевременно се развика с все сили, за да заглуши бурята. Останалите се присъединиха с викове и крясъци, убедени, че след минути ще бъдат в безопасност.

От корабния мостик проблесна прожектор. Лъчът му проряза виещият се на талази във въздуха пясък и се спря върху петимата мъже. Те затанцуваха в светлината му, а конете се подплашиха и побягнаха встрани. Миг по-късно от лодбалките спуснаха една от спасителните лодки, двама души размахаха греблата с къси професионални удари и бързо преодоляха разстоянието. На кърмата седеше трети човек. Мъжете се втурнаха във водата, за да посрещнат лодката, когато килът й се вряза в крайбрежния пясък.

— Райдър, ти ли си? — провикна се глас в мрака.

— Чарли, а ти какво си мислеше, а?

Чарлз Търнбоу, помощник-капитан на кораба на Нейно величество „Роув“ изскочи от плоскодънната лодка и застана до колене в разпенената вода.

— Е, наистина ли го направи, или това беше най-опашатата лъжа, която съм чувал?

Райдър вдигна една от торбите на седлото. Той я разклати, но вятърът беше прекалено яростен, за да чуят подрънкваното на камъните в нея.

— Нека кажем, че направих така, пътуването ти да си заслужава. Откога ни чакате?

— Пристигнахме преди пет дена и точно както поиска, всяка вечер в седем палехме факлата.

— Провери корабния хронометър. Изостава с една минута. — Вместо да представи останалите, Райдър продължи: — Слушай, Чарли, около стотина хереро са по петите ни и колкото по-скоро отплаваме и се скрием зад хоризонта, толкова по-щастливи ще бъдем.

Търнбоу насочи изтощените мъже към лодката.

— Можем да ви отведем от брега, но скриването зад хоризонта ще почака малко.

Райдър сложи ръка върху мръсната му куртка.

— Какъв е проблемът?

— Заседнахме, когато настъпи отливът. Плитчините и пясъчните наноси непрекъснато се местят. Щом дойде приливът, ще се освободим. Не се притеснявай.

— О, и още нещо — каза Райдър, преди да се качи в малката лодка. — Имаш ли пистолет?

— Какво? Защо?

Райдър кимна с глава към струпалите се един до друг коне, които с усилването на бурята все повече се плашеха.

— Мисля, че капитанът има един стар „Уебли“ — отговори Търнбоу.

— Ще ти бъда задължен, ако ми го донесеш.

— Това са само коне — измърмори Варли, свит в лодката.

— Които заслужават нещо по-добро от това да умрат на този забравен от Бога бряг след всичко, което направиха за нас.

— Ще ти го донеса — каза Чарли.

Райдър му помогна да избута малката лодка, тя заплава свободно, а той зачака с конете. Говореше им успокоително, галеше главите и вратовете им. Петнадесет минути по-късно Търнбоу се върна и му подаде оръжието. Малко след това Райдър се качи бавно в лодката и остана седнал неподвижно, докато моряците гребяха към малкия товарен кораб.

Намери хората си в каюткомпанията. Те поглъщаха цели чинии с храна и пиеха толкова вода, че бяха леко позеленели. Райдър отпиваше на малки глътки, за да позволи на тялото си да се приспособи. Капитан Джеймс Кирби влезе в тясното помещение заедно с Чарли и главния механик точно когато Райдър сложи в уста първата хапка яхния, останала от вечерята на офицерите.

— Райдър, ти имаш повече животи от котка, човече! — избоботи капитанът. Той беше едър като мечка мъжага с гъста черна коса и брада, която се спускаше чак до средата на гърдите му. — Ако някой друг ми беше отправил толкова смахната молба, щях да му кажа да се разкара.

Двамата мъже се здрависаха приятелски.

— Заради цената, която поиска, знаех, че ще чакаш, докато адът замръзне.

— Като стана дума за цената… — Една от веждите на Кирби се стрелна нагоре почти до средата на челото му.

Райдър постави чантата от седлото на пода и разигра цяло представление, като откопчаваше катарамите и удължаваше мига, докато не почувства почти осезаемо алчността на екипажа. Тогава отвори капака, зарови из съдържанието на чантата, откри подходящия камък и го постави на масата. Чу се групово ахване. Осветлението в каюткомпанията се състоеше от няколко фенера, окачени на куки от тавана, но и то беше достатъчно, за да пламне диамантът и да започне да хвърля отблясъци, застанали в многоцветна дъга.

— Това ще е достатъчно да ви възмезди за усилията — престорено сериозно каза Райдър.

— Дори ще останат малко дребни пари — капитан Кирби, едва сега си пое дъх и докосна камъка за първи път.

 

 

На следващата сутрин една груба ръка събуди Райдър. Той се опита да не й обръща внимание и се обърна в тясната койка, която използваше, докато Чарли Търнбоу беше на вахта.

— По дяволите, Райдър, ставай.

— Какво има?

— Имаме проблем.

Мрачните нотки в гласа на Търнбоу го събудиха напълно.

Той спусна крака от койката и се протегна за дрехите си. От тях се посипа прах, докато бързаше да си обуе панталоните и сложи ризата.

— Какво има?

— Трябва да го видиш, за да повярваш.

Бурята беше по-силна от всякога. Вятърът виеше над кораба като животно, което иска с нокти да си пробие път и да влезе в него. Силните му пориви разтърсваха съда. Търнбоу поведе Райдър нагоре към мостика.

През дебелото предно стъкло на рубката нахлуваше кафеникава светлина и беше почти невъзможно да видиш носа на „Роув“, който беше само на петдесетина метра от тях. Райдър веднага разбра какъв е проблемът. Бурята беше отрупала толкова пясък върху палубата на товарния кораб, че тежестта му го бе приковала към дъното въпреки покачващия се прилив. Освен това, преди кораба беше на стотина метра от брега, а сега от него го деляха само половината.

Калахари и Атлантическият океан се бяха вкопчили в своята вечна борба за територия, сражение между ерозиращото действие на вълните и ужасяващите количества пясък, които пустинята изхвърляше във водата. Те се бореха помежду си открай време и непрекъснато променяха бреговата ивица, когато пясъкът намираше слабо място в теченията и приливите и се напъваше да разшири пустинята с крачка, с няколко метра или цял километър. И сега всичко това се разиграваше без капка съжаление към кораба, попаднал между двете стихии.

— Имам нужда от всички ръце, за да изринем пясъка — мрачно каза Кирби. — Ако бурята не отслабне, щом падне нощта; този кораб ще е заседнал на брега.

Търнбоу и Райдър измъкнаха хората си от леглата и с помощта на въглищарските лопати от машинното, тенджери от кухнята и седящата вана от банята на капитана, се хвърлиха срещу бушуващата буря. С шалове, завързани около устата, обгърнати от вятър, толкова силен, че не можеха да разговарят, те започнаха да избутват купчини пясък във водата. Ядосваха се на бурята и я псуваха, защото всяка лопата пясък, която изхвърляха през борда, долиташе обратно в лицата им.

Сякаш се опитваха да задържат прилива. Успяха да почистят един от капаците на трюмните отвори само за да видят как количеството пясък върху останалите три се беше удвоило. Петимата авантюристи и корабният екипаж от двадесет човека не бяха достойни противници на бурята, която вилнееше над хиляди квадратни километри изсъхнала земя. Видимостта беше спаднала почти до нулата и хората работеха като слепци, здраво стиснали очи, за да ги предпазят от убожданията на песъчинките, които връхлитаха върху „Роув“ от всички посоки на компаса.

След около час трескава работа Райдър отиде да потърси Чарли.

— Няма смисъл. Трябва да почакаме и да се надяваме, че бурята ще отслабне. — Макар че устните му докосваха ухото на Търнбоу, Райдър трябваше три пъти да повтори, за да го чуе Чарли сред воя на вятъра.

— Прав си — изрева в отговор той и двамата тръгнаха заедно, за да повикат хората си.

Влязоха със залитане в каюткомпанията, като разпръскваха водопади пясък при всяка крачка. Райдър и Джон Варли минаха последни през капака на входника. Първият, за да е сигурен, че всички са се прибрали, а Варли, защото притежаваше хитростта на плъховете никога да не се отказва, ако е сигурен, че ще спечели награда.

Заради вятъра все още е трудно чуваха какво става горе на палубата и по стълбите.

— Мили Боже, моля те направи така, че бурята да спре — Питър беше почти разплакан от страх пред природните сили, които се бяха съюзили срещу тях.

— Всички ли са тук? — попита Чарли.

— Така мисля — отговори Райдър и притисна лице към един от илюминаторите. — Преброи ли хората?

Търнбоу тъкмо бе започнал да брои, когато по капака на входника се чу силен удар.

— Боже мили, някой е останал навън — подвикна един от моряците.

Валри беше най-близо до капака и дръпна резето. Вятърът го блъсна в стената и нахлу като камшичен удар в кораба, лющейки боята от стените със самото си докосване. Отвън май нямаше никого. Сигурно причината беше в някоя незакрепена част от оборудването.

Варли се стрелна напред да затвори капака и почти беше успял, когато едно бляскаво сребристо острие изскочи цяла педя от гърба му. От върха на копието капеше кръв, а когато го издърпаха от жестоката рана, кръвта оплиска смаяния екипаж. Джон се завъртя, преди да рухне на палубата. Устата му се раздвижи беззвучно, а аленото петно на ризата му растеше. Голо черно привидение, единствено с пера на главата и платнена препаска на кръста, прекрачи Варли и размаха заплашително копието в ръцете си. Зад него други се подготвяха за нападението, а бойните им викове съперничеха по сила на бурята.

— Хереро — прошепна примирено Райдър и вълната воини нахлу в кораба.

 

 

Бурята беше прищявка на природата, явление, което се случваше веднъж на сто години, защото бушува цяла седмица и промени завинаги крайбрежието на Югозападна Африка. Огромни някога дюни сега бяха изравнени със земята, а други бяха въздигнати до неподозирани висоти. Там, където някога имаше заливи, големи полуострови се забиваха в студените води на Южния Атлантически океан. На някои места континентът беше пораснал с пет километра, а на други, където Калахари беше спечелила битката със своя вековен враг, с по десет. Съществуващите карти трябваше да бъдат преначертани за стотици мили нагоре и надолу по бреговата линия, ако някого го беше грижа да картографира този забравен от Бога бряг. Всички моряци знаеха много добре, че трябва да стоят настрана от това коварно крайбрежие.

Официалният доклад обяви „Роув“ и целия му екипаж за изчезнали в океана. Това не беше далеч от истината, макар корабът да не лежеше под стотици метри вода, а под същото количество чист бял пясък на почти тринадесет километра навътре от мястото, където ледените вълни на течението Бенгуела се блъскат в африканския Бряг на скелетите.