Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карън Вейл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The 7th Victim, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Алън Джейкъбсън. Седмата жертва

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Десислава Господинова

ISBN: 978-954-655-161-0

История

  1. — Добавяне

На баба ми, Лили Силвърман, деветдесет и седем годишна. Тя още изкачва стълбите до апартамента си и отказва да използва асансьора. Лили е вдъхновение за всички, които я познават. Тя е жена, която на деветдесет години застава пред автобус в Ню Йорк и отказва да помръдне, докато шофьорът не й отвори вратата. Енергия. Мъдрост. И златно сърце. Засега продължаваме да празнуваме живота ти. Но когато си отидеш, ще бъдеш обезсмъртена от хората, които те познаваха и бяха докоснати от душата ти.

Обичам те безкрайно.

„Който се бори с чудовища, нека внимава сам да не се превърне в такова. Ако твърде дълго гледаш в бездната, тя ще погледне в теб.“

Фридрих Ницше, „Отвъд добро и зло“

„Профайлърът трябва да проникне в съзнанието на убиеца, за да проумее какво го движи. Когато проучваш болката и смъртта, ти нагазваш до коляно в кръв и след време това неизбежно започва да ти се отразява.“

Марк Сафарик, профайлър и старши специален агент от ФБР

„За да опознаеш художника, проучи изкуството му.“

Джон Дъглас, „Анатомията на мотива“

Пролог

Шест години по-рано

Куинс, Ню Йорк

— Диспечер, обажда се агент Вейл. Заех позиция на десет метра от входа на банката. Виждам трима добре въоръжени мъже, облечени в черни дрехи и с маски. Кога ще пристигне подкреплението? Съвсем сама съм. Край.

— Разбрано. Чакай.

„Чакай. Лесно ти е да го кажеш. Моят задник се ветрее пред банката, в която има група тежковъоръжени наемници, а ти ми казваш да чакам. Разбира се, просто ще си седя тук и ще чакам.“

Специален агент Карън Вейл от ФБР клечеше зад отворената врата на колата си, опряла четирийсеткалибровия си глок–23 на рамката на прозореца. Оръжието й не можеше да се сравнява с автоматите „МАК–10“ на бандитите, но какво можеше да направи? Понякога просто си прецакан.

Радиостанцията й изпращя.

— Агент Вейл, там ли сте? Край.

„Не, заминах на почивка. Оставете съобщение.“

— Все още съм тук. Вътре няма движение, поне доколкото мога да видя. Но гледката ми е частично закрита от голям надпис на прозореца. Банката предлага безплатно осребряване на чекове, между другото.

Вейл не беше участвала в престрелки, откакто напусна нюйоркската полиция преди пет години. Навремето се наслаждаваше на обажданията и на прилива на адреналин, докато фучеше из улиците на Манхатън в преследване на боклуците, които правеха всичко възможно да разнообразят монотонната й смяна. Но след раждането на сина й, Джонатан, тя реши, че животът на ченге е прекалено опасен. Успя да се уреди в Бюрото, чудесно постижение в кариерата й, като основното му предимство бе, че я държеше далеч от бойното поле.

До днес.

— Местният екип за бързо реагиране е на път — съобщи гласът по радиостанцията. — Ще пристигнат след около шест минути.

— Много поразии могат да се случат за шест минути.

„На глас ли казах това?“

— Повторете, агент Вейл?

— Казах, че ще се схвана от клечане за шест минути.

Последното, което й трябваше, бе да пуснат записа на разговора по радиостанцията пред колегите. Щяха да й се подиграват със седмици.

— Пети екип наближава. Булевард „Куинс“ и Четиридесет и осма улица.

Майк Хартман звучеше необичайно самоуверено по радиостанцията. Вейл се изненада, че той и новият му партньор са поели случая. Беше работила с Майк шест месеца и го намираше за свестен човек, но по отношение на изпълнение на задачите бе малко ограничен. Е, в момента тя с радост щеше да приеме ограничено изпълнение. Колкото повече огнева мощ имаха добрите, толкова по-вероятно бе лошите в банката да се стреснат и проблемът да се реши в полза на Бюрото. Тя щеше да се измъкне невредима, а лекетата щяха да бъдат украсени със сребърни гривни… затегнати малко повече от необходимото — достатъчно, за да ги накара да потръпнат, когато ги закопчае около китките им. Заслужаваха си го заради всички неприятности, които й бяха причинили.

Диспечерът отговори:

— Разбрано, Пети екип.

Групата на Майк се намираше на една пресечка разстояние и щеше да пристигне след секунди.

Приковала очи в прозорците на банката, Вейл чу как служебната кола на Майк Хартман закова вляво от нея, на десетина метра от предната врата. Но когато обърна глава към колата, чу звън на метал и се завъртя обратно към банката.

Трима въоръжени мъже в черни анцузи профучаха през предната врата, стиснали автомати. Оказа се права — бяха въоръжени с „МАК–10“. В следващата секунда, когато се скри светкавично зад колата, а по гърба й заваляха парчета стъкло, Вейл забеляза, че Майк Хартман лежи на земята и опипва асфалта с дясната си ръка, сякаш търсеше нещо. Лицето му бе разкривено от болка и тя осъзна, че не е загубил нищо, а по-скоро се е сдобил с няколко парчета олово в тялото си. И все пак той бе по̀ късметлия от партньора си, чиято глава висеше отпуснато на облегалката.

Бандитите бяха заели позиция зад пощенска кутии и редица метални кутии за вестници — чудесно прикритие и страхотен късмет за тях. Но все пак бяха убили ченге. Защо не се опитвах да избягат?

Просната на земята, Вейл забеляза сините джанти на друго возило, вляво от служебната кола на Майк. Местен патрул на нюйоркската полиция се бе отзовал на обаждането.

Но къде, по дяволите, беше екипът за бързо реагиране? О, да, на шест минути от тук. Какво правеше това? Още четири минути, преди да се появят? „Казах им, че много поразии могат да се случат за шест минути“, помисли си Вейл.

Около нея продължаваха да фучат куршуми. Тя се опита да се изправи — не особено разумен ход, но трябваше да направи нещо.

Надигна се и в същия миг два куршума се забиха в лявото й бедро. Кърваво петно обагри ластичния й бежов панталон. Но сега нямаше време за болка. Тя стисна крака си и усети двете дупки отзад, което означаваше, че куршумите са излезли. Ако не бяха засегнали артерия, нямаше да има сериозен проблем. Но болеше страхотно, мамка му.

Тя изпълзя наляво, за да види по-добре какво става пред банката. Двама от бандитите се проснаха на улицата, несъмнено уцелени от ченгетата, но последният кретен продължаваше престрелката. Държеше автомата си като шибан Рамбо — леко приведен назад, — а горещите гилзи падаха по земята, сякаш бяха ядосани, че ги хабят за нещо толкова банално като убийството.

И последното ченге падна. Бандитът спря да стреля. Неочакваната тишина бе зашеметяваща.

Вейл видя как маскираният се наведе, грабна огромен брезентов сак от ръката на мъртвия си другар, обърна се и побягна надолу по улицата.

Положението не беше добро. Майк и партньорът му бяха ранени, двете ченгета — мъртви, а мръсникът щеше да се измъкне с парите.

„Не и докато съм тук.“

Вейл се търколи наляво и се прицели. Изстрелът щеше да е откачен — изпод колите и към тротоара, — но пък какво можеше да загуби? Наоколо нямаше минувачи, благодарение на ожесточената престрелка. Натисна спусъка и пистолетът подскочи в ръката й. Бандитът се препъна и закуца — беше го уцелила. Тя се хвана за вратата на колата на Майк и се надигна. Бедрото я болеше ужасно, а мускулите й трепереха. Изстена измъчено, но успя да се изправи.

Опряна на страничното огледало, тя се прицели в куцащия стрелец и извика:

— Федерален агент! Стой на място!

Дали това въобще някога вършеше работа? Не. Обикновено не. Но този тип явно не беше много умен, защото се обърна към нея, стиснал автомата си, а това бе всичко, от което тя се нуждаеше.

Вейл натисна спусъка и бандитът се просна на улицата. Тя пусна огледалото и се строполи на земята в мига, когато чу воя на сирените.

Извъртя глава и улови измъчения поглед на Майк Хартман. Той успя да й се усмихне леко, преди да затвори очи.

На следващата сутрин, след като я изписаха от болницата, Вейл подаде молба за прехвърляне.