Нелсън Демил
На север (34)

32.

Влязохме в Ке Сан. Покрай идеално правите улици се издигаха стабилни сгради с червени керемидени покриви.

Стигнахме до обширен площад, на който строяха голям покрит пазар. Очевидно това беше показен град, място с известно име, и властите искаха да изглежда добре за пред туристите и журналистите. И наистина, на площада бяха паркирали пет туристически автобуса и край сергиите се мотаеха десетки западни туристи, които сигурно се мъчеха да разберат защо са ги довели в тоя затънтен край на страната.

Господин Лок спря на една бензиностанция и ние със Сюзан слязохме да се поразтъпчем.

— Имам нужда от студена бира — заявих аз.

Тя каза нещо на шофьора, който пълнеше резервоара, и двамата се запътихме през площада към най-близкото кафене.

— Базата не е била тук, нали? — попита Сюзан.

— Не. Подминахме я — онова високо плато. Фронтовата база Ке Сан носи името на града, който още тогава вече не съществуваше. По-късно ще се качим до нея.

По пътя до бирата ми имаше сергии и вярна на етикета, Сюзан трябваше да спре на повечето от тях. На много от павилионите продаваха двукилограмови пакети кафе местно производство, предлагаха се също ананаси и зеленчуци. Няколко сергии бяха специализирани във военните сувенири, предимно боклуци, например дрънкулки от шрапнели. Забелязах няколко 105-милиметрови снаряда с посадени в тях цветя, сложна метафора, ако изобщо има такава. Имаше вази от 50-калиброви гилзи, както и ниски тумбести гранати, продавани като чаши със запоени дръжки.

— Откъде идват всички тези неща? — попита Сюзан.

— От Съединените американски щати.

— Боже мой, адски са много.

— Обсадата продължи сто дни. Това сигурно е съвсем малка част от изразходваните артилерийски боеприпаси.

Тя се приближи до една сергия, на която продаваха части от оръжия — пластмасови приклади от М-16, лостчета и шплентове от ръчни гранати, картонени телескопични тръби от леки противотанкови ракети М-72 и така нататък. Освен това имаше пластмасови манерки, войнишки колани, сумки, ножници на щикове, токи и всевъзможни дреболии — археологически доказателства за някогашното присъствие на една армия, сега за продан като сувенири за оцелелите, които пожелаеха да отнесат със себе си късче от ада.

Сюзан ме разпитваше за тези експонати — какво са били и за какво са се използвали. Отговарях й, после казах:

— Студена бира.

— Един момент. Какво е това?

Погледнах предмета в ръцете й.

— Това случайно е брезентов калъф от сапьорска лопатка. Закопчаваш го на колана си и пъхаш лопатката вътре.

Тя го остави и продължи към следващата сергия, където семейство планинци продаваха занаятчийските си произведения.

— Знаеш ли от кое племе са, Пол? — прошепна ми Сюзан.

Носеха яркосини и червени дрехи със сложна бродерия и жените бяха вдигнали косите си на кокове, завързани с пъстри шалчета.

— Според мен са от Калифорния — отвърнах.

— Стига си се правил на шут. От кое племе са?

— Откъде да зная, по дяволите? Всичките са планинци. Питай ги.

Тя заговори една старица на виетнамски и двете се изненадаха, че другата знае езика. След като побъбриха, Сюзан ми каза:

— Трудно разбирам виетнамския й.

— Сигурно и тя твоя.

Цялото семейство се събра около нас. Жените пушеха лули, мъжете — цигари. Обсъдиха таойското шалче на Сюзан и й показаха своите по-пъстри шалове. По някое време започнаха да ме зяпат и се досетих, че Сюзан ги информира за войнишкото ми минало.

Един много дребен кривокрак старец се приближи до мен. Носеше оранжева туника с жълт пояс. Хвана ме за ръцете и ме погледна в очите. Дланите му бяха като кожа, лицето му също. Старчето изломоти нещо и Сюзан преведе:

— Казва, че е бил американски войник.

— Нима? Едва ли покрива минималното изискване за височина.

Планинецът продължи да говори и тя ми превеждаше:

— Сражавал се заедно с американци със… зелени барети… седем години бил при тях… добре му плащали… дали му хубава пушка и нож… убил… страшно много врагове… казва „Beaucoup, beaucoup“^[1], чуваш ли го?

— Beaucoup, beaucoup — повтори старецът и прокара показалец през гърлото си, което отлично разбрах, тъй като самият аз го бях правил.

— Питай го дали още си пази автомата — казах на Сюзан.

Тя го попита. Планинецът ме погледна и едва забележимо кимна.

Та стоя си аз там, гледам невероятно сбръчканото старческо лице с тесни цепки вместо очи, двамата се държим за ръце на градския площад на Ке Сан и нямаме почти нищо общо, освен връзките на войната, които никога не могат да се разкъсат.

— Пита дали познаваш капитан Боб, неговия командир — преведе Сюзан.

— Кажи му, че веднъж срещнах капитан Боб в Америка. Той е добре и често говори за смелостта на планинските си войници.

Тя преведе и старецът ми повярва. Той стисна ръцете ми, после отиде при сергията и се върна с бронзова планинска гривна, каквато не можеш да купиш, защото я дават само ако те харесат или си проявил смелост. Планинецът разтегли тънката гривна, постави я на лявата ми китка и я стегна. После отстъпи крачка назад и ми отдаде чест. Отвърнах му.

Наоколо вече се бяха събрали неколцина американци и виетнамци. Не изглеждаха много доволни от сцената.

— Кажи му, че му благодаря и че с капитан Боб ще се върнем да организираме нова планинска армия — казах на Сюзан.

Тя каза нещо на стареца, той се усмихна и се ръкувахме.

Сюзан непременно трябваше да има поне шест шарфа и шалове в различни цветове и за пръв път откакто бе пристигнала във Виетнам, не се пазари, а даде на старицата десетачка.

Искаше да направи и снимки, разбира се, затова попита планинците дали са съгласни и те й позволиха.

— Ще ти отсекат главата — казах й. Обаче Сюзан ги снима и те не й отсякоха главата. Всички позирахме за снимка с шалове на шията, после се сбогувахме и аз се запътих направо към кафенето.

— Те са от племето бру — каза Сюзан. — Дай да видя гривната.

Протегнах ръка като сомнамбул.

Тя разгледа простия накит.

— Има ли някаква символика?

— Просто приятелски дар — отвърнах аз. — Вкъщи имам още една.

— Наистина ли? Кой ти подари първата?

— Ами планинец естествено.

— Защо ти я подари? Мъж ли беше, или жена?

— Мъж. Не бива да закачаш жените им, иначе ще ти набучат хуя на кол.

— Чудесно. И защо ти дадоха гривната?

— Просто като приятелски дар. Раздаваха ги на всеки, когото харесат. За съжаление очакваха да ядеш с тях, а те ядат неща, по-ужасни и от войнишките порциони.

— Като например?

— Е, менюто им не е чак толкова отвратително, колкото виетнамското. Хранят се с месо — елени, глигани, птици, невестулки и други ужасни диви животни. Пекат го на жар. Обаче е малко трудно да преглътнеш чашата топла кръв.

— Ти пил ли си кръв?

— Вървеше добре с дивеча.

Стигнахме до кафето. Наближаваше един и заведението бе пълно с европейци и американци, сред които стопаджии. Някои може би бяха ветерани, ала повечето бяха от туристически групи, които едва ли имаха някаква връзка с това място — Ке Сан очевидно се включваше в туристическия маршрут и тия хора се бяха записали за екскурзията в хотелите си в Хюе. В рекламната брошура сигурно пишеше нещо такова:

„Ке Сан! Вижте мястото на прочутата кървава тримесечна обсада на фронтовата база на американската морска пехота! От удобен автобус с климатик преживейте ужасите на трийсет хиляди души, вкопчени в смъртна битка. Допълнителна екскурзия до планинско село. Обядът е включен в цената.“

Така или иначе, масите бяха заети, обаче забелязах маса за четирима, на която пиеха бира само един американец и един виетнамец. Отидох при тях и попитах:

— Нещо против да седнем тук?

— Не — отговори американецът, едър здравеняк на моята възраст. — Сядайте.

Двамата със Сюзан се настанихме.

— Казвам се Тед Бъкли — представи се здравенякът и протегна ръка.

Стиснах я.

— Пол Бренър. Това е Сюзан Уебър.

Той се ръкува със Сюзан.

— Приятно ми е да се запознаем. Това е господин… как се казвахте?

— Аз съм господин Трам — отвърна виетнамецът. Изглеждаше шейсетинагодишен. — За мен е удоволствие да се запознаем.

— Господин Трам е бил северновиетнамски офицер, капитан, нали така? — каза Тед Бъкли. — Участвал е в сраженията тук. Можете ли да повярвате?

Господин Трам се усмихна криво и кимна.

— И аз бях тук в Двайсет и шести полк на морската пехота от януари до юни шейсет и осма — прибави американецът и също се усмихна. — Така че с господин Трам сме били в Ке Сан по едно и също време, но от двете страни на барикадата.

Погледнах господин Трам и очите ни се срещнаха. Той се опитваше да определи дали и аз съм бил тук и дали изпитвам омраза, или като Тед Бъкли просто намирам това за страхотно съвпадение.

— Господин Трам предложи да е мой екскурзовод в базата — заяви Тед. — Вие там ли отивате, или вече се връщате?

— Отиваме — отвърнах аз.

Сервитьорката дойде и ние със Сюзан си поръчахме студена бира. Тед ме погледна.

— Морската пехота?

Отговорих му с обичайното:

— Не, по дяволите. Толкова тъп ли изглеждам?

Той се засмя.

— Сухопътните сили?

— Първа въздушнопреносима.

— А стига бе! Тук ли си бил?

— Да. — И в духа на добронамереното междуведомствено съперничество прибавих: — Да не си забравил, че пехотата дойде да ви спаси задниците?

— Глупости. Държахме виетнамците там, където ги искахме.

— Те ви обсаждаха цели три месеца, Тед.

— Точно там ги искахме.

Двамата се засмяхме. Беше забавно. Поне така ми се струва. Господин Трам и Сюзан пушеха и ни слушаха. Тед се обърна към господин Трам.

— И тоя приятел е бил тук. В Първа въздушнопреносима пехотна дивизия. Разбрахте ли?

Виетнамецът кимна и ми каза:

— Вие пристигнахте на първи април.

— Точно така.

— Добре го помня — каза той.

— И аз.

Донесоха бирите и всички вдигнахме бутилките си.

— За мира — каза Тед.

Чукнахме се и отпихме.

Погледнах Тед Бъкли. Както казах, той бе едър мъж, обаче от ония оскъдни, гадни месеци на обсадата беше понатрупал някое и друго кило. Лицето му бе обветрено и дланите му бяха груби, явно работеше физически труд на открито.

— Сам ли сте тук? — попита го Сюзан.

— С жена си съм. Тя остана в Хюе. Каза, че щяло повече да ми мине, ако дойда сам. Пътуваме с туристическа група — поясни Тед. — Дойдохме от Сайгон с микробус. Току-що срещнах господин Трам и той каза, че ще ми покаже лагера. Искате ли да дойдете с нас?

— Благодаря, ще дойдем — отвърнах аз.

Тед погледна Сюзан и попита:

— Как успя да ви домъкне тук?

Тя се усмихна.

— Сама пожелах.

— Никога не бъди доброволец. Нали така, Пол? В Хюе ли сте на хотел?

— Да — каза Сюзан.

— Вчера разгледахме Цитаделата — каза Тед. — Господи, по-голямата част още е разрушена. Сражавал ли си се тук, Пол?

— Не. Главно в Куанг Три.

— Ясно. ДЗ Шарън. Спомням си. Какъв беше в Първа въздушнопреносима?

— Обикновен кашик.

— И аз. Изкарах половин година в тоя лайнарник. — Той се обърна към Сюзан. — Извинявай. Не се сещам за по-точна дума.

— Вече съм свикнала — отвърна тя и попита господин Трам: — Колко време сте били тук?

— Четири месеца. Пристигнах през декември шейсет и седма и си заминах през април. — Виетнамецът ме погледна. — Когато господин Пол е пристигал, аз съм си заминавал.

Това му се стори смешно, и той се изкиска.

Тед го изгледа.

— Как беше от другата страна на барикадата?

Господин Трам разбра въпроса и за миг се замисли.

— Много зле. Американските бомбардировачи летяха денонощно, артилерията непрекъснато ни обстрелваше… беше много тежко за нас… за вас също, сигурен съм… обаче бомбардировачите бяха ужасни.

— Е, приятел, аз пък три месеца бях под обстрела на вашата артилерия — отвърна Тед.

— Да, войната е ужасна за всички. Известно време мълчахме, после Тед ми каза:

— Ей, можеш ли да повярваш? Можеш ли да повярваш, че си се върнал?

— Опитвам се.

— Изглеждаш прекалено млада, за да си спомняш нещо от войната — рече той на Сюзан.

— Така е. Но Пол е много любезен и споделя спомените си с мен.

Тед очевидно искаше да попита за връзката ни и за да не се тормози много, му казах:

— Със Сюзан се запознахме в Хюе и я поканих днес да дойде с мен.

— Добре, значи отскоро се познавате. Откъде си? — попита я Тед.

— От Ленъкс, Масачузетс.

— Сериозно? Аз съм от Чатам, Ню Йорк, точно оттатък щатската граница. Имам малка строителна фирма. — Той се усмихна. — Тук съм изкопал толкова много окопи и съм построил толкова много бункери, че когато се върнах у дома, исках да оградя къщата с пясъчни чували и да я заобиколя с окопи. Вместо това моят старец ми намери работа при един зидар.

Сюзан се усмихна.

— Откъде си, Пол? — попита Тед.

— Роден съм в Бостън, сега живея във Вирджиния.

— А вие откъде сте? — попита Сюзан виетнамеца.

Господин Трам се усмихна.

— Аз съм от едно крайбрежно градче, казва се Донг Хой. В биещия Северен Виетнам, обаче след обединението няма граница и преди шест години със семейството си се преселих в Ке Сан.

— Защо? — попита Тед.

— Това е икономически развиващ се район.

— Защо точно този район?

Виетнамецът се замисли за миг.

— Спомням си красивите зелени хълмове и долината, когато пристигнах тук преди сраженията… мнозина виетнамци напускат крайбрежието, където е пренаселено. Както казвате вие, тук е новата граница.

— Наистина е граница — потвърди Тед. — Чак до индианците.

— Екскурзовод ли сте? — попита Сюзан виетнамеца.

— Преподавам английски в гимназията. Сега е Тет, затова дойдох тук да видя дали не мога да услужа на туристите. Само за ветерани — прибави господин Трам.

Погледнах го. Стори ми се симпатичен и ако бе от министерството на държавната сигурност, сигурно работеше там само почасово. Във всеки случай аз го бях открил, а не обратното, така че нямаше нищо общо с мен. Може да се познаваше с господин Лок.

— А вие какво работите? — попита ме господин Трам.

— Пенсионер съм.

— Е, вие в Америка се пенсионирате млади.

— Той е по-стар, отколкото изглежда — отбеляза Сюзан.

Господин Трам и Тед се подсмихнаха. Тед ни погледна и реши, че спим заедно.

Побъбрихме си, поръчахме по още една бира и всички се изредихме през клозета.

Господин Трам не беше първият северновиетнамски войник, когото срещах тук, обаче бе първият, с когото пиех бира, и любопитството ми беше възбудено.

— Какво мислиш за всички тия американци, дето се завръщат тук? — попитах го.

— Мисля, че това е хубаво — без колебание отвърна той.

Не обичам да говоря за политика, но в този случай направих изключение.

— Смяташ ли, че онова, за което се сражавахте, си е струвало толкова много смърт и страдания?

Виетнамецът отново не се поколеба.

— Аз се сражавах за обединението на страната си.

— Добре. Страната е обединена. Защо Ханой се отнася толкова зле с Юга? Особено с ветераните от южновиетнамската армия.

Някой ме срита под масата и не беше нито господин Трам, нито Тед.

Господин Трам се замисли.

— След победата бяха допуснати много грешки. Властите го признават. Сега е време да мислим за бъдещето.

— Имаш ли приятели, които са служили в южновиетнамската армия?

— Не, нямам. За моето поколение е трудно да забрави. Когато се срещаме на улицата, в рейса или в кафето, ние си спомняме за страданията и смъртта, които сме си причинявали едни на други. Поглеждаме се с омраза и се извръщаме настрани. Ужасно е, но мисля, че новото поколение го е преодоляло.

Върнахме се към бирите си. Странно нещо, бившият капитан Трам беше готов да пие бира с двама американци, които се бяха опитвали да го убият недалеч от тук, обаче не щеше да каже здрасти на бивш южновиетнамски войник. Тази вражда между Севера и, Юга, между победителите и победените продължаваше и бе нещо адски сложно, не толкова свързано с войната, струва ми се, колкото със случилото се след нея. Войната е проста, сложен е мирът.

— Рейсът тръгва след половин час — каза Тед. — Сигурно няма да имате нищо против да дойдете с нас.

— Имаме кола с шофьор — отвърнах аз. — Можете вие да дойдете с нас.

— О, така ли? Добре. — Той погледна екскурзовода си. — Става ли?

— Разбира се.

Тед настоя да плати бирата и излязохме от оживеното кафене.

Заварихме господин Лок там, където го бяхме оставили, и той каза нещо на Сюзан. Тя му отговори на виетнамски. Това порази Тед.

— Ей, ти да не знаеш туземски? Искам да кажа, виетнамски?

— Малко.

— Господи, кой учи виетнамски, по дяволите?

Тримата със Сюзан и господин Трам се натикахме на задната седалка на тойотата, здравенякът Тед седна отпред и потеглихме. Поехме на изток по шосе 9 и господин Трам започна обясненията си.

— Ако погледнете надясно, ще видите останките от старата крепост на френския Чуждестранен легион.

Всички погледнахме. Сюзан и Тед направиха снимки. Господин Трам продължи:

— Народната армия превзе крепостта преди пристигането на… — Той ме погледна и се подсмихна. — Преди пристигането на господин Пол със стотици хеликоптери.

Това наистина беше малко странно. Искам да кажа, седях си аз гъз до гъз с тоя жълт, когото щях да очистя на мига, ако го бях видял навремето. Или пък той щеше да ме убие. Сега ми бе екскурзовод и ми обясняваше кога съм извършил тук въздушен десант.

— Пътят отдясно е част от Пътеката на Хо Ши Мин и води на юг до А Луой в долината А Шау, място на много ужасни сражения. Един километър на юг по тази пътека се намира мостът Дакронг, който е подарък на виетнамския народ от нашите кубински социалистически братя. Ако желаете, после можем да видим моста.

Сюзан каза нещо на господин Трам на виетнамски и той кимна. Тед я чу и пак се обърна.

— Какво става?

— Току-що идваме от долината А Шау — поясни тя. — Пол е бил там.

— А, ясно. Помня, че от тук ви прехвърлиха в А Шау. Как беше?

— Гадно — отвърнах аз.

— Не може да е било по-кофти от Ке Сан, приятел.

Има различни кръгове на ада, даже във войната, и всеки войник е убеден, че е в най-страшния кръг. Безсмислено е да се мъчиш да го убедиш в противното. Твоят ад си е твой ад, неговият си е негов.

— Имах брат, който беше в долината А Шау — рече господин Трам.

Никой не попита какво прави сега брат му.

Виетнамецът се върна към разказа си.

— Както виждате, земята от двете страни на пътя се обработва. Тук произвеждаме главно кафе, зеленчуци и ананаси. През войната долината беше необитаема, освен някои планинци, които бяха съюзници на американците. Завърнали са се съвсем малко от първоначалните обитатели и новите заселници са главно от крайбрежието. Те назовават селата си по имената на родните си места и когато им идват гости от крайбрежието, просто трябва да попитат за еди-кое си село и местните ще ги упътят.

— Същото е в Щатите — каза му Тед. — Ню Йорк. Ню Джърси. Ню Лъндън. Ню еди-какво си. Същата работа.

— Нима? Много интересно — рече господин Трам, който още не беше получил възнаграждението си. — Виждате ли многобройните езерца в района? Това не са езерца, а бомбени кратери. Преди бяха хиляди, но повечето са заринати. Останалите се използват за отглеждане на патици или за поене на животните.

Спомнях си гледката от хеликоптер. Само мъртва кафява растителност, сива пепел, километър след километър северновиетнамски окопи, кратер след кратер, като лунен пейзаж.

Представих си как капитан Трам и неговите другари вечер седят в бункерите или окопите си, пушат, приказват и се надяват на спокойна нощ. В това време на близо десет километра над тях, прекалено високо, за да ги видят и чуят, ято грамадни бомбардировачи Б-52 едновременно освобождават товара си от петстотинкилограмови бомби. Бомбите не свистят — само хората на земята надават писъци, когато без предупреждение отгоре им се посипят пръст и шрапнели.

Тези бомбардировки превръщаха земята в оживял ад, като че ли преизподнята излизаше на повърхността, за да погълне света. И нямаше достатъчно здрав бункер или достатъчно дълбок тунел, които да издържат, защото бомбите първо потъваха в почвата и чак тогава избухваха. И ако не те улучеше самата бомба, от сътресението мозъкът ти ставаше на желе, вътрешните ти органи се разкъсваха, тъпанчетата ти се спукваха и човек политаше във въздуха заедно с парчетата пръст. А понякога оставаше жив заровен в тунела, окопа или бункера си.

Бяхме откривали стотици северновиетнамци, легнали по гръб и вперили поглед в небето със стичаща се от ушите, носа и устата кръв или скитащи се наоколо като зомбита. Не си струваше да ги взимаме в плен, не можеше да им се помогне и не знаехме дали трябва да ги застрелваме, или е излишно да си губим времето.

Погледнах господин Трам и разбрах, че е виждал същото, само че от своя гледна точка, и се зачудих дали е мислил за това, или постоянно е в главата му.

След около два километра по шосето стигнахме до табела с надпис на английски „Фронтова база Ке Сан“ и господин Лок зави наляво.

Продължихме по черен път, който се изкачваше по платото. Разминахме се с туристически автобус, нагоре вървеше редица от стопаджии. След няколко минути спряхме на паркинг, на който имаше шест рейса, няколко частни автомобила и мотопеди. Слязохме.

Платото, на което някога се бе намирала базата, представляваше просто обрасло с трева голо пространство. Мъгливите зелени хълмове се извисяваха наоколо и аз си представях северновиетнамската артилерия, ракети и миномети, обстрелващи този открит район. Кой военен гений беше избрал това място? Сигурно същият идиот, който бе разположил базата в А Луой и тъй като двете бази бяха били френски крепости, си помислих за географското сходство с Диен Биен Фу.

— Учеха ни да се укрепваме нависоко — казах на Тед. — Мисля, че са забравили урок номер едно.

Той се съгласи.

— Господи, тук бяхме лесна мишена. — Здравенякът се огледа. — Скапаните жълтури стреляха, после бързо скриваха оръдията си в пещерите. Ние отвръщахме на огъня, а самолетите обсипваха хълмовете с мощни експлозиви и напалм. Тази игра продължи сто дни и лагерът беше истински ад, приятел. Отиваш да пуснеш една вода и ти гръмват патката. Живеехме като животни в окопите и бункерите, навсякъде имаше плъхове и кълна се в Господ, всеки ден валеше и скапаната червена кал беше толкова гъста, че ти събуваше кубинките. Един от нашите затъна до колене в калта и трябваше да го теглят с джип, който обаче затъна до предното стъкло и се наложи да го вадят с камион, който затъна до покрива, затова повикаха хеликоптер с кабели и той също затъна, та се не видя. И знаеш ли как измъкнахме всички?

Усмихнах се.

— Не, как?

— Сержантът от столовата извика: „Хайде на горещата манджа!“.

И двамата се засмяхме. Морските пехотинци наистина са големи лаладжии.

Господин Трам и госпожа Сюзан любезно се усмихнаха. Господин Лок, който привидно не знаеше английски, а и без това нямаше чувство за хумор, стоеше с каменна физиономия.

— Намираме се във фронтовата база — каза господин Трам. — Както виждате, тук не е останало нищо, освен очертанията на пистата ей там, където не расте нищо.

Всички погледнахме към пистата в далечината. Сюзан и Тед направиха няколко снимки на пустия пейзаж и на нас.

— Бях тук през юни — каза Тед, — когато булдозерите сринаха цялата база. Не оставихме нищичко на жълтурите.

Господин Трам, който беше жълтур, се съгласи с него.

— Когато през юни изоставиха базата, американците не искаха да оставят нищо, за да не го използват в пропагандни филми, и затова сега тук е съвсем голо. Но виждате дупките в земята, където събирачите на стар метал са изровили всичко заровено. Изкопаха дори камиони, унищожени от артилерията и заровени с пръст. Говори се, че щели да възстановят някои части от базата — прибави той, — защото иначе няма нищо за разглеждане.

— Ей, намерих ти работа — казах на Тед.

Той се засмя.

— Да бе. За нищо на света няма да наредя нито един пясъчен чувал на тоя гаден хълм.

Господин Трам се усмихна.

— Много американски морски пехотинци осигуряват информация за базата на местните власти и вече имаме нейни карти и скици.

— Беше си дупка — отвърна Тед. — Червена кал и чували с пясък. Когато бях тук, нямаше трева.

Господин Трам продължи разясненията си за възстановяването на ада за туристите. Озърнах се и забелязах, че наоколо се мотаят петдесетина души в напразен опит да установят за какво е целият тоя шум.

Поразходихме се, а господин Лок остана при колата. Господин Трам посочи на запад.

— Онези хълмове са в Лаос, на двайсет и пет километра от тук. Близо до границата е лагерът на американските спецчасти Ланг Вей, който в началото на обсадата превзе моят полк. — Той замълча за миг. — Те бяха много смели мъже, но бяха твърде малко.

— Техните планински бойци също бяха много смели — отбелязах аз.

Виетнамецът не отговори.

Продължихме през платото и видях двама американци на средна възраст, които бяха видимо развълнувани. Съпругите им стояха малко настрани и гледаха в друга посока.

Тед също ги забеляза и известно време ги позяпа, после се приближи към тях и ги заговори. Здравенякът не приличаше на сантиментален ревльо, обаче след малко тримата се прегръщаха.

След няколко минути се върна, прокашля се и каза:

— Артилеристи са. Били са ранени, когато през януари избухнаха погребите, и са ги евакуирали. Изпуснали са най-голямата веселба.

Никой не каза нищо, макар че господин Трам сигурно си спомняше улучването на главните погреби от северновиетнамски артилерийски снаряд. Мои познати, които бяха патрулирали сред хълмовете край Куанг Три, разказваха, че видели и чули експлозията от трийсет километра. Това сигурно страшно бе повдигнало духа на северновиетнамците и бе прието за лоша поличба от обсадените морски пехотинци.

Продължихме обиколката си.

Тед спря до ръба на платото.

— Бункерът ми беше от тая страна, южната, и от него се виждаше шосе номер девет.

— Наистина ли? — попита господин Трам. — Моят полк също беше от юг, от отсрещната страна на магистралата, така че сигурно сме разменили някой и друг куршум.

— Убеден съм в това, приятел — каза Тед. — Ти къде беше, Пол?

Погледнах към хълмовете в далечината.

— Също откъм южната страна. Направихме въздушен десант сред ей ония хълмове. Казаха ни, че ще излезем в тила на врага, в тила на господин Трам, обаче там, където ни стовариха, имаше адски много северновиетнамци.

Господин Трам замислено кимна.

— Да, съвсем ясно си спомням следобеда, когато се появиха хеликоптерите. Бомбардираха ни дни наред, преди да започне десантът, хвърляха много напалм и когато дойдоха вертолетите с войниците, бяхме здравата уплашени.

— Ти ли си бил уплашен? Аз си умирах от шубе. Биет?

Господин Трам кимна и продължи да кима. Виждах, че е някъде далеч и мисли за деня, в който бяха се появили хеликоптерите.

— Спомням си, когато дойде пехотата, и ние си казахме: „Мама му стара, сега ще подплашат жълтурите и ще ни развалят веселбата“ — рече Тед.

Изглежда, имаше две различни версии на сражението: Първа въздушнопреносима го виждаше като спасяване на обсадени морски пехотинци, а морските пехотинци го виждаха като разваляне на веселбата.

— С удоволствие щях да си остана у дома — казах на Тед.

Той се засмя. Господин Трам се върна от унеса си и попита здравеняка:

— Имахте ли плъхове?

— Дали сме имали плъхове ли? Божичко, плъховете бяха толкова грамадни, че ги мислехме за сърни. И бяха адски гладни. Трябваше да спиш с кубинки, иначе направо ти отхапваха пръстите. Без майтап. Много подли и дръзки гадинки. Имахме специални сачмени патрони и веднъж дневно ходехме на лов за плъхове. Един път два плъха задигнаха кутия с порциони и си я вмъкнаха в дупката, после единият се връща и се опитва да размени пакет цигари за отварачка за консерви. — Той се засмя. — Ей на това му се вика смелост.

Сюзан се подсмихна. Господин Трам явно продължаваше да мисли за плъховете.

— Нашите окопи гъмжаха от плъхове — каза той. — Ядяха… — Виетнамецът погледна към Сюзан и не довърши изречението, обаче аз знаех, че не са яли порционите им.

— Тези плъхове пренасяха болести… нали знаете… на френски е les puces — рече господин Трам.

— Бълхи — помогна му Сюзан.

— Да, и тези бълхи пренасяха чума… черната чума, от която кожата почернява… бубонна чума… много войници умряха.

Стояхме под сивото, мрачно небе, от хълмовете духаше вятър, и тримата потънахме в собствените си мисли. Можехме да останем така цяла седмица в игра на „А имахте ли?…“, ала имаше ли смисъл?

— Да, сега си спомням — накрая прекъсна мълчанието Тед. — Един ден пристигна товарен самолет с онова нещо… гама не знам какво си.

— Гама-глобулин — подсказах му аз.

— Да. Спомняш ли си? Забучваха ти конска игла в гъза и ти впръскваха оная гадост. Съхраняваха я в лед и кълна се, че беше гъста като маджун. Цяла седмица имах буца в задника и питахме бацилите за какво е, а те викат: „За дребна шарка“. Обаче после научихме, че е заради чумата. Господи Боже, като че ли обстрелът не ни беше достатъчен.

— Някой разболя ли се? — попита Сюзан.

— Да не си мислиш, че са щели да ни кажат? — отвърна Тед. — Отиваш в лазарета с треска и понякога те връщат наряд с пеницилин, а пък се случваше и да те изпратят в чувал със следващия самолет. Никой не споменаваше думата „чума“.

Кимнах. Спомнях си страха от бубонна чума, свидетелства за която бяхме виждали сред убитите и ранени северновиетнамци. Преди въздушния десант ни бяха направили гама-глобулин и нашите медици общо взето бяха откровени. Предупредиха ни да се пазим от бълхи от плъхове и разбира се, от пряко ухапване от плъх. И докато сме на тая тема, откажете цигарите и се опитайте да не ви улучи куршум. Мерси, докторе.

Първа въздушнопреносима беше нарекла тази операция „Пегас“ по името на митологичния летящ кон, но навярно щеше да е по-подходящо да носи имената на четиримата конници от Апокалипсиса — Война, Глад, Болест и Смърт.

— Тази ужасна обсада продължи през целия януари, февруари и март — продължи разказа си господин Трам. — В лагера имаше двайсет, двайсет и пет хиляди войници, а американските морски пехотинци бяха… колко, господин Тед?

— Пет-шест хиляди.

— Да. А когато си тръгвахме, ни казаха, че сме изгубили десет хиляди наши другари, болни, ранени и мъртви… с нас имаше още хиляди болни и ранени… и после мнозина от тях умряха. Аз оставих там много приятели, братовчеди и един чичо, който беше полковник. И зная, че са загинали и много американци, затова когато си тръгвах, си казах: „Какъв беше смисълът?“.

— И аз все се чудя — отвърна Тед.

Господин Трам известно време мълчаливо вървеше, после спря и посочи.

— Виждате ли онази траншея ей там? Това е една от малкото оцелели. Започнахме да копаем траншеи към лагера — точно като баща ми и чичовците ми при Диен Биен Фу. Копаехме всяка нощ и траншеите все повече се приближаваха към вашата бодлива тел. И когато стигнехме съвсем близо, някоя нощ щяхме да излезем от тях и да атакуваме в точката на най-слаба отбрана, щяхме да проникнем в лагера ви… но не успяхме… и мнозина загинаха там, където беше бодливата тел.

Тед поде разказа от там.

— Когато ни се стореше, че сме зърнали движение навън или виждахме сигнални ракети от нашите предупредителни капани, минометите ни изстрелваха осветяващи парашутни ракети над района и ставаше светло като ден… — Той погледна надолу към мястото, където някога бе минавала оградата. — Виждахме ги да се приближават към нас, стотици, движеха се адски безшумно, без да стрелят, просто се приближаваха към бодливата тел и изобщо не се прикриваха, просто тичаха към нас, ние откривахме огън и те започваха, да падат като кегли. Божичко, веднъж един от тях наду сигнална тръба, всички се втурнаха напред и закрещяха, а на мен гъзът ми се стяга и треперя толкова силно, че не мога да се прицеля, и те започнаха да хвърлят гранати по външната ограда, тя се разкъса и те се насочиха към вътрешната, мините падат навсякъде около моя бункер и ме е страх да си приближа лицето до амбразурата заради шрапнелите и трасаците, та затова държа автомата за ръкохватката.

И съм приклекнал под амбразурата, без да виждам нищичко, обаче изпразвам пълнител след пълнител… и после един горещ шрапнел ме улучва в ръката, хвърлям автомата и виждам, че е повреден, и не знам какво си мисля, и изтичвам от бункера и започвам да мятам гранати към оградата. Пет фрагментационни и две с бял фосфор, и всичко гори, включително войници, и тия дребосъ… тия хора продължават да идват, мама му стара, пробиват втората бодлива тел и между мен и тях няма нищо друго, освен последната ограда, защото картечниците ни са съборени и аз се озъртам за автомат… после изневиделица тръбата пак прозвучава и тях вече ги няма.

Тед впери очи надолу по склона на платото и едва доловимо промълви:

— И тях вече ги няма… само няколко десетки се бяха оплели в телта или стенеха на земята. И ние отидохме там, и… хм… — Той погледна господин Трам, който се извърна настрани.

Обиколихме големия лагер. От него не бе останало абсолютно нищо, освен призрачните очертания на дългата писта, на която като че ли не растеше нищо, както беше казал господин Трам.

— Ако не възразявате, ще ми разкажете ли за вашите преживявания тук? — помоли ме виетнамецът.

Продължихме пътя си и след като помислих малко, отвърнах:

— Ами, след въздушния десант влязохме в контакт с врага… със северновиетнамската армия, обаче беше очевидно, че те отстъпват в Лаос. През следващата седмица водехме леки сражения. Всъщност не си спомням колко време останахме. Видяхме стотици убити войници, много ранени, много гробове… и плъховете… носеше се ужасна воня на смърт, и земята беше опустошена… и никога не бях виждал такова нещо… последствия от огромно клане, и в известен смисъл това беше по-ужасно от самата битка. Все си казвах: „Вървя през Долината на смъртта и Бог е изоставил това място“.

Върнахме се на градския площад на Ке Сан. Дадох десетачка на господин Трам и му казах:

— Благодаря. Зная, че ви е трудно отново да преживявате случилото се.

Той се поклони.

— Мога да го правя само за американци, които са били тук. За другите е безсмислено.

— Е, аз не съм била тук, но вие тримата ме накарахте да се почувствам така, все едно съм участвала в сраженията — рече Сюзан.

— Смяташ ли, че е трябвало да дойде и жена ми? — попита я Тед.

— Да. Утре ела заедно с нея.

Тед прехапа устни и кимна.

— Тя искаше да дойде… обаче аз исках да съм сам.

— Разбирам — отвърна Сюзан.

После каза нещо на виетнамски на господин Трам. Той се поклони и й отговори, всички се ръкувахме и Тед се запъти към автобуса си, а виетнамецът вероятно към дома си.

Върнахме се в тойотата и аз наредих на господин Лок:

— Куанг Три.

Той излезе на шосе 9 и поехме на изток към крайбрежието, към мястото, където бях прекарал по-голямата част от мандата си, когато не ме пращаха на въздушен десант в поредния кошмар.

— Беше невероятно — каза Сюзан. — Какво преживяване!

Не отговорих.

— Как се чувстваш?

— Добре.

— Пол… защо смяташ, че си останал жив тук?

— И аз се чудя.

— Искам да кажа, половината от другарите на господин Трам са загинали, а той се е спасил. Тед Бъкли е оцелял, ти също. Мислиш, ли, че е съдба? Или е заради способностите ви? А може би късмет? Защо?

— Наистина не зная. Ако можеха да говорят, мъртвите щяха да ти кажат защо са умрели, обаче живите не знаят отговора.

Тя ме хвана за ръка и мълчаливо прекосихме мирната долина в Ке Сан, което означава „Зелената долина“ и което трябва да се е струвало жестока шега на двайсетте хиляди северновиетнамци, дошли тук, за да видят как долината почервенява от кръвта им, покрива се с бомбени кратери, посивява от пепел и почернява от разлагащи се трупове.

А южновиетнамците, които се бяха сражавали за своята родина, сигурно се бяха питали дали молбата за помощ към американците е благодат или проклятие, защото никой не може да изравнява земята като нас и опустошенията трябва да са били абсолютно непонятни на нашите съюзници.

А обкръжените и обсадени във фронтовия лагер Ке Сан шест хиляди американски морски пехотинци, толкова далеч от дома сигурно се бяха чудили как са се озовали в епицентъра на оживелия ад.

И Ке Сан, Зелената долина, се бе превърнала във военна легенда за морските пехотинци наред със Залите на Монтесума, бреговете на Триполи, Окинава, Иво Джима и всички други напоени с кръв бойни полета по света.

А жертвите на Първа въздушнопреносима пехотна дивизия бяхме милостиво малко, победата беше наша, прибавихме поредната бойна лента на полковите си знамена, получихме похвала от президента и ни пратиха в долината А Шау, поредното мрачно и мъгливо място, където ни очакваше съдбата.

Погледнах долината и видях, че пак е зелена — животът се бе възродил, върху костите растяха кафе и зеленчуци и човешката раса напредваше към нещо по-добро.

И все пак знаех, че горе на платото тримата с Тед и господин Трам сме чували шепота на призраците във вятъра и далечния зов на онази тръба, която беше разцепила тихата нощ и бе събудила звяра в сърцето на всеки мъж.