Стивън Ледър
Двоен изстрел (1)

Тя беше най-богатото момиченце на света. С богатство отвъд най-алчните мечти, почти извън всякакви представи. Докато играеше на пясъка и се смееше и бягаше от вълните, облеченият в бяло сервитьор бавно бършеше една кристална чаша и се опитваше да си представи какво ли е да имаш толкова много пари. Само лихвата върху лихвата беше повече, отколкото той би изкарал за цял живот. За хиляда живота — може би. Лъскаше кристалната чаша прилежно и когато я вдигна към средиземноморското слънце, тя заискри като диамант. Носеше бели памучни ръкавици, за да не оставят пръстите му следи по безупречната повърхност. Постави я върху поднос от масивно сребро и посегна за друга чаша.

Момиченцето коленичи до водата и вдигна нещо, може би рак или пък красива мида, и изтича по плажа към своите попечители, които седяха заедно под огромен чадър. Мъжът беше дядо й, също богат, но съвсем не колкото нея. Жената беше баба й, суха като люспа и увита в черен шал въпреки жегата. Момиченцето им показа намереното и те се усмихнаха мило. Че го обичаха и имаха най-нежни чувства към него, беше несъмнено. Дори от поста си на тридесетина метра от чадъра сервитьорът го виждаше в очите им. Старецът разроши мокрите коси на детето, чийто смях звънна като стъклена камбанка. Старата жена се усмихна с беззъбата си уста и каза нещо на гръцки.

— Не, бабо — заплаши я момиченцето. — На английски. Днес трябва да говорим английски.

Сервитьорът вдигна втората чаша и я разгледа. Момиченцето учеше английски, испански и руски, освен собствения си език. Беше само осемгодишна, но вече я възпитаваха за живота, който я очакваше. Живот с богатство и власт, живот, какъвто малко други хора по света биха повярвали, че съществува. Какво ли би било да имаш толкова много, чудеше се сервитьорът. И все пак, мислеше той, детето е за съжаление, защото огромното богатство бе дошло на много висока цена. Момиченцето беше сираче — бащата и майката бяха загинали при една катастрофа със скоростна моторница предишната година. Сега, докато се смееше и играеше, имаше за компания единствено старите си попечители и мъжете с черни очила.

Телохранителите бяха трима, едри мъже с широки рамене и яки мускули. Застанали близо до чадъра, те постоянно въртяха глави, въпреки че дори и на километър от тях нямаше непознати. Плажът беше частен, на частен остров, един от дузината домове по света, притежавани от нейния доверителен фонд, но телохранителите не си позволяваха никакво разконцентриране. Носеха шорти и ярко оцветени ризи, а по носовете си имаха бели петна от плажен крем, но никой не би ги сбъркал с почиващи. От време на време морският бриз надигаше свободно увисналите им ризи и разкриваше револвери или полуавтоматични пистолети в кобур. Освен тримата телохранители на плажа в къщата имаше други двама, а още десет спяха или си почиваха в бунгалата до плувния басейн. Момиченцето се намираше под охрана всяка минута всеки ден; дори и докато спеше, двама мъже стояха пред вратата на спалнята, а други двама — под прозореца. Беше най-богатото момиченце на света и най-добре пазеното.

Сервитьорът хлъзна чашата върху подноса и я покри с ослепително бяла салфетка, за да не напраши вятърът кристала с пясък. Той се потеше и се пребори с желанието си да обърше чело с ръкава на сакото си. Наблюдаваше стареца внимателно. Наближаваше обед и той скоро щеше да поиска своята първа чаша узо за деня.

Момиченцето се върна тичешком при морето, като подскачаше по горещия пясък, докато стигна до по-хладния пясък край водата. Клекна и разтвори пръсти с вдигнати нагоре длани, за да пусне ракообразното, което с такава гордост беше показало на възрастната двойка. Малкият рак тръгна бързо настрани, за да търси убежище в мокрия пясък. За няколко секунди се зарови в безопасност и момиченцето му махна за сбогом.

Далеч в морето някаква мощна моторница разбиваше вълните. Един от телохранителите вдигна бинокъл до очите си и я гледа няколко минути. Каза нещо на другите на иврит. Те бяха израелци, както и всички, които пазеха момичето. Сервитьорът знаеше, че това няма нищо общо с религията, а просто обучените в Израел телохранители са най-добрите в света. Ако трябва, биха загинали, за да защитят поверените им хора.

Старецът погледна към сервитьора и кимна. Сервитьорът извади кофичката с лед и бутилката узо от газовия хладилник и ги постави върху подноса. Хвана го с двете си ръце в ръкавици и тръгна предпазливо по парещия пясък, като го усещаше дори през кожените подметки на обувките си. В момента, в който излезе от сянката на огромния чадър над бара, усети слънцето в косите си и по врата му потече струйка пот. Тримата телохранители стояха на петнадесетина метра зад момиченцето и гледаха над главата му към моторницата, която правеше дъга през вълните и се отдалечаваше от плажа. Чуха се още думи на иврит, съпроводени с вдигане на рамене.

Кубчетата лед тракаха леко в кофичката, а сервитьорът още по-внимателно започна да избира къде да стъпи. Старецът беше навел глава към жената и слушаше внимателно. Сервитьорът си помисли, че тя сигурно го предупреждава да не пие прекалено много, и мислено се усмихна. Телохранителите стояха отстрани и все още гледаха към морето. Той вдигна дясната си ръка от подноса и пусна капака на кофичката за лед на пясъка, преди да бръкне за автоматичния пистолет със заглушител. Металът беше студен от леда и усещането през ръкавицата беше приятно, когато сервитьорът го насочи между лопатките на най-близко стоящия телохранител и стреля два пъти. Мъжът падна на пясъка, а сервитьорът изстреля още два куршума в гърба на телохранителя в средата. Пистолетът издаде шум не по-силен от детска кашлица и третият телохранител едва започваше да се обръща, когато сервитьорът вкара два куршума с живак в неговия гръб. С крайчеца на окото си сервитьорът видя как двамата възрастни опитват да станат, но знаеше, че не могат да направят нищо. Твърде стари бяха, твърде слаби и не можеха нищо, освен да гледат.

Сервитьорът прекрачи краката на единия от мъртвите мъже, пистолетът сега беше топъл на пипане. Детето клечеше в пясъка и търсеше рака. Вдигна поглед към него и се усмихна, защото на острова имаше само приятели — приятели и пазители. Намръщи се, като видя пистолета в ръката му. Сервитьорът се усмихна и я попита тихо:

— Страх ли те е?

Тя го погледна и се усмихна с надежда:

— Не — отговори, — не ме е страх.

Сервитьорът кимна и я простреля в главата, а след това в гърдите. Зад себе си чу печален вопъл, по-скоро вой, отколкото писък. Не можеше да разбере дали това е старецът или жената. Моторницата в далечината се насочи към брега, двата й двигателя ревяха. Сервитьорът затича към нея, а кръвта на най-богатото момиченце на света започна да попива в пясъка.

Майк Крамър избърса замъгленото стъкло на таксито и се загледа навън. Дъждът беше спрял, въпреки че чистачките на колата продължаваха да свистят напред-назад.

— Можете да ме оставите тук — каза на шофьора, мрачен и едър като канара мъж, който не беше казал и дума през целия път от терминала на ферибота.

— Както искаш — отговори той и натисна спирачката.

Крамър не помнеше да е казал нещо, с което да обиди човека. Може би наскоро е научил лоша новина. Крамър натика банкнота от двадесет лири в ръката на мъжа и му каза да задържи рестото, като си достави малко удоволствие от факта, че за първи път на лицето на шофьора се появи усмивка.

— Сигурен ли сте? — запита той, сякаш големият бакшиш беше предизвикал промяна в него. — Мястото, за което сте тръгнали, е нагоре по хълма, няма да ми е проблем.

— Искам да се разходя — отговори Крамър, като отвори вратата и метна сака на рамото си. Тръгна бавно нагоре по хълма, а вятърът го блъскаше в гърба. И сам не знаеше защо ходи, след като можеше да се вози до вратата. Имаше някаква символика в това, но той не би могъл да го обясни на никого. Искаше му се да пристигне на двата си крака, да ходи като мъж, а не да го возят дотук като инвалид, но и това беше прекалено опростенческо. Пъхна ръка в джоба на якето си и усети двата месингови ключа. Един за предната врата, беше казал адвокатът, и един за кухнята. Вратата на кухнята беше затворена с резе отвътре и затова трябваше да влезе отпред.

Пусна чантата на тротоара и се извърна, за да погледа отвъд пристанището. Вляво се поклащаха рибарските лодки на Хаут, здрави работни лодки, сгушени заедно, сякаш за да се пазят от щипещия студен вятър, но способни да преодолеят и най-лошото, което Ирландско море можеше да им изпрати. Вдясно яхтите за разходка от яхтклуба с пеещи на вятъра стоманени въжета и с девствено бели тела, които се поклащаха леко върху вълните, завързани в правилни редове край дървените понтони, изглеждаха като войници на парад. Сградата на яхтклуба беше кремавожълта на цвят и съвременните й очертания контрастираха с обруленото от вятъра рибарско селце. Зад клуба имаше паркинг, но само с два автомобила, като единия беше товарен камион. Моряци за хубаво време, помисли си Крамър, а днес времето не беше хубаво. Метна сака на рамо и изсумтя. Високо над главата му чайките се спускаха с виражи и крещяха за внимание. Крамър наведе глава назад и се загледа в тях. Напомняха му лешояди, събиращи се над умиращо животно. Това го накара да се усмихне вътрешно.

Къщата се намираше близо до върха на хълма и на тридесетина или повече метра от най-близкия съсед. Представляваше тумбеста гранитна кутийка с малки прозорци и стръмен покрив, построен да издържа на вилнеещите морски бури от североизток. Това беше здрав дом, надживял хората, които са го построили, и който щеше да види още много поколения. Пердетата бяха спуснати, а прозорците — мръсни. Къщата бе стояла необитавана над шест месеца по думите на адвоката. Пазарът на недвижимо имущество се намираше в спад и за повечето хора къщата беше твърде малка. Затова можа да я купи така евтино. Крамър знаеше, че има и друга причина. Малко хора искаха да се нанесат в къща, където е умрял човек. Но той не се притесняваше от това.

Пусна сака на каменното стъпало и вкара ключа в ръждясалата брава. Ключът изскърца и за момент Крамър помисли, че няма да се завърти, но в същия момент бравата щракна и той бутна дъбовата врата. Прекрачи прага, като влачеше сака след себе си. Вратата водеше в хола, с голяма тухлена камина вляво и тясно стълбище вдясно. До камината имаше доста продънен фотьойл. Крамър забеляза, че кожата по облегалките за лактите беше издраскана и че на облегалката има мазна кръпка, където предишният обитател беше седял с часове, загледан в пламъците. Той затвори вратата след себе си. Въздухът беше спарен и влажен и затова той отвори единствения прозорец, за да пропусне студения солен морски бриз. Дрипавите пердета, отдавна избелели и тук-там протрити, плющяха на вятъра като птици в капан. По скарата имаше пепел, а на пода до фотьойла се виждаше глинен пепелник с една–единствена цигара, загасена и пречупена на две. До него беше оставена нащърбена и напукана чаша с петна от чай. Крамър се почувства като детектив на мястото на престъплението, макар че нямаше съмнение какво беше причинило смъртта на стареца, живял в тази къща — масиран инфаркт по време на сън, предизвикан от твърде много уиски, пържени храни и недостатъчно движение, както и от факта, че той беше надхвърлил определените му седемдесет години с десетилетие или повече.

Една врата от талашит водеше в кухничка със стар хладилник, покрита с кора от мръсотия печка и бюфет. Крамър отвори хладилника и лампичката се включи. Адвокатът беше обещал да свърже захранването и бе удържал на думата си. В хладилника до наполовина използвана бутилка кетчуп „Хайнц“, сякаш хвърлена от някой, който е бързал, се виждаше пакет отдавна забравено сирене, черно в найлоновия плик. Крамър затвори вратата. Стълбите водеха към спалнята и той усети на какво мирише в нея, още преди да отвори вратата. Стаята беше само три и половина на три метра, с едно легло и гардероб. Чаршафите бяха отхвърлени встрани, сякаш човекът е изскочил от леглото, но Крамър знаеше, че старецът е бил изнесен от санитари, защото е лежал мъртъв цяла седмица, преди някой да почука на предната врата. Чаршафите бяха оцапани със стара урина и фекалии, а по пожълтялата възглавница се виждаше отдавна засъхнала кръв. Крамър отвори прозореца и пое дълбоко глътка свеж въздух.

Една врата в ъгъла на стаята водеше в малка баня с вана, толкова мъничка, че той трудно би седнал в нея, а за лягане и дума не можеше да става, а също и мивка и тоалетна. Белият пластмасов капак беше свален и Крамър пусна водата, без да го вдига.

Смъкна изцапаните чаршафи и калъфката на възглавницата от леглото и ги занесе на долния етаж. До хладилника имаше кашон със стари консервени кутии и няколко празни бутилки от уиски.

Крамър пусна чаршафите в кашона с боклука, а след това отвори вратата на кухнята и го изхвърли в малкия, ограден със стена двор. На стената беше облегнат ръждив велосипед без седалка и със скъсана верига, като спомен за времето, когато старецът е можел да обикаля селото с него. Крамър затвори вратата. Въздухът беше по-свеж и можеше да диша, без да се бори с порива да повърне, но пък сега беше твърде студено, за да свали якето. В месингово кошче имаше въглища и на прозореца се виждаше вестник, с който той скоро запали огън. Разтърка ръце, протегна ги, за да ги сгрее на пламъците, и седна в стола на стареца.

— От дома по-хубаво няма — промърмори.

Отвън чайките пищяха все по-пронизително и настойчиво.

Полковникът облегна лакти на коленете си и се приведе напред над шахматната дъска, с набраздено от дълбоки бръчки чело, докато изучаваше фигурите. Мислеше за възможностите си и тихо си тананикаше. Топът изглеждаше най-подходящ. Изправи се и протегна ръка, но я спря над дъската. Не, офицерът. Първо офицерът, а после топът. Премести офицера, като го натисна силно върху дъската, за да го регистрира компютърът.

Една малка червена лампичка отстрани на пластмасовата кутия светна, за да му покаже, че компютърът мисли. Полковникът беше започнал неистово да мрази мигащата лампичка. Имаше компютъра за шах от две седмици, но по-способен играч не бе срещал. На най-високото ниво компютърът го побеждаваше седемдесет и пет процента и упорито гонеше стоте. Телефонът избълбука и той вдигна слушалката, без да откъсва поглед от дъската. Вече се колебаеше. Може би щеше да е по-добре да помести топа, а след това да нападне с офицера.

— Да? — каза.

— Майк Крамър изплува — отговори глас, който полковникът позна мигновено.

— Къде? — запита и се облегна назад.

— Ирландия. Забелязахме го в Холихед, когато се качваше на ферибота за Дън Логеър.

— Сигурно ли е?

Човекът изсумтя:

— Напълно.

— Къде е сега?

— В Хаут, северно от Дъблин. Купил си е къща там.

— Какво?

Полковникът притвори очи сякаш от болка.

— Какво ли е намислил? — запита той.

Въпросът беше риторичен, но човекът все пак отговори:

— Надяваме се, че вие ще ни кажете.

Майк Крамър облече якето си и го закопча догоре, после затвори вратата зад себе си. Не си даде труд да я заключва. Пъхна ръце дълбоко в джобовете си и тръгна надолу по пътя. Една възрастта жена качена на стълба чистеше прозорците на съседната къща и когато мина край нея, Крамър й пожела добро утро. Откри една бакалия до западния пристан и купи кафе, мляко, захар и вестник не защото в него имаше какво да чете, а за да разпалва огъня. Не беше гладен, но въпреки това сложи яйца, бекон и самун хляб в кошницата, преди да я подаде на младежа зад касата.

— На почивка ли сте тук? — попита момчето, докато изчисляваше покупките на Крамър и ги слагаше в найлонова торбичка.

— Не, тук живея — отговори Крамър, като подаде банкнота от двадесет лири.

Момчето се намръщи:

— В Хаут? Господи, аз правя всичко възможно да се махна. Тук няма нищо!

Подаде рестото.

— Има всичко, което ми трябва — каза Крамър. — До скоро.

Тръгна край морето към една кръчма, построена от същия камък като неговата къща. Трима рибари в яркооранжеви якета пиеха на бара и когато той влезе, се извърнаха към него като един. Изглеждаха като братя, оплешивяващи, с широки рамене, червени бузи и длани, възлести от прекалено много морска вода и студени ветрове. Крамър кимна за поздрав и отиде в далечния край на бара, където поръча двойно уиски „Феймъс граус“ на пълната барманка. Глътна го наведнъж и млясна одобрително.

— Добро ли е? — попита барманката.

— О, да — отговори Крамър.

— Още едно?

— Определено. Почерпете се и вие. И докато се занимаваме с тези неща, защо не почерпим и тия момчета по едно.

Барманката грейна и напълни чашата.

— Празнувате ли или какво?

— Или какво — отговори Крамър. Вдигна чашата и поздрави рибарите.