Робърт Кийосаки
Богат татко, беден татко (4) (На какво богатите учат децата си за парите, а бедните и средната класа — не)

Урок 1: Богатите не работят за пари

Не казах на бедния си татко, че не ми плащаха. Той нямаше да разбере, а аз не исках да опитвам да обясня нещо, което самият все още не разбирах.

В продължение на три съботи двамата с Майк работихме без да получаваме нищо. Работата не ме притесняваше и с придобиването на опит дори започваше да ми се струва по-лесна. Липсваха ми бейзболните мачове и възможността да си купувам комикси.

На третата седмица един ден по обяд богатият ми баща се отби в магазина. Чухме шума от паркирането на колата и изключването на двигателя. Той влезе в магазина и прегърна за поздрав г-жа Мартин. Осведоми се как вървят нещата в магазина, отиде до фризера със сладоледите, извади два броя „Ескимо“, плати ги и даде знак на двама ни с Майк.

— Да отидем да се поразходим, момчета.

Пресякохме улицата и тръгнахме по една огромна зелена поляна, където няколко човека играеха софтбол. Седнахме на една усамотена дървена маса за пикник и той ни подаде сладоледите.

— Как е, момчета?

— О’кей — отвърна Майк.

Кимнах с глава в знак на съгласие.

— Научихте ли нещо вече? — попита богатият ми баща.

С приятеля ми се спогледахме, вдигнахме рамене и поклатихме едновременно глави.

Да избегнем един от най-големите капани в живота

— Ами, момчета, по-добре започнете да мислите. Предстои ви да научите един от най-големите уроци на живота. Ако го усвоите, ще се радвате на сигурен и свободен живот. Не го ли научите, ще свършите като г-жа Мартин и повечето от хората, които играят софтбол в парка. Те работят много срещу малко пари, вкопчени в илюзията за сигурността, която дава работното място, очакват с нетърпение ежегодната триседмична ваканция и оскъдната пенсия след четиридесет и пет години стаж. Ако това ви вълнува, ще ви повиша заплатата на двадесет и пет цента на час.

— Но това са добри и усърдно работещи хора. Подигравате ли им се? — попитах аз.

Усмивка се изписа на лицето на богатият ми баща.

— Г-жа Мартин ми е като майка. Никога не бих бил толкова жесток към нея. На вас ви се струва жестоко, защото се опитвам да ви покажа нещо по възможно най-убедителен начин. Искам да ви помогна да разширите гледната си точка, за да можете да видите нещо. Нещо, което повечето хора никога няма да видят, защото гледната им точка е прекалено тясна. И те никога няма да съзрат капана, в който се намират.

С Майк слушахме напрегнато; не бяхме сигурни, че разбираме посланието му. Думите му наистина звучаха жестоко; същевременно усещахме, че опитваше отчаяно да ни обясни нещо. Богатият ми татко се усмихна и продължи:

— Тези двадесет и пет цента на час звучат добре, нали? Сърцата ви не затупкаха ли малко по-бързо?

Поклатих глава, макар всъщност да не беше вярно. Двадесет и пет цента на час бяха много пари за мен.

— Добре, ще ви плащам по долар на час — подсмихна се богатият ми баща.

Сега сърцето ми препусна бясно. Мозъкът ми закрещя: „Приеми. Приеми“. Не вярвах на това, което чувах. Въпреки това не казах нищо.

— Добре, два долара на час.

Малките ми, деветгодишни мозък и сърце почти експлодираха. Беше 1956 година и ако получавах по два долара на час, щях да стана най-богатото дете на света. Не можех да си представя да получавам толкова пари. Искаше ми се да извикам „да“. Искаше ми се да сключа веднага сделката. Вече си представях новото колело, новата ръкавица за бейзбол и възхищението в очите на приятелите си, когато им покажа колко много пари имам. Освен това Джими и богатите му приятелчета никога повече нямаше ме наричат „беден“.

Но неизвестно как и защо, от устата ми не излезе звук. Може би мозъкът ми бе прегрял и някой бушон беше гръмнал. Но дълбоко в себе си желаех силно да приема предложението за двата долара на час.

Сладоледът се беше разтопил и се стичаше по ръката ми. На клечката не бе останало нищо, а върху тревата се бе образувала гъста лепкава каша от ванилия и шоколад и мравките вече я бяха нападнали, И двамата с Майк бяхме зяпнали богатия си татко с широко отворени очи и празни мозъци. А той всъщност ни изпитваше и знаеше много добре, че част от нас иска да приеме предложението. Беше му известно, че част от душата на всяко човешко същество е слаба и може да бъде купена. Но също така знаеше, че душата на всяко човешко същество има своята силна и решителна страна, която не може да бъде купена. Въпросът бе коя е по-силната. Той беше изпробвал хиляди души през живота си. Правеше го дори когато интервюираше някого за работа.

— Добре, пет долара на час.

Изведнъж всичко вътре в мен притихна. Нещо се беше променило. Предложението беше прекалено голямо и изглеждаше абсурдно. Малцина изкарваха повече от пет долара на час през хиляда деветстотин петдесет и шеста година. Изкушението изчезна и ме обзе спокойствие.

Бавно обърнах глава наляво, за да погледна Майк. Той също ме погледна. Слабата част от душата ми беше замълчала. Тази част от мен, която нямаше цена, придоби надмощие. И умът, и душата ми се изпълниха със спокойствие и сигурност относно парите. Знаех, че и Майк се чувстваше по същия начин.

— Добре — промълви богатият ми баща. — Повечето хора имат цена. И те имат цена поради човешките чувства, наречени страх и алчност. Първо, страхът, че няма да имаме пари ни мотивира да работим по-усърдно, а след като вземем паричния чек, алчността или желанието ни карат да мислим за всичките прекрасни неща, които могат да се купят с пари. И тогава програмата е готова.

— Каква програма? — попитах аз.

— Програмата сутрин да станеш, да отидеш на работа, да плащаш сметки, на другата сутрин пак да станеш, да отидеш на работа, да плащаш сметки… Така тези хора позволяват животът им да бъде управляван завинаги от две чувства: страх и алчност. Предложи им повече пари, и те ще продължат цикъла, като увеличат разходите си. Аз наричам това „омагьосана въртележка“.

— Има ли друг начин? И какъв е той? — попита Майк.

— Да — произнесе бавно богатият ми баща. — Но много малко хора го откриват. Точно това се надявам да откриете, докато работите и учите с мен, момчета. И затова премахнах всякакъв вид заплащане.

— Някакви съвети? — попита Майк. — Малко сме изморени от тази усилена работа, особено пък за нищо.

— Ами, първата стъпка е да казвате истината — отговори богатият ми баща.

— Ние не сме лъгали — намесих се аз.

— Не съм казал, че сте лъгали, а да говорите истината — повтори богатият ми баща.

— Истината за какво? — попитах аз.

— Как се чувствате. Не е нужно да казвате на някой друг. Само на вас самите.

— Искаш да кажеш, че хората в този парк, хората, които работят за теб, г-жа Мартин, те не правят това? — учудих се аз.

— Съмнявам се — рече богатият ми баща. — Те са се отдали на страха да не останат без пари. Но вместо да му се противопоставят, те действат без да мислят. Реагират емоционално вместо да използват ума си. — И за яснота той ни потупа по главите. — След това е достатъчно да получат няколко банкноти и отново чувството на радост, желание и алчност вземат надмощие, и те пак действат вместо да мислят.

— Значи мисленето им се контролира от техните емоции — възкликна Майк.

— Правилно — отговори богатият ми баща. — Вместо да признаят как се чувстват, те реагират на своите чувства и не мислят. Изпитват страх, ходят на работа с надеждата, че парите ще облекчат страха, но те не го правят. Този стар страх ги преследва и те отново отиват на работа и пак се надяват парите да успокоят страховете им, и те отново не оправдават надеждите им. Страхът ги държи в този капан и в резултат те работят, изкарват пари, работят, изкарват пари, като се надяват страхът да си отиде. Но всеки ден когато станат, познатият страх също става с тях. Той държи милиони хора будни по цяла нощ, изпълва ги непрестанно с безпокойство. И така, на сутринта те стават и отиват на работа, но заплатата така и не успява да убие страха, който гризе душите им. Парите управляват живота им, но те отказват да кажат истината за това. Парите управляват техните чувства, а следователно и душите им.

Богатият ми баща замълча, за да ни даде възможност да осъзнаем думите му. С Майк не разбирахме напълно за какво говори. Винаги обаче се бях чудил защо възрастните бързаха толкова за работа. Тя не изглеждаше нещо толкова забавно, а и те никога нямаха щастлив вид, но нещо все ги караше да бързат.

Осъзнал, че сме възприели, доколкото можем, казаното до този момент, богатият татко продължи:

— Аз, момчета, искам да избегнете този капан. Всъщност точно на това искам да ви науча. Не само да бъдете богати, защото богатството не решава всички проблеми.

— Не ги ли решава? — попитах учудено аз.

— Не, не ги решава. Нека сега се спрем върху другото чувство — желанието. Някои го наричат алчност, но аз предпочитам да използвам думата желание. Напълно нормално е да желаете нещо по-добро, по-хубаво, по-забавно или вълнуващо. Следователно хората работят за пари и поради своите желания. Те искат пари, защото мислят за радостта, която могат да си купят с тях. Но радостта, която носят парите, често е краткотрайна и скоро хората се нуждаят от повече пари, за да са по-щастливи, за да имат повече удоволствия, повече удобства, по-голяма сигурност. И така, те продължават да работят, като мислят, че парите ще облекчат душите им, притеснени от страха и желанието. Но парите не могат да направят това.

— Дори и богатите хора? — попита Майк.

— Включително и богатите хора — отговори богатият ми баща. — Между другото, причината, поради която повечето богати хора са богати, не е желанието, а страхът. Те всъщност смятат, че парите могат да елиминират страха от безпаричието, от бедността; затова трупат пари, само за да открият, че страхът се задълбочава. Сега вече те се страхуват да не ги загубят. Имам приятели със страшно много пари, които въпреки това продължават да работят. Познавам милионери, които са по-уплашени от времето, когато са били бедни. Ужасяват се при мисълта, че могат да изгубят всички тези пари. Страховете, които са ги накарали да забогатеят, са станали още по-ужасни. Слабата част на душите им всъщност крещи още по-силно отпреди. Те не искат да загубят големите къщи, колите, мястото си във висшите кръгове на обществото, които са купили с парите си. Притесняват се какво ще кажат приятелите им, ако изгубят всичките си пари. Макар да изглеждат богати и да имат повече пари, повечето са отчаяни и нервни.

— В такъв случай бедните по-щастливи ли са? — попитах аз.

— Не, не мисля така — отвърна богатият татко. — Да бягаш от парите е също толкова ненормално, както и да се вкопчваш в тях.

Като по поръчка, точно в този момент един бедняк мина край нашата маса, спря се до голямата кофа за боклук и започна да рови в нея. И тримата го загледахме с голям интерес, макар че преди това най-вероятно нямаше да му обърнем внимание.

Богатият татко извади един долар от портфейла си и даде знак на възрастния човек. Щом видя парите, беднякът се приближи веднага, взе банкнотата, благодари сърдечно и побърза да си тръгне, щастлив от големия си късмет.

— Той не е много по-различен от повечето ми работници — обясни богатият ми баща. — Срещал съм толкова много хора, които казват: „О, аз не се интересувам от пари“. И въпреки всичко работят по осем часа на ден. Това е отричане на истината. Ако действително не се интересуват от пари, тогава защо работят? Такъв начин на мислене е вероятно по-ненормален дори от доводите на човек, който трупа пари.

Седях, слушах тези думи и си припомнях колко пъти собственият ми баща бе заявявал, че парите не го интересуват. Повтаряше го често. И добавяше: „Обичам работата си“.

— Тогава какво да правим? — попитах аз. — Да не работим за пари, докато всички следи от алчност и страх изчезнат ли?

— Не, ще бъде загуба на време — каза богатият ми баща. — Това, което ни прави хора, са емоциите. Именно те ни правят истински. Думата „емоция“ произлиза от думите „енергия в движение“. Бъдете искрени, когато става въпрос за вашите емоции, и използвайте ума и емоциите си във ваша полза, а не във ваша вреда.

— О! — извика Майк.

— Нека това, което казах току-що, не ви притеснява. Ще ви стане по-ясно след години. Просто наблюдавайте своите емоции, вместо да реагирате на тях. Повечето хора не знаят, че мислят с чувствата си. Емоциите са си емоции, но вие трябва да се научите да мислите с ума си.

— Можеш ли да ми дадеш пример? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна богатият ми баща. — Когато човек казва: „Трябва да си намеря работа“, най-вероятно емоциите извършват мисленето. Страхът от безпаричието, ето кое предизвиква тази мисъл.

— Не разбирам — промълви Майк.

— Например, ако се появи страх, че нямат достатъчно пари, вместо веднага да хукнат да си търсят работа, за да изкарат някой и друг долар, с който да убият страха, защо не си зададат въпроса: „Работата ли ще бъде най-доброто решение за този дългогодишен страх?“ Според мен отговорът е „не“. Работата е краткотрайно решение на един дълготраен проблем.

— Но баща ми винаги повтаря: „Ходи на училище, изкарвай добри оценки, за да можеш да си намериш сигурна работа“ — обадих се аз малко объркан.

— Да, вярвам, че говори така — усмихна се богатият татко. — Повечето хора го препоръчват. Според тях тази идея е наистина добра. Но те дават подобен съвет от страх.

— Искаш да кажеш, че баща ми препоръчва това, защото го е страх?

— Да. Той е ужасен да не би да не можеш да печелиш пари и да си намериш място в обществото. Не ме разбирай погрешно. Той те обича и иска най-доброто за теб. И мисля, че страхът му е основателен. Образованието и работата наистина са важни. Но те няма да се справят със страха. Виждащ ли, същият страх, който го кара да става всяка сутрин и да ходи на работа, за да изкара малко пари, е и страхът който го пришпорва да държи така фанатично на твоето ходене на училище.

— И какво препоръчваш? — попитах аз.

— Искам да ви науча да владеете силата на парите. А не да се страхувате от нея. Това обаче не се преподава в училище. А не го ли научи, човек се превръща в роб на парите.

Очевидно той искаше да разширим гледните си точки. Да видим това, което не виждаха нито г-жа Мартин, нито неговите работници, нито баща ми. Примерите, които използва богатият татко, тогава ни се сториха жестоки, но аз не ги забравих никога. През този ден гледната ми точка действително се разшири и аз започнах да виждам капана, който стоеше пред повечето хора.

— Всъщност ние всички сме работници. Но просто работим на различни нива — продължи богатият ми баща. — Искам само вие, момчета, да имате шанс да прескочите този капан. Капана от тези две чувства, страх и желание. Направете така, че да работят за вас, а не срещу вас. Ето на това искам да ви науча. Целта ми не е просто да ви обуча да правите купища пари. Така няма да се справите със страха или желанието. Ако забогатеете, преди да сте се справили със страха и желанието, тогава просто ще бъдете високоплатени роби.

— Как да избегнем капана в такъв случай? — попитах аз.

— Основната причина за бедността или финансовите затруднения са страхът и незнанието, а не икономиката, правителството или богатите. Самоналоженият страх и незнанието държат хората в капан. Така че вие продължавайте да ходите на училище, завършете висше образование. А аз ще ви науча как да избегнете капана.

— Частите на пъзела започваха да се наместват. Единият ми баща имаше великолепно образование и завидна кариера. Но в училище никога не му бяха обяснявали как да се справя със своите страхове или с парите. Осъзнах, че мога да науча различни и много важни неща от двамата си бащи.

— Ти говори за страха от безпаричието. Как влияе желанието върху нашето мислене? — попита Майк.

— Как се чувствахте, когато ви изкушавах с повишаване на заплатата? Усетихте ли как желанията ви се увеличават?

И двамата кимнахме.

— Но тъй като не се поддадохте на емоциите си, вие имахте възможност да забавите вашите реакции и да помислите. Ето това е най-важното. Винаги ще ни съпровождат емоциите страх и алчност. Отсега нататък най-важното ще бъде да използвате тези емоции във ваша полза, вместо да им позволявате да ви управляват като контролират начина ви на мислене. Повечето хора използват страха и алчността срещу самите себе си. Това е началото на незнанието. Мнозинството от тях цял живот гонят заплати, повишения и работна сигурност, пришпорвани от емоциите желание и страх, без да си задават въпроса накъде ги водят тези предизвиквани от емоциите мисли. Представете си следната картина: впрегнато в каруца магаре, под чийто нос неговият собственик държи морков. Собственикът на магарето може би отива там, където иска да отиде, но магарето преследва една илюзия. На другия ден просто ще има друг морков за магарето.

— Искаш да кажеш, че мечтите ми за новата бейзболна ръкавица, бонбоните и играчките са вършели същото като моркова — за магарето? — попита Майк.

— Да. А когато растеш, играчките ти започват да стават все по-скъпи. Нова кола, яхта и голяма къща, с които да впечатлиш приятелите си — отвърна усмихнато богатият татко. — Страхът те изблъсква от вратата, а желанието те зове. Примамва те към скалите. Това е капанът.

— Тогава какъв е отговорът? — попита Майк.

— Онова, което усилва страха и желанието, е незнанието. Ето затова колкото по-богати стават богатите, толкова повече страхове имат. Парите са морковът, илюзията. Ако можеше да види цялата картина, магарето вероятно щеше да поразмисли дали да следва моркова.

После богатият ми баща обясни, че животът на човека представлява борба между невежеството и просвещението. Човек веднъж спре ли да търси информация и мъдрост за себе си, идва ред на незнанието. Тази борба се води всеки миг и зависи от всяко наше решение, от това, дали се учим да си отваряме или да си затваряме съзнанието.

— Вижте, училището е много, много важно нещо. Вие ходите на училище, за да усвоите някаква професия и по този начин да допринасяте с нещо за обществото. Всяка култура се нуждае от учители, лекари, техници, хора на изкуството, готвачи, бизнесмени, полицаи, пожарникари, войници и т.н. Училището ги обучава така, че културата ни да прогресира и разцъфтява — продължи богатият татко. — За съжаление за много хора училището е краят, а не началото на обучението.

Последва дълго мълчание. Богатият ми баща се усмихваше. Не разбрах всичко, което каза през този ден. Но така, както думите на най-великите учители продължават да ни обучават често години след като те самите вече са си отишли, неговите думи все още са с мен.

— Бях малко жесток днес — промълви той. — Но имах причина да бъда жесток. Искам да помните винаги този разговор. Искам винаги да си мислите за г-жа Мартин. Искам винаги да мислите за магарето. Никога не ги забравяйте, защото гореспоменатите две емоции, страх и алчност, могат да ви заведат до най-големия капан на живота, ако не осъзнаете, че са започнали да управляват мисленето ви. Жестоко е да изживееш живота си в страх и никога да не осъществяваш мечтите си. Жестоко е също да работиш усърдно за пари, защото вярваш, че те могат да ти купят неща, които да те направят щастлив. Кошмарно е нощем да се събуждаш ужасен от мисълта, че имаш да плащаш сметки. И животът ти да се диктува от големината на заплатата; това просто не е истински живот. Да смяташ, че работното място ще създаде в теб чувство за сигурност, означава да се лъжеш. Това вече е наистина жестоко и точно този е капанът, който ми се иска да избегнете, ако е възможно. Виждал съм как парите управляват живота на хората. Не позволявайте това да се случи и с вас. Моля ви се, не позволявайте на парите да управляват живота ви.

В този момент една топка за софтбол се търкулна под масата. Богатият татко я взе и я хвърли обратно.

— Какво общо имат страхът и алчността с незнанието? — попитах аз.

— Незнанието причинява много, много страх и алчност — отговори той. — Нека ви дам няколко примера. Лекарят, който иска да получава повече пари за семейството си, увеличава таксата за прегледите. По този начин той прави по-скъпо здравното обслужване за всички. Това се отразява най-вече на бедните хора, което е причина тяхното здраве да е в по-лошо състояние от здравето на богатите. Тъй като лекарите увеличават таксите си, адвокатите също ги увеличават. Тогава учителите също искат повишение, което увеличава нашите данъци и т.н. Скоро ще има толкова голяма пропаст между бедните и богатите, че ще настъпи хаос и още една велика цивилизация ще се срути. Великите цивилизации са загивали, когато пропастта между имащите и нямащите е ставала прекалено голяма. Америка е поела по същия път, като доказва, че историята се повтаря и че ние не се учим от нея. Ние помним само исторически дати и имена, но не и уроците.

— Не е ли редно цените да се покачват? — попитах аз.

— Не и в едно образовано общество с качествено правителство. Всъщност цените би трябвало да падат. Разбира се, често това е вярно само на теория. Цените се покачват поради страха и алчността, причинени от незнанието. Ако в училище ни учеха за парите, щеше да има повече пари и по-ниски цени, но училището се съсредоточава само върху това как да работим за пари, а не как да впрегнем силата на парите.

— Но нали имаме бизнесучилища? — попита Майк. — Да не би да искаш да кажеш да продължа обучението си в бизнесучилище?

— Да — отвърна богатият татко. — Прекалено често обаче бизнесучилищата обучават много добри в сметките служители. Да пази Господ такъв счетоводител да се заеме с някакъв бизнес. Те не правят друго, освен да се взират в числата, да уволняват хора и да убиват бизнеса. Знам го, защото наемам такива хора. Единственото за което мислят, е намаляването на разходите и увеличаването на цените, което създава повече проблеми. Точните сметки са нещо много важно. Бих искал повече хора да го знаят, но то не е всичко — добави ядосано той.

— Е, тогава има ли някакъв отговор? — попита Майк.

— Да. Научи се да използваш емоциите си, за да мислиш, а не да мислиш с емоциите си. Когато вие овладяхте емоциите си, като се съгласихте да работите за нищо, разбрах, че има надежда. Когато отново устояхте на емоциите си при моите опити да ви изкуша с по-високо заплащане, вие отново се учехте да мислите, въпреки че емоциите вряха и кипяха във вас. Това е първата стъпка.

— Защо е толкова важна първата стъпка? — попитах аз.

— Трябва сами да откриете. Ако искате да учите, ще ви въведа в трънливия участък. Мястото, което почти всички гледат да избегнат. Ще ви заведа там, където повечето хора се страхуват да отидат. Ако дойдете с мен, ще забравите да работите за пари и ще научите как да карате парите да работят за вас.

— И какво ще получим, ако тръгнем с теб? Какво ще стане, ако се съгласим да учим от теб? Какво ще получим? — попитах аз.

— Свобода.

— Има ли трънлив участък? — попитах аз.

— Да — отвърна богатият ми баща. — Трънливият участък са нашият страх и нашата алчност. Да осъзнаем страха, да се изправим срещу алчността, да се борим със своите слабости и желания, това е единственият начин да се измъкнем. И пътят минава през мозъка, през избора на нашите мисли.

— През избора на мислите ни ли? — попита озадачено Майк.

— Да. Да избираме какво мислим, а не да реагираме на емоциите си. Защо е нужно всяка сутрин да ставаш и да отиваш на работа, за да си решиш проблемите, пришпорван от страха, че няма да имаш пари да си платиш сметките? Да мислиш означава да отделиш нужното време да си зададеш един въпрос, а именно: „По-усилената работа най-доброто решение ли е на този проблем?“ Повечето хора не искат да си признаят колко са ужасени и че всъщност страхът ги контролира; неспособни да мислят, те бързат да хукнат навън да си търсят работа. Ето това имам предвид, като говоря за избор на мислите.

— И как се прави? — попита Майк.

— Ще ви науча. Ще ви уча да мислите и да виждате различните възможности на всяка една ситуация, вместо да реагирате инстинктивно. Спомнете си какво ви казах преди: намирането на работа е краткотрайно решение на дългосрочен проблем. Повечето хора виждат само един проблем и той е краткотраен. Това са сметките, които трябва да платят в края на месеца. Следователно животът им се управлява от парите. Или, казано по друг начин, от страха и непознаването на парите. Те правят същото, което са правили техните родители: всяка сутрин стават и отиват да работят за пари. И нямат време да си зададат въпроса: „Има ли друг начин?“ Ясно е, че тяхното мислене се контролира от емоциите им, а не от главата.

— Може ли да ми кажеш каква е разликата между мисленето с емоции и мисленето с глава? — попита Майк.

— О, да. Чувам го през цялото време — отговори богатият татко. — Чувам неща като: „Ами, всеки трябва да работи“. Или: „Богатите са мошеници“. Или: „Ще си намеря друга работа. Заслужавам това повишение“. Или: „Харесвам тази работа, защото е сигурна“. Вместо да кажат: „Да не би да пропускам нещо?“; така ще прекъснат емоционалната мисъл и ще имат време да размислят с ясна глава.

Признавам, че това беше велик урок. Да знаеш кога някой говори, подтикван от емоциите си и кога — с главата. Този урок ми послужи добре в живота. Особено когато аз бях този, чиито думи бяха реакция на случилото се, а не плод на ясна, бистра мисъл.

Докато се връщахме към магазина, богатият ми баща ни обясни, че богатите наистина „правят пари“. Те не работят за тях. После разясни, че когато с Майк се бяхме заели да отливаме петцентови монети от празните оловни тубички от паста за зъби с мисълта, че правим пари, всъщност сме мислили почти като богатите. Единственият проблем бе, че според закона ние нямахме право да правим пари. С тази дейност се занимават правителството и банките, но не и частните лица. Той ни обясни, че съществуват законни и незаконни начини за правене на пари.

— Богатите знаят, че парите са илюзия, също както морковът за магарето. Илюзията, че парите са нещо реално се поддържа от милиарди хора, само защото ги е страх и са алчни. Парите са всъщност измислени. Въздушните кули не падат само благодарение на илюзорната самоувереност и невежеството на масите.

— Всъщност — добави той, — в много отношения морковът на магарето е по-ценен от парите.

После обясни за златния еталон на Америка и че всяка доларова банкнота представлява в действителност сребърно удостоверение. Много го притесняваше слухът, че един ден, Америка нямаше да бъде в състояние да поддържа този златен еталон и тогава доларите нямаше да бъдат сребърни удостоверения.

— Когато това стане, момчета, целият ад ще се изсипе върху главите ви. Бедните, представителите на средната класа и невежите ще си провалят живота само защото ще продължават да вярват, че парите са нещо реално и че компанията, за която работят, или правителството, ще се грижи за тях.

Тогава не разбрахме какво означаваха тези думи, но с годините започнахме да намираме все по-голям смисъл в тях.

Да видиш онова, което другите не виждат

Докато да се качи в колата, която бе паркирал пред малката бакалия, богатият татко каза:

— Продължавайте да работите, момчета, но колкото по-скоро забравите, че се нуждаете от заплата, толкова по-лесен ще бъде животът ви като пораснете. Използвате мозъка си, работете безплатно и скоро умът ще ви покаже начини, чрез които ще можете да печелите много повече, отколкото бих могъл да ви плащам аз. Ще започнете да виждате неща, които другите не виждат. Възможности, които се намират буквално пред носа им. Повечето хора никога не виждат тези възможности, защото търсят пари и сигурност и точно това и получават.

— Забележиш ли веднъж една възможност, оттук нататък ще ги виждаш през целия си живот. Щом постигнете това, аз ще ви науча на нещо друго. Усвоете този урок и ще избегнете един от най-големите капани на живота.

С Майк си взехме нещата от магазина и помахахме за довиждане на г-жа Мартин. Отидохме отново в парка, седнахме на същата маса и прекарахме там още няколко часа в размисъл и разговори.

Цялата следваща седмица в училище размишлявахме и разговаряхме. Продължихме да мислим, да обсъждаме и да работим безплатно и през следващите две седмици.

По обяд на втората събота отново казах довиждане на г-жа Мартин и хвърлих за кой ли път изпълнения си с копнеж поглед към щанда с комиксите.

Най-лошото според мен следствие от безплатната ми работа бе, че не можех да си купувам комикси. И тогава забелязах, че тя прави нещо, което никога досега не я бях виждал да прави. Т.е., бях я виждал, но без да обръщам внимание на това, което прави. Г-жа Мартин режеше предната страница на комиксите на две. Тя запазваше горната половина на корицата и хвърляше останалото в една голяма картонена кутия. Когато я попитах какво прави с комиксите, тя ми отговори:

— Изхвърлям ги. Връщам горната част от корицата на комикса обратно на дистрибутора за доказателство, когато носи новите комикси. Той ще дойде след час.

Двамата с Майк изчакахме един час. Скоро дистрибуторът се появи и аз го попитах дали можем да вземем комиксите.

— Можете да ги вземете, но само ако работите за този магазин и не ги препродавате — отговори той.

Партньорството ни беше отново съживено. В мазето в дома на Майк имаше свободно помещение, което никой не използваше. Ние го почистихме и започнахме да трупаме там комикси. Не след дълго библиотеката ни за комикси беше отворена. Назначихме по-малката сестра на Майк, която обичаше да учи, за главна библиотекарка. Тя вземаше от всяко дете по десет цента за вход. Библиотеката беше отворена от два и половина до четири и половина всеки следобед след училище. Клиентите, децата от квартала, можеха да изчитат толкова комикси, колкото успеят за два часа. Това беше евтино за тях, тъй като един комикс струваше десет цента, а те можеха да прочетат пет или шест за два часа.

Сестрата на Майк проверяваше на излизане децата, за да бъде сигурна, че не изнасят тайно някой комикс. Освен това подреждаше комиксите, записваше колко деца идват всеки ден, кои са те и дали имат някакви забележки или предложения. С Майк печелехме средно по девет долара и петдесет цента на седмица и това продължи три месеца. Плащахме на сестра му по долар на седмица и й позволявахме да чете комиксите, което тя правеше рядко, защото учеше непрестанно.

С Майк спазвахме направеното споразумение — продължавахме да работим в магазина всяка събота и събирахме всички комикси от различните магазини. Също така останахме верни на даденото обещание да не продаваме комиксите. Изгаряхме ги, когато се изпокъсат.

Опитахме да отворим филиал на библиотеката, но не успяхме да намерим човек, на когото да можем да се доверим като на сестрата на Майк. Още на тази възраст разбрахме колко е трудно да откриеш добър персонал.

Три месеца след отварянето на библиотеката се случи нещо неприятно. Някакви побойници от друг квартал влязоха там и предизвикаха сбиване. Бащата на Майк ни предложи да приключим с този бизнес. Това сложи край и на работата ни в бакалията. Богатият татко обаче беше развълнуван, защото искаше да ни научи на нови неща. Беше щастлив, защото бяхме усвоили много добре първия си урок. Бяхме се научили да караме парите да работят за нас. Тъй като не ни плащаха за работата в магазина, бяхме принудени да използваме въображението си, за да открием възможности за правене на пари. Като създадохме собствен бизнес — библиотеката за комикси, ние управлявахме сами финансите си, тъй като нямахме работодател. Най-хубавото от всичко беше, че бизнесът събираше пари за нас, макар ние да не бяхме там. Парите работеха за нас.

Вместо да ни плаща, богатият татко ни даде много повече.