Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mystery of Hunter’s Lodge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)
Сканиране и разпознаване
noisy (2014 г.)
Корекция
maskara (2014 г.)

Издание:

Агата Кристи. Поаро разследва

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

ISBN: 978–954–389–076–7

ИК „ЕРА“, София, 2010


— Все пак — промърмори Поаро — е напълно възможно този път да не умра.

Зарадвах се много на забележката му, която показваше умерен оптимизъм, присъщ на човек, прекарал грип и вече на път да се възстанови. Аз пръв бях повален от болестта. Поаро беше абсолютно смазан, когато дойде и неговият ред. Сега седеше в леглото, подпрян с възглавници, а главата му бе увита с вълнен шал. Бавно отпиваше един безусловно нездравословен според мен tisane[1], който бях приготвил, следвайки инструкциите му. Погледът му се спря блажено върху подредените като в аптека шишенца с лекарства, които украсяваха полицата над камината.

— Да, да — продължи дребничкият ми приятел. — Още веднъж ще възвърна истинското си аз, великият Еркюл Поаро, истински терор за злодеите! Представяш ли си, mon ami, има кратка информация за мен във вестник „Хайлайф“. Наистина! Ето слушай: „Всички вие, престъпници, бягайте! Вярвайте момичета, Еркюл Поаро е същински Херкулес! Но сега нашият любим домашен детектив не може да залови никого. И познайте защо? Защото самият той е «заловен» от la grippe[2].“

Засмях се.

— Много добре, Поаро. Започваш да се превръщаш в известна личност. И за щастие, докато боледуваше, не изпусна нищо, отнасящо се до теб.

— Наистина. Няколкото случая, които трябваше да изоставя, не ме карат да съжалявам.

Хазяйката ни се показа на вратата.

— Долу има един господин. Каза, че трябва да види мосю Поаро или вас, капитане. Изглежда се е забъркал в някаква каша… но има вид на истински джентълмен… донесох визитната му картичка.

Тя ми подаде картичка.

— Господин Роджър Хавъринг — прочетох аз.

Поаро се обърна към рафтовете с книги и аз покорно издърпах „Кой кой е“. Подадох му я и той започна да проучва енергично страниците.

— Втори син на петия барон Уиндзор. Женен през 1913 за Зоуи, четвърта дъщеря на Уилям Краб.

— Хм! Смътно си спомням, но струва ми се, че това момиче извърши една много лекомислена постъпка — отказа се от титлите си и се нарече просто Зоуи Карисбрук. Точно преди войната се омъжи за някакъв млад аристократ.

— Ще ти бъде ли интересно. Хейстингс, да слезеш долу и да изслушаш какъв е проблемът на нашия посетител? Предай му извиненията ми.

Роджър Хавъринг беше улегнал мъж около четирийсетте, с елегантен външен вид. Лицето му обаче беше изпито. Явно работеше под голямо напрежение.

— Капитан Хейстингс? Вие сте партньорът на мосю Поаро, доколкото разбирам. Наложително е днес да дойде с мен в Дарбишър.

— Страхувам се, че е невъзможно — отвърнах аз. — Поаро е болен от грип.

Лицето му посърна.

— Мили боже, това е голям удар за мен!

— Явно въпросът, за който искате съвет, е доста сериозен.

— О, боже, да! Моят вуйчо, най-добрият приятел, който съм имал някога на този свят, беше подло убит снощи.

— Тук в Лондон?

— Не, в Дарбишър. Бях в града и тази сутрин получих телеграма от съпругата си. По нейната заръка незабавно се отправих към вас, за да помоля мосю Поаро да се заеме с този случай.

— Бихте ли ме извинили само за секунда — казах аз, озарен от една идея.

Изтичах нагоре по стълбите и с няколко думи запознах Поаро със ситуацията. Той ме разбра от половин дума.

— Виждам. Искаш да отидеш сам, така ли е? Добре, защо не? Вече трябва да си усвоил методите ми. Всичко, за което те моля, е да ми даваш пълен отчет всеки ден и да следваш безусловно заръките ми, които сигурно ще ти пращам с телеграми.

Веднага се съгласих с този вариант.

Час по-късно вече седях срещу господин Хавъринг във вагон първа класа по железопътната линия „Мидленд“, напускайки шеметно Лондон.

— За да започнем, капитан Хейстингс, отиваме в „Хънтърс Лодж“, мястото, където се е разиграла трагедията. Това е ловна хижа в сърцето на дарбишърските ловни територии. Истинският ни дом е близо до Нюмаркет, но обикновено през зимата наемаме апартамент в града. За „Хънтърс Лодж“ се грижи една жена, която умее да се справя с всичко, от което имаме нужда, когато решим да отидем там за уикенда. Разбира се, по време на ловния сезон, взимаме някои от прислужниците си от Нюмаркет с нас. Вуйчо ми, Херингтън Пейс (както може би знаете, майка ми беше Пейс от Ню Йорк), живееше с нас през последните три години. Никога не се беше разбирал добре с баща ми и с по-големия ми брат. Подозирам, че положението ми на нещо като блуден син по-скоро засили, отколкото намали неговата привързаност към мен. Аз съм беден и всъщност той поемаше всички разноски. Разбира се, с цената на известни компромиси, не беше чак толкова трудно да се свикне с него и ние тримата си живеехме в разбирателство. Преди два дни вуйчо ми, доста изморен от партитата, които организирахме в града, предложи да заминем за ден-два в Дарбишър. Съпругата ми телеграфира на госпожа Мидълтън, прислужничката, и ние потеглихме същия следобед. Снощи бях принуден да се върна в града, но вуйчо и съпругата ми останаха. Сутринта получих тази телеграма. — Той ми я подаде.

Върни се веднага. Вуйчо Херингтън беше убит снощи. Доведи добър детектив, ако можеш. Непременно ела. Зоуи.

— Значи все още не знаете никакви подробности?

— Не, но сигурно ще излязат във вечерните вестници. Предполагам, че полицията вече е в течение.

Беше около три часът, когато слязохме на малката гара Елмърс Дейл. След девет километра шофиране стигнахме до малка каменна сграда в средата на хълмистите ловни територии.

— Пусто място — отбелязах аз и потръпнах.

— Ще се опитам да се отърва от него — кимна Хавъринг. — Никога не бих могъл да живея тук отново.

Вдигнахме резето на портата и се отправихме нагоре по тясна пътека към дъбовата врата. Един познат мъж се появи и тръгна към нас.

— Джап! — възкликнах аз.

Инспекторът от Скотланд Ярд ми се ухили приятелски, преди да се обърне към моя спътник:

— Господин Хавъринг, предполагам? Бях изпратен от Лондон да се заема с този случай и бих искал да си поговорим, сър.

— Съпругата ми…

— Видях съпругата ви, сър… и прислужничката. Няма да ви задържам дълго, защото бързам да се върна в селото. Тук видях всичко, което можеше да се види.

— Все още не знам какво…

— Да, така е — промърмори кротко Джап. — Но има едно-две неща, по които бих искал вашето мнение. Познаваме се с капитан Хейстингс и ще го помоля да отиде в къщата, за да ги уведоми, че идвате. Между другото, капитане, какво става с малкия мъж?

— Той е болен от грип.

— Наистина ли? Съжалявам да го чуя. И сега се получава така — идва каруцата, но без коня. Вие сте тук без него, нали?

След неговата твърде неподходяща шега се запътих към къщата. Позвъних на звънеца, тъй като Джап беше затворил вратата след себе си. Тя се отвори и на прага се появи жена на средна възраст, облечена в черно.

— Господин Хавъринг ще бъде тук след минутка — обясних аз. — Остана да поговори с инспектора. Пристигнах заедно с него от Лондон, за да се запозная със случая. Може би ще можете да ми разкажете накратко какво се случи снощи.

— Влезте, сър. — Тя затвори вратата след мен и застанахме във вестибюла, потънал в сумрак. — Един мъж дойде точно след вечеря. Помоли да се види с господин Пейс, сър. Долових, че говори със същия акцент, и реших, че е някой американски господин, приятел на господин Пейс. Заведох го в стаята, където се държат ловните принадлежности, и сетне отидох да съобщя на господин Пейс. Гостът не ми се представи, което, разбира се, беше малко странно, като се замисля сега. Казах на господин Пейс и както ми се стори, той се учуди, но рече на господарката: „Извини ме, Зоуи, ще отида да видя какво иска този човек.“ Влезе в стаята, а аз се върнах в кухнята, но не след дълго чух високи гласове, сякаш имаше някаква кавга, и излязох във вестибюла. Господарката влезе в същия момент и точно тогава се чу изстрел, а после — смразяваща тишина. Двете се затичахме към вратата на стаята, но беше заключена и трябваше да заобиколим, за да влезем през прозореца. Беше отворен. Вътре намерихме господин Пейс, прострелян и целия в кръв.

— А какво стана с мъжа?

— Трябва да е избягал през прозореца, сър, преди да стигнем до него.

— И след това?

— Госпожа Хавъринг ме изпрати да извикам полицията. Трябваше да извървя девет километра. Върнах се с тях и един полицай остана цяла нощ, а тази сутрин пристигна и инспекторът от Лондон.

— Как изглеждаше мъжът, който искаше да се види с господин Пейс?

Прислужничката се позамисли.

— Имаше черна брада, сър. Беше на средна възраст и носеше светъл балтон. Освен че говореше като американец, не забелязах нищо друго.

— Разбирам. А сега ще мога ли да видя госпожа Хавъринг?

— Тя е на горния етаж, сър. Да я предупредя ли?

— Ако ви е удобно. Кажете й, че господин Хавъринг е отвън с инспектор Джап и че господинът, който той доведе от Лондон, много би искал да говори с нея възможно най-скоро.

— Добре, сър.

Горях от нетърпение да събера всички факти. Джап имаше два-три часа преднина и силното му желание да си тръгне ме амбицира да науча всичко, което той не знае.

Госпожа Хавъринг не ме накара да я чакам дълго. След няколко минути чух стъпки по стълбите, погледнах нагоре и видях красива млада жена да се приближава към мен. Носеше огненочервен пуловер, който подчертаваше крехката й момчешка фигура. Върху тъмната си коса беше сложила кожена шапка в същия цвят. Трагедията явно не бе успяла да потисне жизнеността й.

Представих й се и тя кимна бързо. Очевидно се досети веднага кой съм.

— Но, разбира се. Често съм чувала за вас и колегата ви мосю Поаро. Двамата заедно сте извършили прекрасни неща, нали? Много умно от страна на съпруга ми, че се е свързал толкова бързо с вас. Сега ще ми задавате ли въпроси? Това е най-лесният начин да разберете всичко, което ви интересува относно тази ужасна случка, нали?

— Благодаря ви, госпожо Хавъринг. Точно по кое време пристигна онзи мъж?

— Сигурно е било някъде преди девет. Бяхме свършили с вечерята и пиехме кафе с цигара.

— Съпругът ви вече беше ли тръгнал за Лондон?

— Да, замина с влака в шест и петнайсет.

— С кола ли отиде до гарата или пеша?

— Колата ни не е тук. Един от гаража в Елмърс Дейл дойде, за да го закара навреме до гарата.

— Господин Пейс в обичайното си състояние ли беше?

— Напълно. Във всяко едно отношение.

— А сега ще можете ли да ми опишете посетителя?

— Страхувам се, че не. Не го видях. Госпожа Мидълтън го заведе направо в стаята с ловните принадлежности и след това дойде да уведоми чичо ми.

— Какво каза чичо ви?

— Изглеждаше доста обезпокоен и веднага отиде. Минаха само около пет минути, когато чух да говорят на висок глас. Изтичах във вестибюла и едва не се сблъскахме с госпожа Мидълтън. Тогава чухме изстрел. Стаята беше заключена отвътре и трябваше да влезем през прозореца. Разбира се, заобикалянето на къщата ни отне известно време и убиецът успя да избяга. Горкият ми чичо! — гласът й заглъхна. — Беше застрелян право в главата. Веднага разбрах, че е мъртъв. Изпратих госпожа Мидълтън да извика полиция, а аз се постарах да не пипам нищо в стаята и да я оставя така, както я заварихме.

Кимнах одобрително.

— А сега, за оръжието.

— Ами, мога само да предполагам, капитан Хейстингс. Два револвера на съпруга ми бяха закачени на стената. Единият от тях липсваше. Посочих този факт на полицията и те взеха другия със себе си. Предполагам, че когато извадят куршума, ще установят със сигурност.

— Мога ли да отида в стаята?

— Разбира се. Полицията си свърши работата там. Но трупът е изнесен.

Тя ме придружи до мястото на престъплението. В същия момент Хавъринг влезе във всекидневната и след като ми се извини набързо, жена му се втурна към него. Останах сам и се захванах с разследванията си.

Веднага мога да призная, че видяното доста ме разочарова. По принцип детективските романи изобилстват с улики, за които да се хванеш, но тук нямаше нищо, което да привлече вниманието ми, освен голямото петно кръв върху килима. Реших, че там е паднал убитият. Проучих всичко с ревностно старание и направих няколко снимки на стаята с фотоапарата, който бях взел със себе си. Проверих също земята навън под прозореца, но изглежда беше толкова утъпкана, че реших да не си губя времето. Е, видях всичко, което „Хънтърс Лодж“ можеше да ми покаже. Трябваше да се връщам в Елмърс Дейл и да се свържа с Джап. Тръгнах от Хавърингови със същата кола, която ни взе от гарата.

Открих Джап в „Матлок Армс“ и той веднага ме заведе да видя трупа. Херингтън Пейс беше слаб, гладко избръснат мъж, с типично американски вид. Изстрелът е бил откъм тила и е стреляно почти от упор.

— Изглежда, за малко се е обърнал — отбеляза Джап — и другият е свалил един от револверите, и го е прострелял. Този, който ни даде госпожа Хавъринг, беше зареден и предполагам, че и другият също е бил. Дявол да го вземе, какви глупави неща правят хората понякога. Да държиш два заредени пистолета закачени на стената!

— Какво мислите за случая? — попитах на излизане от тягостната стая.

— Ще започна с това, че държах Хавъринг под око. О, да! — отбеляза той, виждайки учудването ми. — Хавъринг има един-два тъмни епизода в миналото си. Когато бил момче в Оксфорд, имало някаква странна работа с подписа на баща му върху един от чековете. Разбира се, всичко се потулило. И оттогава той постоянно е в дългове, но са от такъв род, че не му се ще да иска пари от чичо си. Можеш да бъдеш сигурен обаче, че завещанието на чичото ще е в негова полза. Да, следя го и точно заради това исках да си поговорим, преди да се види със съпругата си, но показанията им съвпадат изцяло. Проверих на гарата и няма никакво съмнение, че е заминал с влака в шест и петнайсет. А това означава, че е пристигнал в Лондон около десет и половина. Каза, че е отишъл веднага в клуба си и ако това се потвърди, ще е добре, защото тогава не би могъл да застреля чичо си в девет часа тук, дегизиран с черна брада.

— А, да. Тъкмо исках да те питам какво мислиш за тази брада?

Джап примигна.

— Смятам, че доста бързо расте… само за девет километра, от Елмърс Дейл до „Хънтърс Лодж“. Американците, които съм срещал, в повечето случаи са били гладко избръснати. Да, ще трябва да търсим измежду американските познати на господин Пейс. Първо разпитах прислужничката, а после господарката й. Техните разкази съвпадат, но за съжаление госпожа Хавъринг не е успяла да види мъжа. Тя е умна жена и навярно би забелязала нещо, което да ни поведе по следата.

Седнах и написах дълъг и много подробен доклад за Поаро. Имах възможността да прибавя още много и разнообразна информация, преди да му изпратя писмото.

Куршумът беше изваден и се доказа, че е бил изстрелян от револвер, идентичен с онзи, който полицията беше прибрала. По-късно пътуването на господин Хавъринг във въпросната нощ беше проверено и потвърдено и без съмнение той е пристигнал в Лондон точно с онзи влак. Внезапно се появи нещо, което значително придвижи напред разследването. Един човек, който живее в Ийлинг, пресичайки онази сутрин Хевън Грийн, за да стигне до железопътната гара, се натъкнал на пакет, увит в кафява хартия, захвърлен между релсите. Като го отворил, открил, че вътре има револвер. Предал пакета в местната полиция и още преди залез-слънце се доказа, че револверът е същият като онзи, който е дала госпожа Хавъринг. От него е бил изстрелян само един куршум.

Всичко това го добавих в моя доклад. На следващата сутрин, докато закусвах, пристигна телеграма от Поаро, която гласеше:

Разбира се, че мъжът с черната брада не е Хавъринг. Само на теб или Джап може да ви хрумне такава идея. Прати ми описание на прислужничката и какви дрехи е носила онази сутрин. Същото и за госпожа Хавъринг. Не си губи времето за снимки на разни интериори, които не стига, че са преекспонирани, но дори и не са артистични.

Стори ми се, че стилът на Поаро беше ненужно ироничен. Реших също, че той леко ме ревнува от положението ми да бъда на самото място с целия си набор от способности, с които да се справя със случая. Молбата му за пълно описание на дрехите, които са носили двете жени, ми се стори доста нелепа, но отстъпих, както подобава на мен, простосмъртния.

В единайсет пристигна отговорът на Поаро:

Посъветвай Джап да арестува прислужницата, преди да е станало късно.

Онемял, занесох телеграмата на Джап. Той изруга тихичко.

— Той е експертът, този мосю Поаро! Щом казва, значи има нещо гнило в цялата работа. А аз почти не й обърнах внимание. Не знам дали мога да отида толкова далече, че да я арестувам, но ще я държа под око. Да тръгнем веднага, за да я поразпитаме още веднъж.

Но беше твърде късно. Госпожа Мидълтън, онази тиха женица на средна възраст, която изглеждаше толкова обикновена и изпълнена с уважение, бе изчезнала. Но беше оставила куфара си. В него обаче намерихме само дрехи. Нямаше никакъв намек коя е всъщност или пък къде е отишла. Измъкнахме всички сведения, които можахме, от госпожа Хавъринг.

— Наех я преди около три седмици, когато госпожа Емъри, нашата предишна прислужничка, напусна. Бе ни изпратена от агенцията на госпожа Селбърн на Маунт Стрийт, доста е известна. Всичките ни прислужници съм взела оттам. Изпратиха ми няколко жени, но госпожа Мидълтън ми се стори най-симпатична, а имаше и добри препоръки. Наех я веднага и уведомих агенцията за това. Не мога да повярвам, че има нещо съмнително в нея. Тя беше толкова добра и тиха жена.

Цялата тази работа наистина беше една голяма загадка. Беше ясно, че жената не би могла да извърши престъплението сама. Още повече, че когато се е чул изстрелът, двете с госпожа Хавъринг са били във вестибюла. И въпреки това тя сигурно имаше някаква връзка с убийството, иначе защо ще изчезне?

Съобщих на Поаро последното развитие на събитията и предложих да се върна в Лондон и да проуча агенцията на Селбърн.

Отговорът му беше кратък:

Безполезно е да разпитваш в агенцията. Едва ли са чували за нея. Открий с какво превозно средство е дошла в „Хънтърс Лодж“, когато е пристигнала за първи път.

Въпреки че нищо не разбирах, се подчиних. Възможностите за транспорт в Елмърс Дейл бяха ограничени. Местният гараж притежаваше два очукани форда, а имаше и две малки писти за самолети. На нито едно от тези места не са постъпвали заявки на въпросната дата. Попитах госпожа Хавъринг и тя ми отговори, че дала заплатата на жената още в Дарбишър, за да има достатъчно пари да наеме кола или самолет и да дойде в „Хънтърс Лодж“. Обикновено един от фордовете чака на гарата, ако има желаещи. Взимайки под внимание и факта, че никой на гарата не бил забелязал странник с черна брада или какъвто и да било друг непознат човек във фаталната вечер, стигнах до заключението, че убиецът е дошъл с кола. Сигурно го е чакала наблизо, за да улесни бягството му. Вероятно същата кола е закарала загадъчната прислужница на новата й работа. Мога да спомена и това, че прогнозите на Поаро относно агенцията в Лондон се оправдаха напълно. Никаква жена с името госпожа Мидълтън не фигурира в книгите им. Получили заявката на госпожа Хавъринг и й изпратили няколко кандидатки. Когато им платила таксата за ангажирането на новата прислужница, тя забравила да спомене името й.

Прибрах се в Лондон доста отчаян. Заварих Поаро, отпуснал се в един стол пред огъня, облечен с копринен халат в крещящи цветове. Посрещна ме много топло:

— Mon ami, Хейстингс! Ако знаеш само колко се радвам да те видя! Действително съм страшно привързан към теб! Е, забавлява ли се? Потичахте ли нагоре-надолу с добрия стар Джап? Вие разпитвахте и разследвахте до насита, нали?

— Поаро! — възкликнах аз. — Цялата тази работа е една тъмна мистерия! Никога няма да се разплете.

— Истина е, че не можем да се покрием със слава заради нея.

— Да, вярно е. Оказа се доста костелив орех.

— О, и както е тръгнало, ще излезе, че съм страшно добър с чупенето на орехи! Като една катерица! Не, не това ме притеснява. Знам със сигурност кой е убил господин Пейс.

— Знаеш? Но как откри?

— Твоите отговори на телеграмите ми ме озариха и аз разкрих истината. Виж какво, Хейстингс, нека проучим фактите методично и по ред. Господин Пейс притежава значително състояние, което след смъртта му без съмнение ще остане на племенника му. Точка номер едно. За неговия племенник се знае, че отчаяно се нуждае от пари. Точка номер две. За него също се знае, че е изгубил всякакви морални ценности, ако мога така да се изразя, нали? Точка номер три.

— Но се доказа, че Роджър Хавъринг наистина е пътувал за Лондон по онова време.

— Precisement[3]… и след като господин Хавъринг е напуснал Елмърс Дейл в шест и петнайсет, а пък господин Пейс не е бил убит, преди племенникът му да замине, ако заключението на лекаря за часа на убийството е точно, стигаме до извода, че господин Хавъринг не е застрелял чичо си. Но остава госпожа Хавъринг, Хейстингс.

— А, невъзможно! Прислужничката е била с нея, когато се е стреляло.

— А, да, прислужничката. Но тя е изчезнала.

— Ще бъде открита.

— Не мисля. Има нещо странно неуловимо в тази прислужничка, не смяташ ли така, Хейстингс? Веднага грабна вниманието ми.

— Предполагам, че е играла своята роля и след това е избягала в най-подходящия момент.

— И каква е била нейната роля?

— Ами, да допуснем, че е съучастничка на онзи с черната брада.

— О, не! Не това е била нейната роля! Ролята й е била, както спомена по-рано, да създаде алиби за госпожа Хавъринг в момента, когато е бил изстрелян куршумът. А и никой не я откри просто защото тя не съществува. „Няма такава персона“, както е казал вашият велик Шекспир.

— Казал го е Дикенс — поправих го аз, без да успея да прикрия усмивката си. — Но, Поаро, какво имаш предвид?

— Имам предвид, че Зоуи Хавъринг е била актриса, преди да се омъжи, а също така, че двамата с Джап сте видели прислужничката в сумрачния вестибюл. Една неясна фигура на жена на средна възраст, облечена в черно, която ви е говорила с приглушен глас. Пък и нито ти, нито Джап, или местният полицай, сте видели госпожа Мидълтън и нейната господарка едновременно. Било е детска игра за тази умна и дръзка жена. Под претекст, че отива да извика своята господарка, тя изтичва по стълбите, нахлузва яркия пуловер и шапка с прикрепени черни къдрици, с които осъществява фантастичната промяна от предишния сив образ. Гримът набързо е отстранен, леко потупване с руж и искрящата Зоуи Хавъринг слиза и ви поздравява със своя ясен и звънтящ глас. Практически никой не обръща по-специално внимание на прислужничката. И защо да го правите? Няма нищо, което да я свързва с престъплението. Тя също си има алиби.

— Но револверът беше открит при Ийлинг? Няма как госпожа Хавъринг да го е оставила там.

— Да, това е било работа на Роджър Хавъринг, но точно тук е грешката им. Това ме насочи по правилния път. Човек, който извършва убийство с револвер, взет от мястото на престъплението, ще го захвърли веднага, а няма да го носи със себе си до Лондон. Не, мотивът е ясен, престъпниците са искали да отклонят вниманието на полицията от Дарбишър. Желаели са да отвлекат вниманието на полицията от района на „Хънтърс Лодж“ колкото се може по-скоро. Разбира се, револверът, открит при Ийлинг, не е този, с който е бил застрелян Пейс. Роджър Хавъринг е произвел един изстрел, донесъл го е в Лондон, отишъл е направо в своя клуб, за да си осигури алиби, а след това бързо се е придвижил до Ийлинг с железницата, свързваща Лондон с предградията. Отнело му е само двайсетина минути. Оставил е пакета там, където е бил открит по-късно, и се е върнал обратно в града. Това очарователно създание, съпругата му, след вечеря застрелва господин Пейс съвсем спокойно. Спомняш си, че той е бил прострелян откъм гърба, нали? Друго много важно нещо! Презарежда револвера и го оставя обратно на мястото му. Тогава започва да разиграва своята отчаяна малка комедия.

— Но това е невероятно — измърморих омаян аз. — И така…

— И така, това е самата истина. Bien sur[4], приятелю, истина е. Но вече друг въпрос е как да подведем тази интересна двойка под наказателна отговорност. Е, Джап трябва да си свърши работата… вече му написах всичко подробно, но се страхувам, Хейстингс, че сме длъжни да ги оставим на тяхната участ или на le bon Dieu[5], което предпочиташ.

— „Порочните никнат като гъби“ — припомних му аз.

— Но винаги си плащат, винаги, croyez moi[6].

Предвижданията на Поаро се оправдаха. Джап, въпреки че беше убеден в истината на неговата теория, не успя да събере достатъчно доказателства, за да предяви обвинения.

Огромното състояние на господин Пейс попадна в ръцете на убийците му. Въпреки това Немезида си свърши работата. Прочетох във вестника, че уважаемите господин Роджър Хавъринг и съпругата му са били измежду загиналите в катастрофата на самолета за Париж. Справедливостта бе възстановена!

Бележки

[1] Tisane (фр.) — билков чай. — Б.пр.

[2] La grippe (фр.) — Игра на думи. Grip на английски означава хващам, залавям. La grippe на френски означава грип. — Б.пр.

[3] Precisement (фр.) — съвършено точно. — Б.пр.

[4] Bien sur (фр.) — разбира се. — Б.пр.

[5] Le bon Dieu (фр.) — всевишния. — Б.пр.

[6] Croyez moi (фр.) — повярвайте ми. — Б.пр.

Край