Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Glass Cell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Патриша Хайсмит. Стъклената килия

ИК „Хермес“, Пловдив, 2001

Американска. Първо издание

Редактор: Милко Стоименов

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 978-954-459-879-2

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Беше вторник, 3.35 следобед. Обитателите на щатския затвор за углавни престъпници напускаха работните си места. По дългия коридор на Блок A крачеха мъже с измачкани униформи с телесен цвят; на гърба на всекиго беше изписан номер. Разнасяше се неясен шум от гласове, въпреки че привидно нито един затворник не разговаряше с човека, който вървеше редом с него. Когато за първи път чу странния хор, Картър се беше изплашил, дори му бе хрумнало, че ще избухне бунт, ала сега го възприемаше като нещо специфично за този или за всички затвори. Затворниците влизаха в килиите си, които бяха разположени на пет нива и постепенно коридорът опустяваше. До вечерята в четири оставаха двайсет и пет минути. През това време всеки можеше да се измие на умивалника в килията, да си смени ризата (ако имаше желание и разполагаше с чиста дреха), да напише писмо или да си сложи слушалките и да се позабавлява с програмата, която винаги излъчваха по това време.

Филип Картър вървеше бавно. Изобщо не му се връщаше в килията, която делеше с някой си Ханки. Въпросният Ханки беше нисък, набит мъжага, който очевидно се гордееше с факта, че е осъден на трийсет години за въоръжен грабеж и убийство. Той не криеше неприязънта си към Картър и го наричаше „сноб“. През деветдесетте дни, откакто бяха заедно, двамата неведнъж се бяха спречквали. В единия ъгъл на килията имаше тоалетна чиния без капак. Ханки беше забелязал, че съкилийникът му избягва да ходи по нужда в негово присъствие. За да го дразни, при всяко използване на тоалетната той се държеше възможно най-вулгарно. Отначало Картър се преструваше на безразличен, ала след повече от месец реши, че е търпял достатъчно, и възкликна:

— За бога, Ханки, престани да се правиш на идиот!

Здравенякът се вбеси и го обсипа с ругатни. Двамата бяха готови да се сбият, но човек от охраната забеляза стиснатите им юмруци и побърза да се намеси. След този случай Картър се държеше учтиво, но хладно с грубиянина. Отстъпваше му единствените слушалки, подаваше му хавлиената кърпа или друга вещ, която му беше подръка. Килията беше толкова тясна, че по негласно споразумение, ако единият от обитателите й стоеше прав, другият сядаше на леглото си.

Преди няколко дни адвокатът Тутинг беше съобщил на Картър неприятната новина, че нямало да има повторно разглеждане на делото; помилването също било невъзможно, тъй като от процеса бяха изминали деветдесет дни. Картър осъзна жестоката истина, че дълго ще съжителства с Ханки. Реши, че трябва да промени отношението си към него и да прикрие враждебността си. Не беше постигнал нищо с надменното си поведение, само бе настроил Ханки срещу себе си. Хрумна му да разчупи леда, като попита съкилийника си как се чувства. Миналия петък Ханки бе изкълчил глезена си, когато скачаше от камиона, превозващ затворниците, които работеха на полето.

Здравенякът седеше на долното легло и размесваше омазаното тесте, от което липсваха няколко карти.

Картър кимна, погледна към превързания му глезен и попита:

— Как е кракът ти? — Разкопча ризата си и тръгна към умивалника.

— Горе-долу. Още не мога да стъпвам на него. — Ханки повдигна дюшека и извади два пакета „Кемъл“.

Картър го наблюдаваше изпод око, докато се бършеше с хавлиената кърпа. Затворниците имаха право на четири пакета цигари седмично и ги заплащаха от джоба си. Надницата им беше четиринайсет цента, а цигарите струваха двайсет и два. Ханки, който не пушеше, продаваше с печалба полагащата му се „дажба“. Хората от охраната знаеха за тази търговия, но си затваряха очите, тъй като от време на време той им даваше пакет цигари или дори по един долар.

— Ще ми направиш ли една услуга, Карт? — усмихна се Ханки. — Ще занесеш ли по един пакет в килия №13 и в №48, която е на третия етаж? Кракът ме наболява, та няма да успея да изкуцукам чак до там… Стоката е платена.

— Добре. — Картър взе пакетите и излезе, докато със свободната си ръка закопчаваше ризата си.

№13 беше през две килии от неговата. На долното легло седеше възрастен негър с побеляла коса.

— Нося ви цигари…

Чернокожият, който беше кожа и кости, се повдигна и измъкна от задния си джоб сгънато листче хартия, което служеше вместо разписка, и го подаде на „куриера“.

Картър го прибра, хвърли пакета на леглото и се запъти към стълбите в дъното на коридора. Надзирателят по прякор Мууни го забеляза, намръщи се и внезапно ускори крачка. Очевидно беше видял другия пакет в ръката му.

— Доставяш цигари, а? — Изпитото му лице се смръщи още повече. — Току-виж след ден-два си започнал да разнасяш вестници и мляко.

— Правя услуга на Ханки. Той не може да се движи, глезенът му е изкълчен.

— Подай си ръцете. — Мууни свали белезниците, прикачени към колана му.

— Не съм откраднал цигарите. Попитайте Ханки.

— Дай си ръцете!

Той се подчини.

Надзирателят му постави белезниците. В този момент в двете намиращи се наблизо тоалетни едновременно се пусна водата. След миг иззад Мууни изникна някакъв пъпчив затворник и по лицето му се разля злорада усмивка. Отначало Картър си помисли, че надзирателят се шегува. Няколко пъти го беше виждал да разговаря с Ханки, дори веднъж закачливо го беше заплашил с палката си. Внезапно осъзна, че работата е сериозна. Знаеше, че Мууни не го обича и че подигравателно го нарича „професора“.

— Тръгвай пред мен — извика надзирателят.

Докато разговаряше с Картър, обитателите на съседните килии се бяха смълчали, постепенно на етажа се възцари мъртвешка тишина.

Картър отново се подчини на заповедта. В дъното на коридора се намираха двете стълби за втория етаж, асансьорът със зарешетена врата, който Картър беше видял да използват само два пъти за превозване на болни, както и две врати, вградени в каменната стена и снабдени със солидни ключалки. Едната водеше към съседния Блок B, а другата към Дупката, както наричаха тук карцера. Мууни избърза напред и откачи от колана си връзката ключове. Мъжете от най-близките килии тихо изстенаха и звукът се разнесе по коридора като свистене на вятър.

— Какво се е случило, Мууни? — попита някой и още преди да се обърне, по самоуверения глас Картър предположи, че се е приближил още един човек от охраната.

— Спипах великия инженер да продава цигари. — Мууни отвори вратата и побутна напред Картър.

Стълбите водеха надолу. Това беше Дупката. Картър слезе няколко стъпала и спря. Беше чувал да говорят за карцера. Дори ако затворниците преувеличаваха — а те положително се опитваха да сплашат новодошлите, — подземието беше помещение за мъчения.

— Слушайте, такава незначителна простъпка се наказва само с няколко „черни точки“, нали? — обърна се той към надзирателите.

Те покровителствено се засмяха, сякаш бяха чули изявленията на слабоумен.

— Хайде, слизай — обади се Мууни и го блъсна напред.

— Натрупал си толкова „черни точки“, че не мога да ги пресметна, пък и ти сигурно ще се озориш.

Картър залитна, но успя да запази равновесие и заслиза по стъпалата — знаеше, че ако падне, не ще успее да се предпази от удара, тъй като ръцете му бяха оковани. Имаше горчив опит от първия си ден в затвора, когато белезниците бяха прикрепени към кожения му колан.

Действително имаше много провинения, ала това се дължеше на факта, че още не знаеше какво е забранено и какво е разрешено да прави. Можеше да получиш „черна точка“, задето си напуснал строя на отиване към трапезарията, задето си казал „извинявай“ или каквото и да било на път към работното си място (но не и когато си се връщал в килията), задето си сресал косата си в даден момент, ако прекалено настойчиво си се взирал в някой посетител през двойната решетка в края на Блок A. Заради различни простъпки четири недели на Картър му беше забранено свиждане с жена му. Още по-неприятно беше, че при всеки от тези случаи той вече беше изпратил на Хейзъл разрешените две писма седмично и не можеше да я предупреди да не идва в неделя.

Не съществуваше списък на правилата, които затворникът да спазва, за да не бъде наказан. Картър подробно беше разпитал свои „колеги“ как да избегне наказанията. След като му изброиха трийсет-четирийсет възможни провинения, един от затворниците примирено се усмихна и заяви:

— О, сигурно има над хиляда простъпки, заради които да се заядат с теб. Важното е да се намира работа на куките, та да не скучаят.

Картър си помисли, че сигурно ще го затворят за едно-две денонощия в карцера. Пое си дълбоко въздух и се опита да разсъждава философски: няма вечно да остане в избата, не е голяма загуба, че ще пропусне няколко закуски, обеди и вечери — и без това храната тук е отвратителна. Единственото, за което съжаляваше, бе, че не ще успее веднага да прочете поредното писмо от Хейзъл, тъй като пощата се раздаваше на затворниците в 5.30 вечерта.

Внезапно стъпалата свършиха.

Картър усети странната миризма на мухъл и добре познатата воня на урина.

Мууни осветяваше с джобното си фенерче пътя пред себе си и пред колегата си на име Чърнивър, а затворникът беше принуден да слиза напосоки. Сега Картър се озърна и видя килиите, за които му бяха разказвали. Всъщност не бяха точно килии, а тъмни дупки, където човек не би могъл да стои изправен. Пред всяка врата имаше високо стъпало и затворниците трябваше да пропълзяват в килията. Картър си спомни, че затворът е бил построен през 1869 година и навярно карцерът беше част от първоначалната сграда и не подлежеше на преустройство. Говореше се, че в останалите помещения били извършени редица подобрения.

— … с маркуча ли? — прошепна Чърнивър.

— Друго съм намислил. Професоре, спри. Влизай в килията.

Стояха пред помещение без врата, с висок портал. Картър се подчини на заповедта. Откъм съседната килия дочу стенание, последвано от подсмърчане. Мисълта, че не е сам в подземието, му подейства успокояващо. Килията беше огромна в сравнение с онази, която обитаваха с Ханки, но нямаше легло, нито стол или умивалник. В средата на пода се виждаше отводнителен канал. Тъмносивите метални стени бяха покрити с ръжда. Картър забеляза, че от тавана висят две вериги, към които бяха прикрепени ремъци.

— Дай си ръцете — изръмжа Мууни.

Картър протегна ръце.

Пазачът свали белезниците и се обърна към колегата си:

— Чърни, приятелю, изнамери ми някакъв стол.

— Слушам, сър. — Чърнивър излезе, като преди това извади фенерчето от джоба си. След минута се върна с дървен стол, подобен на масичка, и го постави под веригите.

— Качвай се — нареди Мууни на затворника.

Картър се качи, последван от пазача, после вдигна ръце, преди да са го подканили. Едва сега забеляза, че отвътре ремъците са с гумена „подплата“ и че могат да бъдат пристягани, тъй като на всеки сантиметър имаше дупка.

— Палците! — излая Мууни.

Картър покорно разпери палците си, сетне с ужас осъзна какво ще последва. Пазачът пристегна ремъците около пръстите му. Слезе и нареди:

— Ритни столчето.

Ала Картър стоеше на пръсти и не можеше да изпълни заповедта.

Мууни ритна столчето, което се плъзна встрани и се преобърна. Затворникът увисна във въздуха. Усети пареща болка, която с всеки изминал миг ставаше все по-нетърпима. Кръвта нахлу в палците му. Пазачите бяха зад него и той очакваше всеки момент върху гърба му да се посипят удари.

Мууни се изкиска, сетне го ритна в бедрото. Тялото на Картър се залюля като махало, като леко се завърташе. Последва ритник в кръста му. Той едва се сдържа да не изстене и затаи дъх. Потта се стичаше покрай очите му и образуваше вадички по челюстта му. Ушите му бучаха. Подуши цигарен дим. Питаше се колко време ще виси така. Нямаше представа колко минути са изминали. Може би пет? Или петнайсет? Страхуваше се, че след няколко секунди ще закрещи. „Няма да го направиш!“, каза си. — „Не бива да доставяш удоволствие на куките!“ Мускулите на гърба му започнаха да потръпват. Задушаваше се. За миг му се стори, че се дави, все едно, че потъваше в дълбока река. Сетне силното бучене в ушите му заглуши гласовете на пазачите.

Усети нов удар в гърба. Върху каменния под се плисна вода, дочу се трополенето на преобърната метална кофа. Струваше му се, че наблюдава всичко на забавен кадър. Тялото му сякаш беше натежало, внезапно му се стори, че Чърни и Мууни го дърпат за краката.

— О, Хейзъл — промърмори той.

— Коя е Хейзъл? — попита Чърнивър.

— Жена му. Този тип всеки ден получава писмо от нея.

— Е, днес няма да го огрее.

Картър усети, че очите му изскачат от орбитите. Опита се да примигне. Очните му ябълки като че бяха добили огромни размери. Представи си как Хейзъл тревожно крачи напред-назад в килията му, кърши ръце, от време на време поглежда към него и казва нещо, което той не може да чуе.

Внезапно му се стори, че се намира в съдебната зала. Спомни си за Уолъс Палмър. Уолъс Палмър беше мъртъв.

„Какво мислите, че е направил с парите?… Господин Картър, вие сте интелигентен човек, инженер, нюйоркчанин, комуто не е чужд светският живот. (Ваша милост, този въпрос няма нищо общо с делото!) Не можете да ме убедите, че не сте знаели съдържанието на документите, които сте подписвали.“

„Подписвах разписки и фактури. Не знаех точната цена на материалите, пък и това не ми влизаше в работата. Палмър беше предприемачът. Спокойно би могъл да подправи цените, след като разпишех документите… Нямах представа, че строителните материали, с които работим, са долнокачествени…“

„Къде са парите, господин Картър? Къде скрихте двеста и петдесет хиляди долара?“

Хейзъл застава на свидетелското място и заявява: „Със съпруга ми винаги сме имали обща банкова сметка… Никога не сме имали тайни, когато е ставало въпрос за пари… за пари…“.

— Хейзъл! — извика Картър и пред очите му притъмня.

Усети как изливат отгоре му няколко кофи вода.

Гласовете зад него сякаш нашепваха монотонно. Разнесе се смях. След миг звуците заглъхнаха и той отново беше обгърнат от тишина. Осъзна, че монотонните гласове са въображаеми и всъщност кръвта пулсира в ушите му. Хрумна му, че палците му сигурно са се удължили с петдесетина сантиметра. Не, не беше мъртъв. Умрял бе Уолъс Палмър. Не би могъл да признае вината си, защото бе мъртъв. Беше паднал от скелето на третия етаж и се беше стоварил до машината за разбъркване на цимент. Сега училищната сграда беше готова. Картър сякаш я виждаше: подковообразна четириетажна постройка, на покрива й се развяваше американското знаме. Ала беше изградена от лошокачествени материали, водопроводната инсталация не работеше, мазилката беше започнала да се напуква още преди завършването на сградата. Картър виждаше какво става и няколко пъти беше разговарял с Гауил и Палмър за строителните материали. Палмър го бе успокоил, че няма причини за тревога: училищната управа била решила да икономиса средства и строителната организация се подчинявала на изискванията. По-късно се разнесе мълва, че постройката е нестабилна, и „комисията по безопасност“, или както там я наричаха, забрани достъпа на деца в сградата под предлог, че всеки момент може да се срути. Оказа се, че в действителност училищната управа е платила за най-висококачествени материали и всички се питаха кой е виновникът за лошото строителство. Главният виновник беше Уолъс Палмър, навярно и други служители на „Трайъмф“ бяха бръкнали в кацата с меда — например Гауил, който със сигурност е знаел какво става, — но погледите на всички бяха обърнати към Филип Картър, който беше главен инженер на обекта и работеше в тясно сътрудничество с Палмър. Освен това не беше местен жител, а хитър нюйоркчанин, който бе решил да натрупа състояние за сметка на наивните южняци; беше нарушил професионалната етика; съдебните власти го бяха набелязали за изкупителна жертва. Прокурорът бе заявил: „Училището ще остане празно, докато първата буря го разруши напълно. Нека всички да видят това позорно творение, което излезе прекалено скъпо на нашите данъкоплатци“.

Двама души разхлабиха ремъците, Картър се свлече надолу и главата му се удари в каменния под. Надзирателите безуспешно се опитаха да го повдигнат, сетне се отказаха и го обсипаха с нецензурни думи. Оставиха го да лежи на пода и се отдалечиха. Картър усети, че му се повдига, но не успя да повърне. Двамата мъже се върнаха и го поставиха на носилка. Вдигнаха го и го понесоха по безкрайни коридори. Картър едва успяваше да държи очите си отворени. Започнаха да изкачват стъпала, които също му се сториха безкрайни. Забеляза, че го носят Мууни и другият пазач — как му беше името? — когото беше видял снощи… или предишната нощ. Двамата продължиха да се изкачват, като при един завой той замалко не се изплъзна от носилката. Сетне се озоваха в по-тесен коридор, където затворници с униформи с телесен цвят и неколцина негри със сини работни гащеризони се спираха и мълчаливо се взираха в носилката. Картър долови миризма на йод и дезинфекционни средства и разбра, че се намира в болничното отделение. Поставиха носилката върху дълга маса. Той дочу глас, който гневно шепнеше. Гласът му се стори приятен.

Мууни отговори:

— Той никога не спазва правилника… Непрекъснато ни създава неприятности. Просто не знам как да постъпвам с такива типове… Едва ли бихте искали да сте на моето място, господине… Голямо чудо, че ще съобщите на управителя. И аз имам да му кажа това-онова.

Лекарят повдигна ръката на Картър и възкликна:

— Погледни!

— О, виждал съм и по-страшни гледки — промърмори Мууни.

— Колко време е висял така?

— Представа си нямам, щото не съм аз този, дето го е окачил.

— Щом не си ти, кой го е сторил?

— Не знам.

— Бъди така добър да разбереш… бъди така добър да разбереш…

Над Картър се надвеси човек с бяла престилка и с кръгли очила с рогови рамки. Избърса лицето му с мокра кърпа и изстиска няколко капки вода върху езика му, сетне се обърна към санитаря:

— Триста и двайсет милиграма морфин, Пит.

Запретнаха ръкава на Картър и го инжектираха. Той почти веднага почувства как болката започва да намалява, сякаш беше настъпил отлив. Усещането беше божествено. Ушите му забучаха, стори му се, че дочува тиха музика. Започнаха да превързват ръцете му, но той заспа по време на процедурата.