Линуд Баркли
Няма време за сбогом (1)

Пролог

Май 1983 година

Синтия се събуди. В къщата цареше тишина и тя си помисли, че е неделя.

Уви.

Искаше й се да бъде събота или ваканция, само и само да не ходи на училище. Стомахът все още я присвиваше, а главата й сякаш беше пълна с цимент и трябваше да полага усилия да не падне на гърдите или раменете й.

Господи, какво беше това в кошчето за отпадъци до леглото й? Не си спомняше да е повръщала вечерта, но доказателството беше пред очите й.

Трябваше да го изчисти, преди родителите й да влязат. Синтия стана, олюля се за миг, грабна малкия пластмасов контейнер с едната си ръка и с другата открехна вратата на стаята си. В коридора нямаше никого. Тя се промъкна покрай отворените врати на спалните на брат си и родителите си, влезе в банята и заключи.

Изсипа съдържанието на кошчето в тоалетната, изми го и се погледна в огледалото. „Ето как изглеждат четиринайсетгодишните момичета, когато се напият“ — помисли си тя.

Гледката не беше красива. Смътно си спомняше какво й беше дал Винс снощи. Беше отмъкнал от дома си две кутии „Будвайзер“, водка, джин и отворена бутилка червено вино. Синтия бе обещала да занесе малко от рома на баща си, но после се уплаши.

Нещо я глождеше. Спалните.

Тя наплиска лицето си със студена вода и се избърса с хавлия. Пое си дълбоко дъх и опита да се стегне, в случай че майка й я чака от другата страна на вратата.

Не беше там.

Тръгна обратно към стаята си. Стените бяха украсени с плакати на „Кис“ и други унищожаващи душите изпълнители, от които родителите й изпадаха в нервни кризи. По пътя Синтия надзърна в стаята на брат си Тод и после в спалнята на майка си и баща си. Леглата им бяха оправени. Майка й обикновено ги застилаше чак по-късно сутринта, а креватът на Тод беше вечно разхвърлян, но не му се караха. Сега обаче леглата изглеждаха така, сякаш никой не беше спал в тях.

Синтия почувства вълна на паника. Закъсняваше ли за училище? Колко беше часът?

Видя часовника на Тод на нощното му шкафче. Осем без десет. Почти трийсет минути до времето, когато трябваше да тръгне за първия час.

Къщата беше тиха.

По това време обикновено чуваше родителите си в кухнята. Макар да не разговаряха в повечето случаи, винаги се долавяха тихите звуци от отварянето и затварянето на хладилника, изгребването на тигана, приглушеното потракване на чиниите в умивалника и шумоленето на баща й, който прелиства страниците на сутрешния вестник и неволно сумти за нещо в новините, което го е ядосало.

Странно.

Синтия влезе в стаята си, затвори вратата и си внуши, че трябва да се стегне, да отиде на закуска, все едно нищо не се е случило, да се преструва, че снощи не е имало скандал, и да се държи така, сякаш баща й не я беше измъкнал от колата на много по-големия й приятел и не я бе закарал у дома.

Тя погледна теста по математика върху отворената тетрадка на бюрото си. Беше успяла да отговори само на половината въпроси, преди да излезе снощи, като се заблуждаваше, че ще стане рано и ще го довърши.

Тод обикновено тропаше насам-натам по това време на утрото. Влизаше и излизаше от банята, пускаше „Лед Цепелин“ по стереоуредбата си, викаше на майка им долу да я пита къде са панталоните му и се оригваше пред вратата на Синтия.

Не беше споменал, че ще тръгва рано на училище, но пък защо да й казва? Рядко ходеха заедно. За него Синтия беше тъпа, своеволна деветокласничка, въпреки че тя правеше всичко възможно да се забърква в неприятности също като него. Само да му каже, че се е напила за пръв път през живота си. Не, той щеше да я издаде, когато сгазеше лука, изпаднеше в немилост и трябваше да отбележи точки.

Е, добре, може би Тод беше отишъл на училище по-рано, но къде бяха майка й и баща й?

Баща й вероятно отново бе заминал някъде по работа още преди слънцето да изгрее. Той постоянно пътуваше. Жалко, че снощи си беше у дома.

А майка й може би беше закарала Тод на училище.

Синтия облече джинси и пуловер и се гримира — съвсем леко, колкото да не изглежда ужасно, а майка й да не я ухапе, че отива на „прослушване за проститутки“.

Слезе в кухнята и застана в средата.

Кутиите със зърнени закуски, сокът и чиниите не бяха извадени на масата. В кафеварката нямаше кафе, нито филии в тостера или купа със следи от мляко и накиснати оризови „Криспис“ в умивалника. Кухнята изглеждаше точно както си беше снощи, когато майка й я беше почистила.

Синтия потърси бележка. Майка й винаги оставяше бележки, щом й се налагаше да излезе, дори когато беше ядосана. „Днес ще бъдете сами“; „Изпържете си яйца. Трябва да закарам Тод“. Или само „Няма да се бавя“. Ако беше много ядосана, пишеше „О, мама“, вместо „Обичам ви, мама“.

Нямаше бележка.

Синтия събра смелост и извика.

— Мамо?

Гласът й прозвуча странно. Може би защото в него имаше нещо, което не искаше да признае. Никой не отговори и тя отново извика.

— Татко?

Отново не последва отговор.

Синтия предположи, че това е наказанието й. Беше ядосала и разочаровала родителите си и сега те се държаха така, сякаш тя не съществуваше. Мълчаливо пренебрежение.

Е, щеше да го понесе. Това беше по-добре от грандиозен скандал рано сутринта.

Имаше чувството, че стомахът й няма да задържи никаква закуска, затова грабна учебниците и тетрадките си и се отправи към вратата.

На стъпалата отпред лежеше „Джърнъл Куриър“, навит на руло с ластик.

Синтия подритна вестника, за да го отмести от пътя си, и тръгна по алеята за коли. Доджът на баща й и фордът „Ескорт“ на майка й ги нямаше. Може би ако намереше брат си, щеше да разбере какво става и колко е загазила.

Предполагаше, че много.

Беше нарушила вечерния час, който беше в осем. На другия ден трябваше да ходи на училище, пък и госпожа Асфодъл се бе обадила вечерта, че няма да я пусне да премине в по-горен клас, ако не предаде домашните си по английски език. Синтия каза на родителите си, че отива при Пам да учат, въпреки че е пълна загуба на време.

— Добре, но пак трябва да се прибереш вкъщи до осем.

— Я стига — отвърна Синтия. — Едва ли ще имам време да напиша и едно домашно. Искате да ме скъсат, така ли?

— Осем — заяви баща й. — Не по-късно.

„По дяволите“ — помисли си тя. Щеше да се прибере, когато иска.

Когато не се върна до осем и петнайсет, майка й се обади в дома на Пам.

— Здравейте. Аз съм Патриша Биги, майка на Синтия. Може ли да говоря с нея?

— Моля? — учуди се майката на Пам.

Не само че Синтия не беше там, но и Пам не си беше вкъщи.

Тогава бащата на Синтия грабна избелялата си мека шапка, без която не ходеше никъде, качи се в доджа и замина да я търси из квартала. Подозираше, че тя може би е с Винс Флеминг, седемнайсетгодишното момче от единайсети клас, което имаше шофьорска книжка и караше ръждясал червен мустанг от 1970 година. Клейтън и Патриша Биги не го харесваха. Той беше непокорно хлапе от проблемно семейство и можеше да й окаже лошо влияние. Една вечер Синтия чу родителите й да говорят, че бащата на Винс е лош човек, но реши, че сигурно преувеличават.

Баща й случайно забеляза колата в края на паркинга на Кънектикът Поуст Мол, встрани от Поуст Роуд, недалеч от кината. Мустангът беше паркиран със задницата към тротоара и доджът спря отпред и препречи пътя му. Синтия разбра, че е баща й, веднага щом видя меката му шапка.

— По дяволите — възкликна тя.

Добре че не беше довтасал две минути по-рано, докато се целуваха, или когато Винс й показваше новото си джобно ножче. Беше страхотно. Натискаш малко копче и щрак! Изведнъж се появяват осемнайсет сантиметра стомана. Винс го държеше в скута си, въртеше го и се хилеше, сякаш беше нещо друго. Синтия го хвана, разсече въздуха пред себе си и се изкикоти.

— Внимавай — предупреди я той. — Може да направиш големи бели с такова ножче.

Клейтън Биги се запъти право към вратата до Синтия и я отвори. Ръждясалите панти изскърцаха.

— Хей, полека, приятелю! — рече Винс. Вече не държеше ножа, а кутия бира — нещо също толкова лошо.

— Не ми викай „хей, приятелю“ — отвърна Клейтън, хвана дъщеря си за ръката и я замъкна в доджа. — Господи, вониш на алкохол.

Идваше й да потъне в земята от срам.

Не го погледна и не пророни дума, докато той й се караше, че не носи нищо друго, освен неприятности, че ако не се вразуми, ще прецака целия си живот, и че в каквото и да е сгрешил, иска само тя да порасне и да бъде щастлива, и така нататък. Въпреки че беше ядосан, баща й караше така, сякаш взимаше изпит по шофиране, не превишаваше скоростта и винаги включваше мигачите, когато завиваше. Беше невероятен.

Спряха на алеята пред къщата и тя изскочи от колата, преди той да паркира. Отвори вратата и влезе, като се опитваше да не залита. Майка й изглеждаше не толкова бясна, колкото разтревожена.

— Синтия! Къде беше…

Тя мина покрай нея и се качи в стаята си.

— Слез тук! — извика баща й. — Трябва да обсъдим някои неща!

— Защо не пукнете? — изкрещя Синтия и тресна вратата.

Спомни си само това, докато отиваше на училище. Остатъкът от вечерта се губеше в мъгла.

Имаше бегъл спомен, че седна на леглото. Виеше й се свят. Беше твърде уморена, за да се чувства неудобно. Реши да легне и да изтрезнее, като се наспи добре. Разполагаше с цели десет часа.

До сутринта можеше да се случат много неща.

Докато се унасяше, й се стори, че чу някого на вратата, сякаш се колебаеше дали да влезе.

И по-късно пак го чу.

Стана ли да види кой е? Опита ли да се надигне от леглото? Не си спомняше.

А сега вече наближаваше училището.

Изпитваше угризения. За една вечер беше нарушила почти всички правила в семейството. Започна с лъжа, че отива у Пам, най-добрата й приятелка. Нощуваше там през седмица в почивните дни. Смяташе, че майка й харесва Пам и може би дори й вярва. Въвличайки Пам, се надяваше да спечели време и майка й да не се обади толкова бързо в дома й. Дотук с този план.

Престъпленията й обаче не свършваха дотам. Беше нарушила вечерния час. Седеше с момче в кола. Седемнайсетгодишно момче. Говореше се, че той е счупил прозорците на училището предишната година и се е возил с колата на съсед, без да поиска разрешение.

Родителите й не бяха лоши хора, поне през повечето време. Особено майка й. Дори баща й не беше лош, когато си беше у дома.

Може би бяха закарали Тод на училище. Ако имаше практика и закъсняваше, мама сигурно го беше закарала, а после беше решила да пазарува или да отиде в „Хауард Джонсън“ да пие кафе. Правеше го от време на време.

Първият час по история беше мъчение. Вторият, по математика, беше още по-неприятен. Синтия не можеше да се съсредоточи и главата още я болеше.

— Как се справи с въпросите, Синтия? — попита учителят по математика, но тя дори не го погледна.

Точно преди обяд видя Пам.

— Господи, трябваше да ме предупредиш, щом си казала на майка си, че си у нас — възкликна приятелката й. — Тогава може би щях да обясня на мама.

— Съжалявам. Тя ядоса ли се?

— Да, когато се върнах.

На обяд Синтия се измъкна от трапезарията, отиде до телефонния автомат в училището и се обади у дома. Искаше да каже на майка си, че искрено съжалява, и сетне да помоли да се върне вкъщи, защото й е лошо. Мама щеше да се погрижи за нея. Нямаше да й се сърди повече, щом не се чувства добре. Щеше да й направи супа.

Синтия се отказа след петнайсетото позвъняване и дори си помисли, че е набрала грешен номер. Опита отново, но пак никой не отговори. Нямаше служебен телефон на баща си. Той непрекъснато пътуваше и го чакаха да се обади от мястото, където беше в момента.

Синтия стоеше с няколко приятелки пред училището, когато Винс Флеминг пристигна с мустанга си.

— Съжалявам за снощи — каза той. — Мили боже, баща ти е голяма работа.

— Да — отвърна тя.

— Какво стана, след като се прибрахте вкъщи? — От начина, по който я попита, пролича, че вече знае отговора. Синтия вдигна рамене и поклати глава. Не искаше да говори за това. — Къде е брат ти?

— Какво?

— Болен ли е?

Никой в училище не беше виждал Тод. Винс прошепна, че искал да го попита дали Синтия има неприятности, защото се надявал да излезе с нея в петък или събота вечерта. Приятелят му Кайл щял да донесе бира и можело да отидат на онова място на хълма, да поседят в колата и да гледат звездите.

Тя побягна към дома си. Не помоли Винс да я закара, нито се обади на учителите, че ще си тръгне по-рано. Тича по целия път и се молеше колата им да е пред къщата.

Когато обаче зави зад ъгъла на Пъмпкин Дилайт Роуд и Хикъри и видя двуетажната им фамилна къща, жълтият форд „Ескорт“ на майка й не беше там. Синтия влезе и задъхано извика майка си, а после и брат си.

Разтрепери се и положи усилия да спре.

Нямаше логика. Колкото и ядосани да бяха, родителите й не биха постъпили така. Да заминат, без да й кажат? И да вземат Тод с тях?

Почувства се глупаво, че го прави, но позвъни на вратата на съседите Джеймисън. Вероятно за всичко това имаше елементарно обяснение, нещо, което беше забравила, например час при зъболекаря или нещо друго, и всеки момент колата на майка й щеше да свърне в алеята и Синтия щеше да се почувства като пълна идиотка, но тогава всичко щеше да бъде наред.

Госпожа Джеймисън отвори вратата и Синтия започна да бръщолеви несвързано как се е събудила сутринта и вкъщи не е имало никого, а после отишла на училище и Тод не бил там, и майка й още не…

— Успокой се — прекъсна я госпожа Джеймисън. — Майка ти сигурно е отишла да пазарува.

Изпрати Синтия до дома й и видя вестника, който още не беше прибран. Двете огледаха стаите на двата етажа, гаража и задния двор.

— Наистина е странно — призна госпожа Джеймисън. Не знаеше какво да мисли, затова неохотно се обади на полицията в Милфорд.

Те изпратиха служител, който отначало не изглеждаше притеснен. Скоро обаче дойдоха още ченгета и коли и до вечерта кварталът гъмжеше от полиция. Синтия ги чу как разпространяват описания на двата автомобила на семейството й и се обаждат в местната болница. Ченгетата обикаляха улицата, чукаха на вратите и разпитваха съседите.

— Сигурна ли си, че не са споменали, че ще ходят някъде? — попита я мъжът, който каза, че е детектив, и не носеше униформа като другите полицаи. Името му беше Финдли или Финли.

Как можеше да си помисли, че Синтия би забравила такова нещо и изведнъж ще се сети: „А, да, сега си спомням! Отидоха на гости на леля Тес, сестрата на мама!“.

— Родителите и брат ти не са взели багаж — продължи той. — Дрехите им са тук, а куфарите са в мазето.

Зададоха й много въпроси. Кога за последен път ги е видяла? Кога си е легнала? С кое момче е била? Синтия се опита да разкаже на детектива всичко, дори призна, че се е скарала с родителите си, колкото и лошо да звучеше това, че се е напила и й се е искало да умре.

Детективът изглеждаше приятен и добър човек, но не засегна въпросите, които я вълнуваха. Например защо мама, татко и брат й бяха изчезнали внезапно? Къде бяха отишли? Защо не я бяха взели с тях?

Изведнъж, в пристъп на безумие, тя започна да претърсва кухнята. Надигна рогозките на столовете, премести тостера, погледна под столовете и надзърна в пролуката между печката и стената. По лицето й потекоха сълзи.

— Какво има, миличка? — попита детективът. — Какво правиш?

— Къде е бележката? — Очите й умоляваха. — Трябва да има бележка. Мама никога не излиза, без да остави бележка.