Михаил Булгаков
Динамит!!!

Тази пролет ни пратиха динамит за разбиване на ледени блокове. Останаха 18 фунта и сега нашият участък направо не знае какво да го прави. Страхуваме се да не избухне, а няма на кого да го дадем. Страшна беля си взехме с тоя динамит!

Рабкор

На всички видни места в управлението на жп участъка висяха официални забрани:

Пушенето най–строго забранено!

Не говорете високо!

Не трополете с ботушите!

Освен това на външната врата на железничарското общежитие висеше обява с не толкова официален характер:

Ако вашите деца не спрат да препускат,

ще им откъсна ушите из корен! Иванов седми.

На релсите, след семафора, бяха окачени червени сигнали и надписи:

Не свири!

Скорост шест версти в нас!

Влаковете влизаха крадешком в гарата с тихо съскане на спирачките, а в кухните на вагон–ресторантите гасяха огъня. Охраната минаваше през влака и предупреждаваше:

— Граждани, милички, угасете си цигарките. На тая гара държат динамит.

* * *

— Ще ти дам аз едно кашляне — (шепнешком), — ще видиш ти едно кашляне.

— Много съм настинал, Сидор Иванович.

— Ще видиш ти една настинка. Боботи като в бъчва! Ти ще се накашляш, а мен цялата гара ще ми хвръкне във въздуха.

— Голяма беля е тоя динамит, Сидор Иванич.

— А ти недей да тропаш с ботушите и белята няма да стане.

* * *

— Вие къде го държите, Сидор Иванич? — попита един току–що пристигнал.

— Вкъщи, в гостната. Увихме го в мокра кърпа и под канапето.

— Все едно че е тютюн?

— Хубав тютюн, няма що. Кучешка каторга е това, а не живот. Наложи се да пратя дечицата при леля. Те, ангелчетата, се зарадваха. Заподскачаха: „Татко донесе динамит, татко донесе динамит…“ Напердаших ги, дяволите недни, и ги пратих да погостуват.

— Тъй де, колко му е да стане беля!

— Там е работата я. Наложи се дежурства да даваме. Денем жената го пази с винтовка, вечер — готвачката, нощем — аз.

— Да бяхте го изпратили нанякъде.

— Опитах. Лично го опаковах. Запечатах го. Нося го на гарата в багажното отделение. А кантарджията ме пита: „Сидор Иванович, какво носите в пакета?“ Отговарям му: „Ами нищо работа — рекох, — не обръщай внимание, това са осемнайсет фунта динамит. Изпращам ги в Омск“. А той, представяте ли си, заряза багажното, прехвърли се през прозореца и избяга. Дим да го няма.

— Ама че история!

— Мъка! Опитвах се на друга жп линия да го подаря. Написах им бележка. Така и така, значи: Изпращам ви, скъпи съседе от Самаро–Златоустовския жп участък, подарък, 18 фунта динамит. Ползвайте си го както обичате. Обичащ те, Омски жп участък.

— Ами те?

Сидор Иванич порови в джоба си и извади телеграма:

Адрес 105. Бе я вървете по дяволите. Точка.

Сидор Иванич наведе унило глава и въздъхна.

— Сидор Иванич, знаете ли какво — посъветва го пристигналият, — защо не се опитате да го подарите на Червената армия?

Сидор Иванич живна:

— Виж, това е идея. Как не се сетих.

Вечерта в службата съчиниха послание със следното съдържание:

Дълбокоуважаеми др. Фрунзе, като израз на любов към Червената армия, изпращаме 18 фунта динамит. С уважение, Омски участък на жп линията.

Имаше и послепис:

Молим само да пратите ваш човек, опитен военен, да го вземе, понеже от нашите хора никой не ще да го откара.

Отговор от другаря Фрунзе още няма.