Михаил Булгаков
Относно побоя над жените

Пред мен лежи забележително писмо. Ето откъси от него:

Аз съм семеен и затова знам, че повечето семейни сцени стават поради материални несгоди. Жената пищи: „Я виж само еди–кои си познати как живеят!“… Такъв род аргументация те изкарва от нерви. Много е лошо, ако главата на семейството лесно вдига ръка, че и я перне по врата!…

Та в такъв случай според мен е до известна степен полезно да се обърнеш към местния профкомитет, но не за да се жалваш, а за съвет и не за да накажат побойника, а за да се отстрани причината, предизвикваща семейни кавги… Местният профкомитет не е съдия, но като съюзен орган, в чиито задължения влиза, между другото, и грижата за добруването на членовете, той може да намери начин да помогне на угнетяваната, като подхване например ходатайство за предоставянето на угнетяващия на работа, която да осигурява по–добре неговото съществуване…

* * *

Скъпи семейни другарю! Позволете да ви нарисувам картината в профкомитета след претворяването в живота на вашия проект.

Явява се в профкомитета семеен човек.

— Какво ще обичате?

— Ами поосакатих днес жената.

— Та–ака, та с какво, значи, я цапардосахте?

— С чиния от фабриката на бившия Попов.

— Ама че чудак! Че кой се бие с чинии? Съдовете пари струват. Да бяхте взели ръжена. Понеже сигурно сте строшили чинията?

— То се знай. И главата й също.

— Ех, главата не е толкова важна. Главата в краен случай може и да зарасне. Надявам се, че не сте усмъртили съпругата?

— Нищо й няма!

— Ето на, виждате ли, а чинийката няма да оздравее. Разсипник сте вие. Та по какъв повод беше дискусията със съпругата? На каква тема я бихте?

— Ами то… кхъм… Вчера ни дадоха заплатите. Та се отбихме, разбира се, с кума…

— В кръчмата?

— Ами ясно. Поръчахме си по две бирички… После още две… после още две…

— На дузини ги смятайте, по–бързо ще стане.

— Н–да… та пийнахме, значи… И си тръгнахме…

— Прибрали сте се?

— Там е работата я, че се отбихме при Сидоров… Там пийнахме мадейра…

— Та–ака… А после…

— После ходих още някъде, ама да ме убиете — не помня къде. Тази заран си се прибирам, а оная змия като ми засъска…

— Коя змия, да прощавате?

— Жената, разбира се. Къде ти е, вика, заплатата, пиянде с пиянде? От дума на дума… е, не издържах…

— Та–ака… Та какво да ви правим? Вие кой разряд имате?

— Девети.

— Ами добре, даваме ви десети!

— Покорно благодаря!

* * *

След като строши на своята змия ръката, той премина от десети разряд в дванайсети. Тогава й отхапа ухото — и мина в шестнайсети. След това й изби с ботуша едното око — и хайде в двайсет и четвърти тарифен разряд. Но в тарифата по–висок разряд няма. Пита се, ако вземе, че я изкорми, накъде да го повишаваме?

Лична заплата ли да му гласуваме?

А, не, скъпичко ще ни излезе!

* * *

Човекът беше началник–гара, строши на жена си три ребра, направиха го контрольор по движението! Той взе тогава, че я уби. Да, ама всички по–високи длъжности бяха заети. Пита се сега — как да го наградим? Ще се наложи с парична сума да стане!

* * *

Не, семейни човече! Проектът ви не струва. Бият си жените не защото не им стигат парите. Бият ги, защото са невежи, защото са диви, а също и алкохолици, и тук никакви разряди няма да помогнат. Побойника и началник на подвижния състав да го направиш, той пак ще продължи да си използва юмруците.

Други средства са необходими за лекуване на семейните недоразумения.