Уди Алън
Кратко, но полезно ръководство за гражданско неподчинение

За да стане революция, са необходими две неща: някой или нещо, срещу което да се въстане, и някой, който да се навие да въстане. Официалното облекло не е задължително и двете страни могат произволно да избират мястото и времето, но ако някоя от тях не се появи, цялата работа отива по дяволите. По време на Китайската революция от 1650 г. и двете страни не дойдоха и, естествено, изгубиха капарото за залата.

Народът или партиите въстават срещу така наречените потисници и лесно могат да бъдат разпознати по това, че революцията им прави голям кеф. Потисниците обикновено са издокарани в костюми, притежават земя и си слушат музика по радиото до късно през нощта, без някой да посмее да им крещи, че нарушават тишината. Работата им е да поддържат „статуквото“ — състояние, при което всичко си остава същото, макар да им се иска да правят ремонт вкъщи на всеки две години.

Когато потисниците станат прекалено строги, се получава нещо, известно като полицейска държава, в която се забраняват всякакви прояви на недоволство — не трябва да се усмихваш, да носиш папийонка или да наричаш кмета „дебелак“ например. В полицейската държава гражданските права са орязани яко, не може и дума да става за свобода на словото, но все пак се разрешава да се кълчиш под звуците на музикален запис. Не се търпят критични забележки по адрес на управляващите, особено ако засягат умението им да танцуват. Свободата на печата също е ограничена и управляващата партия „диктува“ новините, като позволява на гражданите да научават само приемливи политически идеи и резултати, които не биха предизвикали бунт.

Групите, които въстават, се наричат „потиснати“. Те обикновено обикалят в кръг, роптаят и се оплакват от главоболие. (Трябва да се отбележи, че потисниците никога не въстават и не се опитват да станат потиснати, защото това би означавало да си сменят бельото.)

Ето някои известни примери за революции:

Френската, при която селяните взели властта със сила и бързо сменили ключалките на вратите в двореца, за да не могат аристократите да се върнат в него. После си спретвали голяма веселба и здравата преяли. Когато накрая благородниците успели да си върнат двореца, се наложило да го почистят основно, защото всичко било оплескано с мазни петна, а мебелите били прогорени от фасове.

Руската, която назрявала с години и избухнала неочаквано, когато крепостните разбрали, че цар и император са един и същ човек.

Трябва да се знае, че след като революцията приключи, потиснатите често вземат властта в свои ръце и започват да се държат като потисници. Разбира се, тогава е много трудно да се свържеш с тях по телефона и е възможно парите, дадени назаем за цигари и дъвки по време на борбата, да бъдат забравени.

Методи за гражданско неподчинение:

Гладна стачка. Потиснатият не яде, докато не бъдат изпълнени исканията му. Коварни политици често оставят край него бисквити или сирене чедър, но стачкуващият трябва да устоява на тези изкушения. Ако управляващата партия го склони да яде, протестът се потушава сравнително лесно. Пък ако го примами да похапне и да вземе чек с дарение, победата й е пълна. В Пакистан прекратиха гладна стачка с помощта на телешки флейки в пикантен сос, на които народните маси не устояха, но подобни деликатеси рядко се предлагат.

Проблемът при гладната стачка е, че след няколко дни изгладняваш като вълк, особено ако край тебе минават камионетки с озвучителна система, от чиито високоговорители гърми следното послание:

— Аууу, какво крехко пиленце… ммммм, че вкусен грах… МЛЯС-МЛЯС-МЛЯС.

По-умерена форма на гладна стачка за хората, чиито политически възгледи не са чак толкова крайни, е отказът от приемане само на някои храни, например кромид. Използван правилно, този метод може да има поразяващ ефект върху управниците. Добре известно е, че като отказваше категорично да яде салата с лук, Махатма Ганди засрами британското правителство и го принуди да направи много отстъпки. Освен от яденето човек може да се откаже и от други неща: белота, усмихването и стоенето на един крак.

Седяща стачка.

Изберете си подходящо място и седнете там, но седнете истински, тоест задникът ви да опира о земята. Иначе ще минавате за клекнали, а тази поза е лишена от политически смисъл, освен ако и правителството не е клекнало. (Това се случва рядко, но понякога зиме и правителството кляка.) Номерът е да седите докато не ви направят някои отстъпки, но както и при гладната стачка, властите ще се опитат да ви вдигнат. Може да кажат например: „Айде ставайте, че затваряме!“ или „Бихте ли се изправили за малко, искаме да ви премерим колко сте висок“.

Демонстрации и шествия.

Основното за една демонстрация е, че тя трябва да бъде видяна. От това произлиза и терминът „демонстрация“. Ако човек си демонстрира насаме у дома, това на практика не е никаква демонстрация и минава в графата „идиотии и магарии“.

Прекрасен пример за демонстрация е Чаеното тържество в Бостън. На него разгневени американци, дегизирани като индианци, изхвърлили британския чай в залива на пристанището. После индианци, дегизирани като разгневени американци, хвърлили самите британци във водата. След това британци, дегизирани като чаени храстчета, се изхвърляли един друг. Накрая дошли германски наемници, наконтени в костюми от „Жените на Троя“, и скочили в залива, без да обяснят защо.

Когато демонстрирате, добре е да носите плакат, на който са изписани политическите ви искания. Ето няколко подходящи варианта: 1. „Намалете данъците!“ 2. „Увеличете данъците!“ 3. „Стига сте правили мили очи на иракчаните!“

Разнообразни методи за гражданско неподчинение:

Заставате пред кметството и скандирате „Пудинг, пудинг!“, докато не изпълнят исканията ви.

Блокирате уличното движение, като подкарвате стадо овце из търговските улици.

Обаждате се по телефона на хора от управляващия елит и им пеете „Бес, вече си само моя“.

Обличате се като полицай и подскачате на един крак.

Дегизирате се като храстче и забивате по едно кроше на всеки, който мине покрай вас на тротоара.