Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Good Guy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 9 гласа)
Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Дийн Кунц. Добрият

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2010

ISBN: 978-954-529-810-3


Първа част
На правилното място в грешното време

Глава 1

Когато види вода, еднодневката се плъзва по повърхността й и оставя за кратко следа, тънка като копринена паяжина. Снишила се така, тя се опазва от птиците и прилепите, които ловят плячката си по време на полет.

За човек като Тимоти Кариър, с ръст метър и деветдесет и два, тегло 95 кг, големи ръце и още по-големи крака, не беше лесно да се снишава като еднодневка над вода, но той се стараеше.

Обут в тежки работни ботуши, с характерната походка на Джон Уейн, която му се удаваше естествено и която той не можеше да промени, Тимоти влезе в бара „Фенерджията“ и се отправи към вътрешния край на помещението, без да привлича внимание към себе си. Никой от тримата мъже близо до вратата, зад късата чертичка на „Г“-образния бар, не го погледна. Не го погледнаха и двойките, заели две от сепаретата.

Тимоти седна на крайния стол в сянката извън кръга на последната лампа, осветяваща тъмния като меласа махагонов бар, и въздъхна доволно. Погледнато от входната врата, той изглеждаше най-дребният човек в заведението.

Ако предната част на „Фенерджията“ можеше да се сравни с платформа за управление на локомотив, неговото кътче беше фургонът. Онези, които биха избрали да седнат тук в понеделнишкото мъртвило, не биха били от приказливите.

Лиам Руни, собственикът на заведението и единственият зад бара тази вечер, напълни чаша наливна бира и я сложи пред Тим.

— Някоя вечер ще вземеш да влезеш тук с дама — каза Руни — и ще ме шокираш до смърт.

— Защо си въобразяваш, че ще доведа дама в този бардак?

— Какво друго знаеш, освен този бардак?

— Моята любима закусвалня за понички.

— Хм. Ще се налапате значи с десет-двайсет понички с глазура, после ще я заведеш пред голям, скъп ресторант в Нюпорт Бийч, ще седнете на тротоара и ще зяпате как портиерите паркират луксозните коли.

Тим отпи от бирата, Руни избърса бара, макар че нямаше нужда. После Тим отбеляза:

— Ти удари шестица с Мишел. Такива като нея не се срещат днес.

— Мишел е на трийсет, също като нас. Ако такива като нея не се срещат днес, откъде се взе тя?

— И аз се питам.

— Ако искаш да си победител, трябва да си вътре в играта и да участваш в класацията — каза Руни.

— Аз съм си в класацията.

— Няма класация за сам играч, който нанизва обръчи на прът.

— Не ме мисли. Жените тичат подир мен и ми думкат на вратата.

— Да бе — възрази Руни, — само че пристигат на двойки, за да те поучават на тема Христос.

— Че какво лошо? Грижат се за душата ми. Казвал ли ти е някой, че си саркастично копеле?

— Ти си ми го казвал. Хиляди пъти. Не ми омръзва да го чувам. Ама нека да ти кажа за оня, дето беше тук преди малко. Ударили му четирийсетте, никога не се е женил, а взели, че му отрязали тестисите.

— Кой му ги отрязал?

— Докторите.

— Дай ми имената на тези доктори — каза Тим. — Не искам да попадна на някой случаен.

— Абе той бил болен от рак. Работата е, че повече не може да има деца.

— Какво му е хубавото да имаш деца, когато светът не е със света?

Руни приличаше на мечтаещ за черен пояс запалянко, който, макар да не беше взел нито един урок по карате, се беше опитал да счупи не една или две бетонни плочи с главата си. Очите му обаче бяха два сини прозореца, излъчващи топло сияние, и сърцето му беше добро.

— Там е смисълът на всичко — каза Руни. — Жена, деца, място, където можеш да стъпиш на здраво, докато светът се разпада на части.

— Матусал[1] е живял до деветстотин и не е престанал да ражда деца докрай.

— Да ражда?

— Да, така е било в ония времена. Раждали са.

— Значи ти смяташ да правиш какво — да чакаш да станеш на шестстотин, преди да завъдиш деца?

— Вие с Мишел нямате деца.

— Ама работим по въпроса. — Руни се наведе, скръсти ръце на бара и застана лице в лице с Тим. — Как си прекара деня днес, вратарю?

Тим се намръщи.

— Не ми викай „вратар“!

— Е, кажи де, как си запълни деня?

— Както винаги. Зидах стена.

— Какво ще правиш утре?

— Ще зидам друга стена.

— За кого?

— За този, който ми плати.

— Аз работя в моя бар по седемдесет часа на седмица, понякога и повече, но не заради клиентите.

— Клиентите ти го чувстват — увери го Тим.

— Кой от двама ни е саркастичното копеле?

— Ти държиш купата, но аз се боря за нея.

— Аз работя за Мишел и за бъдещите ни деца. Трябва да имаш за кого да работиш, освен за този, който ти плаща. Някой, който да ти е скъп, да градите нещо заедно, да имате бъдеще.

— Лиам, много са ти хубави очите.

— Ние с Мишел се тревожим за тебе, братле.

Тим сви устни.

Руни заключи:

— Самотата не е по вкуса на никого.

Тим пусна няколко въздушни целувки. Руни се наведе още по-напред, на сантиметри от лицето на Тим.

— Да ме целунеш ли искаш?

— Как да не искам, като си толкова загрижен за мен.

— Ще си просна гъза на бара и целувай колкото щеш.

— Не, благодаря. Не ми трябва да си режа устните после.

— Знаеш ли какво те мъчи теб, вратарю?

— Пак ли почваш?

— Автофобия.

— Не позна. Нямам страх от коли.

— Страх те е от себе си. Не, не точно. Страх те е от собствените ти способности.

— Роден си за класен наставник — присмя се Тим. — Нали уж сервирате безплатно солети тук? Къде са ми солетите?

— Едно пиянде се издрайфа върху тях. Ей сега ще ги доизбърша.

— Давай ги. Само гледай да не са скашкани.

Руни взе купа солети от полиците зад бара и я сложи до бирата на Тим.

— Мишел има една братовчедка, Шейдра. Много е готина.

— Що за име е това „Шейдра“? Никой ли вече не кръщава дъщерите си Мери?

— Ще ти уредя работата с Шейдра.

— Няма смисъл. Утре отивам да ми отрежат тестисите.

— Сложи си ги в буркан тогава и ги донеси на срещата. Няма начин да не разчупят леда! — каза Руни и се върна на другия край на бара, където тримата шумни клиенти се напъваха да финансират висшето образование на неродените му деца.

През следващите няколко минути Тим се отдаде на медитация, стараейки се да си самовнуши, че не му трябва нищо друго, освен бира и солети. Страшно му помогна да си повярва, като си представи Шейдра в образа на едновежда недодялана крава с косми, сплетени на плитки и провиснали на педи от ноздрите й.

Както обикновено барът му подейства успокояващо. Не му трябваше дори бирата да притъпи острите ръбове на деня — самото помещение вършеше работата, макар да не му беше ясно откъде идеше този ефект.

Във въздуха се носеше миризмата на вкиснала и прясна бира, на разлятата саламура от големия буркан с кренвирши, на препарата, с който лъскаха бара, на прах от тебешира, с който натриваха игралните дискове, преди да ги тласнат по маркираната плоскост. От кухнята долиташе ароматът на пържени хамбургери и на кръгчета паниран лук, които врящото олио превръщаше в хрупкаво лакомство.

Топлата баня от благоухания, светещият часовник с рекламата на „Будвайзер“ и кадифето на заобикалящите кътчето му полусенки, приглушеният говор на двойките в сепаретата зад него и безсмъртният глас на Патси Клайн от грамофона автомат му бяха тъй привични, че в сравнение с тях собственият му дом би му се видял като чужда територия.

Възможно бе барът да го успокоява, защото беше символ, ако не на постоянство, то поне на нещо продължително. В сегашния свят на бърза и непрестанна трансформация „Фенерджията“ не се поддаваше на ни най-малката промяна.

Тим не очакваше изненади тук, нито ги желаеше. Какво толкова се превъзнасят по неочакваните преживявания! Нали да те сгази автобус също е неочаквано преживяване!

Той предпочиташе познатото, обичайното. Никога нямаше да му се случи да падне от скала, защото никога нямаше да се покатери на скала.

Някои твърдяха, че той просто не разбира удоволствието от приключенията. Тим не смяташе за нужно да им обяснява, че всякакви там безстрашни експедиции по екзотични далнини и незнайни морски ширини са като походите на пълзящи кърмачета в сравнение с приключенията, които се въдят в двадесетте сантиметра между лявото и дясното ухо.

А беше отворил уста да им каже, а бяха го помислили за глупак. В края на краищата той беше просто един строителен работник, един зидар. За такива се знае, че не са по мисленето.

Тим живееше във времена, в които хората избягват да мислят, особено що се отнася до бъдещето. Те предпочитаха удобството на сляпата вяра пред ясния поглед на мисълта.

Други го обвиняваха, че е старомоден. Точно така, такъв е.

Миналото беше пълно с позната красота и възнаграждаваше богато всеки, който погледнеше назад. Тим си позволяваше да храни надежди, но нямаше дързостта да предполага, че красотата се е заселила и в неизвестното бъдеще.

В бара влезе интересен тип. Беше висок, макар и не чак колкото Тим, набит, но не като истински бабаит. По-скоро поведението, а не външността му придаваха интересен вид. Влезе като животно, подгонено от хищник, не престана да се озърта зад вратата, докато тя не се затвори, и след това угрижено огледа заведението, сякаш подозираше, че надеждата му за убежище е лъжлива.

Когато новодошлият се приближи и седна на бара, Тим заби поглед в чашата си пилзенско, сякаш тя бе свещен потир, сякаш бе потънал в размишление над дълбокия смисъл на съдържанието й. Молитвената поза, за разлика от позата на провесил нос самотник, даваше шанс на случайно срещнатите да започнат разговор, без обаче да ги насърчава.

Ако този странник отвореше уста да лицемери или да политиканства, или да задрънка пълни тъпотии, Тим можеше да метаморфозира от хрисимия лик на религиозен или носталгичен унес в свъсената мутра на едва сдържана мълчалива агресия. Не биха се намерили много кандидати за повече от два опита да разчупят леда, ако не им отговарят с друго, освен със смразяваща леденина.

Макар да предпочиташе мълчаливия размисъл пред олтара на чашата, Тим обичаше и да се включва в подходящ разговор. Подходящ за него беше необичайният разговор.

Ако пръв поемеш инициативата да започнеш разговор, можеш да се затрудниш да намериш начин да го приключиш. Започне ли другият разговора обаче, става ясно що за птица е и ти можеш да му затвориш устата, като му затвориш вратата под носа.

Неуморим в усилията по издръжката на още незаченатите си деца, Руни довтаса.

— Какво да налея?

Непознатият сложи издут кафяв плик на бара и го покри с лявата си длан.

— Амии… бира.

Руни продължи да чака с вдигната вежди.

— М-да. Добре. Бира — реши се новодошлият.

— Наливна имам „Будвайзер“, „Милър Лейн“ и „Хайнекен“.

— Аха. Нека да бъде… значи… „Хайнекен“.

Гласът му беше тънък и опнат, също като телефонна жица, по която думите му кацаха като птици на почтено разстояние една от друга и сякаш изтръгваха някакво стенание.

Когато Руни донесе бирата, странникът беше вече сложил парите на бара.

— Задръж рестото.

Очевидно за втора поръчка и дума не можеше да става.

Руни се отдалечи, а странникът обгърна с пръсти бирената чаша, но не отпи.

Тим беше същинска дойка. Този прякор му беше лепнал Руни заради умението му да дои две бири в продължение на цяла вечер. Понякога дори искаше лед, за да освежи затоплилото се питие.

Колкото и малко да пие човек обаче, все пак му се ще първата глътка да е възможно най-студена, току-що налята от крана.

Тим се вторачи в „Будвайзера“ си като снайперист в мишена, но като всеки добър снайперист той се радваше на отлично периферно зрение. Не му убягваше фактът, че непознатият още не беше вдигнал чашата „Хайнекен“.

Човекът, изглежда, не ходеше често по барове и очевидно хич не му се щеше да бъде в този бар, тази вечер, в този час.

Най-сетне той отвори уста:

— Дойдох по-рано.

Тим се почуди дали този разговор би бил по вкуса му.

— Сигурно — продължи странникът — на всеки би му се искало да дойде по-рано, да прецени обстановката.

Тим го налегна неприятно предчувствие. Не предупреждение от типа: „Пази се! Страшно чудовище!“, а по-скоро усещане, че може да е попаднал на досадник.

— Скочихме от самолет с кучето — заяви непознатият. Виж пък най-голямата надежда за впечатляващ разговор в бар е да ти излезе късметът да срещнеш ексцентрик.

На Тим му светна пред очите. Той се обърна към парашутиста и попита:

— Как се казва?

— Кой?

— Кучето.

— Лари.

— Странно име за куче.

— Кръстих го на брат си.

— Брат ти какво мисли за това?

— Брат ми не е жив.

— Моите съболезнования.

— Той почина отдавна.

— На Лари харесва ли му да скача с парашут?

— Не можа да пробва. Умря на шестнадесет.

— Имах предвид кучето.

— Да. Май му харесва. Споменах го само защото стомахът ми се е свил на топка, както когато скочихме.

— Значи лош ден, а?

Странникът се намръщи.

— Как ти се струва?

— Лош ден — кимна Тим.

Все тъй смръщен, странникът добави:

— Ти си човекът, нали?

Изкуството на кръчмарското остроумие не е като да свириш Моцарт на пиано. В него няма предписания и всеки е свободен да импровизира. Ритъмът се налучква инстинктивно.

— Ти ли си човекът? — повтори въпроса си странникът.

— А кой друг бих могъл да бъда? — откликна Тим.

— Изглеждаш много… обикновен.

— Старая се — увери го Тим.

Парашутистът го изгледа внимателно за момент, но после наведе очи.

— Не мога да си представя да съм на твое място.

— Не е лесно — отвърна Тим не толкова шеговито и се намръщи, като долови нотката искреност в гласа си.

Непознатият най-сетне вдигна чашата. Преди да стигне до устните си, той разля бира на бара, после изгълта половината от останалото питие.

— Няма страшно, това е само временна фаза — заяви Тим повече на себе си, отколкото на събеседника си.

Рано или късно този тип щеше да разбере, че е направил грешка, и тогава Тим щеше да се престори, че също се е объркал. Междувременно що пък да не се позабавлява.

Непознатият изтика плика към него и рече:

— Вътре е половината. Десет хиляди. Останалите, след като тя изчезне.

След тези думи странникът се обърна на стола, стана и се отправи към вратата.

Тим понечи да го извика, когато внезапно ужасният смисъл на последните десет думи се избистри в съзнанието му: „Вътре е половината. Десет хиляди. Останалите, след като тя изчезне.“

Първоначално изненадата, а после необичайният за него спазъм на страх задавиха гърлото му.

Парашутистът си беше наумил да се измъкне от бара. Той прекоси набързо помещението, излезе през вратата и се стопи в нощта.

— Ей, чакай — опита се да го спре Тим, но гласът му беше прекалено тих и се обади прекалено късно. — Чакай!

Когато се плъзгаш по течението на дните и оставяш следа тънка като копринена паяжина, ти не развиваш навика да викаш и да гониш разни непознати, които са замислили убийство.

Докато Тим осъзнае, че се налага да се заеме с гонитба и да стане от стола си, възможността да се започне успешно преследване беше отминала. Плячката беше взела непреодолима преднина.

Той седна обратно и изпи бирата си на един дъх.

Остатъци от пяната залепнаха по стените на чашата. Никога досега тези мимолетни фигури не бяха му се виждали тайнствени. Сега той се вглъби в тях като че ли виждаше олицетворението на някаква дълбока мъдрост.

Чувстваше се объркан. Погледът му случайно попадна на кафявия плик, който бе придобил зловещия вид на самоделна бомба.

Лиам Руни сервира две порции хамбургери със сирене и пържени картофки на младата двойка в едно от сепаретата. Никоя сервитьорка не ходи на работа в мъртвило като понеделнишкото.

Тим вдигна ръка да извика Руни. Той обаче не го забеляза и се върна при портичката на бара в другия край на помещението.

Кафявият плик още изглеждаше застрашително, но у Тим вече започваха да се прокрадват съмнения дали е разбрал правилно случилото се между него и странника. Човек, който има куче парашутист на име Лари, не би платил на някого да извърши убийство. Всичко това беше просто едно недоразумение.

„Останалите, след като тя изчезне.“ Това би могло да се тълкува по най-различни начини. Не е задължително да означава, след като умре.

Решен да оправи бързо тази грешка, Тим изправи езичетата на медната закопчалка, отвори плика и бръкна вътре. Извади една тлъста пачка от стодоларови банкноти, завързани с ластиче.

Не беше сигурно дали парите бяха мазни, но Тим изпита чувството, че са. Пъхна ги веднага обратно в плика.

Освен банкнотите намери и снимка с размери 13 на 18 см, която навярно е била правена за шофьорска книжка или паспорт. Жената изглеждаше на възраст под тридесет. Привлекателна.

На гърба на снимката беше напечатано име: ЛИНДА ПАКИТ. Под името имаше адрес в Лагуна Бийч.

Макар че току-що беше изпил цяла бира, устата на Тим беше пресъхнала сякаш беше осолена и киселееше като лимон. Пулсът му не беше ускорен, но блъскаше по-силно от всякога и дънеше в ушите му.

Противно на всякаква логика, той изпитваше угризения на съвестта, докато разглеждаше снимката, все едно беше взел участие в планирането на убийството на тази жена. Прибра снимката и избута плика настрана.

В бара влезе нов непознат. Беше почти същият на ръст като Тим и имаше късо подстригана кестенява коса като неговата.

Руни се появи с нова чаша бира за Тим и каза:

— Продължавай да ги гаврътваш с тая скорост и ще престанеш да бъдеш част от мебелировката. Ще се превърнеш в истински клиент.

Упоритото чувство, че сънува, забавяше мисловния процес на Тим. Искаше му се да каже на Руни за случилото се, но езикът му не се обръщаше.

Новодошлият се приближи, седна на мястото, където бе седял парашутистът, през един стол от Тим.

— „Будвайзер“ — поръча той на Руни.

Руни се отправи към крана, странникът огледа кафявия плик и после хвана погледа на Тим. Очите му бяха кафяви, също като на Тим.

— Дошъл си по-рано — каза убиецът.

Бележки

[1] Библейски персонаж, син на Енох. — Б.пр.