Едгар Уолъс
Човекът с черната маска (20)

Марборн се осигурява

Какво знаеше Уелинг? Какво му бе разказал Морлек? Хамон си спомни слънчевия ден в Мароко и пътуването на двама мъже с мулета в пустинята. Единият от тях беше Хамон, а другият човек му беше гост. Насреща им препускаше млад човек. Той за миг спря коня си, втренчено погледна срещнатите и продължи пътя си. Случайният свидетел представляваше голяма опасност за Ралф Хамон.

Затова сега финансистът несъзнателно посегна към револвера си. Но веднага пак се овладя, върна се към реалността и излезе от кабинета. На вратата го срещна секретарят.

— Елате у дома и донесете пощата — каза му Ралф.

Той беше успял да забрави, че вкъщи го чака Лидия.

— Нали ми обеща, че веднага ще си дойдеш — ядосано се нахвърли тя върху брат си, когато той влезе. — Довечера съм канена на вечеря у лейди Клербъро и имам само пет минути на разположение.

Елегантен вечерен тоалет прилепваше плътно върху изящното й тяло. Но това великолепие на сестрата не направи никакво впечатление на Ралф.

— Само пет минути ли имаш? — равнодушно попита той. — Това е достатъчно. Ще поговорим за Морлек?

— За Морлек? — повтори Лидия. — Нима не свършихте с него?

— Сега въпросът стои малко по-другояче. Пита се дали той не е свършил с нас? — мрачно отговори Хамон. — В това е целият въпрос. Ще ме остави ли той на мира, или не? Ти трябва на всяка цена да се запознаеш с него. На всяка цена… и с каквито и да е средства… Искам да се помиря с него. Може би твоята външност ще му направи впечатление.

— Какво искаш? Да се влюби в мен или да се омъжа за него?

— Напълно ми е безразлично. Просто трябва да го накараш да се откаже от намерението си да ми отмъсти.

— Нима законът не те закриля? — многозначително попита младата жена. — Не бих искала да изгубя извоюваното с такъв труд положение. А ти сам разбираш, че не е съвсем прилично да се срещам с престъпник, макар и оправдан от съда.

Ралф мрачно я погледна.

— Мислех, че веднъж завинаги си изхвърлила от главата си всички тези глупости.

Тя почувства силно желание да му възрази, но като улови мрачния му поглед, млъкна.

Ралф Хамон беше богат, но много голям скъперник. Той събираше всякакви боклуци, надявайки се да му потрябват. Шкафът му бе пълен с износени костюми, които продължаваше да пази. Всяко парче хартия представляваше ценност за него. И той не се стесняваше да къса неизписаните страници от получените писма, за да ги употребява за бележки.

Джеймс Морлек много сполучливо беше сравнил Хамон с маймуна, която за нищо на света няма да си разтвори юмрука и да изпусне сливата, макар това да й струва животът. Разумът подсказваше на финансиста, че трябва да изгори намиращия се в него документ, който можеше да стане повод за ред нещастия. И все пак не се решаваше по същия начин, както маймуната не се решава да разтвори юмрука си, в който държи апетитната слива.

Библиотеката, където обикновено работеше Хамон, се намираше на втория етаж. Макар че той не беше любител на книги, трите стени бяха закрити с рафтове с много томове. Обаче от пръв поглед се виждаше, че тези книги са донесени от съответната фирма без особен подбор и че собственикът им рядко ги отваря. И все пак една от тях беше негово настолно четиво. В обикновено заключеното малко шкафче се намираше книгата с Емерсънови етюди.

Хамон заключи вратата, спусна щорите, отвори шкафа и взе книгата. Както изглежда, тази разкошно подвързана книга бе по-тежка от другите, защото той не можеше да я държи с една ръка. Наглед тя с нищо не се отличаваше от другите книги. Финансистът извади връзка с ключове и мушна единия от тях в дупчицата, която се виждаше в единия край. Книгата се отвори. Оказа се, че под подвързията се крие стоманена масивна кутийка, пълна догоре с документи. Той извади от нея един, сложи го на бюрото и започна да чете. В него се изброяваха всичките му деяния. Само едно от тях беше достатъчно да го изпрати на бесилката. С трепереща ръка той запали клечка кибрит и се подготви да я поднесе до листа. Но в последния момент се поколеба и пак сложи документа в кутията книга.

На вратата се почука. Хамон бързо върна книгата на мястото й в шкафа и отиде при вратата.

— Кой е?

— Ще приемете ли господин Марборн? — тихо попита слугата.

— Да. Поканете го да се качи горе.

Той отключи вратата и се приготви за срещата с бившия детектив.

— Вие провалихте цялата работа! — ядосано каза Хамон.

— А вие провалихте цялата ми кариера — отговори детективът. — Аз ще трябва да се оттегля от службата. Много ме е яд, че се свързах с този проклет Морлек!

— Говори направо по въпроса — нетърпеливо го прекъсна Хамон и извади шише уиски и сода, като ги сложи пред госта.

— Уелинг ми съобщи, че съм уволнен — каза Марборн. — Но дори ако не бяха ме уволнили, трябваше да си подам оставката. Трябва да ми намерите някаква работа.

— Я гледай — неприветливо каза Хамон. — Мислех, че ще бъдете по-скромен в исканията си.

— Не знам кой би трябвало да бъде по-скромен — аз или вие — извика Марборн.

— Не си заслужава да се караме — миролюбиво каза Хамон и наля на детектива чаша уиски. — Ще се помъча да ви намеря работа. Тъкмо сега ми трябва един човек в Танжер. Но вие не бива да ме обвинявате за вашите беди. За тях е виновен Морлек.

— Проклетият Морлек! — извика Марборн и на един дъх пресуши чашата. След това седна до масата и извади от джоба си лист. — Ето сметката. Отбелязах всички разходи по тази работа.

Хамон въздъхна дълбоко, като видя отбелязаната сума. Беше твърде висока.

— Не съм ви упълномощавал да правите такива големи разходи.

— Казахте ми да не се ограничавам.

— Но тук са отбелязани около хиляда фунта… Вие ме разорявате. Забравяте, че и без това вече ви дадох доста пари — продължи Хамон, но бе прекъснат.

Влезе домоуправителят и му пошушна нещо.

— Той тук ли е? — развълнувано попита Хамон.

— Да, тук е.

Финансистът се обърна към Марборн.

— Той е тук.

— Кой — учуди се бившият детектив. — Да не би да имате предвид Морлек?

Хамон кимна с глава.

— По-добре ще бъде, ако вие останете тук горе. Ще ида сам и ще поприказвам с него. Оставете вратата отворена. Ако чуете шум или вик, веднага слезте долу.

Джеймс Морлек чакаше Хамон в салона. Ралф поздрави неочаквания си гост толкова учтиво, на колкото бе способен.

— Заповядайте, мили Морлек! Не можете да си представите колко се радвам, че ви оправдаха — каза той, като се обърна към Джеймс.

— Реших да се откажа от опасния си занаят — кратко му отговори Джеймс.

— Отдавна беше време за това. Може би ще ви бъда полезен с нещо? — запита Хамон.

— Да. Върнете ми документа, подписан от човека, с когото ви срещнах преди дванадесет години в Мароко.

— Нека предположим за миг, че този документ наистина е у мен — каза Хамон. — Нима допускате мисълта, че наистина бих се съгласил да ви го дам?

— Ще ви дам достатъчно време да напуснете страната и да се скриете. Освен това ви обещавам, че няма да повдигам обвинение срещу вас. Знаете, че без моето показание обвинението срещу вас от само себе си ще отпадне.

Хамон се изсмя.

— Нямам намерение да напускам Англия. Още повече, че в най-скоро време се готвя да се оженя — за лейди Джоана Кърстън.

— Тя е симпатична личност. Не беше ли дъщеря на стария лорд Крейз?

— Да.

— И тя е съгласна да се омъжи за вас, знаейки вашето минало?

— Тя знае за мен само толкова, колкото трябва да знае.

— В такъв случай ще се постарая да й разкажа нещо повече. Но вашите семейни работи нямат никакво отношение към това, за което смятам да говоря с вас. Дойдох да ви дам възможност да се избавите от много неприятности. Предайте ми този документ, Хамон!

Хамон отново се засмя високо.

— Вие преследвате призрак — каза той. — Този документ изобщо не съществува. Някой се е пошегувал с вас и вие сте се уловили на въдицата му. А сега стига за това. Нима не бихме могли да свършим работата си мирно и тихо? Нима не можем да постъпим като благородници?

— Аз мога да постъпя като благородник, защото съм роден благородник. Но вие сте мошеник и измамник, забогатял чрез разорението на другите. За последен път ви давам възможност да се спасите. Дайте ми документа и аз ще престана да ви преследвам.

— По-скоро ще се съглася да ида в ада — злобно отвърна Хамон.

— Виждам, че ръката на маймуната предпочита да остане в капана. Вие сте много алчен, за да я разтворите. Това беше последното предупреждение.

Хамон заключи след него вратата и се качи в библиотеката. За негово най-голямо учудване Марборн не беше там.

— Видяхте ли къде отиде Марборн? — попита той слугата.

— Да, господине. Току-що си отиде. Стори ми се, че много бързаше.

— Чудно нещо! — промърмори Хамон.

На бюрото видя лист, на който Марборн бе написал: „Ако откажете да заплатите разходите ми, в бъдеще ще бъдете принуден да плащате големи суми.“.

Хамон замислено си потърка брадата. Какво означаваше тази загадъчна записка? Сигурно Марборн се бе ядосал на възраженията му и бе предпочел да си отиде. Като се озърна, Хамон забеляза, че вратичките на шкафа за книги бяха отворени. А нали преди това грижливо ги затвори. Той скочи от мястото си и се спусна към шкафа. Заветната книга стоеше на мястото си, но бе обърната с гърба нагоре. Той бързо я свали от рафта и с ужас забеляза, че бе забравил да я затвори. Прегледа трескаво книжата, но документът, от който зависеше животът му, го нямаше.

Съвсем объркан, се затича надолу по стълбите и извика на домоуправителя:

— Накъде отиде Марборн?

— Към Гросвенър скуеър — отговори слугата.

— По-бързо… Автомобил! — изпъшка Хамон.

Върна се горе, заключи сандъчето с документите и изскочи на улицата. Скочи в автомобила и потегли към квартирата на Марборн. Там му казаха, че детективът още не се е върнал. Малко преди това се обадил по телефона и казал, че днес изобщо няма да се прибира вкъщи.

Хамон бързо прецени злополучно стеклите се обстоятелства. Сега не му оставаше нищо друго, освен веднага да иде в Скотланд ярд. Марборн рано или късно трябваше да иде в полицейското управление по служба. В Скотланд ярд той случайно срещна Уелинг. Изглежда, старият детектив съвсем не се учуди на срещата с него.

— С Марборн ли искате да говорите? — попита той. — Страхувам се, че не е тук и изобщо няма да дойде повече. Важна работа ли имате с него?

— Нима няма да се върне тук? — запита Хамон.

— Трябва да се върне. Утре сутринта има важен разговор с началника.

— Има ли приятели? Къде живее Слоун?

Уелинг намести очилата си и втренчено погледна Хамон.

— Много сте угрижен и сигурно желаете колкото се може по-скоро да се видите с него. Да не му се е случило нещо?

— Да… т.е., не… нищо сериозно. Така просто… лична работа.

— А, тъй ли? — каза Уелинг.

Той отиде до масата, отвори адресната книга и написа на едно листче адреса на Слоун.

— Много ви благодаря, капитан Уелинг — каза Хамон. — Не очаквах, че ще бъдете тъй отзивчив към молбата ми.

— Правим за народа всичко, което ни е по силите — учтиво отговори Уелинг.

След като Хамон си излезе, той се приближи до телефона и повика дежурния полицай:

— При мен току-що беше някой си Хамон. Кажете на сержант Левис да го проследи и да не го изпуска от очи. Искам да знам къде отиде и какво е станало с него — след това затвори слушалката, разсеяно потърка ръце и си каза: — Струва ми се, че с него е станало нещо много сериозно.