Виктор Юго
Морски труженици (44)

VII
Неочаквана намеса

Клюбен погледна ужасен.

Това беше наистина страхотният пустинен риф.

Невъзможно беше да не познае чудовищните очертания. Двата близнака Дувър се издигаха зловещи, а между тях като примка се виждаше тесният им проход. Сякаш разбойническо гнездо сред океана.

Те бяха съвсем близо. Мъглата ги беше укривала като съучастник.

В мъглата Клюбен беше объркал пътя. Въпреки цялото му внимание случило му се беше това, което се случи с двама велики мореплаватели — с Гонзалес, който откри Белия нос, и с Фернандес, който откри Зеления нос. Мъглата го беше заблудила. Тя му се беше сторила прекрасно оръдие, за да постигне своята цел, но беше и опасна. Клюбен се беше отклонил на запад и се беше объркал. Пътникът гернсеец, уверен, че вижда Ханоа, определи решителния удар. Клюбен си мислеше, че се хвърля върху Ханоа.

Дюранд, пробита от една от острите подводни скали на рифа, се намираше на няколко кабела от двата Дувъра.

На двеста разтега далечина се издигаше кубическа гранитна скала. По отвесните склонове на тая скала се виждаха вдлъбнатини и издатини, по които можеше да се изкатери човек. Правилните очертания на тази правоъгълна сурова скала навеждаха на мисълта, че на върха й има площадка.

Това беше Човекът.

Скалата Човекът беше по-висока от скалите Дувър. Площадката й се издигаше над техните непристъпни върхове. Площадката, която се ронеше към краищата, беше сякаш опасана с корниз и поразяваше със строгите си скулптурни очертания. Не можете да си представите нищо по-безнадеждно и по-зловещо. Вълните от откритото море диплеха спокойните си води около квадратните стени на грамадната черна канара.

Всичко беше замряло. Едва ли подухваше вятър, вълните едва ли се полюшваха. Под нямата водна повърхност личеше, че кипи живот — огромен живот сред морските дълбини.

Клюбен често беше виждал отдалеч Дувърските скали.

Убеди се, че се намира точно там.

Нямаше никакво съмнение.

Внезапна и страшна промяна. Скалите Дувър вместо Ханоа. Вместо една миля пет мили по море. Цели пет мили! Невъзможно да се преплуват!

Клюбен изтръпна. Сам се беше хвърлил в зиналата паст на мрака. Единственото убежище беше скалата Човекът. През нощта можеше да се извие буря и претоварената лодка на Дюранд щеше да се обърне. Никаква вест за корабокрушението нямаше да стигне до брега. Никой нямаше да узнае, че Клюбен е оставен на дувърския риф. Очакваше го само едно — смърт от студ и глад. Неговите седемдесет и пет хиляди франка нямаше да му дадат дори коричка хляб. Ето края на всичко, което беше изградил. Той беше добросъвестен строител на собственото си нещастие. Никакъв изход. Никаква възможност за спасение. Тържеството се превръщаше в гибел. Вместо свобода — плен. Вместо дълго щастливо бъдеще — предсмъртни мъки. В миг, в един светкавичен миг, цялата му постройка рухна. Раят, за който мечтаеше този демон, придоби истинския си облик — обликът на гроб.

Задуха вятър. Мъглата, подхваната, разкъсана, отвеяна от вятъра, се носеше разпръсната по хоризонта в големи, безформени кълба. Цялото море се изчисти.

Воловете, все повече и повече заливани от водата, продължаваха да мучат в трюма.

Нощта приближаваше; навярно и бурята.

Лека-полека повдигана от прилива, Дюранд се люшкаше отдясно наляво и отляво надясно и почваше да се върти на скалата като на ос.

Можеше да се предвиди минутата, в която вълните ще я изтръгнат и ще я потопят.

Беше по-светло, отколкото през време на корабокрушението. Макар и по късно, виждаше се по-ясно. Като се дигна, мъглата отнесе със себе си и част от мрака. На запад нямаше никакви облаци. В здрача се белееше огромното небе. Тая светлина озаряваше и морето.

Дюранд се беше наклонила от кърмата към носа. Клюбен се качи на кърмата на парахода, която се подаваше почти изцяло над водата. Той впери поглед в хоризонта.

Положението беше безнадеждно, но тази мрачна душа се надяваше.

Казваше си, че след продължителната мъгла корабите, легнали в дрейф или останали на котва, в мрака ще продължат пътя си и някой можеше да се мерне на хоризонта.

И наистина появи се платно.

То се носеше от изток към запад.

Като приближи, се очерта и самият кораб. Той беше с едно платно, обзаведен като шхуна.

Най-много след половин час той щеше да мине доста близо до Дувърските скали.

Клюбен си каза: „Спасен съм“.

В такива минути човек най-напред мисли само за живота си.

Платноходът можеше да е чуждестранен. Кой знае дали не беше някой от корабите на контрабандистите на път към Пленмон? Кой знае дали не беше самият Бласкито?

В такъв случай би спасил не само живота си, но и парите; а срещата с Дувърските скали щеше да бъде щастлива случайност, която ускоряваше развръзката, тъй като се избягваше чакането в къщата с духовете и опасното приключение щеше да завърши в открито море.

Оставаше само едно.

Дюранд, заседнала сред скалите, смесваше сянката си с тях, сливаше се с техните очертания, превръщаше се в смътно, неясно петно и не можеше да привлече при слабата светлина вниманието на кораба, който наближаваше.

Но един човек, рязко черно петно на бялото небе, изправен върху площадката на скалата Човекът, размахал ръце за помощ, положително ще бъде забелязан. И ще изпратят лодка да прибере корабокрушенеца.

Скалата Човекът се намираше само на двеста разтега. Да изплува до нея — проста работа, да се изкачи на върха й беше лесно.

Не биваше да се бави нито миг.

Носовата част на Дюранд се беше забила в скалата и Клюбен трябваше да се хвърли в морето от кърмата, от самото място, дето се намираше.

Най-напред пусна лот и се увери, че по кърмата е много дълбоко. Микроскопичните раковини, залепнали на смазката на лота, бяха непокътнати — това показваше, че в скалите има много дълбоки пещери, където водата е вечно спокойна каквото и да е вълнението на повърхността.

Той се съблече и остави дрехите си на палубата. На платнохода щеше да намери дрехи.

Запази само кожения си колан.

Когато остана гол, той посегна към колана, пристегна го, попипа желязната кутийка, проучи набързо с поглед коя посока трябва да вземе сред подводните скали и вълните, за да изплува на скалата Човекът, после се хвърли с главата надолу и се гмурна в морето.

Понеже падаше отвисоко, потъна надълбоко.

Слезе много надолу под водата, стигна дъното, досегна го, плува за миг край подводните скали, после даде тласък, за да изплува на повърхността.

В този миг усети, че нещо го сграбчи за крака.