Пиер Алсиет
Този, за когото мечтаех (1)

Пролог

Денят умираше. Беше потискащо задушно през май. Прохладата на индокитайската зима отдавна бе изчезнала и вече започваше сезонът на бурите. През целия ден цареше адска жега и почти всяка вечер от юг се задаваха тежки, тъмни облаци, които сякаш идваха да донесат дъжд. Човек беше готов да се закълне, че дъждовните капки ще рукнат като порой, ще залеят миазми и зарази, чудодейно ще опреснят нажежения въздух. Илюзия! С настъпването на нощта излизаше вятър, който отнасяше облаците надалече… И скоро след това звездите заблестяваха.

Убийствената горещина съвсем беше притъпила волята на Жил Шевриер и тази вечер повече от всякога чувствуваше тежестта на самотата. Изтегнат в хамака под верандата, с цигара в уста, той пиеше на малки глътки една топла смесица от лимонов сок, ром, захар и вода.

Ах, тази вода, която черпеха от извора и която след пет минути, макар и налята в глинен съд, ставаше блудкаво топла! Как би искал да пие ледена вода!…

Но това не беше нищо. Нищо не бяха и неудобствата на самотния дом, построен върху високи греди, за да бъде по-трудно достъпен за тигрите. Тази сламена къща с половин дузина други постройки, предназначени за жълтите работници и добитъка, представляваха „богато“ уреденото „Земеделско и горско дружество при Черната река“. Жил Шевриер беше заместник-директор, а директорът господин Мазан, малко уморен от живота сред тази пустош, прекарваше повечето време в Ханой.

И тъкмо това беше най-тъмната точка: напълно самотното съществуване.

О, първите опияняващи месеци! Непознатите места, всекидневните открития сред този почти девствен край, чудната флора на тропиците, ловът на тигри или кози в дивата гора, плуването по цели седмици с издълбаната от дънер лодка по Черната река, всичко това беше възпламенило въображението му и го изпълваше с възторг.

Но няколко месеца по-късно каква промяна! Първо, разликата между потискащото еднообразие на този живот и живота, който Жил Шевриер водеше в Париж, беше много рязка; второ, коварният климат започваше вече да го сразява; и най-после самотата, ужасната самота, по-непоносима от всичко. Защото често един бял човек сред своите жълти слуги е по-самотен, отколкото отшелникът в пустинята…

Жил извика:

— Хей, момче!

Жълтокожият анамит стана и приведе гръбнак.

— Човекът с пощата още ли не е дошъл?

Момчето поклати глава:

— Няма го още.

Жил повдигна нетърпеливо рамене.

— Веднага ми го доведи, щом дойде.

Анамитът се поклони почтително според обичая и се обърна. Европеецът стана бавно от хамака и за да залъже обзелото го нетърпение, започна да се разхожда по верандата. Но скоро, уморен да се върти като катеричка в клетка, слезе по стълбите и тръгна към пътя.

Минавайки край сламените къщички на персонала, той хвърли по навик един поглед. Беше време за вечеря. Работниците бяха събрани в най-голямото помещение. Те ядяха от малки панички ястия с ориз, бял ориз, сварен на пара. Освен това имаше месо, нарязано на съвсем дребни парченца, и риба, също на късчета.

Малко по-далеч се намираха жилищата, предназначени за семействата. Пред тях стояха голи дечурлига с надути от ориза коремчета. А често в стаята се виждаше мъжът, изтегнат на бамбуковото легло и пушещ опиум.

Жил отмина. Една дълга алея, обградена с палмови дървета, водеше към пътя, минаващ край Черната река. Почти веднага този път навлизаше в гората, станала още по-тъмна в този късен час, и Жил се спря.

Сега не беше подходящ момент да се разхожда без пушка, под покрива на дърветата скитаха и дебнеха тигри.

Преди няколко дни, привечер, не беше ли отвлечен почти пред очите му цял вол от един грамаден тигър? Впрочем за местните жители такова жертвоприношение на могъщия господар на джунглата беше съвсем естествено.

Младият мъж тръгна обратно. Сега между клоните на дърветата полъхваше лек ветрец и от раздвижените листа се понасяше тих шепот. На хоризонта се запалваше големият финален пожар на залеза. Пурпур и блясък заля тъмните облаци, които се пръснаха на всички страни. Ивици синьо небе, опръскани с всички тонове на индокитайското злато — бяло, зелено и пурпурно — се появиха като фосфоресциращи езера между плуващите облаци.

Известно време Жил съзерцава прекрасната гледка, почти всеки ден същата и все пак винаги нова. Най-после слънцето изчезваше и настъпваше часът, когато човек можеше да излезе без шапка, без да слънчаса. Обикновено по това време младият мъж оставаше изтегнат в шезлонга си, като наблюдаваше ослепителния залез и със задоволство усещаше приближаването на нощта, която все пак донасяше някакъв хлад след палещия ден.

Но тази вечер необикновена нервност го караше да се разхожда нагоре-надолу пред къщата си, без да има желание да се качи отново горе. Какво го измъчваше така? На какво се дължеше това трескаво нетърпение? На закъснението на човека, който донасяше пощата?

Да, техният раздавач бе закъснял. Обикновено Жил не се интересуваше много от неговото идване. Какво можеше да му донесе? Делови писма, някой ред от господин Мазан, местния вестник. Но един път в седмицата идваше и пощата от Франция. Параходчето от Ханой оставяше пратките в Кобо, а от там ги взимаше човек от концесията на Мазан. От Кобо до концесията имаше два часа път по една стръмна пътека, която минаваше през най-гъстата част на гората.

Точно тази вечер човекът трябваше да донесе пощата от Франция.

— Това закъснение е необичайно — мислеше си Жил. — Обикновено раздавачът е тук преди залез-слънце. Дано не го е разкъсал някой тигър!

Но тутакси на устните му се изписа насмешлива усмивка:

— О, той е твърде слаб. Тигърът няма да хареса месото му… Впрочем какво ме интересува това закъснение!

Той се ядосваше сам на себе си за своето нетърпение. Не искаше да признае, че напоследък през дните, когато пристигаше поща от Франция, го обземаше напрежение, което изопваше нервите му и от сутрин до вечер поддържаше у него почти болезнена раздразнителност.

— Вечерята е готова, господине.

В здрача момчето се кланяше пред него.

Жил се изкачи по стълбата на сламената си къща, влезе в средната стая и седна пред масата. Голяма ацетиленова лампа обливаше всичко с бяла светлина. Над главата му махаше леко ветрило, което едно момченце, седнало на пода, задвижваше, като дърпаше специално въженце.

Жил ядеше мълчаливо гозбите, които му поднасяше прислужникът. Вечната кокошка с ориз, консервираните зеленчуци, крем шоколадът и неизменните плодове — банани, кокосови орехи, ананас — се изредиха бързо, защото той нямаше апетит.

Тъкмо когато запалваше цигарата си, съобщиха за пристигането на раздавача. Той беше местен жител, печен и препечен от слънцето като сушена риба. Потта бе залепила тънката дреха за мършавия му гръб. Още държеше в ръката си димящия факел, с който бе осветявал пътя си през гората, за да държи на разстояние хищниците.

Докато с много поклони и поздрави, с превит гръб и скръстени ръце той предаваше на белия господар очакваната поща, Жил заповяда на момчето:

— Попитай го защо пристига толкова късно.

Момчето обясни. Параходчето дошло с голямо закъснение поради повреда в машината. Мъжът тичал толкова бързо, колкото краката му позволявали, защото не било много приятно да се прекосява гората през нощта, но все пак невъзможно било да пристигне по-рано.

— Добре, свободни сте — каза Жил и отпрати и двамата туземци.

Щом остана сам, той разтвори пакета, който съдържаше, освен писмата от Ханой, вестници от Франция и един голям и тежък плик.

— Я гледай — каза Жил, — този почерк…

Пръстите му трескаво разкъсаха плика и извадиха едно писмо и една доста дебела тетрадка.

Писмото гласеше:

„Мой мили Жил,

Сигурно ще се изненадате, когато получите писмото ми, и ще се запитате защо ви пиша аз, а не Флориз. Дъщеря ми е болна и аз съм страшно разтревожена. Тя страда от опасна апатия, която я прави неспособна дори и за най-малкото усилие. Тя самата ме помоли да ви пиша вместо нея. Лекарят е озадачен. Никой орган не е засегнат, само общото състояние е лошо — пълен упадък, неспособност да реагира, ето какво ме плаши.

Бедното дете страда твърде много и вече е на края на силите си.

Към писмото ще намерите приложена и една тетрадка. Открих я случайно в гардероба на дъщеря ми, скрита между дрехите й. Флориз спеше. Аз не съм любопитна и все пак някакъв неудържим подтик ме накара да отворя тетрадката, да прочета няколко страница и да я взема със себе си.

Отворих я отново, когато се прибрах в стаята си, и четох цялата нощ.

Изпращам ви тази тетрадка, която е дневникът на Флориз. Изпращам ви я, защото, струва ми се, такъв, какъвто ви познавам, или поне такъв, какъвто смятам, че ви познавам, вие ще я прочетете с вълнение. Тя ще ви разкрие всички чувства, които са трептели в сърцето на Флориз, откакто ви е срещнала. Тя крие в себе си един наивен и искрен любовен роман, който е останал недовършен. Развръзката е във вашите ръце, Жил…“

Искрено ваша Лиз дьо Сент Аму

След като прочете това писмо. Жил отвори тетрадката. Почеркът, който изпълваше страниците, му беше добре познат. Той прочете няколко реда. После затвори внезапно тетрадката, стана и заповяда на момчето, което дремеше и дърпаше въженцето на ветрилото, да си отиде. Някаква внезапна възбуда бе го обзела. С тетрадката в ръка, той се разхождаше по верандата на сламената къща.

В ушите му звучаха цвърченето на щурците и шумовете на близката гора.

Жил угаси ацетиленовата лампа, запали едно фенерче и мина в спалнята. Там го постави до леглото под грижливо затвореното було против комари, легна, отвори тетрадката и започна трескаво да чете.