Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (1)

Глава I
Ite^[2]

 

Старецът се разлагаше вече и ми се струваше странно, че само аз усещам слабата сладникавокисела миризма, че нито дъщерята, нито зетят говорят по този въпрос. Та нали те бяха принудени да проветряват и да мръщят нос, защото бяха негови роднини, а аз — само един болногледач, едва ли не бивш, мним лекар.

 

 

Това беше първата от работите, които ми избра Фрида, след като пристигнах в Лаванда и я открих на булевард Бразилия № 1597, все така красива и коравосърдечна, както някога, и се опитах да измъкна от нея пари — имаше ги в повече — или да получа подкрепа, така необходима за всеки имигрант, който, подобно на достоен рогоносец, моли за нова възможност.

Мъките и наказанията. Да бдя над агонията на стареца беше първото от поредица отмъщения, несъразмерни на повода. Тя и аз предпочитахме да се любим с жени и една нощ, не си спомням кога, ние се спречкахме в Санта Мария. Спечелих не защото заслужавах. Причината беше, че проститутката, която си оспорвахме, се страхуваше от служебната ми карта на полицейски инспектор и този страх бе по-силен от алчността й, възбудена от онова, което Фрида й предлагаше в крайбрежния ресторант, без намерение да го изпълни. Това беше една игра. Рано призори Фрида загуби, пусна струя слюнка в чашата си, гримира се и намери сили да ми се усмихне, преди да стане и тръгне към автомобила си. По онова време тя имаше малка открита кремава кола марка „Дедион Бутон“. А докато бяхме на масата, между нас тримата цареше истинска сърдечност. Проститутката, млада, слаба и мръсна, остана с мене. Не мога да открия друга причина, пък и тази е неясна.

 

 

Най-хубавото от опита, от първото отмъщение беше свежестта на утрините, когато, облегнат на желязната ограда на Аржентинската легация, чаках автобус № 125 и изпитвах поради безсънието възбуда, чувствувах се мъж. Най-хубави от всички бяха утрините на онова бурно лято с кал и кафяви листа по земята, онзи неспокоен вятър, който сякаш бе създаден за мене, онази шумоляща радост на старите дървета в парковете на големите къщи, които някога са имали име и достойнство, онова неясно, смутно небе.

Защото нито вятърът, нито аз вярвахме напълно в това, което бяхме правили и видели през нощта; започвахме деня нехаещи за работата, възстановявахме на шега любовта, приятелството, симпатията, подобието на вяра в хората, в техните ограничени и жестоки възгледи.

Въпреки дразнещата нервите горещина нощта протече спокойно и ритуалите се повториха с обичайната равнодушна добросъвестност. Зетят-капитан дойде с жена си в девет часа, почти веднага след като прислужницата беше излязла от спалнята с подноса от вечерята ми, тъкмо когато приготвях първата инжекция.

Угасих спиртника, поставих спринцовката в черната кутия и отново седнах в креслото, разтворил една книга, която се наричаше „Цикличната теория на Вико“. Предпочитах да правя инжекциите пред свидетели. „Нощен компаньон“, бе казала Фрида и Кинтерос повтори званието. „Двеста драхми на нощ, а работата нищо и никаква“, бе казал той задъхано, докато, поставил равнодушно дланта си на коляното на Фрида, разправяше апокрифни епизоди от историята на обречения и намекваше за находките, които можех да открия в спалнята, в мебелите, в дюшека, в израза на лицето и в предсмъртното хъркане на стареца.

Един от предците на Кинтерос бе избрал името Осуна, когато в петнадесети век Исабела Кастилска и Фердинанд Арагонски бяха направили една малка чистка^[3]. Но извън сделките си той налагаше името Кинтерос — едно безсмислено предизвикателство, което може би му доставяше някакво удовлетворение.

Не знам кога точно реших да приема като непоправима човешката глупост, Санта Мария, Лаванда, останалия свят, който никога нямаше да опозная. Въздържах се да противореча. Не знам кога се научих да се наслаждавам мълчаливо на пълното си несъгласие с мъже и жени. Но срещата ми с Кинтерос-Осуна, с могъщата му глупост, с невероятния му талант да печели пари ме накара да изгубя мярка, принуди ме да приема с въодушевление онази форма на тъпоумие, която той ми приписваше, като ме хвалеше прекалено, почти завистливо. Ето защо се съгласявах с всичко и прибавях подробности, оглаждах, усъвършенствувах.

 

 

Поради това именно, когато в спалнята влизаше зетят-капитан и ме намираше зачетен в измислената книга на Клаузевиц, бях в състояние да разисквам с него разпалено и неблагоразумно тактическите, стратегическите и транспортно-снабдителните проблеми, по които той допускаше отстъпки, тъй като в замяна на това аз се показвах склонен да изслушвам заслепен речите му, оставящи във военната и в световната история убеждението, че той никога не греши по отношение на същественото, ценното, онова, което е в състояние да промени съдбата на всяка война, древна или бъдеща.

 

 

Но когато първа идваше Сусана, дъщерята на умиращия, намираше ме да чета някой роман от онези, които тя наричаше дръзки и които бяха скрити, подобно на откраднато писмо, на лавицата на библиотеката, на височина на очите. Понякога искаше мнението ми кой роман да вземе и винаги връщаше книгите с въздишка, с благочестие, с едно „колко отвратително“, болно от проточеност, натежало от състрадание. А книгите ги беше скрил, изложил, агонизиращият старец и тя ме гледаше със съжаление, с любопитство, подобно на онова, което ме обземаше в уязвимите часове на разсъмването, докато наблюдавах неспокойния старец, който започваше да потъва плахо и неумело в продължителния сън, блъскайки се в островчетата на бълнуването, мърморейки думи, намекващи, старателно объркани, за спомени, които никога не са били съвсем истински, за случки и лъжи, непознати на него, на човека, какъвто някога е бил, и сега, за да ме измами и развлече, той се опитваше да продължи да живее в деветдесетте минути, които делят нощта от следващия ден, времето, когато смъртта се движи свободна, предлагайки се, и човек — по традиция или по инстинкт — изпълнява обреди на забрава, за да не каже „да“ и да се предаде. И тъй като тя имаше навик да застава и разговаря разтворила широко крака, аз не можех да се въздържа да не мисля за влага, за една приветлива възглавничка над твърди, неразрушими кости.

Някоя книга или каква да е печатна страница, електрическият кафеник, мнимите, продължителни пристъпи да уринирам, полуотвореният прозорец и на него аз, проточил нос към студа, внезапният птичи крясък, прокънтял в главата ми.

А когато влизаше Пабло, бъдещият сирак — всеки от тях изтръгваше, от дървените стъпала на стълбата, предизвестявайки за своето изкачване и приближаване, различни шумове и гласове, — аз успявах да размахам книгата на Адлер^[4], която бях донесъл още първата вечер, и да вдигна очи, поставил пръст между страниците. Защото двадесетгодишният Пабло следваше медицина, но ми бе доверил една нощ, крачейки като бесен из стаята, която в някой непредвидим момент щеше да се нарече стаята на мъртвеца, пушейки, палейки цигарите една от друга, за да подпомогне заекващото дишане и почивката на онова нещо, което все още беше негов баща, беше ми доверил, че общата медицина не била за него нищо друго освен трамплин, който ще му помогне да овладее една неизменна мечта от детството му, наричана от него психоанализа. Лицето му беше честно, спокойно, интелигентно и му правеше удоволствие да отхвърля падналата над челото невчесана коса.

Когато започна този фарс, усетих, че той е най-опасният от всички, като оставим настрана, разбира се, упорито агонизиращия старец. Но след една нощ на изповеди Пабло донесе малка бутилка коняк и аз схванах, че опасността не идваше от него.

Още преди много години бях разбрал, че католиците, фройдистите, националистите са една стока. Искам да кажа всеки, който вярва независимо в какво; всеки, който разсъждава, мъдрува или действува, като повтаря заучени или унаследени мисли. Вярващият човек е по-опасен от гладно животно. Вярата ги тласка към действие, към несправедливост, към зло; когато ги слушате, добре е да се съгласявате с тях, да мерите с предпазливо и учтиво мълчание силата на тяхната проказа и винаги да им давате право. Най-презряното и най-субективното може да послужи на човек, за да заложи на него вярата си и сетне да продължи да я разпалва. Например поредната любима, едно куче, един футболен отбор, едно число от рулетката, призванието на цял един живот.

Заразеният от този вид проказа се възбужда, когато срещне пречка, най-малката действителна или предполагаема съпротива го кара да се поти под езика, търси да се утвърди — да утвърди вярата си, — като тъпче, прегазва човешки тела или най-нежни, свещени чувства. За да завърша — мисля за Пабло и за възрастта му, — човек, заразен от каквато и да било вяра, много скоро я отъждествява със самия себе си. Тогава суетата започва да напада и да се защищава. С божия помощ е по-добре да не срещате подобни хора по пътя си; а за да си помогнете сам, минавайте на другия тротоар.

И когато понякога вечер Пабло ме запитваше предизвикателно и със съжаление какво би се случило или какво е щяло да стане със света, с хората, ако са нямали достатъчно силна вяра в прогреса, аз поклащах глава и мълчаливо пресмятах колко е разстоянието, което дели първобитните племена от концентрационните лагери, от геноцида, от хищниците, които управляват света.

Всички нощи бяха еднакви или постепенно всичко се беше превърнало в една-единствена нощ, в която една буря, едно застинало звездно небе, падащият молив, колебанията на пулса и температурата бележеха часовете. И през тази една-единствена нощ аз оставях отегчен книгата, подходяща за всяко от посещенията, и наблюдавах пейзажа с любопитството на новопристигнал.

Седнал на прояденото от молци, с неравни пружини плюшено кресло, наблюдавах нощната лампа върху кръглата маса, блясъка на бронзовите пръчки на огромното легло, формата на шишетата с лекарства, плътния мрак, в който тънеха таванът и големият гардероб. Гледах часовника и очаквах първата светлина по завесата на прозореца — сутрин червена, а сега черна. Развличах се, като се опитвах да отгатвам с омразна леснина отделените от мене от светлината мебели и портрети, които се губеха в онази част от стаята, където почиваше или се движеше главата на болния.

Но аз се нуждаех от моите сто монети на вечер. Някой ден, след време, докато се лъжехме взаимно, щях да се спречкам с Пабло. Всяка нощ, или почти всяка, капитанът пиеше кафето си в долния етаж и беше невъзможно да не обръщам внимание на смеховете и шегите.

Ето какъв е паметният случай. В девет и четвърт той влезе в спалнята със Сусана, жена му, сестра на Пабло, точно толкова дете на умиращия, колкото и Пабло. Всеки път когато идваха, трупът забавяше задъханото си дишане, между въздишките настъпваше внезапно и неочаквано мълчание и аз подозирах стареца в сладостно злорадство. Все още живееше и знаеше, че е така.

В девет и четвърт часа в онази априлска вечер капитанът и Сусана. Сусана далеч зад него, търсеща мрака и глуповатостта на една студена, застинала усмивка, събрала ръце над срамните части. Далеч пред нея клетият човечец, капитанът, мина, без да ме види, изпънат по военно, но не предизвикателно, стигна до леглото и застана мирно.

Капитанът сякаш мислеше, ако можеше да мисли, подпрял челюсти с ръка, гледайки стареца отвисоко. За да се подиграе или за да прояви нежност, полуумрелият започна да движи глава и показваше, като се защищаваше от неясния шум, който му налагаше светът, спомена от изкуствените си зъби.

Капитанът изостави прегледа и се обърна, за да ме поздрави.

Но тя, Сусана, дъщерята на моя смъртник, съпругата на капитана, сестрата на Пабло, беше мудна и невзрачна; разкаях се че първоначално бях изградил за нея образ на глупава и разсеяна.

— На заповедите ви, господин генерал — почти извика Велес, капитанът, чукна токове и ми отдаде чест. Беше весел и уверен, както може би е бил тъст му през хиляда деветстотин и четвърта, отдавайки почтително чест в една палатка, край едно замаскирано с евкалиптови клонки оръдие. Поздравявайки настъпващата зора, изправен пред неграмотния вожд-главорез — цветът няма значение, — изпъчил гърди, изпънат, скован, защото е носител на добри или лоши новини, на една гордост.

— Добър вечер, господин капитан — отговорих, като едва-едва отстраних книгата.

Както винаги изпитвах чувството, че умиращият старец е буден и в съзнание, че се подиграва на капитан Велес и на всички нас; или може би годините и болестта го бяха издигнали в едно свръхзряло време, което нямаше нищо общо със старостта, и той ни гледаше оттам, а нашите движения и думи му доставяха удоволствие, предизвикваха у него презрение и нежност, сякаш наблюдаваше разсеяно деца, улисани в игра, или някакви насекоми.

Въпреки че, докато говореше, той беше гледал мене, едва ли не усмихнат, знаех, че думите на капитан Велес не са поздрав, а се стремят да стигнат онова изразходвано нещо, само кожа и кости, изпънато в леглото.

Обучен в гимнастиката и в материално-техническото снабдяване, капитан Велес се наведе, без да подгъне крака, и почти допря ухо до шепнещата уста на болния. Можех да видя ясно блясъка на черните очички и издължения от усмивката черен мустак.

— Не се тревожете, господин генерал — каза той. — Ще пратим конница. Не се безпокойте за резервите. Разполагаме с куршуми и бойци, които ще унищожат тези негодници.

По задължение или по привичка, днес, както толкова други пъти, аз бях зрител. Но днес бях и нещо повече. Бях посредникът, използуван от капитана, за да предаде на жена си заплануваното послание: баща й ще живее още десет години или поне няма да умре тази нощ. „Ако беше зле, ако имаше опасност, щях ли да бъда аз, човекът на дълга, весел, щях ли да се шегувам, да потупвам стареца по кокалите?“

Освен това, като говореше за тактики и битки, за които бе слушал от тъст си, като говореше за пушки, мостове и конници по начин, сякаш сам беше преживял събитията, а сега изпитваше голяма тъга, разделяйки се с всичко онова, той компенсираше отчасти поне едно продължително унижение в казармата, възвръщаше нещичко от самочувствието на няколко измамени поколения, които се бяха учили да воюват на теория, за да разберат сетне, че този вид войни, за които са били подготвени, нямат нищо общо с бъдещето. Но неговите речи приканваха преди всичко към забравата на една професионална смелост, която поради неблагоприятната съдба бе осъдена да загине девствена, без изява и провал. Каква друга възможност имаше той тази година в Лаванда, освен да подлага на побоища работниците и студентите? Той изпълняваше дълга си и се разтоварваше, без да изпита истинско щастие. Тогава, горе-долу тогава изникна Сусана и пусна началото на една усмивка между бронзовите пръчки на леглото, където умираше баща й. От време на време се обръщаше, за да ме погледне, но аз стоях неподвижен, прав, с някоя от книгите, сбърквайки може би психологията с военното изкуство, притисната към корема. Поклатих глава, сякаш исках да кажа: всичко е наред и ей сега ще умре.

Но миризмата ставаше все по-силна, миризмата кръжеше като пеперуда — черна и зелена, — приближаваше се, отдалечаваше се, а всички се преструваха, че не я усещат.

Сусана беше красива и се беше родила, за да се омъжи за Велес — бях разбрал, че има една особена категория, един тип момичета, девойки и жени, родени, за да се омъжват за горди и честолюбиви воини; може би е възможно да ги разпознаеш по решимостта на бедрата или по разстоянието, което отделя усмивката им от очите, от блясъка на зъбите. Сетне те стигат дотам, че разбират по-добре от мъжете си какво е характер и подчинение.

Тогава, повтарям, капитанът се отегчи да гали жълтото чело на стария, изправи се и застана мирно. Беше облечен цивилно.

— Шефе, той е голяма работа — каза Велес. Изчаках го недоверчиво да продължи. — Бил е в Масолиер. — Приближи се, стисна рамото ми, подвижен, жизнерадостен, напълно сигурен във всичко.

— Да. Малко е нервен тази вечер. Но бих казал, че е по-добре.

Защото Кинтерос, под диктовката на Фрида, бе казал следното за мене: „Две години медицина. Щеше да завърши със златен медал, ако не беше се случило онова нещастие, което всъщност не е нищо друго освен желание да прави добро.“

Нещастието, което беше измислила Фрида, за да ме унижава седмици наред край леглото на стареца, ми служеше понякога, за да ретуширам, доизпипвам едно минало. То беше по-действително от моите постъпки, от самия мене. Беше ми по-лесно да си спомням не окървавените бедра, изкривеното лице на девойката, която току-що бях убил, пробивайки матката й, а сериозната бавност, с която свалих престилката в къщата на акушерката, в странния приемен кабинет с канарчета и бегонии. Маниакалната настойчивост, с която измих седем пъти ръцете си, учудването, с което откривах пръстите си, мълчаливата молитва край кушетката, отказа да поискам помощ, оскърбителната истерия на дебеланата над захвърлените на пода гумени ръкавици. Един спомен, един лъжлив спомен.

— Сложихте ли му вече инжекцията, шефе? — запита Велес, сякаш това бе важно за него.

Някъде бях чел или някой ми бе казал, че дните не минават напразно, още по-малко нощите. Клетият Велес не подозираше и никога не узна, че бях го понижил, още преди време, от капитан на лейтенант.

— Не още, чаках. Инжекцията е наложителна, но не ми се иска той да се нуждае от нея. Нали разбирате? — запитах.

Аз нищо не разбирах, но той, лейтенантът, разбираше.

— Съвсем ясно — обясни той на Сусана. — Не трябва да се създава навик.

Щом като тръгнаха, те ме забравиха и докато слизаха по стълбата, говореха за Елина, за Пунта дел Есте и за някаква продажба.

Бяхме вече сами в къщата, когато направих на стареца инжекцията, спомняйки си — или друг, разположил се удобно в мене, си спомняше — стотиците инжекции, които бях правил в полицейския участък в Санта Мария на пияници, истерички и претърпели злополука, докато чаках да пристигне един невзрачен съдебен лекар или доктор Диас Грей, все още ерген, буден по всяко време, който питаше винаги, без да се усмихва или да се смущава:

— Инспекторе, сигурен ли сте, че си заслужава труда?

А аз повтарях съвсем точно думите на изтърканата игра, която никога не ни отегчаваше:

— Наш дълг е, докторе.

След като извършваше онова, което е необходимо, той рядко забравяше да продължи или завърши: „Картините ви са лоши. Понякога ми харесват цветовете, но вие наистина не се научихте да рисувате. Все пак независимо от всичко защо не пратите по дяволите тази гадост? Живейте от милостиня и тръгнете да обикаляте крайбрежието с триножник и сандъче с бои.“

 

 

Оправих възглавниците и завивките на стареца и открехнах прозореца; нощта беше прохладна и безветрена. Когато седнах на леглото, той почти се разбуди, почти срещна очите ми; сетне залюля глава и зашепна бързо откъслечни думи. Помислих си, че това са го правили преди него милиони обречени.

Още почти в началото загубих желание и надежди да разбирам. Така че се забавлявах, когато Фрида или Кинтерос ме събуждаха в шест часа следобед и аз им предавах фантастични версии, понякога остроумни, но винаги объркващи.

Представях си как лъжите ми раздвижват лицето на Кинтерос; понякога подозрението, че е открил правилна следа, друг път разочарованието. Това беше малкото ми всекидневно отмъщение и аз му се наслаждавах сред прозевки.

Към него прибавях едно долно, прекрасно блаженство: опитвах се да отгатна кои думи би предпочитал Кинтерос да мълви умиращият и се осмелявах ентусиазирано да излагам фалшиви дословни, противоречиви версии, съчинени от мене в утрините, за да се боря със съня и отегчението.

Мисля, че цялата ми литература повтаряше старата и глупава необходимост да имаш приятел и да се доверяваш; намекваше също за наложено недоверие, за тайни и лукавство.

Беше достатъчно да видиш пияното или уморено лице на Кинтерос в онзи отвратителен час, в шест часа следобед; да видиш дрехите и вратовръзките му; да го слушаш да говори за приятелство и безкористност; да напомня колко ми плаща, винаги точен и без дребнавости, за да му разправям как се люшка главата на стареца и обърканите, предполагам, спомени от детинство, които клокочеха в черната, беззъба уста.

Всичко това и присъствието на Фрида, почти винаги на втори план, преструвайки се на безразлична, на шеговита, бяха достатъчни, за да разбера, че тук става въпрос за пари, за много пари.

По-късно, не знам кога, една привечер, в часа, когато се явявах на работа, привечер, сляла се с единствената нощ на първото наказание, стигнах до улицата, която необяснимо защо наричат Аграсиада^[5], и още от ъгъла видях фургона и разбрах, че нещо беше завършило. Първото от краткотрайните ми битиета в Лаванда. Прекосих улицата и седнах на една маса до витрина с приемлива мръсотия и видимост. Наричаше се кафе и си поръчах кафе, наблюдавайки заедно с безделниците и любопитните онова, което се вършеше с професионална точност в къщата отсреща, в къщата, където бях чел ту Клаузевиц, ту Фройд, където бях правил ненужни инжекции и бях мислил за миналото си, без да успея да го подредя.

Когато фургонът замина, отидох да телефонирам на Кинтерос, сигурен, че отспива пиянството си. Помислих си за пронизителния телефонен звън и го свързах, обърках с иглите за инжекциите. Никога вече.

Набирах продължително номера, докато го накарах да се събуди и да вдигне видиотен слушалката. Казах:

— Часът е осемнадесет и тридесет и пет. Говори Медина. По-добре е да си записваш. Пристигнах, за да оставя визитната си картичка, и първо видях един фургон, който ме натъжи и учуди. После четирима типове, които не пожелавам за себе си; със сиви или небесносини престилки, светлината не е добра. Свалиха и внесоха един кръст, един дървен балтон, шест свещника, един албум, който ме съблазнява да пиша по страниците му роман или дневника на живота си. Прибавиха и някои тайнствени неща, които трябва да са неизбежни, защото смъртта е винаги една тайна. Мисля, че резултатът ще бъде същият. Записа ли си? Всъщност позвъних, воден от чувство за дълг. За да те поздравя и да ти кажа да вървиш на майната си.

Затворих, за да излича гласа му, и от тази нощ нататък станахме по-добри приятели, по-малко го презирах. Разбира се, никога не говорихме отново за този случай; когато след време ме обзе натрапчивата мисъл да се върна, никой не се показа по-търпелив, по-добър и по-ефикасен от Кинтерос. Но не го направи, за да ми плати неволното мълчание.