Ендрю Лоурънс
Предчувствието (1)

Глава първа

Станцията на метрото на площад Пикадили обслужва две линии в центъра на Лондонската подземна транспортна мрежа. Тя представлява комплекс от пътнически перони на различни нива дълбоко в земята, свързани с тунели, до които се стига чрез многобройни ескалатори.

В 5:45 часа на 13 март, понеделник, след уморително следобедно пазаруване, Норма Дартсон не успя да хване такси на Риджънт стрийт и се присъедини към тълпата на прибиращите се от работа хора, които се спускаха надолу в тунела на станцията Пикадили.

Стискайки здраво ръчната си чанта и държейки яката на палтото от норка, тя се блъскаше да си вземе билет. След като мина през автоматичната бариера, си отдъхна малко на стълбите на спускащия се ескалатор, пресмятайки, че след около двадесет минути ще излезе отново над земята на свежия Кингсбриджки въздух и скоро след това ще пие чай с дъщеря си Сара в хотела. Ескалаторът достигна долния коридор и докато проверяваше означенията за различните направления, долови някаква бъркотия отдясно. По средата на потока от хора, бързащи в различни посоки, една група се опитваше да заобиколи нещо на пода. Беше добре опакован в кафява хартия пакет здраво завързан с бял канап. Тогава видя как една жена се навежда да го повдигне. Появи се ослепителен изблик на синкавобяла светлина, последван от ужасен взрив.

Норма се почувства като полята с ледена вода, която бързо излъчи нетърпима горещина. Вдигна ръка да предпази лицето си, почувства, че то лепне и усети вкус на кръв.

Всичко наоколо бе потънало в мрак, хората крещяха, ревяха от ужас, срещу нея се издигна мощна вълна и тя се свлече на земята с болезнено притиснати от собствената й тежест превити крака.

Докато се бореше сляпо да се освободи, мислеше за чантата си, ръчния си часовник, състоянието на палтото си. Усети силна болка, като от забиване на остър шип в шията и с ужас разбра, че се задушава.

Кръв и парлив дим изпълваха устата и носа й, тя жадуваше за въздух. Някакво тяло я затискаше. Осъзна, че ръката й е заклещена от нещо метално, което е паднало върху нея.

Наистина ли е премазана? Ще умре ли?

Хората ще дойдат да ги спасят, хората винаги постъпват така. Имаше експлозия, злополука, лампите бяха изгаснали, това е разбираемо, трябва само да стои спокойно, да изтърпи болката от затиснатия крак и да не се тревожи, че не усеща ръката си. Но тогава още една вълна се стовари върху нея и тя усети много по-дълбока болка направо в центъра на стомаха си. Кръвта се изкачи от дълбините на тялото й и тя се отпусна и се задави, опитвайки се да почувства как капе от устата й. После се помъчи да докосне с език края на зъбите си.

Господи! Свободната й ръка искаше да пипне горната устна, но там нямаше уста.

Тя беше труп, осакатен труп, който упорито се държеше за живота.

И със следващия й дъх това свърши.

 

 

Майкъл Дартсон се радваше на душевния мир и спокойствието, към които много хора се стремят през целия си живот, но рядко го намират. На четиридесет и осем години изглеждаше, че ги е постигнал. Имаше щастлив брак, финансов успех, свобода на действие, пълна независимост, дори влиянието на мнозина от хората на власт.

Закусвайки, на балкона на първия етаж на новата си четириетажна вила в Южна Франция, той гледаше отвъд прекрасните палми на градината към блестящото синьо Средиземно море и знаеше, че няма срещи, заседания, че никой не очаква нещо от него, освен може би Норма, която след завръщането си предпочиташе да намери къщата по-прибрана от преди.

Тя беше отишла в Лондон да види Сара и да купи нов гардероб за новия живот; щеше да отсъства още три дни, предостатъчно време, за да разопакова всичките каси за чай, да нареди книгите и антиките, да подреди мебелите и да реши кои картини да бъдат окачени тук.

След трагедията преди осем месеца, когато съпругът на Сара, Дейвид, загина, последвана от решението да продаде консултантското си бюро в Ню Йорк и да открие друго в Европа, той беше заслужил почивката си.

Надяваше се, че Норма ще съумее да убеди Сара да дойде и роди бебето си тук; за нея щеше да бъде по-добре да е с майка си, въпреки че родителите на Дейвид несъмнено биха искали бебето да се роди в техния дом, което би означавало Норма да се тревожи и да прелита до Англия и обратно, за да помага, а те нямаше да могат да се установят още Бог знае колко дълго време.

Откакто се премести във вилата, той успяваше да отхвърли от ума си мислите за работа, обаче очакваше, че след още няколко дни ще почувства нужда да започне отново деловите контакти по телефона. Един поглед върху сутрешния вестник вече му подсказа няколко изгодни възможности за някои от клиентите му, които искаха да инвестират в Европа. Въпреки че беше обещал на Норма да си почива най-малко един месец, един месец беше твърде дълго време за бездействие и той имаше желание веднага да седне в колата и да подкара през границите до Женева и Милано, и до Париж, без досадните поръчки на билети и чакането по летищата.

Може би беше твърде егоистично, но преместването, отчасти бе ускорено, за да бъдат по-близо до Сара, когато дойде времето да ражда. Разбира се, най-добре щеше да бъде, ако тя се преместеше тук окончателно. Тук несъмнено имаше достатъчно място и условия.

Телефонът иззвъня и това му напомни, че техниците още не са дошли да инсталират допълнителните апарати.

Прекоси стаята, слезе бавно по главните стълби, промъкна се през натрупаните в хола сандъци и влезе в студиото.

Телефонът се намираше на пода до коженото канапе, което беше купил от предишните собственици, заедно с други полезни мебели.

Той седна и вдигна слушалката.

— Кан трийсет и седем, дванайсет, четирийсет и осем — каза на френски, развеселявайки се от акцента си.

— Татко? Сара се обажда. — Гласът й беше напрегнат и много детински за нейните двадесет и една години.

— Сара.

— Татко, имам ужасни новини. Тук стана злополука…

Той изслуша обясненията.

Бомба в метрото на Пикадили миналата вечер.

Тя започнала да се тревожи към седем часа. Тогава чула новините по радиото и разбрала за злополуката. Обадила му се чак след като преди малко дошло потвърждение от полицията. Намерени били ръчната чанта на Норма и часовника й. Седемдесет души са починали, повече от сто са ранени.

— Ще взема първия самолет — каза той. — Ще ти се обадя веднага, щом разбера номера на полета.

Норма е мъртва. Дейвид, сега Норма.

 

 

Сара го посрещна на летище Хитроу. Тя носеше дълга рокля на цветя, падаща свободно под бюста и той не обърна особено внимание на това, докато не се прегърнаха и не усети твърдия й корем.

— Ще бъде момиче и ще е Риба — заяви храбро тя, опитвайки се да задържи сълзите си.

— Успокой се, Сара, отпусни се малко.

— Не тук. Не пред толкова хора. Ще вземем ли такси?

— Разбира се.

Веднага щом влязоха в таксито тя заплака неудържимо, заравяйки лице в палтото му, когато той я прегърна, потупвайки я и опитвайки се да я утеши.

— Ужасното е — каза тя, дишайки с усилие, — ужасното е, че знаех, че това ще се случи, както знаех какво ще се случи с Дейвид.

Той никога не се бе отнасял със снизхождение към нейните фантазии. Никога. Както и нито той, нито Норма не бяха се показвали открито изненадани от нейните предсказания, въпреки че в миналото някои от тях бяха удивителни.

— Преди около десет дни чух гласове да викат на някого да не пипа нещо, после подът се разтресе, сякаш бях на ескалатор, който внезапно е спрял.

Той не каза нищо, само гледаше бързо сменящата се картина през прозореца. Валеше, беше мрачна мартенска вечер в Лондон.

— Няколко дни преди Дейвид да претърпи катастрофата, имах подобно усещане, чувството, че неговото изгоряло тяло лежи до мен в леглото… — Тя се поизправи на седалката, извади една малка носна кърпа от джоба на палтото си и изтри с нея очите си. — Толкова ми е мъчно, че никой от тях няма да види бебето…

Той хвана ръката й и я стисна силно. Не искаше тя пак да почне да плаче. Изобщо не искаше да мисли за това, което се беше случило. Откакто тя му се обади беше го преживял достатъчно дълго в себе си; когато чакаше на летището, когато седеше в самолета, разполагаше с много време, за да размишлява какво ще е бъдещето и какво ще стане сега.

Таксито зави по някаква уличка и спря пред хотела. Сара отново изтри сълзите си, извади пудриера от чантата си и огледа набързо подпухналите си очи.

— Мелани не трябва да ме вижда в такъв вид — отбеляза тя.

— Коя е Мелани?

— Една приятелка. Дойде да ми прави компания. И беше чудесна.

Мелани отвори вратата на хотелския апартамент. Тя имаше лунички, изглеждаше на около шестнадесет години, бе с червеникава коса, интересни сиви очи и уплашен поглед.

Тя очевидно се справяше добре, беше записала обажданията по телефона, докато Сара беше на летището да го посрещне и дори му даде ключовете от стаята отсреща, която бе наела за него.

— Шест телефонни обаждания, двама посетители. Полицията иска някой от вас да отиде в болницата колкото се може по-скоро, за да опознае трупа, двама директори на погребални бюра предложиха услугите си, майката на Дейвид отново се обади, да разбере как си и от „Ивнинг стандард“ и „Ивнинг нюз“ искаха да разговарят с теб.

— Кои бяха посетителите?

— Същите. От „Ивнинг стандард“ и „Ивнинг нюз“.

— Какво им каза? — попита Сара, отпускайки се тежко на стола, съвсем изтощена.

— Казах им да си гледат работата, което всъщност и правеха.

— Откъде си? — попита я Майкъл, защото тя имаше американски акцент.

— По произход съм от Вирджиния, но от известно време живея в Лондон.

— Имаш ли имената на тези директори на погребални бюра?

— Да. Тук са. Записах ги.

Той погледна имената и телефонните номера.

— Ще им се обадя утре — каза той повече на себе си, отколкото на другите.

— Какво ще правиш с… нея? — попита Сара.

— Желая да я погреба в гробището на Кан, искам да я чувствам близо до себе си. Тя харесваше Кан, имаше желание…

— Също така взех успокоително — каза бодро Мелани, преди мислите му да го отнесат от тях. — Отбих се до кабинета на доктора и му обясних какъв е случаят. Мисля, че и двамата трябва да вземете по една таблетка.

— Благодаря — каза Майкъл признателно. — Ще взема една довечера, когато си лягам.

 

 

Той остави Сара в опитните ръце на Мелани и взе такси към болницата.

Униформен полицай провери списъка и го помоли да го последва към моргата в сутерена.

Помещението беше дълго и хладно, изпълнено с около тридесет, наредени в редица, тела, покрити с бели чаршафи. Един болничен служител в бяла престилка се присъедини към тях.

— Кой е този? — попита той офицера.

— Господин Дартсон. Съпругата му е номер 8.

— А, да…

Мъжът беше изморен, бръчки на досада прорязваха около устата му неестествена извинителна усмивка.

— Помните ли някакъв белег по рождение или от рана? — запита той. — По-малко потискащо е да погледнете някой крайник или част от тялото.

Майкъл не можеше да си спомни никакви белези, не можеше да си спомни нищо за нея.

— Апендицит? — предложи той след малко.

— Страхувам се, че няма да свърши работа. Твърде много хора…

— Тя имаше бенка под дясната гърда — доста голяма, с яйцевидна форма, дълга около една трета от инча.

Докторът повдигна внимателно средата на белия чаршаф и откри тялото на Норма. Ръката беше натъртена, в синини и той моментално позна дланта й, увития с лейкопласт показалец, който тя бе порязала при отварянето на консерва с аншоа, когато закусваха за пръв път в празната вила.

Пръстите бяха вкочанени.

Мъжът откри гърдите й. Той видя бенката.

— Това е всичко.

— Засегнато ли е лицето й? — попита Майкъл.

— По-добре е да не го гледате — каза докторът и някак си го склони да излезе от помещението.

 

 

След тежка вечеря в хотелския апартамент, по време на която Мелани не продума нищо, а Сара почти не яде, те седнаха и гледаха телевизия, докато говорителят не започна да разказва за злополуката.

Той стана и изключи телевизора.

Беше уморен, извини се на момичетата и отиде в стаята си, благодарен, че Мелани е тук и заема леглото на Норма до Сара.

Много му се искаше да не обръща внимание на предчувствията на Сара, но не можеше да ги пренебрегне. Сега за втори път имаше същите преживявания като нейните и това беше необяснимо.

Съблече се и легна в леглото с широко отворени очи в мрака; после реши да не рискува да прекара една изтощителна безсънна нощ и стана, да вземе от успокоителните таблетки на Мелани.

В Бостън, в една подобна хотелска стая бе имал видение за смъртта на Дейвид. Беше си легнал рано и, когато придърпа завивките до раменете си, за част от секундата почувства, че не е сам, че в леглото до него има някой. Той се освободи от това чувство, но внезапно усети отвратителната миризма на изгоряла кожа и коса. Това веднага му припомни катастрофата, на която беше станал свидетел на едно шосе до Ню Йорк, когато няколко коли се бяха сблъскали и една от тях се беше запалила. Шофьорът, горящ като факла, беше припаднал на настилката точно пред него и той беше помогнал за загасяването на пламъците със сакото си. Онази миризма беше абсолютно същата.

Той протегна ръката си в мрака, намери нощната лампа над главата си и я запали.

Нямаше нищо, никой. Миризмата бе изчезнала. Той изгаси отново лампата и не се замисли повече върху това.

На следващия ден научи, че Дейвид е загинал в самолетна катастрофа — изгорял жив в пилотската кабина на самолета, който изпробвал.