Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майк Хамър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Snake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и форматиране
hrUssI (2014)
Корекция
МаяК (2014)

Издание:

Мики Спилейн. Змията

Американска. Първо издание

ИК „Евразия“, Пловдив, 1993

Редактор: Пламен Възланов

Коректор: Румен Митков

История

  1. — Добавяне

Глава 1

Разхождаш се по улицата през нощта. Вали. Единственият звук е този от стъпките ти. Има и звуци от града, но ти не ги чуваш, защото в края на улицата се намира жената, която си чакал седем дълги години, и всяка приглушена стъпка те отвежда по-близо и по-близо, всеки звук отбелязва секундите, дните и месеците на дългото очакване.

Тогава внезапно се оказваш пред тъмно здание — тухлен анахронизъм, който те зяпа мрачно с презрителния израз на побъркан, и ти имаш усещането, че си получил поредното предизвикателство.

„Как ли ще изглежда всичко?“ — помислих си аз. — „Все още ли е толкова прекрасна? Променили ли са я тези седем адски години така, както промениха мен? Какво щеше да кажеш на жената, която обичаше и която смяташе за убита, защото започна да си играеш на глупак? Как ще прекосиш бездната от седем години?“

Само преди малко по тази улица отекваха още стъпки, търсещи същата къща, но сега моите бяха единствените, които щяха да стигнат до нея, защото другите вече принадлежаха на мъртъвци или на хора, готвещи се да отпътуват от този свят.

Сега най-важното нещо беше жената. Може би най-важното нещо в света. Това, което тя знаеше, можеше да помогне за унищожаването на врага, стига само да пожелаеше. Ръцете в джобовете ми бяха побелели от стискане, за да предотвратя обхващащата ме треска, и за момент пронизващите болки в слепоочията и тръпките, които лазеха по гърба ми, престанаха.

Стъпих на първото стъпало.

Имаше още пет, последва механичното прещракване на ключалката и аз се оказах във вестибюла на зданието под слабата жълтеникава светлина на една гола крушка, а в края на тъмния коридор беше голямата врата. Зад нея лежаха седем години.

Изчуках на табелката буквата Y и почаках, след това предадох бавно буквата R и резето падна, дръжката на бравата се завъртя и тя застана пред мен с насочен пистолет, в случай че нещо не беше наред.

Дори на слабата светлина можех да видя, че е по-прекрасна от всякога, черната сянка на косата й очертаваше лицето, което през тези нещастни години виждах само нощем в съня си. Тъмнокафявите й очи все още гледаха с жаден поглед, когато се срещнаха с моите, а съблазнителните й устни проблясваха с влажна подканваща топлина.

Тогава, сякаш тези седем години ги нямаше, аз казах:

— Здрасти, Велда.

В продължение на един дълъг миг тя просто застина на място, казвайки ми, че единствено настоящето има значение, и със същия богат глас, който можеше да превърне в музика всяка обикновена дума, отвърна:

— Майк…

Стремително се хвърли в обятията ми и зарови лице в косите ми, едва смогвайки да прошепва името ми отново и отново, защото ръцете ми я задушаваха. Макар да знаех, че й причинявам болка, не можех да се спра, а и тя не ме молеше да го направя. Сякаш се опитвахме да проникнем един в друг и в тази лудост устните ни се сляха по начин, който преди не познавахме. Вкусвах огъня на нейната прелест, пръстите ми опитваха голата плът на рамото й, оставяйки следи. Познатата стегнатост все още беше в тялото й, превръщайки се постепенно в страстно въжделение, което ни разтърсваше и крещеше беззвучно за още, още и още.

Взех пистолета от ръката й и го захвърлих в едно кресло, след това захлопнах вратата с крак и се протегнах към контакта. Лампата на масата сякаш оживя с нереалната забавеност на филмов кадър, постепенно изваждайки от тъмнината класическата красота на лицето й и предизвикателния напор на гърдите й.

В нея имаше някакво фино изтощение, подобно на това, което виждаш у току-що завърналите се от бойното поле, всеки жест бе прецизно движение, всички сетива — напрегнати извори на душата. Едва сега започваше да разбира, че всичко е свършило и че отново е на свобода.

— Здрасти, котенце — казах аз и видях, че се усмихва.

Имахме да си казваме много неща. Това щеше да изисква време, но сега разполагахме с цялото време на света. Тя ме погледна, говорейки с тези лудешки очи, след това изразът на лицето й омекна и малки бръчици набраздиха челото й. Протегна пръсти, докосна лицето ми и прехапа устни.

— Майк…?

— Всичко е наред, скъпа.

— Не страдаш ли?

Поклатих глава:

— Вече не.

— Има нещо в теб… Не мога да кажа какво.

— Седем години, Велда — прекъснах я аз. — Всичко се сгромолясваше, докато не открих, че все още си жива. Това оставя отпечатъци, но не и такива, които да не могат да бъдат изтрити.

Очите й плуваха в сълзи, появили се твърде бързо, за да може да ги контролира.

— Майк, скъпи… Не можех да стигна до теб. Всичко беше толкова невъзможно и огромно…

— Знам, детето ми. Не трябва да ми обясняваш.

Косата й се превърна в тъмна арка, когато поклати глава.

— Но аз трябва да ти обясня.

— По-късно.

— Сега. — Пръстите й докоснаха устните ми в знак на мълчание и аз им позволих да задушат думите ми. — Трябваха ми седем години, за да узная тайните на един човек и да избягам от комунистическа Европа с информация, която ще ни направи равни или дори по-добри от тях. Знам, че можех да избягам по-рано, но трябваше да реша една сложна дилема.

— Избрала си правилния път.

— Нямаше начин да ти кажа.

— Знам това.

— Наистина…

— Разбирам, котенце.

Тя не искаше да ме слуша. Гласът й беше мек и настоятелен, почти умоляващ.

— Можех да го направя, Майк. Знам, че имаше начин, но не можех да поемам рискове. На карта беше заложен животът на милиони човешки същества. — Тя спря за секунда, след това потърка буза в моята. — Знам какво ти е било, смятайки, че си ме убил. Толкова често мислех за това, че едва не се побърках, но не можех да променя нещата.

— Забрави го — казах й аз.

— Какво се е случило с теб, Майк?

Тя ме отстрани на разстояние една ръка и започна да ме разглежда.

— Пропих се — отвърнах аз.

— Ти?

— Аз, котенце.

Беше учудена до немай-къде.

— Но когато им казах, те трябваше да те открият… Само ти можеше да го направиш.

— Само споменаха името ти и аз се промених, сладур. Ти се върна към живота, същото направих и аз.

— О, Майк…

Колкото и да беше голяма, аз я вдигнах леко на ръце, целунах я отново и прекосих стаята към разкошния диван, загнездил се в нишата пред сводестия прозорец. Тя се притисна към мен, усмихна се, когато я положих на дивана, след това придърпа устата ми към нейната с отчаяние, което ми каза всичко за самотата й през тези седем години и за разяждащото я отвътре желание.

Накрая заяви:

— Аз съм девствена, Майк.

— Знам.

— Винаги съм те чакала. Беше доста дълго чакане.

Усмихнах й се.

— Сигурно съм бил луд, за да те карам да чакаш.

— А сега?

Вече не се усмихвах. Тя беше моя, стига само да я пожелаех, тази чудесен екземпляр на женската красота, която ме обичаше и бе готова да го направи сега, веднага. Дори допирът до нея предизвикваше болезнени емоции и огънят, дремещ досега в мен, беше нещо, което не исках да пускам на свобода.

— Можеш ли да почакаш още малко? — попитах аз.

— Майк? — В очите й пробягна обида, след това въпрос.

— Нека го направим както трябва, котенце. Винаги съм правил погрешни неща. Нека този път постъпим правилно. — Преди да успее да отговори, аз казах: — Недей да спориш. Дори не говори за това. Ще го направим, и толкоз, след това ще се пръснем на хиляди парчета. Но ще го направим в кметството с брачно свидетелство.

Велда отвърна с лукава усмивка, лицето й бе озарено от чувството на щастие заради казаното от мен.

— Това наистина няма значение — каза ми тя. — Първо искам теб. Сега. Повече от всякога.

— Палавница — казах аз, след това започнах да се сражавам с устните й, знаейки, че и двамата ще спечелим. Ръката ми се движеше по сатененото й рамо, усещах и най-малките трептения на нейното тяло. Тя се изви, притисна се към мен и застена нежно, искайки неща, които никога не бяхме получавали един от друг.

Мило — каза той от вратата. — Наистина мило.

Моят 45-калибров все още беше на колана ми, но нямаше как да го измъкна. Велда конвулсивно стягаше прегръдката си около врата ми и това забави действията ми. Успях да видя полицейския пистолет в ръката му, но въпреки това не бях убит. Чукчето бе вдигнато за бърза стрелба, на лицето му имаше изражение, което преди бях виждал при други евтини убийци. Знаех, че ще ме пречука в момента, когато реши, че му създавам неприятности.

— Продължавайте, не спирайте — каза той. — Обичам добрите представления.

Усмихнах се колкото може по-глупаво и опитах да се изтъркалям изпод Велда, докато не се оказах проснат в края на дивана. Започнах да побеснявам вътрешно и се стараех да държа ръцете си прибрани, мъчейки се да изглеждам като идиот, хванат на местопрестъплението, докато умът ми трескаво търсеше изход от положението.

— Не знаех, че тук ще има двама, но мога да си представя, че си падаш по нея. — Той насочи патлака си към мен. — Защо ли да не го погребем, миличка?

Велда заговори зад мен с изцяло променен глас.

— Само след като те имам.

— Точно така, бейби. Наблюдавам те вече четири дни през този прозорец и сега съм готов. Какво ще кажеш за това?

Точно щях да стигна пистолета си, когато почувствах коляното й на гърба си.

— Какво ще кажеш за това? — повтори тя.

Юнакът се изсмя и ме изгледа с присвити очи.

— Може би ще си пуснем малко музика веднага щом довърша този идиот.

Не можех да се сдържам повече.

— Доста ще се поозориш.

Патлакът се измести малко нагоре и сега ме зяпаше точно между очите.

— Винаги си свършвам работата, идиот.

Наистина беше готов да я свърши. Стискаше здраво патлака в ръка и ме гледаше стръвнишки. Велда се намеси:

— Ако този пистолет гръмне, няма да ме притежаваш.

Не беше достатъчно. Юнакът се изсмя отново и кимна.

— Това също става, бейби. Именно за това и дойдох.

— Защо? — попита тя.

— Ще си играем ли?

Патлакът се насочи внимателно към нея, след това отново към мен, готов да ни простреля поотделно или едновременно. Опитах се да покажа малко страх през яростта, която ме изгаряше отвътре, и се надявах, че успях поне малко, когато се размърдах уплашено на дивана. Ръката ми се бе доближила с един инч до моя 45-и, но все още се намираше твърде далеч.

— Искам детето и нея, нали знаеш? — каза той. — Така че без игрички. Дай ми го и аз изчезвам, а ти оставаш жив.

— Може би — казах аз.

Очите му ме изяждаха.

— Да, може би — озъби се той. — Знаеш ли какво, идиот? Не си се уплашил достатъчно. Все още мислиш.

— Защо пък не?

— Разбира се, защо пък не? Но това, което си мислиш, няма да стане. Днес не е твоя ден.

Оставаха още няколко секунди. Той отдавна беше готов да ме застреля и очите му казваха, че съм мъртъв. Започна да натиска спусъка, когато аз и Велда се хвърлихме едновременно.

Никога нямаше да го направим, ако вратата зад него не се беше отворила и не го беше ударила по ръката. Куршумът попадна в тавана и той се извъртя с ужасен вик към двамата, които стояха на прага, залегна заедно с изстрела, но по-ниският от двамата го улучи първи с два бързи изстрела в гърдите и той започна да се препъва назад. От гърлото му шурна кръв.

Бях омотан в шлифера си и се опитвах да извадя пистолета, когато по-едрият ме видя, стреля по мен, но куршумът изсвистя покрай главата ми и в блясъка на изстрела разбрах, че не са ченгета, защото разпознах физиономията на бандит, когото знаех от доста време. Беше последният изстрел, който направи в живота си. Улучих го в главата с моя 45-и и той изхвърча обратно през вратата. Другият се опита да ме закове, докато се търкалях настрана от Велда, и очевидно беше забравил за момъка, лежащ на пода, на който му стигнаха сили да стреля с полицейския си револвер. Куршумът се заби в корема на бандита и той последва с приглушен вик приятеля си зад вратата, изчезна от полесражението и закрещя на някого, че са го застреляли.

Изритах патлака от ръката на юнака на пода, прекрачих го и излязох в коридора с насочен напред пистолет. Беше много късно. Колата се отдалечаваше от тротоара и всичко, което остана, беше странната смълчаност на улицата.

Той вече се подготвяше за вечното си пътуване, когато се върнах обратно. Печатът на смъртта бе на лицето му. Имах да го питам доста неща, но нямах шанс.

— Ще си получиш своето, идиот — проговори той през кървищата, леещи се от устата му.

Не исках да му позволя да умре щастлив.

— Няма да стане, гащник. В края на краищата това е моят ден.

Устата му се разтвори в гримаса на омраза и ужас — последното нещо, което направи в живота си.

От къде на къде? — мислех си аз. — Защо покрай мен винаги има толкова мъртви мъже? Върнах се обратно и това е добре. Също като в доброто старо време. Любовта и смъртта вървят ръка за ръка.

В лицето му имаше нещо познато. Обърнах главата му с крак, вгледах се внимателно в него и ми светна.

— Познаваш ли го? — попита Велда.

— Да. Казва се Бейзил Левит. На времето беше частно ченге, докато не се опита да ограби един, на когото това не се хареса. После започна да си губи времето с второсортни убийства.

— А другия?

— Наричат го Кид Хенд. Беше наемен убиец, който работеше за букмейкърите, когато губещите не искаха да си плащат дълга. Преди също е имал големи неприятности.

Погледнах към Велда и забелязах начина, по който дишаше, и странния израз на лицето й. Имаше нещо от израза на животните, принудени внезапно да се борят за живота си.

— Тия не са от другата страна, котенцето ми. Нови са. Искат нещо различно. — Изчаках за момент и попитах: — За какво дете говореше, скъпа?

— Майк…

Посочих мъжа на пода.

— Беше дошъл за някакво дете. И за малко щеше да те застреля. Кое е това дете?

Тя ме изгледа отново с тревога.

— Едно момиче… тя е само едно малко момиче.

Стиснах нетърпеливо пръсти.

— Хайде, кажи ми, по дяволите. Знаеш къде се намираш. Много хора умряха заради това, което знаеш, и сега няма да се отървеш просто така. Нима искаш да те убият след всичко, което се случи? И то заради някаква си тъпа причина.

— Добре, Майк. — Тревогата се смени със загриженост и тя погледна нагоре. — Сега тя е в празната стая на горния етаж. Точно над нас.

— Добре, коя е тя?

— Аз… не знам. Появи се един ден след като… ме доведоха тук. Чух я, че плаче навън, и я пуснах да влезе.

— Не е било много умно от твоя страна.

— Майк… има моменти, когато бих искала някой да се отнася по същия начин с мен.

— Прости ми.

— Тя беше млада, отчаяна и имаше неприятности. Погрижих се за нея. Беше като да прибереш уплашено зайче. Каквато и да е бедата й, сигурно е достатъчно голяма. Помислих си, че трябва да й дам време да се успокои, а след това да се опитам да й помогна.

— Какво се случи?

— Тя е уплашена, Майк. Направо е ужасена. Объркала е конците и аз съм единственият човек, на когото може да се опре.

— Добре, ще ти повярвам. Сега ме заведи при нея, преди това място да се напълни с ченгета. Имаме пет минути, преди някой любопитен да се обади в полицията.

 

 

От третия етаж можеше да се чуе ритмичното потрепване на токовете й, танцуващи в стакато, което те кара да мислиш за Елиънър Пауел, царицата на шоу гърлите. Не се долавяше музика, но бях сигурен, че тя чува някаква музика в несъществуващата си страна.

Велда почука, но танцът не спря. Тя завъртя топката на бравата и отвори вратата. Момичето в средата на стаята се завъртя около себе си с приглушен вик, ръката й се повдигна към устата, когато ме видя, огромните й очи сновяха от Велда към мен. Хвърли поглед към прозореца и Велда каза:

— Успокой се, Сю. Той е наш приятел.

Това, изглежда, не я убеди, но нямахме достатъчно време, за да я убеждаваме допълнително.

— Казвам се Майк Хамър, Сю. Искам да ти помогна. Разбираш ли?

Тези думи й подействаха. Страхът напусна лицето й, тя се опита да се усмихне и кимна.

— Наистина ли ще ми помогнете?

— Наистина — кимнах й аз и казах на Велда: — Можем ли да я изведем от тук?

— Да. Знам едно място, където мога да я заведа.

— Къде?

— Спомняш ли си ресторанта на Кони Люис на Четирийсет и първа?

— Точно до Девето авеню ли?

— Именно. Ще бъда там. Тя разполага с горните три етажа.

— Това беше преди седем години.

— Все още е там — каза ми Велда.

— Добре — отвърнах аз, — тръгвай с момичето. Аз ще се забавя малко долу и след около час ще те чакам в офиса на Пат. Сигурно съм кръгъл глупак, че те пускам отново сама на улицата, но не виждам друг начин, по който да го направим.

Тя стисна ръката ми и се усмихна.

— Всичко ще бъде наред, Майк.

След това момичето се изправи и аз погледнах лицето на най-прекрасната Лолита, която някога бях виждал.

Беше миниатюрна блондинка с огромни кафяви очи и мила уста на удълженото слабо личице, което предизвикваше да бъде сграбчено като кукличка. Косите й бяха нежни като коприна и падаха свободно по раменете. Когато се движеше, единственото, което можех да видя, бе само момичето жена, и ако не бях достатъчно внимателен, можеше да изпитам някои нежелателни чувства.

Но аз бях стар войник, преминавал много пъти фронтовата линия, така че само казах:

— На колко години си, пиленце?

Тя се усмихна и отвърна:

— На двайсет и една.

Ухилих се на Велда.

— Не лъже. Сигурно си мислела, че те баламосва, когато ти е казала, нали така?

Велда кимна.

— Ще се върнем към това по-късно. Сега тръгвайте. — Погледнах към Сю и протегнах ръка към косите й. — Не зная в каква беда си попаднала, момиче, но първо ще направим това, което трябва. Имам намерение да си изясня някои неща във връзка с теб.

— О?

— Долу лежат двама мъртви мъже — заради теб. Така че играй по начина, който ти казахме, и ще успеем да се измъкнем. Ако се опиташ да използваш малката си главичка, ще се появят още трупове. Това вече го разбрах. Ще ти помагам, докато вършиш, което ти се казва, но ако започнеш да действаш по собствено усмотрение, си вън от играта, разбра ли? Едва ли ще има повече желаещи да пречукат следващия, който те потърси, независимо колко е голям или малък. Казвам ти го, защото не си толкова малка, колкото изглеждаш. Можеш да заблудиш доста глупаци, но не и мен, така че се измитай по-бързо.

— Добре, мистър Хамър. — В думите й нямаше и капка колебание.

— Наричай ме Майк.

— Разбира се, Майк.

— Изчезвайте оттук, Велда.

Сирените вече се чуваха от всички посоки. Бяха блокирали улицата от двете страни до входа на къщата. Приливът заля коридора и скоро се показаха униформени полицаи с 38-калиброви патлаци в ръце.

Бях отворил широко вратата, лампите бяха запалени и когато първата двойка прекрачи през прага, двете ми ръце можеха да се видят. Преди още да ме помолят, заех нужното положение, показах им моя 45-и на масата редом с останалите пистолети и наблюдавах търпеливо как се ровят из портфейла ми със скъпоценното разрешително.

Реакцията им беше доста бавна. Не искаха да поемат излишни рискове, особено след като имаха два трупа на пода, но не можеха да продължават да се държат и по другия начин. Накрая по-възрастният ми подаде обратно портфейла.

— Познавах те по-рано, Майк.

— Времената не са се променили много.

— Може и така да е. — Той кимна към двата трупа. — Не мисля, че ще пожелаеш да обясниш всичко сега.

— Прав си.

— Имаш разрешително в портфейла си. Откога?

— Обади се на капитан Чембърс. Това е негова рожба.

— Досещам се. Но в отдела имаме нов инспектор. Всичко това може и да не му хареса.

— Не се поти, приятел. Всичко е наред.

— Не се потя. Просто си спомням, че бяхте приятели с капитан Чембърс.

— Вече не сме.

— И това чух. — Той сложи пистолета си в кобура. Зад него се показа още една двойка ченгета, готови за стрелба. — Тук е имало голяма пушилка.

— Да. Мога ли да позвъня?

— Ще възразиш ли, ако го направя вместо теб?

— Не.

Връчих му телефонен номер, който той вече знаеше, и видях как лицето му се удължи, когато му съобщих и името. Излезе навън до колата и се обади по радио телефона. Когато се върна, поведението му беше малко по-различно. Каквото и да му бяха казали, до пристигането на медицинските експерти щях да се ползвам с дипломатически имунитет.

Пат пристигна след пет минути. Той изчака да фотографират труповете и да ги изнесат, след това махна на всички да излязат, с изключение на малкия човек в сиво, който никой от присъстващите не можеше да изгони. Внимателно изследва огромния ми дебел 45-и и каза:

— Същият, нали?

— Това е единственият, от който имам нужда.

— Колко човека си убил с него?

— Девет — казах аз. След това добавих: — С този пистолет.

— Добър резултат.

— Все още съм жив.

— Понякога направо ти се чудя.

Ухилих му се.

— Мразиш ме, старче, но си доволен, не е ли така?

— Че все още си жив ли?

— Да.

Той се обърна бавно, очите му търсеха някакъв мъгляв отговор.

— Не знам — каза той. — Понякога не мога да кажа кой е по-лошият. Точно сега не съм сигурен. Трудно е да убиеш едно приятелство. Опитах с теб и почти успях. Но дори и да ни разделяше жена, пак нямаше да бъда сигурен. Ти, лудо копеле, наблюдавам те какво правиш, виждам, че си прострелян и пребит до смърт и се чудя защо ли трябваше да стане точно така и се страхувам да си кажа отговора. Знам го, но не мога да го кажа.

— Кажи го на мен.

— По-късно.

— Окей.

— Сега пък какво се случи? — Той погледна към Арт Рикърби, който си седеше в креслото.

— Велда беше тук. Бях дошъл да я взема. Тези двамата нахълтаха, но този дойде първи. Другият влезе навреме, за да прекъсне играта.

— Както виждам, водели сте успешни преговори.

— Добре се изразяваш, старче.

— За един бивш пияница и ти се справяш доста добре. — Той отново хвърли поглед към Рикърби.

— Някои хора притежават способността да предвиждат нещата — напомних му аз.

— Да си отида ли сега? — попита Пат. — Или да се опитам да сътруднича с федералните власти?

Арт Рикърби заговори за първи път. Той беше спокоен както винаги и аз знаех, че всички минали проблеми за него са решени. Единствено аз бях останал.

— Капитане — каза той, — има времена, когато… времената са различни. Именно ти натика мистър Хамър в обстоятелства, с които той не можа да се справи. Един мъртвец и аз го принудихме да се захване за пиенето. И ако сега за нас е анатема от миналото, вината си е наша. Върнахме обратно човек, който трябваше отдавна да е мъртъв. Настоящето не може да търпи повече подобни хора. Те искат несигурност, компромиси и страх… и ние хвърлихме горещо желязо в ръцете на обществеността. Върнахме обратно човек, който не трябваше да бъде тук, и сега ти, аз и обществото трябва да си теглим последствията.

— Благодаря за комплиментите — казах аз.

— Разбира се — обърна се Пат към Арт, — той винаги е бил в числото на привилегированите, но сега това е извън рамките на моите възможности. Ти дърпаш конците, Рикърби. Не мога да схвана цялата картина, но имам достатъчно опит, за да си представя някои неща.

— Пат… — започнах аз.

— Не ти, Майк. Той. — Пат се усмихна с мила престореност. — И го направи добре. Тук имаме двама мъртъвци и не мога да припиша това на никого.

Арт кимна и погледна часовника си.

— Това момиче Велда — каза той — си остава централният проблем. Тя притежава информация, която прави страната зависима. На екип от убийци е било възложено да я пречука и никой не можа да се добере до този екип, наречен „Дракон“, освен него, защото никой не можеше да бъде толкова ужасен, колкото са те. Оказа се обаче, че той е дори по-ужасен. Ако това е подходяща дума. Нашата страна ще плати за тази информация висока цена и част от тази цена е реабилитацията на този човек и възможността да си върне обратно привилегиите и оръжието. Групата „Дракон“ сега не съществува. Сега имаме само Велда. Но тази цена все още трябва да се плати и се налага той да излезе от сянка. Нямаш никакъв избор, освен да го върнеш обратно. Ясно ли е?

— Не, но ще ми стане — каза Пат. — Зная по-голямата част от историята, но ми е трудно да повярвам в нея.

— Пат… — опитах се да се намеся отново.

— Какво?

— Остави тези неща, рожбо. И двамата бяхме прави. Но тя все още е моя. Ако я искаш, тогава я отвлечи, но в такъв случай ще се наложи да се сражаваш с мен и трябва да ти кажа, че шансовете ти за победа са нищожни.

— Докато си жив — добави той.

— Разбира се, Пат.

— И законът на средностатистическите числа е на моя страна.

— Може и така да е.

Не мислех, че ще го направи, но той се ухили, протегна ръка и аз инстинктивно я поех.

— Добре, момче. Сега е като преди. Започваме отначало. На мен ли ще разкажеш историята, или на него?

— Първо на него, старче — казах аз, като кимнах към Арт, — след това на теб. Става дума за неща, които надхвърлят прерогативите на местните власти, а и аз не съм вече частно ченге.

— Казаха ми за разрешителното ти. Много умно.

— Познаваш ме. Никога не изпускам подробностите.

— Правилно. Някой се готви да стане герой.

— Глупости. Щом съм се хванал за тази смъртоносна игра, трябва да използвам всички шансове.

— Те вече започнаха да ги използват.

— Прав си. Пропих се, но успях да се отърва от този смъртен грях. Всички искаха да ме видят мъртъв, но нещата се обърнаха наопаки. Така че сега си прибирам дълговете. С разрешително и желязо в джоба никой няма да се опита да ме натопи, докато не започна да правя глупости… а точно това, приятел, не съм склонен да правя.

— Така ли?

— Можеш да погледаш представлението ми.

— Удоволствието ще бъде мое, старче. — Той се ухили. — Ще имаш ли нещо против, ако си отида и още тук поговориш насаме с мистър Правителство?

— Няма да имам нищо против. Но си бъди в офиса. Тя ще се появи там, а и аз ще дойда.

— Кога?

— След един час.

— Ще чакам, герой.

Когато излезе, Арт Рикърби каза:

— Тя трябва да разкаже всичко. Къде е сега?

— Нали ти казах… след един час… в офиса на Пат.

— Тук имаше доста мъртъвци…

— Е, и?

— Не ме баламосвай, Майк.

— Не се халосвай, Арт.

— Къде са?

— По дяволите, не знам, но ти ще го разбереш, и то доста бързо.

— Не ми казвай какво да правя.

— Така ли? Мога да те изритам под опашката, ако поискам, Арт, не го забравяй. Този път ще постъпваш както аз ти кажа. Това е нещо различно от личните ти желания, така че ги остави на мира. Нека тези мъртъвци си останат така, както са си. Доколкото знам, те са част от групата „Дракон“, при това последната част. Няма повече от тях, край, фини. Дойдоха за Велда и аз трябваше да се пека в собствения си сос. Това, което стана тук, изобщо не ви засяга, но за момента можеш да ме прикриеш. Направи го.

— Майк…

Казах меко:

— Дадох ти „Дракон“, не е ли така?

— Да.

— Бях мъртъв. Ти ме изрови от гроба. Накара ме да върша неща, които бяха повече от проклети, и когато не умрях, ти беше изненадан. Така че продължавай да бъдеш изненадан. Прави това, което ти казвам.

— Или…?

— Или няма да получиш Велда.

— Сигурен ли си?

— Напълно, приятел.

— Ще бъде направено.

— Благодаря.

— Няма защо.

На следващия ден Велда им разказа всичко. Тя разкри всички подробности и една правителствена организация рухна. В Москва умряха трийсет човека, а в Източен Берлин изчезнаха още петима, в Южна Америка станаха серия от инциденти и няколко човека си отидоха преждевременно, по цялото земно кълбо живите се присъединяваха към мъртвите в безчислено количество, кодове и файлове бяха преобразувани трескаво, устройваха се спешни съвещания и конференции във върховете, в зданията на ООН се приемаха нови философии и решения в светлината на бързо променящата се обстановка и превръщайки се внезапно в заплаха за останалия свят, тя отново стана просто човек. Нямаше повече какво да даде, а в света на политиците човек е ценен само докато му е известно нещо ново, така че скоро престанаха да се интересуват от нея.

Но всъщност имаше нещо ново. Имаше двама мъртви мъже, които биха могли да кажат нещо по въпроса, ако бяха живи, и още един с куршум в корема, който търсеше някой да му го извади, и ако малката блондинка не проговореше, някой от тях щеше да го стори.

Не можеш да оставиш двама мъртъвци в краката си, без някой да дойде и да те потърси. А аз ги бях оставил в краката си.