Евтим Евтимов
Елегия

Няма само аз да остарея —

кой от времето ще се спаси?

Ветрове среднощни ще отвеят

златото на твоите коси,

двата изгрева под твоите вежди

ще загубват свойта синева,

своите пространства и надежди.

Спомена ще дойде след това.

 

И ще питаш за едно момиче,

не момиче, а почти дете.

Още ли на тебе то прилича,

още ли сред стихове расте,

още ли очите му са сини,

още ли със птиците лети,

както някога,

преди години,

толкова далече,

отпреди.

 

Улиците няма да си спомнят

между къщи с каменни стени,

нито изворите с пълни стомни,

нито тези горди планини,

нито равнините с дъх пшеничен,

нито хората,

ах, нито те.

Само в мене ти ще си момиче,

не момиче, а почти дете.