Евтим Евтимов
Светулка

Далечен път през нивите поела,

напразно мислеше, че аз съм лош.

Светулка залепих на твойто чело,

да осветиш съня на тая нощ.

 

А ти пошепна, сякаш каза клетва:

— Засвети ли светулка през нощта,

настава време за голяма жетва

и трябва да се жъне радостта.

 

Вървеше тихо ти до мен — узряла,

все още недокоснат житен клас.

Сама светулка, над света изгряла,

за жътва ме зовеше в тоя час.

 

Житата се покланяха на тебе,

заслушани в далечен, земен звън.

Сънувах клас, роден от мирис хлебен,

и исках да не свършва тоя сън.

 

И исках птица да люлее люлка,

пътека под дървета да трепти

и тази първа, чакана светулка

от твойто чело да не отлети.