Харлан Елисън
Момчето и неговото куче (1)

ГЛАВА 1

Намирах се навън заедно с Блейд, моето куче. Бе неговата седмица да ми досажда: наричаше ме непрекъснато Албърт. Очевидно мислеше с кучешкия си мозък, че това е дяволски забавно.

Хванах му няколко водни плъха и в притурка остриган пудел с каишка, избягал от някого в подземието, така че Блейд не беше гладен и нямаше нищо против да се позабавлява.

— Давай, приятелче — поисках от него. — Потърси ми девойче.

Кучето само хихикна, ако се съди по ръмженето от дълбочината на гърлото му.

— Ти си направо смешен, когато те обхваща желанието.

Може и така да е, когато ме обхваща желание да изритам този беглец от градското сметище по тесния му задник.

— Търси! Не се шегувам!

— Не те ли е срам, Албърт. След всичко на което съм те научил, ти пак ми казваш: „не се шегувам“! Не се шегувам!!!

Блейд почувства, че търпението ми отива към края си и много неохотно се зае с работа. Приседна на задните си лапи на изпотрошените остатъци от тротоара, окосменото му тяло се напрегна, а клепачите затрептяха и се затвориха. Затекоха мъчителни минути. След като изминаха петнадесет, той се изтегна на земята, разтвори леко предните си лапи и сложи между тях главата си. Отпусна се, започна леко да потръпва, сякаш го хапеше някаква бълха. Така продължи още четвърт час и накрая се обърна по гръб с гол корем към вечерното небе, скръсти предните си лапи като богомолка и безсрамно разтвори задните си.

— Извинявай — каза той. — Аз нищо не открих.

Бях вбесен и готов да набия песа, но разбирах, че той се постара и направи всичко възможно. Неуспехът на Блейд ме подхлъзна: адски желаех да сваля някое маце. Но какво да се прави?

— Е, добре — измърморих примирен. — Да ги вземат дяволите!

Песа се претърколи на хълбока си и бързо се изправи.

— Какво искаш да правиш?

— Ние нямаме под ръка много интересни занимания, с които да се захванем, нали? — отвърнах без да крия сарказъма си.

Той отново седна, сега в краката ми, с оскърбено-смирен вид. Облегнах се на остатъка от стълба на уличен фенер и се замислих за момичетата. Колко болезнено беше!

— Ние винаги можем да отидем на кино — казах накрая.

Блейд огледа улицата и не каза нищо. Кучешката му порода чакаше последната ми дума. Той обичаше киното не по-малко от мен.

— Е, добре де, да вървим.

Кучето скочи и затича след мен, изплезило език и често въздишаше от удоволствие. Почакай, негоднико, дали скоро ще се смееш отново. Едва ли ще имаш скоро пуканки!

„Нашата група“ беше скитническа глутница, която обичаше да живее комфортно и не можеше да се задоволи само с обикновени набези. Тя бе намерила начин да си осигури такъв живот със сравнително безопасен и чист занаят. Момчетата от „Нашата група“ разбираха от киноизкуство и бяха завладели района, където се намираше театър „Метропол“. Никой не се опита да нахлуе в територията им, понеже киното бе нужно на всички. И докато тя можеше да осигури непрекъснати прожекции, момчетата оставаха на работа и обслужваха такива солисти, като нас с Блейд. Най-вече самотници като нас.

Отначало купих билети — струваше ми кутия свинско варено за мен и консерва сардини за Блейд. После пазачът на „Нашата група“ ме насочи към нишата, където сдадох оръжието си: Колт 45-ти калибър и Браунинг-22. Като видях, че от спукана тръба тече вода, казах на гардеробиера, юначага с огромни брадавици по лицето, да премести арсенала ми на сухо място. Той не ми обърна внимание.

— Ей, ти! Жаба пъпчива! Премести нещата ми на сушина… Ако се появи и едно петънце ръжда, костите ще ти смеля!

Той започна да спори, поглеждайки към пазачите, знаейки, че ако ме изхвърлят, губя билетите си, независимо дали ще попадна вътре или не. Но те не пожелаха да се размърдат и му кимнаха да направи, както му казвах. Брадавичавия неохотно премести Браунинга на сухо, а Колта закачи на кука под лавицата.

Блейд и аз влязохме в театъра.

— Искам пуканки.

— Много ще ти дойде.

— Е, добре де, Албърт. Купи ми пуканки.

— Нямам вече нищо, изпразних се до дупка. Ти ще оцелееш и без пуканките.

— Държиш се като лайно — гневно каза кучето.

Вдигнах рамене. Това не ме засегна.

Залата се оказа препълнена. Бях много доволен, че пазачите на входа не се погрижиха да приберат и разни други неща, освен огнестрелното оръжие. Пиката и ножа, които се намираха в смазани ножници на гърба ми, ми даваха увереност.

Кучето намери две места едно до друго и ние започнахме да се провираме по реда, като настъпвахме нечии крака. Някой изруга, но не му обърнах никакво внимание. Изръмжа доберман. Козината на врата на Блейд се навири, но той позволи тази некоректност да мине безнаказано. Дори на подобна неутрална територия като „Метропол“ можеш да си навлечеш неприятности.

Веднъж чух за търкала в Гранд Люис, на южната страна. Завършил със смъртта на десетина скитници и техните кучета, а театърът изгорял до основи. Заедно с него се превърнали на пепел няколко отлични филми с участието на Къгни. След това бандите постигнали съгласие, че кинозалите получават статут на убежище. Сега стана по-добре, но винаги може да се намери някой, на когото безпорядъка в главата му пречи да бъде търпелив.

Ние попаднахме на троен сеанс. „Суровата сделка“ се оказа най-стария филм. Бе снета през 1948 година, преди 76 години, и само Господ знае, защо не се е разпаднал. Лентата непрекъснато излизаше от ролката и момчетата тгрябваше да спират прожекцията и да презареждат машината. Но картината не беше лоша.

Разказваше се за соло, който бил предаден от шайката и той си отмъщавал. Гангстери, банди, непрекъснати схватки и стрелби. Въобще сериозен филм.

Вторият бе направен по време на Третата война две години преди да се родя. Наричаше се „Мирисът на парчето месо“. Основното в него бе дупченето на кореми и по някоя ръкопашна схватка. Сцените с разузнавателните гончета, които въоръжени с огнемети запалваха китайските градове, бяха превъзходно направени. Блейд поглъщаше всичко с пламнали очи, макар не за пръв път да я гледаше. Веднъж се опита да ме убеди, че този филм е за неговите предшественици, но аз не повярвах и казах, че това са кучешки глупости. Но песа ми така и не се раздели с тази невероятна идея.

— Не искаш ли да палиш детенца, геройче? — прошепнах на ухото му.

Блейд разбра подигравката, повъртя се на място, но не ми отвърна нищо, като продължи да гледа с удоволствие, как кучетата си пробиват с огън път през града. Аз просто умирах от скука. Чаках главния филм.

Най-после дойде и неговото време. Той разтърсваше душата, бе направен в края на седемдесетте и се наричаше „Черните кожени ленти“. От самото начало нещата тръгнаха като по масло. Две блондинки в черни кожени корсети и ботуши до самия чатал, с бичове и маски, се нахвърлиха на слабо момче. Една от кокошчиците седна на лицето му, а другата го яхна. Започна се нещо невъобразимо. Седящите до мен самотници сами себе си налагаха. И аз се канех да се облекча по този начин, когато Блейд изведнъж се обърна към мен и каза съвсем тихо, както правеше обикновено, когато долови необикновена миризма:

— Тук има маценце.

— Ти си мръднал нещо — прошепнах аз.

— Усещам го. Тя е тук, човече.

Като се стараех да не изглеждам подозрителен, се огледах. Почти всички места в залата бяха заети от самотници с псетата им. Ако тук се бе вмъкнало момиче, би се вдигнал бунт. На части щяха да я разкъсат, преди някой щастливец да й се качи.

— Къде? — запитах тихо.

Край мен самотниците трескаво работеха. Когато на екрана блондинките свалиха маските си, и една от тях започна да обработва нежния момък с дебел дървен прът, в залата премина стон.

— Дай ми само минута — донесоха се до мен думите на моя пес.

Той сериозно се съсредоточи, тялото му се напрегна, очите му бяха затворени, а ноздрите — издути и трептящи. Не започнах да му преча. Нека се потруди.

Това можеше да бъде и истина. Знаех, че в подземието са снимали най-глупавите филми, от този тип лайна, които са били предпочитани през 30-те и 40-те години. Всичко чистичко, дори и женените двойки спят на отделни легла. Дочувах слухове, че от време на време някоя смела мацка от благонравните подземия тайничко се явява да погледа, какво всъщност представлява истинската порнография. Не веднъж съм слушал за това, но свидетел не съм бил досега нито веднъж.

Шансовете точно в такъв театър да се срещне маце, бяха съвсем малки. В „Метропол“ идваше различен народ. Разберете ме правилно, нямам особени предубеждения срещу момчетата, които си залагат един на друг… дявол да го вземе, ясно ми е какво ги води. В днешните времена мацетата не стигат за всички. Но не мога да си се представя с някакъв си там слабак, който ще се залепи за тебе, ще ревнува, трябва да се грижиш за ловуването, а той си въобразява, че единственото, което е нужно да прави, е да си разголва задника за тебе, докато ти вършиш вместо него цялата работа.

Затова, отчитайки присъствието на буйните юнаци, идващи за развлечение в „Метропол“, бях сигурен, че едва ли някое момиче ще рискува да се появи тук. Но ако наистина е дошла, то защо другите кучета не са я усетили?

— Третия ред пред нас — осведоми ме най-после Блейд. — Мястото до пътеката. Облечена като соло.

— Как така ти я усети, а другите кучета не успяха?

— Ти забравяш, кой съм аз!

— Нищо не забравям. Просто не ти вярвам.

Но въпреки това вярвам на кучето си. Ако на времето сте били такъв глупак както аз, а псе като Блейд ви е научил на безброй разни неща, ще ви се наложи да вярвате на ВСИЧКО, което то казва. С учител едва ли ще поспориш. Блейд ме научи да чета и пиша, да събирам и изваждам.

Четеното е дело полезно. То може да послужи в най-неочаквани случаи. Например, да се подбират консерви от бомбардираните супермаркети. Неведнъж умението ми да чета ми помогна да не взимам консервирано цвекло. Ненавиждам го.

А колко много узнах от кучето за живота преди Третата Война. Затова трябваше да повярвам, че то е успяло да подуши тук момиче, макар другите псета да не бяха могли. Блейд ми разказваше това за хиляден път. ИСТОРИЯ — ето как се нарича това. Боже мой! Аз не съм толкова тъп! Аз зная, какво е това. ТОВА СА ТЕЗИ НЕЩА, КОИТО СА СЕ СЛУЧИЛИ ПРЕДИ ДНЕШНОТО ВРЕМЕ!

Предпочитах да слушам историческите разкази непосредствено от Блейд, вместо да чета древните, прекалено разпокъсани книги, които моето куче постоянно намираше отнякъде. А тази особена история беше изключително за него самия, и той винаги се връщаше към нея. В края на краищата я научих наизуст. А когато кучето ти те научи на всичко което знаеш, щеш нещеш трябва да му вярваш. Но аз ще се постарая, този любител да си вири краката до стълбове и дървета никога да не узнае това.