Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Doctor Takes a Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Сайферт. Докторът си избира съпруга

Американска. Първо издание

ИК „Делакорт“, София, 1994

Редактор: Вихра Маринова

ISBN: 954-8415-10-0

История

  1. — Добавяне

Глава първа

Последно помня, че видяхме широките рамена на зелената риза на Фил и края на развявания от вятъра шал на Меринел, когато високите им гъвкави фигури застанаха за минута неподвижни на хоризонта върху фона на небето, след това тръгнаха надолу по хълма и се изгубиха сред редките черни ели. Последното, което чухме, бе един вик и смях, които като че ли останаха да висят във въздуха, подобно на катурването на замръзнали кристални висулки.

 

 

Казвам се Лоурънс Питър Уитли, доктор по медицина. Интернист съм в клиниката на Бери и Чапъл, наричана „малката клиника Майо на Запада“, обичам работата си, обичам планините и обичам приятелите си.

Първо място сред последните заема колегата ми, Филип Скоулс. Той е с една година по-млад от мен, по-симпатичен и много по-предприемчив. Хирург е, което му придава по-голямо обаяние; специалността му е акушерство и гинекология и той доста се е усъвършенствал в нея. Красивото му лице, дълбокият му глас и изтънчените му обноски допринасят за успехите му в обществото.

Когато дойде при нас, момичетата в града моментално се ориентираха и признаха достойнствата му — като казвам „момичетата“ имам предвид всички женски същества на възраст между петнайсет и петдесет години, като допускам леки отклонения и в двете посоки на възрастовите граници. От своя страна Фил се привърза към нас като патицата към водата; изключително добре пасна на болничната обстановка, незабавно се включи активно в малката ни театрална трупа, обичаше същите видове спорт като нас — риболова в плитка вода и скиорството през зимата. Бе еднакво добър във всички свои начинания. Беше едър мъж, с тъмночервена коса и сериозни кафяви очи.

Фил до такава степен се различава от мен, че предполагам дружбата ни е загадка за някои, но се сприятелихме още от първата ни среща. Живеехме в един ергенски апартамент близо до болницата и заедно ходехме на професионални и обществени визитации и гости. Бях определен за негов кум на сватбата му с Меринел Лоуи…

Мисля, че която и история да искам да разкажа, все ще трябва да започна от онази зима, в която Фил планираше да се ожени за Меринел. Уикендът точно преди сватбата им всички заедно отидохме до Маккорд, за да покараме ски.

Болницата така се опитва да урежда нещата, че всеки член на персонала поне един път месечно да има свободен уикенд, Фил и аз бяхме издействали да вземем нашите по едно и също време. Аз съм интернист, а Фил е хирург, но се намери кой да ни замести и двамата, така че заклинахме заедно.

Обичаме да наричаме Маккорд „Слънчевата долина на бедняка“. И, както също обичаме да казваме, тя предоставя много повече удоволствия и развлечения. Мястото е страхотно — има езеро, хубава странноприемница, възможности за разходки с лодки и риболов през лятото, отлични условия за ски през зимата. През лятото човек може да отиде дотам за пет часа с кола. Но през зимата трябва да се вземе самолет. Не е трудно за някои от нас да стигнат до горе със собствените си частни самолети или други летателни апарати. Понякога и самолетът „Импайър“ спира заради двама-трима пътници. Така отидохме там с Фил в петък вечерта. Естествено, частните пилоти предпочитат да взимат дами за свои пътници. Но, всеки намерил един или друг начин, цялата тайфа се събра в странноприемницата — бяхме около петнайсет човека, главно малката театрална група. Първата вечер я прекарахме около огъня в голямото фоайе, като смазвахме ските си и разговаряхме. Пийнахме по едно–две, подхвърлихме си по някоя и друга груба шега и си разменихме по някоя и друга целувка. Точно както би се държала всяка друга подобна на нашата група. И Мин беше там.

На следващата сутрин заваля сняг, но около десет часа спря да вали и точно след обяда Фил и Меринел излязоха заедно. Всички сметнахме това за напълно естествена за тях постъпка и никой не ги последва. Но по-късно научих подробностите от Фил.

Меринел бе нервна предната вечер и на обяд направо се държа грозно, но всички решихме, че това се дължи на обичайната булчинска паника и не обърнахме внимание на лошото й държане. В опита си да се извини на Мин, Фил бе казал, че е помислил същото — той е доста разбрано момче. Един лекар трябва да се научи да разбира всичко, естествено, но Фил притежаваше специална дарба в тази насока. Рядко се намира човек, който така ясно да разчита мислите на другите хора, така пълно да разбира поведението им в дадени моменти и това, съчетано с искрената обич към всички хора, която Фил притежаваше, бе истински дар божи.

Така че, когато Меринел спря, за да поеме дъх и използва тази възможност, за да му направи скандал, не мисля, че той я възприе твърде сериозно. Макар от пръв поглед да бе очевидно, че е натрупала някои неща срещу него и се е напушила, навивайки се да му вдигне скандал.

Първо му каза:

— Както знаеш, аз съм толкова съвременна, колкото и всяка следваща твоя мадама — като гласът й ясно се открои в снега на фона на синьото небе, изкатери се по хълма нагоре, слезе по склона надолу и отекна наоколо. Що се отнася до тях двамата, светът в този момент беше само техен.

Меринел потупа жълтите си ръкавици една в друга, свали ги и отново си ги сложи, като избягваше да погледне Фил. Той се облегна на едно дърво и й запали цигара.

— Разбирам — продължи тя, — че целувката се е превърнала в нещо толкова обичайно, че единствената опасност, която се крие в нея, е евентуалното наличие на някой и друг бацил. Но така също има целувки и целувки. И може случайно да знаеш, че имам претенции да съм първа в опитите ти в това направление, Фил.

Той й подаде цигарата и отново се облегна на дървото.

— Знам, че харесваш Мин Брейди — продължи да говори тя, без да прекъсва. — И аз не съм единствената, която размишлява по въпроса до каква степен точно я харесваш. Всеки, който те е видял как я поздрави снощи, сигурно си е помислил, че тя е бъдещата ти съпруга. Та то си бе истинска прегръдка, д-р Скоулс! Но ти се правиш, че не разбираш, нали?

Мин бе долетяла с Уоли Сандърс, спортен репортер от вестника й и Джони Клинг, които бе собственик на самолета. Бяха дошли с шейна през полето, като пристигнаха в покритата със снежни висулки странноприемница по тъмно. Мин бе влязла във фоайето с покрита от снежинки красива кестенява коса, а бузите й се бяха зачервили като ябълки и се бе подхлъзнала върху снежна топка, задържала се на тока на обувката й. Протегнатата ръка на Фил бе успяла да предотврати лошо падане и той наистина я бе целунал доста възторжено. Но никой от нас не си помисли нищо лошо, дори и аз.

Но в случая на Меринел това нещо се бе задържало като натрапчива идея, която я глождеше.

— И на двамата толкова ви хареса целувката, че на мен хич не ми се иска тя да се повтори! — завърши лекцията си тя. — Можеш да приемеш това като молба или да го сметнеш за заповед — зависи кой от двата начина би бил достатъчно силен, за да привлече вниманието ти.

Фил си стоеше там и размахваше заострения край на ската си насам-натам. После погледна бавно Меринел с един от онези свои особени погледи и промълви с богатия си на нюанси глас:

— Не мислиш ли, скъпа, че може да е по-добре да си спестим заповеди от този род за следващата седмица? Искам да кажа, — той пусна цигарата си в снега и погледна малката черна дупчица, направена от нея в разтопения сняг, — искам да кажа, че това, което правиш, малко ми понамирисва на натякване. Разбираш ли?

— Не променяй темата! — извика остро Меринел.

Той вдигна глава и внимателно я погледна.

— Не сменям темата. Само ти казвам да не си мислиш, че ще търпя този тон и подобни маниери, след като сме сключили брак и със сигурност мога да ти кажа, че те никак не ми харесват и сега!

Тя ахна и остана с отворена уста. Фил за пръв път й отговаряше така, но Меринел при всички положения нямаше никакво намерение да го приеме.

— Не смей да ми говориш по този начин, Фил Скоулс! Нямам никакво намерение да ти позволя да ме унижаваш пред хората, искам да знаеш това! Да, и ако обичаш, да ме изслушаш!

— Ще те слушам само докато гласът ти стига до мен, когато си отивам — увери я той.

— Да си отидеш! — извика тя като отметна косата си с цвят на карамел от лицето си, което стана по-бяло от снега. Вдлъбнатините на бузите и на слепоочията й изглеждаха зелени. Бе една направо побесняла жена! Меринел имаше много високо мнение за себе си и не можеше да си позволи да спори по въпроса. — В коя посока ще тръгнеш? — запита ледено тя. — Аз ще тръгна в другата.

— О, за Бога! — рече Фил.

— Виж какво, не ми напомняй, че мъжете не обичат сцени. Разбира се, че не ги обичат. Особено, когато сцената е по повод на някоя тяхна постъпка, когато…

— Слушай! — процеди сурово той. — Харесвам Мин Брейди. Целунах я снощи. Е и какво от това?

— Сега ти казвам да не го правиш втори път!

— Имаш предвид пред теб.

— Нямам предвид това. Казвам то да стоиш надалеч от тази малка…

— Млъкни!

— Няма да…

— Ще го направиш или аз ще те накарам насила.

Сега вече те се гледаха яростно, очите им светеха гневно, брадичките им бяха изпъкнали напред. Ските им ги държаха на безопасно разстояние един от друг, но това не продължи дълго.

Фил пръв усети грозните звуци, които повишените им гласове възпроизвеждаха в студения чист въздух. Оттегли се и отпусна широките си плещи.

— Ние се караме, Меринел — каза той тихо.

— Знам, че се караме…

— Но не трябва да го правим, скъпа. Знаеш, че не трябва.

— Но ти… — красивите й извити вежди се бяха приближили, когато се намръщи, а това хич не й отиваше. Меринел бе от този род момичета, които имаха спокоен характер, отличаваха се главно с умението да се сдържат и почти никога не даваха емоционален израз на чувствата си, което понякога ги правеше скучни и досадни.

— Съжалявам, ако съм направил нещо, с което да предизвикам гнева ти — отвърна Фил с готовност. — А изглежда, че съм сторил доста и тази насока. Но това не е основание сега да стоим тук и да замръзваме до смърт. Вече няма да целувам Мин… — голямата му уста дяволито се изви — … с удоволствие. Така че хайде да се спуснем по пистата. Или предпочиташ да минем напряко през езерото и да се върнем оттам?

Меринел не отговори. Сложи си слънчевите очила, наведе се и си нагласи ботушите, като провери дали са добре закрепени за ските, след това потегли надолу по пътя, по който бяха тръгнали. Фил я последва на около пет-шест метра разстояние като очите му бяха замислени. Тя беше права. Мъжете не обичат сцени. Той не обичаше сцени.

Трудно е човек да продължи да се сърди, когато се намира на огряна от слънцето ски писта, но Меринел успя да задържи лошото си настроение, така че, когато се появи следваща възможност, тя се нахвърли срещу мен.

— Забелязвам, че Лари доста внимава да не споменава смъртта на Норбър!

Разбира се, аз не бях нейният тип и никога нямаше да бъда. Аз съм сериозен млад човек и имам вид на такъв. Не съм отблъскващо грозен, но и със сигурност не съм красив. Не съм досаден или глупав, но определено не вълнувам женските сърца. Меринел никога нямаше и да ме погледне втори път или пък изобщо да се сети за мен, ако не бях най-добрият приятел на Фил и тя просто нямаше начин да не ме забележи.

Фил и аз се харесвахме един друг. Живеехме заедно, работехме заедно. Тъй като бяхме двамата най-млади лекари — с изключение на лекаря, който живееше в болницата — беше съвсем естествено да обединим силите си, ако ще дори и само за да се защитим от по-възрастните мъже в групата ни.

Обменяхме идеи по въпроса как трябва да се ръководи клиниката, както и по различни други неща. Кабинетите ни бяха един до друг и Меринел не бе единствената, която си мислеше, че сме „партньори“ в професионалния смисъл на думата.

В града също така доста се говореше за случая Норбър. Не ми беше никак приятно да загубя тази пациентка, а както каза вестникът, когато почина, тя наистина бе моя пациентка.

При раждането на бебето редовният акушер Путнъм бе в отпуска. Аз бях дежурен и нямаше никакви хирургически основания, за да извикам Фил. Раждането бе най-обикновено и рутинно. Жената се чувстваше нормално и се прибра вкъщи. Бебето беше на единайсет дни, когато се появи емболия и майката почина.

Разбира се, че чувствах се ужасно. Бе млада, едва на двайсет и седем години, с още две други малки дечица. На събрания на лекарския състав детайлно бяхме обсъждали начина ми на лечение. Емболията е просто едно от онези неща… Те просто сами си се появяват и развиват и човек нищо не може да направи. Съсирената кръв се е качила в белите й дробове и край! Тя починала.

И сега, когато Меринел отново повдигна въпроса, те се бяха спрели Фил да оправи връзката на обувката си, която се бе навъртяла и прерязваше глезена му. Той не обърна внимание на язвителното жило в гласа й и търпеливо й обясни медицинската ситуация.

Но припевът й беше:

— Лари Уитли не е акушер-гинеколог. От къде на къде той се е осмелил да… Защо не те е повикал?

— Мен ли би предпочела да обвиняваш за смъртта на Джоун Норбър? — тихо я попита той.

— Но тя не трябваше да умира…

— Откъде знаеш?

— Ти знаеш повече по въпроса за ражданията, отколкото Лари.

— Ако не казваш, че Джоун е умряла, защото Уит е бил небрежен или невежа…

— Така говорят всички в града.

— Така ли?

Устните му побеляха, но той продължаваше да не я поглежда.

— Да, и обвиняват теб, че не си се погрижил за нея.

— Преминал съм през този случай стъпка по стъпка, заедно с Лари — търпеливо й обясни той. — Няма нито един момент, в който да бих могъл да направя нещо, за да променя лечението й.

— О, разбира се, че така ще кажеш!

Той се изправи и я погледна. Меринел бе високо момиче и можеше да гледа Фил почти на същата височина.

— Мисля, че ще трябва да приемеш моята дума за това, Меринел — меко отвърна той. — Лари е компетентен лекар и…

— Ха!

Той се намръщи.

— Сега пък какво искаш да кажеш?

— Би трябвало да знаеш, щом най-доброто, което самият ти можеш да кажеш за него е, че е „компетентен“. Разбира се, че е така!

Фил бе искрено объркан.

— Но какво друго…

— О, дай да приключим въпроса! — извика тя. — Няма да ти позволя да кажеш нищо друго за него. Не би и могъл. Не можеш да кажеш нищо, както не можеш да твърдиш и че е красив.

Фил нагласи крака си, за да е сигурен, че е стабилен, отдръпна се от Меринел и погледна към широкия склон на заснежената синьо сенчеста планина, надолу към долината, където се извиваше подобно на конец реката, ледено зелена, а високите дървета приличаха на набити връхчета на моливи. След това вдигна глава и погледна към пътя, по който бяха дошли до мястото, където блясъкът на слънцето се топеше в пламтящото небесно великолепие. Въздъхна.

— В книгите ми пише — тихо продължи той, — че най-доброто, което може да се каже за един лекар е, че е компетентен. Тази дума включва всичко. Но за плоския мозък — за човек, който мре да говори глупости и си мисли, че столът до камината е просто върха и…

— Лари Уитли е компетентен — заключи тя — и е привлекателен като плевел.

Фил тогава я погледна толкова внимателно, колкото преди това бе проучвал гледката. Свали и тъмните си очила с тази цел. Меринел бе отличен пример за съвременна стереотипна женска красота, от този сорт красавици, които могат да се намерят по календарите или на страниците на лъскавите списания. Очите й бяха раздалечени, носът й бе вирнат и къс, устните пълни. Тънка в кръста, с дълги крака, голям бюст, самата тя не толкова „жива“, колкото от този вид жени, които оживяват в представата на мъжа. Единственият път, когато успях да й доставя удоволствие бе, като й казах нещо подобно.

Тя бе всичко, което се опитва да бъде съвременната жена. Беше слаба и стройна, знаеше как да стане и как да седне. Този ден бе облечена в тъмносин костюм за ски, с шал и вълнени светложълти ръкавици. Тъмнорусата коса падаше на равни къдри върху главата й. Мислех, че точно коректният й вид бе привлякъл Фил и го бе спечелил. Той беше амбициозен млад мъж. А Меринел винаги щеше да е права, винаги щеше да прави това, което трябва. Но сега той започваше да се чуди, дали наистина това бе чак толкова важно.

— Знам, че не харесваш Уитли — нещастно промълви той.

— Че защо пък трябва да го харесвам? — разумно запита тя. — Той не ме харесва и го показва.

(Мисля, че тук бе права. Не умея много да скривам чувствата си.)

— Но не там е въпросът — продължи Фил. — Ти имаш право на свое мнение за него като за мъж, като за мой приятел. Но не и като за специалист — това вече е нещо съвсем различно, Меринел.

— Така ли?

— Случаят със смъртта на г-жа Норбър хич не беше приятен на шефовете на болницата…

— Логично е човек да си го помисли.

Фил постави очилата си на мястото им.

— Слушай какво искам да кажа сега! — грубо рече той. — Ти трябва да си затваряш устата по всички въпроси, свързани с болницата! Най-добре за теб ще е изобщо да нямаш мнение по тези въпроси.

— Най-добре за кого? — хладно попита тя.

— Най-добре за теб, скъпа моя — увери я Фил. — Виж какво, Меринел, не искам никога да се карам, с теб. И със сигурност не искам да го правя точно сега, една седмица преди да се оженим. Но трябва да разбереш, без да спориш, че не знаеш нищо за смъртта на г-жа Норбър, причините за нея, както и възможностите за предотвратяването й. Всичко, което знаеш, е, че тя е родила в нашата болница и след това е умряла. Основният факт е, че не знаеш нищо за цялата сложна медицинска наука. Но има едно нещо, което мисля, че имам право да очаквам от теб да го знаеш. А то е, че като съпруга на лекар, няма да можеш да говориш за болницата на съпруга ти, пациентите му, за абсолютно нищо, което засяга или е свързано с професията му.

— Нито дори и с теб ли, Фил?

— Да, в смисъл на спор. Надявам се, че ще проявиш достатъчен интерес към работата ми, за да разбереш изискванията й. Но съм съвсем сигурен, че най-добрата линия на поведение, която трябва да възприемеш, е да не казваш нито дума по този въпрос на външни хора.

Меринел въздъхна, изправи рамене, погледна надолу към пистата, след което колебливо плъзна едната си ска напред!

— Да се правя на тъпа — замислено изрече тя.

— Да се правиш на умна. Ще видиш, по този начин всичко ще е много по-лесно.

Усмихна му се лъскаво и студено и тръгна надолу по малкия склон право пред тях.

— Само ще е справедливо да ти кажа — извика тя през рамо, — че когато трябва да раждам, ще отида в града, няма да стана жертва на група провинциални доктори!

После безочливо му се изсмя, погледна го през рамо и се отдалечи.

Той се подсмихна, нагласи ските си и я последва, като тялото му съвършено реагираше на изискванията, които той отправяше към него, мускулите му се обтягаха като коприна, а мислите му се връщаха към града, към неговата болница, към клиниката. Тухлената измазана с гипсова мазилка сграда — „заводът“ и персонала, общата им работа.

Много вестници и списания я бяха нарекли „малката болница на братята — хирурзи Майо на Запада“. Понякога за нея се говореше като за възможния отговор на обобществената медицина. Във всеки случай клиниката на Бери и Чапъл бе процъфтяваща институция, притежавана от докторите, които я ръководеха и обслужваше средно около 10 000 пациента годишно. Това е много за планините или където и да било другаде.

Болницата предлагаше девет квалифицирани специалиста в същия брой области. Стандартите винаги се поддържаха високи. Д-р Чапъл, който все още беше в болницата и д-р Бери, отдавна починал, я бяха открили през 1905 година. Бяха си поставили определени идеали и ги бяха задържали. Следващите членове на персонала се избираха като се имаха предвид точно тези цели.

Дойдох да работя в „Бери и Чапъл“ веднага след войната като лекар резидент и все още се гордея, че ми разрешиха да закупя част от мястото, да се квалифицирам в моята област и да остана да работя там. Знам, че Скоулс изпитваше същите чувства към клиниката.

Идеята, която се криеше зад институцията беше красиво проста. Хората, даже тези, които живеят в планините, имат нужда от медицинска помощ. Непрестанното повишаване на медицинските познания усъвършенстваха до най-добрата възможна степен услугите на специалиста в дадената област. Следователно бе логична стъпка да се подберат група специалисти в една организация.

Докторите от нашата болница трябваше да бъдат квалифицирани специалисти и трябваше да продължават да учат по своята специалност. Оборудването ни бе от най-доброто възможно, което можеше да се купи. Не бяхме сами в това направление. В Съединените щати имаше най-малко четиристотин практикуващи групи лекари, които варираха в броя на персонала си от трима до двеста и петдесет доктора. Средният брой на групите бе осем души. Нашата се състоеше от девет, с надеждата да намерим още двама.

Единственото, което ни отличаваше от обикновените клиники, бе месторазположението на нашата в средата на планините Соутуут, където, без нас, медицинската помощ щеше да бъде далечна и рядка, да не говорим за некомпетентна. Но сега хората, които живееха в планините, идваха при нас за спешни случаи или пък за редовни медицински прегледи, което ни беше далеч по-приятно, за поставяне на диагнози и лечение. Идеалът ни бе превантивната медицина и ние бяхме поели дълъг път към неговото реализиране.

Клиниката печелеше много пари, но аз чувствах, а мисля, че и Фил също го чувстваше, че никой от нашия колектив не беше от този род медици, които са се заели с тази професия заради финансовото й възнаграждение. Медицината, във всяка нейна форма, е задача, която изисква да пречупиш гърба си, да превиеш сърцето си, преди да получиш някакво възнаграждение и отплата в какъвто и да било смисъл. Ако парите са цялата мотивация на един лекар, тогава хората му дължат както на него, така и на пациентите му, искрени съболезнования.

Докторите като класа не са по-различни от останалите мъже. Но когато се организира група, винаги е възможно да се подберат честни и почтени хора и мисля, че Бери и Чапъл бяха поддръжници точно на тази идея. До такава степен, че случайно попадналият при нас и неприспособил се човек не се задържаше дълго.

Фил разбираше това без дори да е нужно конкретно да формулира и подрежда мислите си, докато атаката на Меринел не го накара да направи това. Не бе необходимо да го обяснява сам на себе си, а не би трябвало да го обяснява и на съпругата си.

Пистата тук вървеше лесно и той можеше да наблюдава стройната синя фигура пред себе си и да насочи мислите си към предстоящия му брак.

Ако Меринел не разбираше работата му… не, той нямаше точно това предвид. Тя не се шегуваше, когато нарече съдружниците и колегите му „провинциални доктори“. Наистина мислеше така. Наистина щеше да отиде в „града“, за да потърси медицинска помощ. Точно както ходеше в Денвър или Сан Франциско, за да си купува костюми и обувки, изпращаше пощенски поръчки в Чикаго и Ню Йорк за шалове и блузи. Може да не бяха по-добри или по-различни от тези, които можеше да си купи в магазините на Андерсън в Берило, но носеха печата на големия градили пък притежаваха изтънченост. Бе завършила училище на изток. Бе избрала и мебелирала дома им, ръководена от списанията, издавани на изток.

И щеше да иска да получи своята медицинска помощ от ръцете на лекарите от големия град. Живееше на запад, но нетърпеливо копнееше за деня, когато Запада щеше да стане толкова изтънчен, фин и да придобие толкова добри маниери, колкото и Изтока.

Вероятно се омъжваше за Фил, защото бе от Изтока и все още притежаваше част от блясъка му. Мислеше си, че той лесно ще се подаде на ръководството й в тази насока. Дали разчиташе, че ще се преместят да живеят на изток? И то скоро?

Фил изпусна пара от устата си и се вгледа по-съсредоточено и внимателно в бъдещата си булка.

Беше добра скиорка, както бе добра във всичко, което вършеше. Умна, красива, съвременна млада жена. Без определени интелектуални интереси или дълбочини. О, да, тя четеше. Всеобщо признатите бестселъри. И работеше в малката театрална трупа — работеше усърдно, като влагаше цялата си жизненост и чар, на които бе способна и търпеше безмилостните обезсърчавания на всеки новодошъл, който не бе в състояние да оцени качествата й на приемлива за обществото, привлекателна на външен вид и умееща да води разговор млада жена.

Но дали Фил се женеше за дадено момиче заради жизнеността му, интересите и спортните му умения и способности, за общественото му чувство към това кое е добро и кое е лошо, като през цялото време се надяваше да намери съчувствие и разбиране в същото това момиче? Нямаше да ги намери. Меринел бе лекомислена. Тя технически и страстно се интересуваше от клюките на обществото. Добре познаваше всички входове и изходи към това общество, но всяко по-задълбочено обсъждане на хората и характерите им подминаваше небрежно и без да им обърне никакво внимание със същата лекота, с която махаше от грамофона си плочите от миналия месец.

Момичето в тъмносиньо и златисто, което в момента приличаше на декемврийска страница от календар, наподобяваше точно къщата, в която тя и Фил планираха да живеят. Бе отминала с лека ръка желанието му да живее в малко ранчо в долината или пък в къща, изградена от камъни и разцепени греди на горната тераса. Къщата, която бяха купили, бе по-съвременна от утрешния ден. Сложна конструкция. Светлозелена декоративна мазилка и обшивка от червено дърво. Килерите и работните кабинети бяха боядисани с яркочервена киновар. Стените на хола бяха облепени с тапети с формата на кутии за чай. Нямаше етажерки. Камината се изравняваше със стената. А спалнята им — кафяви стени, таванът покрит със същия плат с цвят на слонова кост и зелено, от който бяха направени завесите пред широките прозорци. Подът в кухнята бе от светложълти плочки… Той не знаеше. Просто не знаеше!

Можеше да се окаже удобна къща, а така също и функционална, но предполагаше, че няма да е така. Точно както не разчиташе, че Меринел ще се успокои. Всички смятаха, че къщата е забавна. Екстра. „Точно като теб, скъпа!“ — казваха на Меринел приятелите й.

Книгите на Фил трябваше да стоят в един вграден в стената шкаф. Спортното оборудване бе декоративният мотив на стаята за спортуване в мазето, която бе също забавна — във вратата на „стаята за гримиране и пудрене“ бе изрязан полумесец. Но Фил имаше старомодни идеи, които не бе обсъждал подробно с Меринел — да си създаде дом удобен за семейството му, място, където човек да може да си почине и да се освежи след трескавия уморителен работен ден.

А с какво се обвързваше сега? Как, за бога, бе допуснал това? Правилно ли щеше да постъпи, ако се оженеше за това момиче? Като бъде твърд, ще съумее да защити правата и исковете на професията си що се отнася до клиниката, но иначе животът, който щеше да води, бе този на Меринел и той го знаеше добре. Това ли искаше? Правилно ли постъпваше? Защо бе направил такъв избор?

Фил пристигна в Берило преди около осемнайсет месеца. По това време бе преминал през няколко стажа по специалността си на различни места и бе прекарал месец в търсене на място, на което да се установи. Нашата клиника му се сторила подходяща. Той също отговаряше на нашите изисквания. Постъпи при нас през юли и до октомври вече бе решил да се включи като партньор с определена сума, която бе наследил от баща си.

Това негово решение зарадва всички. Той бе точно от този тип приятни млади хора и добри професионалисти, които нашата група обичаше да привлича към себе си. От своя страна Фил хареса Берило, чистотата на града и красотата на заобикалящите го планини. Той се смееше на някои наши, странности, но приятелски. Чувстваше, че върши много добра работа и то заобиколен от хора, с които си струваше човек да работи и да познава, Фил незабавно пасна на това, което Мин наричаше „братовчедите“ — нашата особена социална група на сравнително млади хора, проявяващи интерес към един и същ начин на живот, работа и удоволствия. Наричаха ни малката театрална трупа.

По възраст бяхме, грубо казано, в рамките на трийсет годишната възраст, плюс-минус десет. Мнозина от групата ни бяха женени. Общо взето се харесвахме, но се карахме и клюкарствахме един за друг със злоба по отношение на всички, винаги, когато се появеше удобен случай. При всички положения, Фил бе добре дошъл. Красив ерген и то лекар, мъжете веднага го харесаха, а момичетата започнаха незабавна офанзива, като неколцина съпруги галопираха около тях.

Но Меринел спечели наградата. Не знам как или защо. Аз самият съм мъж, създаден само за една жена и не притежавам дори достатъчно въображение, за да си представя оперативната функционалност на едно такова момиче.

Разбира се, Фил имаше свое виждане на въпроса. Меринел винаги бе любезна с него, щеше да каже той. А нейната любезност можеше да се превърне в известна безмилостност и жестокост. Знам това, защото планирахме да отидем с кола до Пендълтън за подбирането на говедата тази есен и тя категорично отсече:

— Разбира се, че Фил и аз ще отидем заедно.

Пътуваха само двамата с колата на Фил. Моята бе препълнена, а така също и колите на другите, които отидоха. Но Меринел и Фил пътуваха двамата сами и когато всички се върнахме в Борило, годежът вече се бе превърнал в официален факт. Предполагам, че всичко бе станало под влияние на гледката на планините на лунна светлина. Меринел бе приятно за гушкане и целуване момиче. Както и да е, фактът си е факт. Меринел и Фил щяха да се оженят на Коледа. Възнамеряваха да си купят една от онези нови къщи в подножието на планината…

И сега като се спускаше надолу по последния склон към Меринел (оттук щяха да се отправят отново към странноприемницата като тръгнат по преките пътеки, които предлагаха изкусителни места) Фил прокара език по небцето си и установи собствената си изненада от този годеж.

Изненадата му се оказа толкова голяма, колкото и на всички останали, въпреки че го бях предупреждавал за изключителната му уязвимост. Дори сега, една седмица преди сватбата, можеше да се запита — защо бе избрал Меринел? Със същия успех би могъл да се ожени за всяко едно от другите момичета. Със същия успех би могъл да се ожени за Мин…

Изсмя се високо при тази мисъл и се приближи към Меринел с блестящи зъби, а бузите му се бяха зачервили.

Меринел го погледна, схвана значението на усмивката му и се обърна към него:

— Какво е толкова смешно?

И големият мухльо взе, че й каза. След всичко, което му бе наговорила за Мин!

Напълно естествено е, че тя направо се вбеси.

— Ако наистина така чувстваш нещата — изрече ледено Меринел, — ако се жениш за мен по-скоро случайно, отколкото защото си ме избрал сред другите, може би ще е по-добре да се откажем от сватбата!

Фил се изсмя.

— Може би наистина ще е по-добре — съгласи се той, за да я подразни, — но много добре знаеш, че не можем.

Протегна ръка като искаше да я притегли към себе си, да я целуне и да премахне лошото й настроение.

Но тя рязко се отдръпна от него и наведената й фигура бързо се спусна надолу по стръмния склон — огромно количество сняг, струпано сред дърветата, без да има снежна писта между тях. В такива места можеха да се крият пънове, а някъде към средата на пътя се криеше риф от вкаменена лава. Фил знаеше това. Беше опасно спускане! Силно извика името й, но вятърът подхвана звука и го отнесе надалеч. Меринел не го чу или поне не му обърна внимание, забърза се дори още повече и Фил бе принуден да направи същото, ако искаше да я стигне.

Яростно заби щеките си, приклекна, изви гръб — висок мъж в яркозелена риза, който предаваше тялото си на силата на вятъра. Гладката белота на снега се втурваше покрай него. Тялото му се заклати насам-натам, смърчовете и елите се изнизваха покрай него. Сега вече наистина летеше! Надолу, надолу…

Все повече и повече се приближаваше към Меринел. Ръката му за малко щеше да докосне рамото й — не съвсем — когато ската й се удари в скрита скала на този хребет и тя започна да пада, премятайки се все по-надолу и по-надолу…

Фил падна и също се въргаляше в снега с премятане. Той беше нащрек за тази скала и поддържаше по-добро равновесие. Но падна много лошо и остана да лежи съвсем неподвижен сред високите черни дървета.