Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Destiny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Сали Боумън. Карма. Книга първа

Английска. Първо издание

ИК „Петекстон“, София, 1997

Редактор: Валентин Даневски

Коректор: Бонка Балтийска

 

 

Издание:

Сали Боумън. Карма. Книга втора

Английска. Първо издание

ИК „Петекстон“, София, 1997

Редактор: Валентин Даневски

Коректор: Бонка Балтийска

История

  1. — Добавяне

Пролог

Париж

1959

Пълномощното беше за два милиона долара. Това беше последното писмо за деня.

Той внимателно прегледа параграфите и без да бърза провери всеки ред. Отсреща му на бюрото неговата старша секретарка чакаше. Нищо в нейното поведение не издаваше, че тя беше наскоро сгодена, много влюбена и тръпнеща от желание да се прибере вкъщи. Той й хвърли бегъл поглед и се усмихна. Зад прозорците от шлифовано стъкло слънцето все още грееше и откъм улицата, макар и приглушено от стъклата, се долавяше бученето на парижкото движение. Беше шест часа.

Париж през лятото, Сена в топлата вечер. Някога му бе познато, как се чувстваш в края на деня, когато вечерта е изпълнена с обещания. Не сега. Той още веднъж наведе глава над книжата, взе платинената си писалка и се подписа: Едуард дьо Шавини.

После хлъзна белия лист през черното бюро и съжалявайки я, й каза:

— Сега можеш да си вървиш.

Тя веднага вдигна глава. Изглеждаше изненадана. Страните й порозовяха, очите й светнаха.

— Само шест часа е.

— Знам. Предлагам ти да си отидеш сега, преди някой от телефоните да е иззвънял, — гласът му стана сух, — и преди да съм променил решението си.

— Благодаря.

Тя не се нуждаеше от друго напомняне. Докато прибираше книжата, Едуард се изправи. Прекоси стаята и застанал с гръб към нея, погледна през прозореца. Търговската част на Париж. Уличното движение беше силно натоварено. Той гледаше как колите тръгваха напред, спираха и тръгваха отново. За миг облегна челото си на стъклото. Отвъд улицата, в далечината вятърът разлюляваше листата на платаните. Те бяха тъмнозелени, загубили блясъка си в средата на лятото, но само за секунда, когато въздухът ги издигаше и светлината ги обгръщаше, те танцуваха.

— Във всеки случай, аз скоро напускам.

Тя беше стигнала вратата, но когато той заговори, се спря. Той усети любопитството й, любопитство разбираемо, тъй като рядко напускаше сградата на „Дьо Шавини“ преди осем.

— Толкова рано?

Тя не можа да скрие изненадата в гласа си, и Едуард се обърна с бавна усмивка:

— Защо не? — каза той. — Вечерта е чудесна.

Дори, когато говореше, дори когато се усмихваше, той знаеше, че потребността се връщаше отново, така силно и внезапно, както винаги, като че ли последните три седмици на трудно въздържание никога не са били.

Вратата се затвори. С чувство на отчаяние той се обърна отново към прозореца и този път притисна силно челото си в стъклото. Потребността го владееше, тя мрачно проникваше във всеки ъгъл на съзнанието му, замъглявайки неговата проницателност, размеквайки способността му да мисли. Потребността и отчаянието в потребността — те винаги идваха заедно. Той ядосано се отвърна от стъклото.

Искаше жена. Жените, макар и временно, но винаги го караха да забрави.

Имаше и други успокоителни средства. Музиката. Скоростта, защото обичаше да кара бързо. Алкохолът — понякога. Работата — често. Но никое от тях не действаше така бързо и сигурно, както сексът. Сексът го освобождаваше за известно време, докато болката не нахлуеше отново.

Той презираше потребността и беше започнал да мрази и средствата за нейното отстраняване, и така, както постъпваше винаги, се опита да се бори с нея. След като напусна офиса и освободи шофьора, той взе собствената си кола, черния си „астън мартин грегоар“, който толкова обичаше. Беше мощен и бърз. Подкара го бавно по оживените улици, сдържайки силния двигател. Когато се измъкна извън града, можеше да забърза. Пусна радиото и го усили. Музика и бързина — комбинацията понякога помагаше.

Сякаш Бетовен подхранваше с гориво колата, като че ли пътуваше във въздуха, и за известно време се успокои. Знаеше защо това се беше случило, знаеше точно какво беше предизвикало сега потребността. Спомените, разбира се, които никога не успяваше напълно да държи на разстояние, независимо колко добре се изхитряше да запълва всяка секунда на всеки ден. Спомените, които го връхлитаха, когато най-малко ги беше очаквал, изникнали сякаш от спокойната лятна вечер, от очакването, което бе видял в едно женско лице. Образи от неговото минало, възпоминание за щастието, което никога не би могло отново да бъде уловено.

Музиката се извиси до тънко, гневно кресчендо и после замря. Той с примирение помисли: „Много добре, тогава — жена.“ И зави на следващата пресечка.

Десният бряг. Мина покрай богатски къщи и скъпи магазини. Задмина представителните бижутерски салони на клона „Дьо Шавини“, знаменитите им витрини. С крайчеца на очите си мерна черното кадифе и ледения блясък на диамантите. Той, спечелил толкова печална слава със своите подаръци за жените, никога не беше подарявал диамант. Сапфири, рубини, изумруди — да, но диаманти, никога. Никога не беше дори и съблазнен, нещо го караше да ги избягва.

— Съвършен камък, Едуард. — Бащиният му глас. Държейки диаманта срещу светлината. — Виждаш ли? Съвършена оцветеност. Без пукнатини.

Той изви по посока на Пон-Ньоф. Сега няма да търси съвършенство, си каза. Нито нещо абсолютно. В живота няма нищо абсолютно, нищо сигурно, с изключение, разбира се, на смъртта. И той погледна към Сена, която искреше.

Левият бряг. Пое по „Ке дез, Огюстен“, после сви в дясно по булевард „Сен-Мишел“, намали и започна да гледа за жена.

Улиците бяха оживени. Хората кръжаха и се блъскаха пред магазините, в метрото и пред будките за цигари. Вечерният въздух беше мек и напоен с аромати. От кафенетата излитаха звуците на задъханата любовна песен, която той чуваше да свирят навсякъде, през цялото лято.

Усети надигащия се тласък, отчаянието, набиращо сила, забави колата и я остави да завие към кафенетата. Изключително много туристи, и в този квартал — студенти. Долови звуците на гласовете им в още топлия въздух: английски, американски, италиански, шведски. Нечии глави се обърнаха, докато той минаваше, видя женски лица. Те погледнаха към мощната кола, погледнаха и към мъжа зад волана, после се наведоха отново над малките чашки с черно кафе, опипаха се за някоя цигара, и кискайки се, хвърлиха вял поглед назад.

Никого не познавам, и нямам нужда да познавам, си помисли. Странник, чужденец, жена сега тук, в Париж, утре — другаде. Две момичета привлякоха погледа му, когато намали на пресечката. Едната — червенокоса. Когато се загледа в нея, видя как отхвърля назад коса и се смее. Красив, строен врат, пълни гърди, млечнобялата кожа на червенокосите. Нейната приятелка би могла да бъде французойка, напомняше на Жулиет Греко. Такива като нея тук имаше много. Облечена в черно, разбира се, дълги, печално черни коси, мъртвешки бледо лице, очи заградени с тежка черна линия. Изглеждаше нервна и не съвсем свободна в своята екзистенциалистка кафе-бар униформа. Тя си играеше с кафеената лъжичка.

Поколеба се за миг, после увеличи скоростта. Винаги беше избягвал жени с червени коси, те му напомняха за една част от неговия живот, която той искаше да забрави, а момчешката им безочливост го отблъскваше. Другата приличаше на този тип жени, които преминават наранени през живота. Ако нейната съдба беше такава, той не би искал с нищо да добави към нея.

Зави надолу, по тясна странична уличка, край тъмните стени и стърчащите готически орнаменти на църквата „Сен-Северин“. Отмина марокански ресторант с миризмата на подправки и месо, печено на открита скара. Отмина и грамаден олющен надпис: „Френски Алжир“. Накрая отвърна очи от всичко и рязко завъртя волана.

Още две тесни, извиващи улички. Скитник, проснал се върху отдушника на метрото. Двама влюбени, ръка в ръка се смееха, излизайки от кино. Остър завой, после надясно, в улицата „Сен-Жулиен льо повр“.

Пред него от ляво се намираше малък парк, а зад него беше малката църквица „Сен-Жулиен“, една от най-старите в Париж. В парка играеха деца. Той долови за миг звука на гласовете им, издигащ се над боботенето на уличното движение от отвъдния кей. Светкавично му се мярна цветът на техните дрешки — морско синьо, бяло, алено — цветовете на френските деца, цветовете на освобождението. И тогава видя жената.

Осем, десет, дванайсет години по-късно този момент щеше с абсолютна точност да се връща в паметта му, както беше тогава: виковете на децата, шумът на колите, хрускането на чакъла под детските крачка, цветовото усещане с края на очите, надигащата се неотложност и успоредното на нея отчаяние в собственото му тяло. И тогава — жената. Момичето.

Когато я видя, изведнъж, освен нея не остана нищо друго. Всички звуци замряха. Остана само пространството, което заемаше тя. Той видя само жената, издигната над всичко, сияйно пространство, и нейното повдигнато лице.

Тя стоеше отвън, пред малката църква и я разглеждаше с лице, очертано от светлината, с гръб към улицата.

Имаше изключително светлозлатисти, стигащи до раменете коси, чиито краища бяха така грубо подстригани, като че ли тя сама ги бе рязала с ножица. Докато я гледаше, лек полъх на вятъра повдигна косите от лицето й, образувайки ореол от светлина около нейния профил.

Тогава тя полунамръщена се обърна за миг, като че ли беше усетила погледа му или някой я беше повикал. Мощната кола стоеше неподвижно на седем метра от нея. Тя събра вежди, гледайки надолу по пътя в посока на кея. Той беше достатъчно близко, за да види, че веждите й бяха тъмни и прави над широко разположените й сиво-сини, с изключителна красота очи.

Тя не показа, че го е видяла и се обърна отново да изучава църквата. Едуард се втренчи в нея. Пулсът му отслабна, настойчивият натиск върху сетивата му спря, той смътно осъзна сънното си усещане за сила и халюционна яснота, като че ли се движеше към нея, докато оставаше неподвижен.

Тя беше вероятно на деветнайсет, може би малко по-голяма. Висока. Стройна. Облечена в международната младежка униформа: сини джинси „Ливайс“, плоски платнени обувки, най-проста бяла блузка, която прилепваше към очертанията на високите й, закръглени гърди. Имаше хиляди други момичета в Сен-Жармен с дрехи като нейните. Имаше ги с дузини из кафенетата, край които току-що беше минал. Но това момиче не приличаше на никоя от тях. Той я гледаше и откриваше физическо съвършенство, така неоспорима и налагаща се красота, както съвършенството във всяка друга природна форма: видя я в момичето, както я беше виждал в сърцето на диаманта. Поколеба се за миг, защото знаеше, че ще го направи. Пусна колата леко напред, издърпа я на тротоара, и спря. Имаше намерение да излезе и да приближи, но тя го изпревари. Когато присегна към дръжката на вратата, тя се обърна и погледна към него: продължителен, прям, многозначителен поглед, без флиртуване и престорена свенливост. Тя го гледаше, като че ли се опитваше да си припомни лицето му. И Едуард я изгледа отново. Тогава, преди да помръдне, тя тръгна напред.

Застана до дългия черен капак на колата и го гледаше сериозно, с все още лекото намръщване, което съединяваше веждите й, и сякаш почти разпознала го се опитваше да намери мястото му в паметта си. Вглеждането й беше спокойно и изящно. Сега той можа по-добре да види чертите на лицето й, както и красотата: интелигентността в очите, характера във формата на устните. Лицето й някак го успокои. Потребността и отчаянието го напуснаха, оставяйки ума му прочистен и необикновено спокоен.

Погледна я и усети шок от това, че я беше познал: жена, която му беше позната, жена, която никога не беше виждал преди. Очите й срещнаха неговите, и неочаквано тя се засмя. Имаше насмешка в усмивката й, и зачака, като че ли току-що беше решила да го облекчи от затруднение.

— Извинете, помислих, че ви познавам.

Тя говореше френски с добро произношение, но не съвсем правилно. Англичанка, предположи, или американка.

— Аз помислих същото.

— Тогава и двамата грешим.

— Или и двамата сме прави.

Той се усмихна, после, рязко прогони усмивката си, защото осъзна, че трябваше бързо да направи или да каже нещо, а за нищо на света не си представяше какво би могло да бъде то. Умът му работеше на толкова бавни обороти, че му беше много трудно да мисли за думи въобще. Особено за думи, които биха могли да бъдат погрешно разбрани. Внезапно се ужаси от възможността тя да не го разбере правилно.

За да спечели време, той отвори вратата, излезе от колата, заобиколи я и застана до нея. За миг му стана забавно. Знаеше добре своята репутация. Знаеше, че хората говореха за неговия чар и твърдяха, че той може да борави, както пожелае с него. Знаеше, че го смятат за студен и неотзивчив, и че тези, които не разбираха какво му струва това, говореха със завист за неговото самообладание.

Сега самообладанието го нямаше и разбира се, съвсем не се чувстваше студен и неотзивчив. Чувстваше се обезоръжен — мъж на трийсет и четири и същевременно уязвимо момче.

Тя беше висока за жена, но той беше още по-висок. Тя вдигна лице и погледна в очите му. Настъпи тишина, която му се стори, че продължава няколко часа или няколко човешки живота.

Тогава той каза нещо, което трябваше да бъде казано:

— Мисля, че трябва да обядваш с мен.

Предположи, че го е произнесъл с чар, поне опита, но да говори, каквото и да било, му се струваше толкова абсурдно, че изведнъж пожела да не беше казвал нищо. За момент почувства отдалечаване, в което видя тях двамата с очите на трето лице: висок чернокос мъж в добре скроен официален черен костюм, който по своята представителност приличаше на всички други, носени от него и стройната млада жена с руси коси. Внезапно му се стори, че тя ще откаже, и то може би възмутено.

— Трябва? — Тя леко се намръщи, след което лицето й се проясни. — Аз също мисля така — каза тя твърдо, и без да го чака да й отвори вратата на колата, я отвори сама, и влезе вътре.

Едуард запали двигателя, освободи спирачката, натисна амбреажа, включи на скорост. Предполагаше, че прави тези неща, въпреки че не осъзнаваше нито едно от тях. Колата тръгна напред. Когато преминаха под арковидната порта на „Сен-Жулиен“, тя го погледна.

— Това е толкова хубава църква. И беше заключена. Дали изобщо може да се влезе вътре?

Тя му говореше, като че ли го беше познавала през целия си живот. Едуард изведнъж усети диво въодушевление.

— Ти ще можеш. Аз ще те доведа — отговори той, увеличавайки скоростта.

Точно тогава, си мислеше той по-късно, го беше обладало това чувство. Разбира се, грешеше, осъзна го едва накрая.

То беше започнало преди, много години преди да я беше срещнал. Огромна пропаст от време — и всичко, устремено към едно място: тази улица, тази църква, тази жена и тази спокойна лятна вечер.

Чиста случайност. Понякога той намираше този факт успокояващ, друг път му се струваше заплашителен.