Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ivicere, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Steis (2014 г.)

Издание:

Джовани Верга. Семейство Малаволя

Федерико де Роберто. Вицекралете

Италианска, първо издание

ДИ „Народна култура“ — София

Редактори: Виолета Даскалова, Георги Куфов

Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

 

Литературна група IV. Тематичен номер 3363

Дадена за набор на 27.III.1973

Подписана за печат през май 1973

Излязла от печат през август 1973 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 53. Издателски коли 40,28

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

2

Когато графиня Матилде се върна при роднините на мъжа си след двегодишно отсъствие, в първия момент и те самите не можаха да я познаят. Тя по начало си беше бледа и слаба, но сега буквално бе сива и съсухрена; гърдите й бяха хлътнали, сякаш я разяждаше бавна и жестока болест, раменете й — превити като че ли под тежестта на годините, а потъналите й в сини кръгове очи, бляскащи трескаво, говореха, че я измъчва някаква горчива мисъл, тежка грижа и болезнен страх.

— Клета Матилде! Болна ли беше? — запита я принцесата въпреки заповедите на мъжа си, който й забраняваше да има собствено мнение.

— Малко… — отвърна етърва й, като поклати глава с мила и тъжна усмивка. — Вече ми мина…

Тя наистина чувствуваше, че се съвзема. Баща й не бе пожелал да я придружи до тази къща, нито й позволи да заведе там децата; и все пак, забравила за това колко бе страдала тук, сега тя влизаше в дома на Уседа с чувство на облекчение и едва ли не с надежда. Неотдавнашната буря бе толкова силна и жестока, че тя си спомняше дори със съжаление за времето на старите си мъки; тогава ги бе смятала непоносими, защото още не знаеше как постепенно, но непрекъснато щяха да се увеличават, докато убият у нея всякаква надежда, че някога ще може да намери спокойствие. Как й се бе свило сърцето при първите разочарования, когато забеляза, че нейната любов не е достатъчна на Раймондо, че той мисли различно от нея, че намира щастие в неща, които за нея нямат никаква стойност! И все пак тогава той още не беше й изневерил! Но после дойдоха изневерите и тя му бе простила, защото, както й казваха, всички мъже правели така; защото от това страдаше само тя, мълчаливо, дълбоко в душата си. Впрочем и какво би могла да направи? Какво би могла да стори пред една по-сериозна опасност, пред една ужасна заплаха? Да го остави? Но самият той я беше оставил!… Спомняйки си за ония две години, прекарани в Тоскана, за всичко, което бе преживяла там, когато виждаше, че се подготвя последното нещастие и че не може да го предотврати, сега тя наистина изпитваше нужда да падне на колене и да благодари на бога, толкова чудно й се струваше разкаянието на Раймондо. Но можеше ли да се надява, че това ще продължи? Колко пъти той бе давал вид, че се е вразумил, а после постъпваше още по-зле! Нали преди две години, преди да избухне скандалът в дома на Ферса, тя бе помислила, че всичко е свършено между тях. А когато научи, че тази жена е изгонена от свекърва си, разбра, че скъсването е било само една комедия, устроена от нея и Раймондо, и съвсем ясно осъзна какво я очаква по-нататък… Но все пак заминаването за континента я бе заблудило още веднъж: може би разстоянието, времето, светските развлечения, за които той винаги жадуваше, щяха да заличат в сърцето на Раймондо спомена за оная? А тя, изглежда, се бе зарекла да й го отнеме на всяка цена, защото го последва във Флоренция и се мъчеше да го съблазни, като му се показваше отблизо и отдалече, по улиците и сред обществото, навред, дори и пред самата нея! Тогава Матилде престана да обвинява Раймондо, престана да го подозира, че се е споразумял с оная да я отбягва привидно, за да се срещат тайно. Нейните подозрения, нейните ревниви обвинения паднаха единствено върху онази жена; към Раймондо тя отправяше само търпеливи молби, скромното желание да не й причинява нови мъки. Той се вбесяваше от това, отричаше както всеки друг път, обвиняваше я, че иска да му създава неприятности и пречки в живота; и я застави да млъкне с ония зловещи думи, които още звучаха в ушите й: „Най-малко мисля за тази жена! Но ако не престанете да ме тормозите, ще извърша някоя глупост, ще видите!“ Тогава тя още не разбираше, че той й говори искрено…

Наистина, след като бе задоволил каприза си спрямо дона Изабела, Раймондо веднага се бе укротил; шумът около нейното разделяне със съпруга й, страхът, че ще се нагърби с тежка материална отговорност, до голяма степен бяха угасили страстните му желания. Във Флоренция, където си бяха дали среща, той реши да скъса по един или друг начин веригата, с която чувствуваше, че се е обвързал, защото жадуваше за весел и разнообразен, предимно свободен живот. Но когато се разчу новината за семейната драма, чийто герой беше той, Раймондо видя как се издигна в очите на лекомислените си приятели в Тоскана; а на тяхното мнение той държеше най-много; покоряването на една истинска благородница като Ферса му спечели доволните и малко завистливи усмивки на тия пройдохи, които той взимаше за пример. Затова не беше вече така безразличен към дона Изабела; а ревността на жена му го накара да засили още повече тази връзка, и то тъкмо в момента, когато бе почнала да му се струва досадна. Всеки път, когато Матилде се обръщаше с молби и оплаквания към него, той смяташе, че е длъжен да възнагради приятелката си, като й засвидетелствува още по-силно своята любов; колкото по-смирено жена му го молеше да не я пренебрегва, толкова по-неудържимо той бягаше от къщи. Тя знаеше как бе устроен, знаеше, че той не търпи никакви спънки, никакви противоречия, дори забележки; но нима можеше да мълчи, да се преструва, че не вижда какво става? Нима можеше да страда, без да плаче, когато той я оставяше сама дълги дни и още по-дълги нощи, когато пренебрегваше дъщеричките си, за да отиде при оная, да се показва пред обществото с нея, да води приятелите си в нейната къща като във втори свой дом?… Но в деня, когато душата й се отприщи и тя изля мъката си, без да обвинява него, а само оная, Раймондо грубо й заповяда да мълчи, изгледа я ужасно и дори вдигна ръка… Тази печална сцена стана в навечерието на деня, когато баща й на път за Торино, трябваше да мине през Флоренция. От страх да не тласне двамата мъже един срещу друг, тя се принуди да мълчи; понеже баща й, който отново бе почнал да подозира Раймондо, изведнъж, с присъщия си порив, бе сменил старата обич към зет си с недоверчива и осторожна студенина, тя трябваше да преглъща сълзите си и да изтрива следите им, да се показва весела, за да не дава възможност на двамата да се нахвърлят един срещу друг. И така тя се бе изтощила да страда мълчаливо, да преглъща огорченията едно след друго, да моли бога да й даде сили, за да продължи да се преструва, да се самозалъгва, да вярва, че не я застрашава никаква сериозна опасност.

Но вече беше много късно. Всичко онова, което в ревността си съпругата изричаше против любовницата, тласкаше все повече Раймондо в нейните обятия. Щом Матилде му говори лошо за нея, това значи тъкмо обратното — че тя е първа измежду жените. Тази мисъл се загнездваше все по-здраво в главата му, тъй като от своя страна дона Изабела не му казваше нито дума против графинята; само се оплакваше, и то много сдържано, че тя проявявала нея омраза:

— Когато ме срещне, обръща ми гръб… Говори против мене… Какво съм й направила?

Или му предлагаше да скъсат и да се разделят завинаги, искаше да пожертвува себе си, за да му осигури мир в семейството:

— Не се тревожи за мене! Ще си отида, ще живея сама както дал бог… Ще падна на колене пред мъжа си, може би ще ми прости…

Тогава, в отговор на всичко това, той се заинатяваше и правеше неща, които тя самата не би желала; ако по-рано не криеше приятелството си с нея, сега направо го демонстрираше; ако по-рано оставаше малко в къщи, сега по цели седмици не стъпваше и не виждаше дъщерите си; а в театъра от началото до края на представлението седеше в ложата на приятелката си; на разходка, ако беше с приятели, не отговаряше на поздрава на съпругата си, когато се срещаха; докато графинята плачеше, свита в каретата си, той се спираше пред вратичката на каретата на Изабела.

В началото на лятото, в Ливорно, скандалът стана толкова голям, че някои добри приятели на Раймондо, между които и граф Роси, негов хазяин, го посъветваха да бъде по-предпазлив. Матилде, чието сърце се късаше от толкова време, през тези дни се измъчваше и от друго: Лаурета, която по начало беше хилаво дете, щом напуснаха Флоренция, легна болна. Една нощ, когато дъщеричката й бълнуваше, обзета от треска, тя не мигна до сутринта и остана да бди над нея; беше изплашена от бързото влошаване на болестта и очакваше с тревога завръщането на Раймондо. Той се прибра на разсъмване. Навярно беше пиян. Само защото беше съсипана от мъка и умора, сериозно обезпокоена от болестта на дъщеричката си, ужасена от опасността, надвиснала над клетото детенце, тя се осмели да му каже:

— Що за живот е твоят!…

Той впи в лицето й помътнелите си очи, сви юмрук и изтърси някаква вулгарна псувня… Какво бе казал после? Какво бе направил? Тя не знаеше. Спомняше си само, че когато се съвзе от шемета, Стефана, камериерката, й каза, че господарят излязъл така както бил в официалното си облекло, с което се бил върнал, и взел със себе си само една пътна чанта, в която набутал на бърза ръка един-два ката бельо; спомняше си, че се бе почувствувала съвсем съкрушена, защото не можеше да изтича след него, не можеше да остави нещастното агонизиращо дете; спомняше си, че изпрати Стефана във Флоренция, понеже мислеше, че той се е върнал там; но на следния ден научи, че е потърсил убежище в един хотел в самия Ливорно, а после се качил на кораба за Сицилия…

Баронът пристигна от Торино светкавично, преди още тя да му извести за случилото се. Тогава към всичките мъчения, които я разкъсваха, се прибави още едно. Омразата на баща й към зетя изведнъж избухна с ужасна сила.

— Избяга ли? Така е по-добре! — каза той в първия момент; но тъй като тя плачеше непрекъснато, защото не знаеше какво да прави, защото виждаше, че животът й е разбит, той се разгневи ужасно и всичката му кръв нахлу в главата. — И на това отгоре плачеш за него! Да не искаш да го защищаваш? Да не си готова да хукнеш подире му?…

Изплашена, тя сключи ръце като за молитва и за да го умилостиви, изрече, хълцайки:

— Ами дечицата ми? Моите сирачета?…

Още по-разярен, той процеди:

— Да, каква бащинска любов проявяваше той! Колко много обичаше децата си! А отровената кръв на това невинно детенце? — и с цял порой жестоки, заплашителни думи, той й описа непочтения живот на съпруга й, онова, което тя още не знаеше, онова, което и той самият не бе знаел толкова време, заслепен от суетата, от безумната гордост, че се сродил с потомък на Вицекралете.

— Значи, на всичко отгоре искаш да го молим? Да отида да му се извинявам заради теб, заради мен и заради тези невинни дечица? Не ти ли стига, глупачке недна, десет години живот с него? Искаш да почнеш пак да треперещ пред него ли? Мислиш, че аз не знам как те е измъчвал… — И понеже тя сви рамене трепереща, той викна: — Какво, готова си да понасяш всичко? Нима можеш още да го обичаш?…

Да, това беше вярно. Тя не плачеше за бъдещето на децата си, не се възмущаваше, когато си спомняше за собствените си страдания; щом ги бе понасяла мълчаливо, щом бе обвинявала само съперницата си, щом никога не бе могла да отправи нито един упрек срещу Раймондо, това означаваше, че го обича.

— След всичко, което ти причини? Нима не си разбрала, че той никога не е отвръщал на твоята любов? Че чака само да се отърве от теб? Каква си глупачка! Обичаш го като куче, което лиже ръката, дето го е ударила…

Да, да, така е! Обичта на кучето към господаря, привързаността на роба към съществото от друга раса, по-силна, по-издигната, по-рядка. Да, кучешко покорство към господаря; защото дори и след последната обида, която й бе нанесъл, въпреки жестокото разкритие, въпреки основателното презрение на баща й, тя мислеше, че не може да живее далече от Раймондо, че не може да го остави на оная другата…

Така изминаха за нея дълги, безконечни дни на дълбоко угнетение; баронът се отнасяше към нея с упорита студенина, сякаш не забелязваше сълзите й; ала тя все пак очакваше нещо, горещо се молеше богу за това; очакваше, но не завръщането на Раймондо, което за нея би било много голяма радост, а поне едно негово писмо на разкаяние или пък намесата на някой от неговите близки… Дъщеричката й бе оздравяла; паднала на колене пред лика на Мадоната, тя я молеше да й прости една ужасна мисъл: ако Лаурета се разболееше отново, биха могли да го повикат…

Но се разболя самата тя. Като я видя да плаче дори и по време на треската, баронът произнесе с рязък тон, с който си служеше, когато отстъпваше:

— Ти няма ли да спреш най-сетне? Трябва да му се достави и това удоволствие, на всичко отгоре да го молим, нали? Но внимавай!… — добави той със заплашителен глас. — От деня, от който се съберете, смятай, че аз вече не съществувам!… Избирай между мене и него: не си въобразявай, че аз вече мога да имам нещо общо с него!…

Клетият татко! Намръщен, строг, неумолим към всички, той винаги отстъпваше пред дъщерите си, като се мъчеше да ги сгълчи и им поставяше условия, продиктувани от суровия му характер, които обаче неизчерпаемата доброта на сърцето му не му позволяваше да удържи за дълго. И така той писа на дука, отиде заедно с него при Раймондо, след като я бе отвел в Милацо, и й го доведе.

Тя и съпругът й не размениха нито дума за миналото; нима в този момент, когато той се връщаше при нея, би могла да му напомня за неговите грешки? От своя страна той не й поиска прошка, не й каза нито една добра дума; застана пред нея равнодушен, сякаш я бе оставил предишния ден. Пък и тя вече не очакваше такова нещо. Съкровените й мечти за любов и щастие полека-лека, с всеки изминат ден, бяха изчезнали; примирена с тъжната действителност, сега тя не искаше нищо друго освен спокойствие. Беше готова да понася всичко, само и само Раймондо да обича децата си, да не ги оставя втори път…

Сега в дома на принца, където те бяха дошли за сватбата на Лукреция, оставяйки децата си в Милацо, роднините на мъжа й се отнасяха по-добре към нея. Годеницата, която сякаш летеше от радост поради близката сватба, се държеше особено мило с нея, вслушваше се само в нейното мнение при избора на дрехите си и на последните вещи от чеиза; принцесата, винаги плаха и кротка, показваше повече от преди симпатиите си към нея; що се отнася до дон Бласко и дона Фердинанда, които отново бяха почнали да идват всеки ден в двореца, и те сякаш се бяха поукротили, защото, вместо да я обиждат с хапливи думи, не й обръщаха никакво внимание. Но какво я засягаше това! Те си бяха такива; и тя трябваше да ги приеме такива, каквито са. Само Раймондо да не я оставя пак! Само да не се повтарят ония ужасни дни, когато я изостави! Тя почти се примиряваше и с това, че дъщеричките й са далече!… В компанията на племенничката си Тереза тя понасяше по-леко тяхното отсъствие. Колко много приличаше на нейната Тереза дъщерята на принца! Същата нежна хубост и руси коси, същата грация, същата мекота на гласа и на погледа. В крайна сметка и характерите им си приличаха, макар че нейната дъщеричка беше по-палава и по-капризна, а братовчедката — по-спокойна и по-послушна. Но какъв дял имаше в този резултат авторитетът на бащата? Докато Раймондо не се грижеше за своята дъщеря, надзорът на Джакомо тежеше твърде много на малката принцеса; той я възпитаваше да потиска желанията и мечтите си; по цели дни я оставяше при монахините на „Сан Плачидо“, за да свиква на подчинение и монашеска дисциплина. Горкото дете! Всеки път, когато я поставяха в руотата[1], за да я вкарат в манастира, отвъд непристъпната стена, отделяща монахините от света, тя протягаше ръчици към майка си и лелите си с чувство на страх, изписано в широко отворените й очи; ала принцесата, нали имаше нареждания от мъжа си, за когото момиченцето беше един вид мълчалива пратеница, натоварена да смекчи недоволството на игуменката и на сестра Крочифиса, убеждаваше дъщеря си да бъде послушна, да не се страхува; а Тереза отвръщаше „да, да“ и изпращаше целувки на майка си, докато руотата се въртеше и я затваряше сред дебелите стени, прехвърляше я от другата страна в хладната и сива стая, където един огромен, черен и кървящ Христос заемаше цяла една стена. Майка й, монахините, всички лели и всички чичовци я хвалеха за благоразумието, което проявяваше; за да заслужи тези похвали, за да не създава неприятности на баща си, тя изпълняваше всичко, каквото искаха от нея. В края на краищата графинята смяташе, че въпреки привидната палавост и нейната Тереза е добра и нежна. Нима Лаурета не беше по-спокойна и по-послушна дори и от братовчедка си? И като мислеше за своите скъпи ангелчета, тя пожелаваше сватбата на Лукреция да стане по-скоро, за да може после да се върне при тях.

 

 

Всичко беше готово. В жилището на младоженците — един апартамент, съседен на апартамента на дон Паоло Джуленте, но напълно отделен — подреждаха последните мебели; всичко беше направено със замах и с много вкус. Въз основа на споразумението и под диктовката на принца семейният нотариус вече бе написал клаузите на брачния договор; за да спечели благоволението на шурея си, Бенедето го бе оставил да прави каквото си иска, като за момента се задоволи с пет вместо осем хиляди унции, защото принцът му каза, че не е приготвил цялата сума. Полека-лека, след първата си среща с монаха и старата мома, той бе успял да привлече тяхното внимание, продължавайки да кима одобрително като марионетка на всичко, каквото казваха те. По въпросите на политиката дон Бласко и сестра му бяха още по-разлютени и силеха какви ли не обиди и хули против либералите; тогава момъкът се преструваше, че не чува, обръщаше се на друга страна и ги оставяше да излеят гнева си, сякаш този порой от ругатни не се изсипваше и връз него; но при всички други обстоятелства, при всички спорове той взимаше тяхната страна, подкрепяше ги безрезервно, като се мъчеше да получи от тях един поглед, поздрав или една дума. Тъкмо по това време един длъжник на дона Фердинанда, някой си Калафоти, бе обявил фалит, като бе пуснал слух, че половината от имуществото му е продадено, а другата половина — ипотекирано. Старата мома крякаше като кокошка, когато я скубят жива, срещу тоя хайдук, срещу посредника, дето й бе предложил сделката, и срещу принц Рокашано, който пък бе одобрил тая сделка. Щом чу за какво става дума, Бенедето рече:

— Познавам го този Калафоти; ако ваше превъзходителство иска, бих могъл да поговоря с него. Всички документи, които представя, са невалидни; като го заплашим, че ще му ги оспорим, ще го вкараме в правия път.

Тя се съгласи веднага да му даде необходимото разрешение; и след една седмица тичане и преговори Бенедето успя да спечели за нея преотстъпването на една ипотека с предимство. За отплата дона Фердинанда не дойде в двореца в деня на сватбата. Не дойде и дон Бласко. Сделките са си сделки, разговорите също; но да одобрят с присъствието си брака на една Уседа с адвокатина Джуленте, това не биваше да става. Впрочем, с изключение на тях двамата, не липсваше никой друг от роднините нито сутринта в общината, нито вечерта в катедралата.

Маркиза Киара вървеше със сватбеното шествие навсякъде. Според изчисленията времето за раждане бе минало, но тя продължаваше да ходи насам-натам и не искаше да вика никого. Вечерта на сватбата, уморена от непрекъснатото движение, Киара се отпусна задъхана в едно кресло до дона Елеонора Джуленте. Може би от голямата умора, но тя наистина не се чувствуваше добре, усещаше тъпи болки и бодежи. Забила лакти в облегалките на креслото, за да държи свободен и вирнат корема си, тя свиваше леко устни при всеки един от тези бързи бодежи; но понеже от време на време мъжът й идваше да я пита грижовно какво й е, тя отвръщаше:

— Нищо ми няма! Чувствувам се отлично!

За да не хукнат да търсят лекари и акушерки.

После стана и обиколи салоните. Имаше много гости, всички роднини, всички благородници, а освен това и новите приятели на дука, хората на властта, кметът, префектът, които той бе поканил, за да изтъкне още повече либералния характер на този съюз. И докато благородниците бурбонци седяха на групи в Големия, в Жълтия или Червения салон, депутатът бе събрал един демократичен кръг в Галерията с портретите, където приемаше поздравления за този удачен брак, който беше негово дело, и разискваше държавните работи. Дон Паоло Джуленте, нали не можеше да завърже разговор в благородническите салони, бе дошъл тук, слушаше го захласнат и се пръскаше от радост, че се е сродил с този велик човек. По същите причини брат му дон Лоренцо разхождаше зеления си кордон на комендатор, който приятелят му депутат му бе издействувал от правителството в Торино заедно с някои едри търгове: на пощата, на военния транспорт. Бяха удовлетворени голяма част и от дребните просители; депутатът бе успял да издействува служби, парични помощи, ордени „Сан Маурицио“ за патриотите от 1848 и 1860 година и право на пенсия за старите ветерани на сицилийската революция, и приемане на доброволците гарибалдийци в редовната войска, и придвижване делата на осъдените от бурбонските военни части, които представяха характеристика за родолюбие; така че всички тия негови привърженици, които бяха или скоро щяха да бъдат удовлетворени, го слушаха като оракул, горди, че се ползуват с неговата благосклонност, че са допуснати в дома на Вицекралете, че ги обслужват камериери с яркочервени ливреи.

Балдасаре, в парадно облекло, водеше шествието на камериерите, които крепяха подноси, отрупани със сладоледи, целувки, сиропи и сладкиши, и обслужваше гостите в Галерията след тия в салоните, но със същите официалности, следвайки примера на принца, който към всички отправяше един и същ поклон; макар че, трябва да се признае, около негово превъзходителство дука се бяха събрали едни такива типове, дошли кой знае откъде: докато поемаха чинийката със сладоледа, бутаха на земята лъжичката, заливаха се със сироп и го пиеха на един дъх като студена вода, грабеха сладките с шепи, сякаш не бяха яли никога сладки. А отгоре, от портретите, ги гледаха Вицекралете! Но карай да върви: негов дълг беше да изпълнява заповедите на господарите!

В този момент братовчедката Грациела, отделила се в една групичка с дукеса Радали и принцеса Рокашано, казваше на малкия принц, който по случай сватбата на леля си бе получил разрешение да остане в къщи вечерта:

— Този хубавец ще го оженим ние, когато му дойде времето! Ние ще изберем за коя да се ожени!

Чудеше се просто по какъв начин да намекне на синьора Джуленте, че този брак се извършва насила, пряко волята на по-голямата част от фамилията. Ала дона Елеонора не забелязваше нищо; седнала до принцесата и до графиня Матилде, тя се усмихваше блажено, когато минаваха младоженците, по чиито лица, особено по лицето на Лукреция, се четеше радостта от победата. Впрочем, макар че дона Фердинанда и братовчедката я гледаха враждебно, принцесата се държеше много любезно с нея, а графиня Матилде споделяше нейното майчино щастие; самата Киара пак дойде да седне до нея.

— Уморена ли сте, маркизо?

— Аз ли? Не! Чувствувам се отлично.

Бодежите бяха зачестили, почти спираха дъха й, но тя би била щастлива да роди тук, на този диван.

Фердинандо, навлякъл официалния си костюм, който той слагаше за втори път в живота си, обикаляше като призрак, защото не познаваше никого, нали от дълги години живееше като Робинзон. Той бе дошъл за свидетел на любимата си сестра и бързаше да свърши церемонията, за да се върне в Жълъдите.

По волята божия най-сетне сватбеният кортеж слезе по парадната стълба, разпредели се в колите и пое към катедралата. Сватбената церемония се извърши в частния параклис на епископа, лично от негово преосвещенство: всички поканени държаха дебели свещи, младоженците бяха застанали пред грейналия и благоуханен олтар, а дона Елеонора Джуленте лееше потоци сълзи.

— Какво вълнуващо събитие! — рече тихо дукът на префекта, който стоеше до него.

Изведнъж настъпи суматоха: не можейки да издържи повече, Киара се бе отпуснала на едно столче. Всички се струпаха около нея, ала тя ги успокояваше усмихната; усмихваше се дори негово преосвещенство, понеже и той знаеше, че е бременна. Маркизът я замъкна до каретата, докато останалите гости се отправиха към дома на Джуленте, където всичко бе приготвено може би по-разкошно, отколкото при принца; поднасяха една след друга напитки, сладоледите се топяха в подносите, защото нямаше достатъчно консуматори; накрая младоженците се качиха в каляската и заминаха за Белведере.

На другия ден сутринта отидоха да ги навестят съпрузите Джуленте, после дон Лоренцо и дукът, принцесата и дори Киара, свежа като роза; болките й бяха преминали, затова тя смело бе пожелала да се качи при сестра си. Младоженците не очакваха вече никого, когато следобеда отекнаха звънчета „зън-зън“ и каретата на дона Фердинанда, цялата покрита с прах, спря пред градинската врата на вилата. Старата мома влезе направо, сякаш се бе разделила с тях предната вечер, сякаш те бяха женени от десет години, поднесе ръката си на племенницата да я целуне и щом седна, рече на Бенедето:

— Хубава сделка ми предложи ти! Другите кредитори се противопоставят на преотстъпването на ипотеката!

От учудване Бенедето не знаеше в момента какво да й отговори; но Лукреция се обърна към него и рече:

— Няма ли начин да ги склониш?

— Кредиторите ли? Разбира се, може да се придумат… — И едва сдържайки усмивката си, той възкликна: — Не се безпокойте за това, ваше превъзходителство! Кредитът на ваше превъзходителство е с предимство. Ще ги оправим както се следва, бъдете сигурна!

На другия ден дона Фердинанда пристигна с адвоката си, за да му обясни Бенедето какво трябва да се направи; тя дойде и на следния ден, и на последния, докато най-сетне, за да й угоди, той самият слезе отново в града със съпругата си да оправи лично работата. Трябваше да прекарат цял месец в Белведере, а заради нея седяха само едно седмица. Но той не се оплакваше от това, беше доволен, че постигна помирение с лелята; а тя, ако на вилата ходеше всеки ден да ги търси, сега, като бяха в града, идваше сутрин и вечер у тях. Пристигаше навреме, когато майката и бащата Джуленте още не бяха влезли при снаха си, която се излежаваше до късно. Бенедето беше на крак от зори, даваше нареждания на слугите за закуската и обеда, стараеше се, когато съпругата му стане, да намери къщата оправена и всичко в ред; а дона Фердинанда, след като свършеше разговора за своя кредит, почваше да прави забележки на племенниците си; че обядвали много късно, за да следват италианската мода, донесена от онова говедо дука; че в петък купували много скъпа риба, докато можели да се задоволят, като нея, със сушена треска; че позволявали на камериерката да яде пълно меню, вместо да й дадат само супа, както правела тя в своята къща. И полека-лека взе да си пъха гагата и в най-дребните и най-интимни неща: проверяваше сметките им, преглеждаше бележката на перачката, гълчеше ги, че са купили бърсалки, учеше ги мъдро на домашни икономии и укоряваше Бенедето, че харчел много пари, след като тя самата се бе противопоставяла на този брак, защото Джуленте били „голтаци“. Бенедето не се дразнеше от нейния любопитен и старателен надзор, тъй като му се струваше, че това е доказателство за доброто й отношение към него; напротив, за да спечели още повече нейната благосклонност, той канеше лелята веднъж в седмицата на обед и веднъж на закуска; но старата мома, която не чакаше да я молят и използуваше всякак племенниците си, все по-авторитетно ги критикуваше за всичко, искаше да я слушат и за най-дребното нещо; понеже не можеше да се заяжда с Бенедето, който стоеше пред нея чинно като слуга, тя осъждаше остро племенницата си, задето ставала късно и до обед се разхождала из къщи необлечена, несресана, по домашни пантофи, докато най-сетне Лукреция каза на мъжа си:

— Знаеш ли, че почва да ме дразни!

Тогава, за да угоди на съпругата си, без да се съобразява, че лелята ще се сърди, той почна да я кани по-рядко; но не щеш ли, тъкмо когато си мислеше, че сяда на трапезата сам с жена си, ето ти, че пристигаше старата мома, повикана от Лукреция. Лукреция много лесно менеше мнението си, почти всеки момент; и всички изпълняваха капризите й, не само съпругът й, а и свекърът и свекървата. Те я пазеха като скъпоценност, задоволяваха желанията й само при даден знак, при нужда дори й прислужваха. Така тя всеки ден ставаше все по-късно и два часа се въртеше, без да върши нищо, дори не се измиваше; най-сетне се обличаше и понякога отиваше при сестра си Киара, която още не беше родила, понеже си бе объркала сметките с цял месец; но по-често ходеше в двореца, където се бе зарекла да не стъпва вече, а оставаше толкова дълго, че много пъти мъжът й трябваше да минава да я прибира за обед. Вечер пак отиваше там, за да участвува в обичайните разговори; така че, общо взето, като не се смятат часовете за спане, тя прекарваше по-дълго време в бащината си къща, отколкото в съпружеската. Впрочем Джуленте смятаха, че е естествено тя да търси своите роднини, пък и Бенедето не мислеше да й напомня за старите й намерения; но ето че един прекрасен ден, предлагайки й както обикновено да я придружи до двореца, той чу следния отговор:

— Да ми изсъхнат краката, ако стъпя вече там!

— Какво е станало? Какво са ти направили?

— Какво са ми направили ли? Чети!

Принцът бе отлагал от седмица на седмица изплащането на последните три хиляди унции; сега най-сетне чрез синьор Марко пращаше в запечатан плик, адресиран до Бенедето, нова сметка. Лукреция го бе отворила; бе представен един пасив на обща сума сто двадесет и пет унции, където бяха отбелязани всички разходи за сватбеното тържество. Бяха вписани целувките, сладоледите, сладкишите, свещите, зехтинът за лампите; на всеки прислужник по една унция за подарък; десет унции за цветя, дванадесет тари за файтони, дадени на Балдасаре, и дори петнадесет тари за счупени чинии. Когато прочете бележката, Джуленте се разсмя от все сърце, толкова смешна му се виждаше тази дребнавост, стигнала чак дотам; но Лукреция бе разярена срещу брат си:

— Какво смешно има? Това е безподобна гадост! Затова той поръчваше щедро всичко! И тридесет унции за сладкиши, кой ги изяде? Че и ония четири-пет рози, които прати да ги откъснат от Белведере! Та и счупените чинии!…

Макар че мъжът й се мъчеше да я успокои, като й доказваше, че в края на краищата принцът не е длъжен да харчи от своите пари, тя не искаше да го слуша и изреждаше всичко онова, от което преди това сама се бе отказала:

— Не е длъжен ли? Ами лихвите от зестрата ми за шест години, дето ги лапна? А ми броеше залъците и не можех да си купя дори една карфица! Ами спогодбата, за която ме принуди, като ме хвана за гърлото, за да даде съгласието си за нашия брак? Та не ограби ли и Фердинандо заедно с мен?… Да не се казвам Лукреция, ако го погледна вече!

Наистина тя не стъпи повече в двореца; но и принцът не стъпи вече в нейния дом; на жена си, която искаше да направи някоя и друга визита на зълва си, той заповяда строго да се въздържа. Братовчедката Грациела, която бе ходила веднъж да види младоженците, последва примера на главата на фамилията; така че Лукреция почна да разправя и за тая клюкарка каквото си заслужаваше:

— Не искала да идва в къщата ми ли? Че това е чест само за нея! Гледай я ти, тая надута гъска, дето майка ми не я зачиташе за пет пари, сега си придава важност! Да не мислят, че много ме е грижа, като не идват у дома? Не знаят ли, че само това чакам? Че не искам вече да видя никого?

От своя страна дон Бласко не бе стъпил нито веднъж при младоженците; и Лукреция, като заявяваше, че е много доволна от това, разказваше за всичките мръсотии и щуротии на монаха. Заяждаше се и със сестра си Киара, макар че тя не й бе направила нищо, подиграваше я за вечната й бременност, която и след десетия месец нямала край. Изобщо сърдеше се на всички и когато графиня Матилде идваше да я навести както преди, тя й викаше:

— Кажи ти, кажи що за хора са! Колко са те измъчвали, а? Тоя непрокопсаник, мъжът ти! Че и всички останали, които му съдействуваха, когато тичаше подир оная…

При тези разговори Матилде ту бледнееше, ту червенееше, но въпреки това се опитваше да каже добри думи; ала Лукреция настояваше:

— И на всичко отгоре ги защищаваш? Я ги остави! Всичките са от един дол дренки!… Кой знае колко ще те измъчват още, клетнице!… Аз благодаря на бога, че се измъкнах от този зандан! Да не мислят, че ще им се кланям! Не искам никакви да ги знам, нито тях, нито техните визити!

Не щеш ли, един ден, като се прибра в къщи, Бенедето, който се съгласяваше с тези гневни нападки не от лични чувства, а за да угоди на съпругата си, я завари седнала до дон Бласко, на когото поднасяше бисквити и ликьор… Като не виждаше вече Лукреция в двореца, научил за разрива между брата и сестрата, монахът се бе появил като призрак пред племенницата си. А Лукреция, която бе бълвала огън и жупел срещу него, веднага скочи да му целуне ръка: „Как сте, ваше превъзходителство?… Мъжът ми излезе… Ако ваше превъзходителство остане за малко, той сигурно скоро ще се върне…“ И докато го чакаха, монахът я накара да му разправи всичко случило се. Когато тя изливаше гнева си срещу Джакомо и братовчедката, той се разтапяше от удоволствие в креслото; но не изразяваше собственото си мнение, не заставаше нито на едната, нито на другата страна; само хитро поклащаше глава, за да изпита добре племенницата си. Когато влезе Бенедето, който просто не вярваше на очите си, монахът позволи на новия племенник да му целуне ръка, побъбри за това-онова, изпи още една чашка, хапна още един бисквит и си тръгна; младоженците го изпратиха чак до площадката на стълбището. От този ден насетне Бенедето вече не можа да се отърве от него. Той идваше непрекъснато, в различни часове, когато най-малко го очакваха; едно рязко, силно, заповедническо дръпване на звънеца известяваше за неговото идване; и щом влезеше, почваше да се върти като пумпал, говореше за сто хиляди неща, назърташе във всички ъгли, тършуваше по всички мебели, проверяваше всички книжа и казваше своето мнение относно работите на племенниците си по-строго и от дона Фердинанда; но появеше ли се тя, той изчезваше. Бенедето вече не беше господар в собствения си дом, защото нищо не убягваше от двойната критика на старата мома и на монаха; ала той понасяше тяхната критика весело, доволен, че вече всички Уседа общуват с него; съжаляваше само за охладняването между него и принца, настъпило не по негова вина. Но, така или иначе, винаги одобряваше всички постъпки на съпругата си; а тя, нали бе взела на служба при себе си Вана, от която научаваше всичко, каквото ставаше в двореца, изливаше пред чичо си дон Бласко гнева срещу брат си, като го обвиняваше, че я бил ограбил, че бил ограбил и Киара, а сега искал да ограби и Раймондо:

— Той го настройва против жена му! Разправят, че му казал: „Какво правиш тук!“ За да налива масло в огъня, нали! Сигурно си има план! Той не прави нищо без цел! И казвате, че Раймондо щял да замине с Матилде за Милацо. Ама моята снаха е много глупава! Помъчих се да й отворя очите, защото ми е жал за нея. Тяхната работа няма да свърши добре! Че не се ли съветваха с Бенедето за разтрогването на брака? Но аз му казах да не се бърка в тия каши!…

Тя не казваше обаче, че Бенедето, повикан от дона Фердинанда — в чийто дом го чакаше Раймондо, — поласкан от деликатно проявеното доверие по един интимен въпрос, макар отначало да се бе борил със собствената си съвест, постепенно се бе поддал на слабостта, че старата мома му оказваше голяма чест, като го посвещаваше в една семейна тайна и искаше съветите на един роднина, както наблегна тя, а не на някой случаен човек. И тъкмо този довод надви неговите скрупули. Нали щеше да бъде по-опасно, ако се обърнеха към някой чужд човек, някой търчи-лъжи, способен на всичко, за да напечели пари, който щеше да ги посъветва веднага да заведат дело? А той се надяваше, че ще успее да помири съпрузите, имаше още възможност за това. Успокояваше се и от факта, че съществуваха големи пречки, които трябваше да се преодоляват. Разтрогването на един брак беше нещо много трудно; а дона Фердинанда искаше да разтрогне два — брака на Ферса и брака на Раймондо, но липсваха основателни причини, липсваха дори поводи от едната и от другата страна.

Следователно какво лошо имаше в това, че той изброи необходимите причини, за които шуреят му го бе питал вече веднъж, и обясни на старата мома как трябва да се постъпи, ако една от тези причини съществува в действителност? Нима това не беше само отвлечен разговор, един вид лекция по каноническо право, както трактатът на неговия прадядо, когото кавалер дон Еудженио бе възхвалил?… И все пак той се смущаваше пред Матилде, тайно изпитваше страх, защото вече се чувствуваше съучастник в заговора срещу тази нещастница.

А графинята сега изглеждаше по-спокойна и уверена, отколкото в началото, когато пристигна в дома Уседа; полека-лека тя се бе поддала на някаква надежда, като виждаше, че Раймондо не говори вече за връщане в Тоскана, че й обещаваше веднага след като Киара роди, да я заведе в Милацо при децата им, а после в Торино, където нейният баща ги очакваше вече успокоен. Както баща й бе забравил жестоките си закани срещу Раймондо, не можеше ли също така и Раймондо да забрави любовта на оная жена?… Нали времето заличава всичко?

Но Киара още не беше родила. За втори път вече свършваше деветият месец, а нейният корем не спадаше. Болките и бодежите не спираха; но с куража на маниаците тя не казваше за това на никого и упорито искаше да се освободи от бременност без помощта на лекари и акушерки. Нещастието беше, че и след края на десетия месец все още не се освобождаваше. Сигурно бе сбъркала сметката си; а когато съпругът и роднините я подканяха да повика лекар, тя упорито повтаряше, че иска да роди сама.

— Не желая никого!

— И таз добра! — викаше дон Бласко, който искаше да си напъха гагата дори в корема на племенницата си. — Къде се е чуло и видяло десетмесечна бременност? Дано не трае цяла година, каквато си магарица!

Наистина според първите изчисления Киара бе влязла вече в единадесетия месец. И една вечер, когато тя не можеше повече да издържа, когато чувствуваше, че умира и не можеше да скрие болките си, мъжът й, изгубил търпение, за пръв път след осем години брачен живот викна:

— Ако не дойде лекар в къщи, грабвам си шапката и да ме няма!

Пристигна доктор Лицио и се затвори с родилката, а маркизът, разтревожен, остана да чака в салона заедно с роднините. Щом чу, че хирургът отваря вратата, той изтича и го попита треперещ:

— Докторе!… Роди ли?

— Какво ти раждане, по дяволите! — сряза го Лицио. — Жена ви има киста на яйчника, голяма като тиква. Още малко и щеше да пукне!

Бележки

[1] Приспособление, поставено в зидовете на католическите манастири за връзка с външния свят; в него се поставят писма, дребни предмети и т.н. — Б.пр.