Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Wise Heart, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2013)
Начална корекция
gerrygenova (2013)
Допълнителна корекция
ganinka (2014)

Издание:

Джасмин Кресуел. Задъхано нашепвам твоето име

ИК „Слово“, Велико Търново, 1993

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954-439-095-2

История

  1. — Добавяне

I

— Ще бъдете ли така любезна, госпожице Мелъри, да изложите в основни линии това, което току-що обясних относно интелигентността при децата. Съгласна ли сте с мен, че методите на доктор Пиазе са много по-различни от тези на професор Брунхаун?

В малката студентска аудитория цареше мъртва тишина. Професор Ебстайн, който смяташе Кейт Мелъри за една от най-добрите между випускниците, с нетърпение очакваше отговора й. Тя обаче продължи да мълчи и той нетърпеливо прибави:

— Държа да чуя мнението ти, Кейт!

Момичето до госпожица Мелъри я побутна под масата и Кейт направи опит да се съсредоточи върху занятието. Погледна професор Ебстайн, даде си сметка за тишината в залата и се изчерви.

— Извинете ме — промърмори. — За съжаление, не мога да отговоря на въпроса ви, господин професор.

В този миг удари звънецът, обявявайки края на сутрешните занятия и випускниците от групата на професор Ебстайн с облекчение прибраха учебниците в чантите и се приготвиха за тръгване. Професорът им кимна за довиждане, но когато Кейт беше вече до вратата, изведнъж гласът му като че ли я прикова на пода.

— Госпожице Мелъри, бих желал да поговорим за минута!

Ан де Сантос я погледна съчувствено.

— Ще се видим в кафето — рече й. — Днес получих запис от къщи… Ще те почерпя един хамбургер!

Кейт се усмихна.

— Няма да се забавя — прошепна и с вяла походка се приближи към катедрата на професора.

Знаеше, че нищо няма да спечели, ако се опита да забави неизбежната, но заслужена забележка.

— Извинете, господин професор, но днес ми беше трудно да се съсредоточа.

Професорът я погледна с разбиране.

— Не те повиках, за да те упреквам в нещо — каза спокойно. — Просто искам да те посъветвам. Добра студентка си, Кейт, дори мисля, че си най-добрата в групата. Навярно си даваш сметка, че днес не чу нито дума от лекцията ми. — Изведнъж се усмихна. — На колко години си, Кейт? Мисля, че на двадесет и четири, нали? — Тя кимна. — И така, преподавам в Университета цели двадесет и пет години — тоест, започнал съм кариерата си една година преди да се родиш и през главата ми са минали какви ли не неща. Мога лесно да разбера, когато някой се мъчи да разреши сериозен проблем. А ти, ако ми позволиш да ти кажа истината, имаш вид на човек, който е на предела на силите си.

Кейт понечи да отвърне нещо, но професор Ебстайн я спря с движение на ръка.

— Не, Кейт! Не ми обяснявай нищо! Не желая да се меся в личния ти живот. Искам само да ти напомня нещо. Университетът харчи цяло състояние, за да обезпечи услугите на какви ли не специалисти… Сигурно в Центъра за защита на студентите има някой, който би ти помогнал да преодолееш трудностите. — Посочи й една висока бяла сграда от другата страна на студентското градче. — Смятам, че там разполагат с толкова много съветници, че биха могли да разрешат проблемите на половин Чикаго. Опитай! Може би някой ще те посъветва как да излезеш от безизходицата!

Кейт се усмихна на професора, чувствайки се вече не толкова напрегната, и погледна некрасивото му, но много умно лице.

— Прав сте — призна. — Само си загубих времето в мисли и притеснения, вместо да действам. Нямам нужда от съвет, господин професор. Отдавна зная как трябва да постъпя, но, изглежда, подсъзнателно съм очаквала някой да ме бутне, за да направя една неприятна за мен крачка.

— И така, Кейт, постарай се да разрешиш проблемите си преди края на семестъра. Бих искал пак да ти поставям отлични оценки, но се страхувам, че ще бъде невъзможно, ако не изхвърлиш от главата си това, което ти тежи.

Кейт се приготви за тръгване.

— Надявам се тези дни всичко да се оправи — каза. — Просто трябва да се срещна тук, в Чикаго, с едно лице, което се опитвах да избегна. — Усмихна се насила. — Време е да намеря Ан и да се възползвам от предложението й да ме почерпи един хамбургер. Студент, който отказва, когато му предлагат почерпка, не е много в ред.

Професор Ебстайн се засмя на шегата, но я проследи с неспокоен поглед, докато се отдалечаваше. Не беше необходимо да бъде професор по психология, за да разбере, че Кейт Мелъри преживява криза, много по-голяма, отколкото показваше.

 

 

Кейт караше малката си стара кола към паркинга на училището. Изгуби почти час, докато вземе книги от библиотеката, и се страхуваше да не закъснее. Успокои се, когато видя Джени, която играеше с топка в двора. Не бе сама. Беше приятен пролетен следобед и много деца бяха решили да поиграят след часовете.

Джени позна шума от колата на майка си и нежното й личице светна от радост.

— Здравей, мамми — извика. — Закъсня.

— Мамо, не мамми — механично я поправи Кейт, докато се навеждаше да я целуне. — Как мина днес?

— Много добре. — Джени ритна един камък, преди да влезе в колата. — Радвам се, че утре е събота. Много е хубаво, когато си вкъщи.

Кейт се чувстваше гузна, но се усмихна насила.

— Помисли си обаче, че когато ще си вече голяма, да кажем на десет години, майка ти ще е известен психолог. Как ти се струва това?

— Хм… да… — започна несигурно Джени, — но сега съм само на шест и трябва да чакам много, докато стана на десет.

Кейт се засмя.

— Само още четири години. Не са чак толкова много.

Накрая все пак намери сили да засегне въпроса, който като свредел се въртеше в главата й.

— Джени, съжалявам, че ще те разочаровам, но искам да те помоля утре сутринта да останеш при госпожа Марфи. — Вгледа се във внезапно смръщилото се личице на дъщеря си и прегърна слабичките й раменца, шофирайки с една ръка. — Няма да се забавя, Джени, но за мен е много важно да се срещна с един човек. Днес му телефонирах и се оказа, че единственото удобно и двама ни време е събота сутринта.

Бледото лице на Джени потъмня още повече.

— Но нали всяка събота ходим по покупки. А госпожа Марфи е стара!

Кейт пое дълбоко въздух, насилвайки се да остане спокойна.

— Съжалявам, съкровище. Ще идем да пазаруваме, когато се прибера.

Разроши косиците на дъщеря си.

— Докато не се срещна с господина… до утре следобед, нямаме пари за покупки. А кой отива в супермаркета, когато няма с какво да купи такива вкусни неща като пица, наденичка, шишчета…

Джени не искаше да отстъпи лесно.

— Ти не обичаш шишчета — отбеляза. — Винаги си казвала, че английската наденица е по-вкусна.

Кейт въздъхна тежко.

— На теб обаче ти харесват, нали? Ще отидем в супермаркета следобед, като се върна. — Спря пред старата къща, в която бе наела малък апартамент. — Изтичай горе и си пусни телевизора — каза на дъщеря си. — Ще паркирам и идвам веднага.

 

 

В събота, около девет сутринта, госпожа Марфи се изкачи до жилището им. Кейт, облечена в официален син костюм, нервно си играеше с дръжката на чантата, очаквайки вратата да се отвори. Джени обикновено търпеливо приемаше честите отсъствия на майка си, но сега протестираше, че ще остане сама. Кейт, която и без това се притесняваше от предстоящата среща, се безпокоеше и за дъщеря си да не би да се държи лошо с бавачката. Погледна главицата, упорито наведена над една нова книга с картинки, и реши да не удължава момента за сбогуване.

— Довиждане, Джени — извика с престорено весел глас. — Ще съм тук за обед. — Малката дори не повдигна очи, а госпожа Марфи се опита да успокои Кейт.

— Не се безпокойте, госпожице Мелъри. Нали аз съм тук. Идете спокойно на срещата си. От облеклото ви се разбира, че е важна. Много сте елегантна.

Кейт предпочете да каже половината истина.

— Трябва да се срещна с адвокат. Имам да уреждам някои подробности около поданството.

Любопитството на госпожа Марфи бе задоволено.

— Ох, ох! — каза. — Щом е във връзка с това, може да загубите и целия си следобед! — Засмя се добродушно. — Не се безпокойте. Ако се забавите, ще се погрижа за обяда на дъщеричката ви.

Кейт лесно откри сградата на адвокатската кантора — намираше се, както и предполагаше, в най-аристократичния чикагски квартал. Намали скоростта, за да огледа по-добре наоколо и се наслади на прекрасната архитектура в центъра на града. От доста време бе ограничила движението си само от университета до вкъщи и училището на Джени.

Бърз асансьор я изкачи като светкавица до двадесет и третия етаж и я изведе точно пред вратите на кантората „Бекет и Таумън“. Обикновено адвокатската кантора не работеше в събота и затова наоколо бе много тихо. Кейт натисна звънеца.

Един сивокос господин, облечен в сив костюм, бяла риза и вратовръзка, се появи на прага. Кейт почувства как гърлото й пресъхва и каза дрезгаво:

— Господин Таумън ли сте? — Той кимна. — Аз съм… госпожица Мелъри… Поисках среща с господин Роситър. С господин Трентън Роситър — добави нервно.

Адвокатът я погледна безизразно.

— Ще бъдете ли така любезна да влезете, госпожице Мелъри — каза любезно. — Господин Роситър ви очаква.

Въведе я в разкошно мебелирана стая. Книги в кожена подвързия изпълваха библиотеката чак до тавана, а килимът беше поне четири пъти по-дебел от този, който покриваше пода на малката й стая. Кейт все повече се чувстваше като Пепеляшка в двореца на принца. За да прикрие обзелото я вълнение, попита нервно:

— Трентън не е ли тук?

Адвокатът я погледна студено.

— Както виждате, не, госпожице Мелъри. Господин Роситър ще дойде всеки момент. Седнете, ако обичате. Отивам да го уведомя.

Кейт седна в крайчеца на едно огромно кожено кресло, правейки изключителни усилия да се пребори с паниката, която я обземаше. Не беше виждала Трент почти шест години, а последната им среща бе на една маса в бара на аерогарата. От душа се надяваше той да не наруши икономическите условия, които тогава бе приел. Едва ли някой би я упрекнал в прекалени претенции към Трент — та издръжката й бе толкова незначителна и й беше необходима само още няколко месеца…

— Здравей, Кейт! — Един дълбок глас, по-студен и от този на адвоката, я откъсна от мислите й. Трент стоеше до господин Таумън. Висок, рус, слаб, облечен в джинси и избеляла риза — като в контраст с безупречното облекло на адвоката. „Изглежда бившият ми съпруг милионер нарочно се е облякъл небрежно“ — помисли си иронично Кейт, стараейки се да придаде на лицето си враждебен израз в тон с неговия.

— Измина много време — каза накрая той.

— Около шест години. — Кейт се изкашля нервно. — Как я караш напоследък?

Трентън поклати глава.

— Отлично! Искала си да ме видиш. — Беше просто някаква ледена констатация, а не въпрос.

Адвокатът все още стоеше в центъра на стаята и ги наблюдаваше с неприкрит интерес. Кейт почувства, че я облива вълна на враждебност към бившия й съпруг, който като че ли не забелязваше присъствието на адвоката в този труден момент.

— Искам да поговорим насаме — каза направо.

— Имам навика, когато говоря по… работа, да присъства и адвокатът ми. Не допускам, че имаш личен разговор с мен!

— Не — отговори бавно. — В отношенията ни никога не е имало нещо, което да се е държало в тайна, нали? И особено когато сме обсъждали състоянието на семейство Роситър. — Усмихна се горчиво. — Колко необмислено от моя страна да се колебая при обсъждането на лични въпроси пред чужди хора! — Обърна се рязко към адвоката. — И след като сте тук по специална покана, господин Таумън, ще бъдете ли така любезен да попитате мъжа ми… бившия ми съпруг, защо този месец не ми е изплатена редовната досега месечна издръжка? Може би не знае, че не са ми изпратени парите? При това огромно количество от служители може да е допусната някаква небрежност. Какво ще кажете, господин Таумън?

За един ужасен миг Кейт помисли, че адвокатът ще повтори дума по дума тъжния й монолог, отправен към Трент. Но преди господин Таумън да успее да отвори уста, проговори Трент:

— Пет хиляди долара на месец за пет и половина години не е дребна работа. С други думи, взела си от състоянието на Роситър около триста хиляди. Смяташ ли, че имаш право да измъкваш от мен такива суми през целия си живот, само защото сме живели няколко месеца заедно?

Кейт хвърли бърз поглед към безизразното лице на адвоката.

— Не сме живели заедно — отговори. — Бяхме женени. Това има… трябва да има някаква разлика.

Трент махна от ръкава си някаква невидима прашинка.

— Реших, че е време да се спре с благодеянията. Намирам, че триста хиляди долара са изключително голямо възнаграждение за малкото дни, в които сме спали в едно легло. Ако пресметна, че повечето време съм отсъствал по работа, досега ти е платено по около триста долара за всяко денонощие, когато сме били заедно. Сигурно ще се съгласиш, че сумата е астрономична.

Кейт предпочиташе да умре, но не и да му позволи да разбере колко се бе паникьосала.

— След като тук присъства адвокат, не би трябвало да ти напомням, че парите, които си ми давал досега, ми принадлежат по закон. Обеща да ми плащаш издръжка… когато се уреждаха условията по развода.

Трент се изтегна в креслото, показвайки, че разговорът му е неприятен.

— Щом искаш, можеш да заведеш дело — ако, разбира се, успееш да намериш адвокат, готов да защитава интересите ти. Все пак трябва да те осведомя, че съм направил постъпки за анулиране на задълженията ми към теб с мотива, че си млада и здрава жена и няма причини да продължавам да те издържам.

— Знаеш много добре, че ми разрешиха да остана тук само заради следването. Нямам право да работя — процеди през зъби Кейт.

Трент студено се усмихна.

— Често съм се питал защо реши да учиш тук, а не в Англия? Не забравяй, че нежеланието ти да дойдеш в Чикаго стана причина да се отровят малкото месеци след сватбата ни. Но не се тревожи! Аз съм великодушен. Ако не разполагаш с необходимите средства, можеш да се обърнеш към господин Таумън, който ще ти купи самолетен билет за връщане в Лондон. Дойде в Чикаго заради мен и считам за свой дълг да те върна обратно на свои разноски.

— Напоследък чета за държавните изпити — каза Кейт, насилвайки се думите й да прозвучат умолително. — Искаш ли… би ли желал да ми изплащаш издръжката само още три месеца, докато се дипломирам? Всъщност билетът ми до Англия ще ти струва приблизително толкова…

Трент я погледна с престорено съчувствие.

— Съжалявам, че те делят само няколко месеца от дипломирането ти! Обаче си имам принципи, от които не мога да отстъпя. — Усмихна се нагло. — От моя гледна точка жената и мъжът трябва да се третират еднакво. Аз не съм искал обезщетение за… хм… за душевното страдание, което преживях около развода ни. Би трябвало и ти да не предявяваш претенции за продължаване на издръжката. Шест години са много време. Смятам, че и по-дълбоки рани биха зараснали… След триста хиляди долара.

— Не съм те повикала за обмяна на мнения около правата на мъжа и жената. Когато се оженихме, нямах никакъв опит в живота. Не искам от теб да ме издържаш цял живот, а аз да си стоя вкъщи и да си правя маникюра. Искам да ме издържаш само докато завърша учението, което прекъснах, когато се оженихме.

— Сега за пръв път разбирам каква голяма жертва си направила, когато прие да се оженим. Но да оставим това засега! Не се и съмнявам, че всеки университет в Англия ще признае годините ти на следване тук и ще ти позволи да продължих и се дипломираш.

Кейт рязко се изправи.

— Може би си прав — измърмори горчиво. — Извини ме за безпокойството.

Изтича навън, без да погледне назад, качи се в асансьора и след малко бе в гаража, където бе оставила колата си. Стана й повече от ясно, че Трент няма да й изплаща издръжката. Единственото му желание беше да я унижи, а защо — умът й не го побираше. Въпреки студенината и горчивината, които съпътстваха завършека на краткия им брак, не го смяташе за толкова безчовечен.

Запали колата и потегли. Постара се да не мисли за трудностите, които заплашваха близкото й бъдеще, и с очи, вперени в претъпканата с автомобили улица, полека-лека успя да прогони от мислите си образа на Трент.

Проблемите обаче относно внезапното прекратяване на единствения й източник на доходи нямаше да може да ги пренебрегва дълго. Паркира колата на тротоара пред дома си и тъжно пресметна, че ако отидеше следобед с Джени в супермаркета, сметката й щеше да се приближи застрашително към нулата. Погледна нагоре към жилището си и видя усмихнатото личице на дъщеричката си, залепено на прозореца в хола. Един бог знае от колко ли време бе там, очаквайки с нетърпение завръщането на майка си. Кейт въздъхна и се подготви психически да отвърне с нежност на топлото посрещане на детето.

Както се развиваха събитията, изглежда, все пак трябваше да потърси помощ и съвет от някое социално учреждение. Защото, въпреки оптимистичните уверения, които даде на професор Ебстайн, нямаше никаква надежда проблемите й скоро да бъдат решени. Дори напротив, всичко показваше, че те тепърва започват.