Вера Коуи
Блясъкът на славата (1)

Глава първа

Кеймбридж, 1988 година

Макс попита портиера за Алекс, но преди да отговори, той му подаде някаква бележка:

— Доктор Брент ме уведоми, че сигурно ще я потърсите. Помоли ме да ви предам тази бележка и да ви предложа да я изчакате в апартамента й. Той се намира в страничното крило, стълбище Б…

— Знам пътя — любезно го прекъсна Макс.

Бележката беше кратка, написана с четливия почерк на Алекс:

„Съжалявам, че не мога да те посрещна, Макс, но ме извикаха в ректората. Чувствай се като у дома си. Бутилката «Джак Даниелс» е на обичайното място. Запазих маса при Леонардо, както ме помоли. Какво се е случило този път?“

Алекс

„Също като кучетата на Павлов — раздразнено си помисли Макс. — За нея всяко мое посещение е предвестник на лоши новини. Е, този път е по-различно, момичето ми. Този път не се касае за нещо, което аз съм извършил, този път аз ще искам от теб да предприемеш нещо…“

Уютният апартамент на Алекс гледаше към „Фелоус гардън“. Тя бе запалила камината и бе дръпнала завесите във всекидневната, така че стаята бе огрята от късното октомврийско слънце. Бутилката „Джак Даниелс“, която извади от бюфета, дори не бе разпечатана. Макс се настани в широкото кресло до камината, протегна дългите си крака и си наля чаша с уиски. Пътуването бе изморително, тъй като движението пак беше претоварено, а точно преди Стратфорд имаше задръстване поради някакъв инцидент, но трябваше на всяка цена да се види с Алекс. Бе изминала една година от последната им среща. „Твърде дълго не съм се виждал с Алекс — помисли си той. Включи стереоуредбата и прекрасната музика, излизаща изпод вълшебните пръсти на Ерол Гарнър, изпълни стаята. — Настъпи моментът, Алекс, когато най-после ще осъществиш мечтите си.“

Замисли се защо деканът на факултета в колежа Бюфорт, Кеймбридж, е изпратил съобщение до доктора по литература Александра Брент, която работеше като асистент в катедрата по английска литература. Поканите на декана не можеха да се възприемат лекомислено, както не можеше да се отнасяш шеговито и към самата Александра. Макс се усмихна. Тя приличаше твърде много на майка си, въпреки че Ева Черни не искаше да го признае. При мисълта за Ева Макс се намръщи и пръстите му нервно забарабаниха по кожената облегалка на креслото.

Тъкмо си наливаше втората чаша, когато вратата се отвори и Алекс се втурна в стаята. За негова изненада страните й бяха зачервени, а обикновено спокойните й светлокафяви очи този път блестяха от радост.

— Съжалявам, че те накарах да ме чакаш, Макс… Виждам, че дори и без помощта ми вече си успял да намериш бутилката. — Той се изправи, а тя прекоси стаята, прегърна го и го целуна. — Толкова се радвам да те видя отново!

— Току-що си мислех, че измина почти година от последната ни среща. Твърде дълъг срок, Алекс…

— Няма значение. Изобщо не си остарял от последната ни среща и ми се струва, че, както обикновено, и сега се нуждаеш от подстригване. — Алекс подръпна черните му къдрици, които достигаха яката на ризата. Откакто го помнеше — а тя го познаваше от двадесет години — в черната му гъста коса винаги се виеха леко сивеещи нишки.

— Ти също не ми изглеждаш остаряла — върна й комплимента той.

— За това ли си тук? За да провериш дали внезапно не съм се разхубавила?

Макс я изгледа намръщено.

— Не е нужно да се заяждаш с мен.

— Съжалявам — тя го погледна разкаяно, — но откакто те познавам, ти винаги изпълняваш някаква мисия на мадам…

— Този път не съм дошъл по заповед на майка ти.

— Каквато и да е причината, знаеш, че винаги се радвам да те видя. Ще пийнеш ли чаша чай?

— С добре препечени кифлички. И нека е индийски, Алекс, а не китайски.

Алекс завистливо го изгледа.

— Как може да ядеш толкова много и никога да не наддаваш нито един грам?

— Много работя, това е единственото обяснение.

— Тя все така ли размахва камшика?

— Искаш ли да ти покажа белезите?

Алекс се засмя и се запъти към малката кухня.

— Какви са новините от Крис? — подвикна тя от кухнята. — Сигурна съм, че се е заела да изтормози до смърт персонала на болницата. А той пак се държи като разглезено мамино синче.

— Не, не е съвсем така.

— Колко кости си е натрошил този път? Казаха ми само, че Крис е смачкал поредната си кола, но и той бил пострадал. Коя поред е тази кола… четвъртата ли?

— Петата. Беше чисто ново порше, купено само преди десетина дни.

— Доста голям глупак се оказа брат ми! — Алекс се намръщи, едновременно загрижена и раздразнена. Взе подноса с чая, отрупан с препечени кифлички, пакетче масло, два ножа и две вилици, и се върна във всекидневната. — Не може да проумее, че не е в състояние да се отърве от властната си майка, дори и да препуска по шосетата с хиляда мили в час. — Подаде вилиците и кифлите на Макс. — Не си дошъл да ме убеждаваш да отида в болницата и да му държа ръката, нали? Отдавна знам, че брат ми става ужасен, направо непоносим, когато му се налага да пази леглото. Сигурно е отегчен до смърт и иска да му правя компания. Не познавам човек, комуто по-бързо да омръзва всичко на този свят.

— Не, Алекс, не съм дошъл тук по негово настояване.

Тя се намръщи още повече и сърдито попита:

— Тогава кой те изпраща? Нещо не е наред, нали? Усещам го.

Макс се вгледа в кифличката, която държеше.

— Алекс, този път е много по-сериозно. Досега Крис не е претърпявал толкова тежка злополука.

Младата жена се вцепени.

— Много ли е зле? — уплашено прошепна тя, а тонът й издаваше, че очаква най-зловещия от всички възможни отговори. — Поршето е много мощна кола… С колко е карал? Със сто и четиридесет?

— Вдигнал е до сто и осемдесет.

— Господи, о, господи… — изхлипа Алекс. Лицето й пребледня като платно.

— Сега е в клиниката. В интензивното отделение.

— В клиниката? Но може би само за някоя незначителна операция… от някой пластичен хирург, нали… за да му коригират белезите от новите шевове? — Гласът й се извиси от тревога. — Колата не е избухнала и той не е обгорял, нали?

— Не. В кома е и го поддържат с инсталация сърце-бял дроб. Всъщност вече е в клинична смърт, обаче майка ти още не разрешава да изключат апаратурата. Затова сега съм тук, при теб. Да те помоля да се срещнеш с нея и да я убедиш, че не й остава нищо друго, освен да се сбогува с Крис.

Когато заговори, лицето й бе все така пребледняло, но гласът й бе спрял да трепери.

— Никога досега майка ми не е разговаряла човешки с мен, нито веднъж през целия ми живот! Защо смяташ, че сега ще се вслуша в думите ми?

— Защото… защото, дявол да го вземе, ти си нейна дъщеря.

— За нейно искрено и вечно съжаление.

— Тя не е на себе си, Алекс. Знаеш как боготвореше Крис. Веднага, щом й съобщиха, се озова в болницата и се разкрещя да опразнят незабавно всички стаи в отделението. Заповяда да свикат спешен консулт от най-добрите неврохирурзи в Лондон и Кеймбридж. Откакто го докараха в интензивното отделение, не се е отделяла от леглото му. Нито яде, нито спи…

— Откога е така?

— От една седмица. Лекарите й казаха, че брат ти е с преустановена мозъчна дейност още преди да го свържат към животоподдържащите системи, ала тя отказва да приеме истината. Работата е там, че… — Макс замлъкна за миг — лицето му е смазано от удара. Тилът му е натрошен като черупка от яйце. А мозъкът му е станал на каша…

Ужасена, тя затвори очи. Той се пресегна и я стисна за рамото. Алекс рядко, само в изключителни мигове, разкриваше чувствата си — последица от безрадостното детство, от мъчителните години, през които се бяха отнасяли към нея като към част от мебелировката.

— Някой трябва да я убеди да се примири със случилото се и да приеме фактите. Само ти можеш да го сториш.

— Майка ми винаги се е старала да не забелязва съществуването ми и да избягва срещите с мен. Нима мислиш, че при тези ужасни обстоятелства тя изобщо ще ме погледне? Аз съм последната личност, с която би желала да се срещне.

— Моля те да се опиташ, заради Крис, да сложиш край на този отвратителен фарс. Брат ти е мъртъв, Алекс! Нима искаш да остане свързан с години към онази дяволска машинария? Да бъде жив труп? Той не заслужава подобна участ. Нали винаги си го подтиквала да се старае да постигне нещо повече в живота си?

В този миг отзвучаха последните приглушени тонове на пианото и сигналната лампичка на компактдиска угасна. Ала двамата събеседници отдавна не чуваха мелодията. Настъпи тишина, нарушавана само от пукота на дървата в камината. Внезапно се чу съскането на чайника през вратата към кухнята и Алекс рязко скочи от креслото.

— Тя попита ли за мен?

— Не. — Макс, както винаги, бе искрен докрай с нея. Младата жена изтича в кухнята. — Но майка ти сега не е на себе си — подвикна той през отворената врата. — Нищо друго не я интересува, освен любимия й син. Ева Черни е особена жена. За нея красотата е най-висшата ценност и ти отлично знаеш колко държи на външността си, но сега няма да я познаеш. Ще ми повярваш ли, че от една седмица, през тези кошмарни седем дни и нощи, нито веднъж не пожела да се погледне в огледалото. Всъщност в стаята на Крис въобще няма огледало. Ако и това не е достатъчно да те убеди, че тя не е на себе си, наистина няма повече смисъл да си хабя думите.

— И въпреки това очакваш, че ще ми обърне внимание.

— Много добре знам колко студено се отнасяше с теб, но Ева Черни никога не се е вписвала в нормите за човешкото поведение. Може би ще оцени жеста ти, в такъв тягостен за нея миг…

— Да, колкото свинете ще полетят, толкова и тя ще се разчувства от присъствието ми. — Алекс сърдито тръсна глава и се върна в кухнята, за да донесе чая.

— На твое място не бих се отказал от тази възможност.

— Как ли не! — извика тя през вратата.

— Не исках да те обидя, Алекс! Може би не намерих най-подходящите думи… Понякога ми се струва, че тайно в себе си майка ти се възхищава от теб, макар да не желае да го признае. Ти също като нея си постигнала сама всичко, към което си се стремяла, но с напълно различен подход.

— Да, Крис, който никога сам не е направил нищо в живота си, бе нейният обожаван син, защото той беше мъж, когото можеше да показва навсякъде и да се гордее с него. А към мен… тя дори не се опитваше да прикрива неприязненото си отношение. Сигурно съм представлявала ужасен удар за самочувствието й. Императрицата на красотата има дъщеря, която прилича на дъщеря на Дракула!

— Това са глупости, Алекс, и ти отлично го знаеш! — сърдито изръмжа Макс.

Тя се върна, понесла великолепен порцеланов чаен сервиз върху подноса. Поне в едно приличаше на майка си — и двете обожаваха красивите вещи. Цветът на чая напомняше за тъмен кехлибар, точно такъв, какъвто Макс обичаше. От внимателния му поглед не убягна обстоятелството, че ръката й не трепна, докато наливаше чашите. „Бива си го моето момиче!“ — с възхищение си помисли той.

— Истината е, че през всичките тези години майка ми никога не е имала време за мен. За нея аз съм само фаталната грешка в живота й, а ти прекрасно знаеш как тя се отнася към всичко, което не задоволява капризния й вкус. — Алекс отпи от чая си. — А защо вестниците не писаха нищо за злополуката на брат ми?

— Защото Ева заплаши редакторите, че ще си изпатят жестоко, ако отпечатат дори и един ред. А всички треперят да не изгубят тлъстите печалби от нейните реклами.

— Е, това означава, че този път е много разстроена и наистина не е на себе си. Не си спомням случай, когато да е негодувала, ако се вдига шумотевица около нейната особа.

— Когато говориш по този начин, за сетен път се убеждавам, че си достойна дъщеря на майка си.

— А тъкмо с това тя никога не се съгласяваше. Как сега можеш да искаш от мен да я убедя да се примири със смъртта на обожавания си син? Великолепно познаваш чувствата й към Крис, към този несравним красавец и покорител на женските сърца. Майка ми стигна дотам, че кръсти на негово име серията от мъжки тоалетни аксесоари „Кристос“, която впрочем се оказа една от най-успешните гами на нейната компания. А на мен мястото ми винаги е било в килера. Тя няма да иска да ме види, Макс. Нито преди, нито сега. Нищо няма да се получи.

— Господи, ти наистина приличаш на нея! И също като нея не можеш нито да прощаваш, нито да забравяш.

— Може би не съм достатъчно великодушна… Или защото не съм изтъкната личност — сухо отвърна Алекс. — Извисявам се само на височина, но не и в обществото.

— За бога, Алекс! Докога ще се засягаш заради ръста си? Светът е пълен с жени над метър и седемдесет, и то без обувки.

— Да, но с двадесет и пет килограма по-слаби! — злъчно отвърна тя, но се окопити и побърза да смени тона си: — Между другото, как е Мойра?

— Доколкото знам, сега се размотава някъде из Сейшелските острови. — Макс се протегна за още една кифличка. — Майка ти реши, че се е задържала доста време, и напоследък търсим ново лице, което да представя нейната козметика, т.е. търсехме, преди да се случи нещастието. Но сега всичко замря и това ме тревожи. Никой нищо не върши. Козметичната империя на Ева Черни е като удавник, който се носи по течението.

— Не можеш ли да направиш нещо? Винаги си се справял с подводните течения.

— Да, аз имам голяма власт, но последната дума винаги е принадлежала на майка ти и бог да е на помощ на онзи, който се опита да посегне на авторитета й. Но нещо трябва да се направи. Трябва да я накарам да се съвземе.

— Знам, че винаги си бил загрижен за интересите на майка ми.

— Да, така е. Дяволски съм загрижен. Напоследък Крис бе започнал да се измъква от задушаващата го прегръдка на майка ти, за пръв път в живота си се готвеше сам да направи нещо, ала сега всичко отиде по дяволите. Както знаеш, аз съм реалист. Една компания, която струва един милиард долара, е в застой заради капризите на една жена. Ние правим това, което ни се струва, че трябва да направим. Нали това казваш и в книгата си? Нали затова Джейн Еър^[1] изоставя мистър Рочестър? Според писателката героинята й няма друг избор. Тя се ръководи от естествения си инстинкт за самосъхранение. Някои от героините приемат съдбата си с примирение и вярват, че това е единственото, което могат да направят. Жените винаги са убедени в правотата си. Е, на мен ми плащат да си върша работата и да бъда проклет, ако позволя една цветуща компания да се срине заради своеволието на една жена. Ще използвам всички средства, за да я накарам да се съвземе, и ако ти си единствената, която може да го стори, насила ще те закарам при нея. — Макс млъкна и доизяде кифличката си.

— Нямах представа, че си чел книгата ми — обади се Алекс, но в гласа й се прокрадна искрено задоволство.

— Дочетох я в самолета. Заслужава си да си я купиш. Никога досега не съм виждал тази героиня в светлината, в която ти я разкриваш. А и стилът ти е чудесен.

Бледите страни на Алекс порозовяха от радост.

— Надявам се, че ще се продава много успешно. — Макс й подаде чашата си за още чай. — Изпрати ли една на майка си?

— Сигурно се шегуваш! Много добре познаваш убежденията й. Една жена не се нуждае от ум, а от красота. В красотата е нейната сила, защото мъжете ще й дадат всичко, което си поиска.

— Ева е много умна.

— Да, и умее чудесно да се възползва от това свое предимство.

— Тя има и още нещо, което и най-умният мъж не притежава — изключителна женска сексапилност. Винаги ми е напомняла за врящо гърне. Може би, ако беше жива, Мерилин Монро щеше да прилича на нея. Това доказва, че Шекспир е бил прав — възрастта не може да промени или да унищожи природата ни…

— Това се отнася и за мен — прекъсна го Алекс. — Аз презирам всичко, в което майка ми вярва. Не се съмнявам, че тя е разстроена, знам колко много означаваше Крис за нея, но само като притежание. Ако наистина го обичаше, щеше да му позволи да напусне този свят, след като лекарите са констатирали клинична смърт. Моята майка не е в състояние да обича никого другиго, освен себе си.

— Нуждая се от твоята помощ, Алекс. Дължиш ми го, хлапе. Винаги съм ти помагал. Патси винаги се е обръщала към мен за съвет, когато си имала нужда. Забрави ли как убедих навремето Ева да те изпрати в колеж и да открие специална банкова сметка, от която да се издържаш, докато завършиш образованието си? Помня много добре колко пъти си ми казвала, че дължиш всичко на мен, и сега искам да ти го припомня. Двадесет години не са малко време. — Тя отвори уста, за да му възрази, но Макс вдигна ръка. — И не се опитвай да ме убеждаваш, че не знам какво искам. Сигурен съм, че ти ще направиш това, за което те моля. — Той замълча. — И макар че ще се почувстваш неудобно, ще ти кажа, че знам какво изпитваше към Крис. Дълбоко в сърцето ти той си оставаше малкото ти братче, затова го обичаше и бе готова да направиш всичко за него.

— Той ме прие такава, каквато съм.

— Но това не му попречи да те използва. Ти не се изплаши да се противопоставиш на майка си заради него. Защо сега не искаш да ми помогнеш? Аз не моля да се принасяш в жертва, защото в книгата си ти много ясно си показала какво мислиш за викторианския идеал за жената. Просто ми отдели малко от времето си, за да ми помогнеш да се измъкнем от тази нелепа ситуация. Толкова ли много искам от теб?

— Да, точно в този момент това е прекалено мъчително за мен.

Макс проницателно я изгледа.

— Нещо се е случило, нали? Когато влезе в стаята, ми се стори доста развълнувана, очите ти горяха от възбуда. Това посещение в ректората е свързано с добри новини, нали?

— Да, деканът ми каза, че съм предложена за специалната награда по литература.

— Заради книгата ти?

— Да. Книгата ми „Изучаване на контрастите“ ме е направила много известна. Ще стана професор, Макс! — развълнувано завърши Алекс.

— Това ще бъде истински шок за майка ти.

— Тя не дава и пет пари за академичните награди. Искам го заради самата себе си, не заради нея.

— Лъжеш! — Макс я погледна в очите. — Всичко, което правиш, е, за да й докажеш таланта си. — Той се усмихна. — Моите поздравления — искрено рече той, — но не разбирам какво общо има това с молбата ми.

— Разбира се, че има! Тук аз съм доктор Александра Брент. Никой не знае, че съм дъщеря на Ева Черни, една жена, която е имала петима съпрузи и само един господ знае колко любовници! Нейният и моят свят принадлежат на различни галактики и аз не искам това да се променя.

Макс остана мълчалив. „Нищо чудно“ — помисли си той. В университета се ценеше честността, благоприличието и за да се направи кариера, се изискваше безупречна репутация. А макар Ева Черни да не бе замесена в никакъв скандал, името й не слизаше от страниците на таблоидите. За разлика от майка си, дъщерята не търсеше публичност. Те наистина принадлежаха на различни галактики. Едната бе омайващо красива, съблазнителна и неотразима, жена, която никога не се е съмнявала в силата си над мъжете, жена, която винаги е използвала красотата и чара си, за да постигне желаното. Другата не бе красавица — особено за съвременните стандарти, според които слабата фигура бе основното изискване за женската красота — но за сметка на това притежаваше изключителен ум, макар самочувствието й да е било безмилостно прекършено от собствената й майка.

 

 

За пръв път видя Алекс, когато тя бе на десет години, с обикновено лице, недодялана, с права кестенява коса, сплетена в дълга плитка, и с недоверчиво изражение в големите й лешникови очи. Тя живееше на таванския етаж във вилата на майка си, на десет километра от Женева, като някаква бедна роднина, без да общува с жената, която бе нейната майка. Макс никога не бе подозирал за съществуването й, докато, воден от любопитство, не проникна в малкия свят, скрит на последния етаж на вилата. Алекс живееше там с гувернантката си мис Патерсън, която всички наричаха Патси. Нещо в детето — защото той много обичаше децата — докосна сантименталното му италианско сърце и го накара да се сближи с момичето, за да открие, че под непривлекателната външност се крие истинско съкровище. На десет години тя бе невероятно интелигентна, но безкрайно самотна. Гувернантката, която тогава вече бе прехвърлила тридесетте, бе единствената й компаньонка, единственият човек, който я обичаше и който се интересуваше от нея. Алекс й отвръщаше с цялата любов на нараненото си сърце, тъй като вече знаеше, че красивият й природен брат Кристофър е обожаваният син на майка й и център на живота й.

Ева бе влюбена в него още от мига на раждането му.

— Не е ли изключителен? Виждали ли сте някога по-нежна кожа? А тези очи? Не е ли най-красивото създание, което някога се е раждало? — Тя непрекъснато задаваше тези въпроси на всички, които имаха честта да видят сина й. — Той е толкова съвършен, че ми се иска да го изям! — отново и отново възкликваше тя, обсипваше детето с безброй целувки и го задушаваше в прегръдките си, докато момченцето не се разплачеше и не се изскубнеше от нея. „И тя наистина го обсеби и го погълна, разкъсвайки го на парченца“ — натъжено си припомни Макс. А през цялото това време Алекс живееше самотна, отхвърлена от майка си, която безжалостно й бе заявила, че причината за това е в грозното лице и в тромавата фигура на дъщеря й.

— Предпочитам да блестя с красотата си, а не с ума си! Красотата е най-важното нещо на този свят — надменно заявяваше Ева и добавяше: — Ако красотата беше религия, то аз щях да заслужа кардиналски сан. — И тя наистина бе посветила целия си живот на красотата си. Дори Кристофър нямаше право да я докосва, докато се обличаше и гримираше, преди да излезе за поредния светски прием. Имаше право само да я гледа и да й се възхищава, ала само на него му бе позволено да се изтяга върху копринените чаршафи на майка си и да си взема по някой залък от закуската й.

Преди години, когато задълженията му включваха и ролята на неин любовник, той я попита, уверен, че има право да знае:

— Какво толкова имаш против Алекс? Защо се отнасяш към нея по този начин? Защото не е красива ли? Е, тя наистина не блести с външността си, но пък е изключително умна и чувствителна. Можеш с часове да разговаряш с нея, без да ти омръзне.

— Това е характерно за безцветните жени! Те не умеят нищо друго, освен да водят скучни и дълги разговори.

— Но не е само заради това, нали? Има и нещо друго…

— Не желая да говорим по този въпрос! — гневно го бе изгледала Ева. — Това не е твоя работа, разбра ли, Макс? Не желая повече да споменаваш името й пред мен.

— Добре, както желаеш — както винаги се бе съгласил той, ала не бе спрял да мисли за Алекс. Тук имаше нещо мистериозно. Кой бе бащата на детето? Какво бе сторил той, че Ева толкова мразеше дъщеря си? Нима я бе изоставил? Не, Ева никога не би го позволила. Нейната суетност никога не би допуснала някой мъж да я изостави. Тя беше тази, която винаги изоставяше мъжете. Ала когато се опита да разбере нещо повече за детето, установи, че Ева много внимателно бе прикрила всички следи. Не бе могъл да открие за нея нищо от периода преди 1960 година, когато тя бе вече известна като протеже на Хенри Бейли, известен швейцарски индустриалец, чиито милиони й бяха осигурили успешното начало и бяха спомогнали за създаването на козметичната империя на Ева Черни, която днес струваше един милиард долара.

Носеха се безброй слухове за Ева Черни, но нямаше никакви факти, като например къде е родена, какво е било семейството й — всичко това бе затворена страница в живота й. Тя казваше, че е от австро-унгарски произход и признаваше, че е избягала от Унгария по време на събитията през 1956 година, но никъде не се споменаваше колко годишна е била, когато е напуснала родината си. Когато Макс започна да работи за нея през 1967 година, Хенри Бейли бе мъртъв от няколко години, а Ева се бе омъжила за Кристофър Бингъм IV, бащата на сина й, и скоро след това бе овдовяла, след като той бе загинал при инцидент по време на игра на поло. Крис тогава бе едва на четири години. Никъде, абсолютно никъде, не се споменаваше за десетгодишна дъщеря. Тогава Макс бе решил да се превърне в покровител на детето — вече бе спечелил пълното доверие на Ева и бе решил да измъкне Алекс от атмосферата, в която вегетираше и която бавно, но сигурно щеше да я унищожи.

„Ех, ако беше обратното — за хиляден път си каза Макс, — ако Алекс бе красива, а Крис — умен.“ Ала нещата в живота никога не бяха толкова прости. До тринадесетгодишна възраст Алекс бе разговаряла с майка си не повече от десетина пъти, а през следващите седем изобщо не я бе виждала. Пред света Ева Черни имаше само едно дете — Крис. Когато Макс бе повдигнал този въпрос, Ева само бе свила рамене.

— Как съм могла да създам такава дъщеря ли? — бе заявила тя с нескрито отвращение. — И да съм принудена да я държа в къщата си точно сега! А какво ще стане, ако се разбере, че Императрицата на красотата има дъщеря, приличаща на грозното патенце? Та това ще бъде отрицание на всичко, в което вярвам и което проповядвам. Аз казвам на жените, че ако използват моите кремове и лосиони, те ще станат по-красиви. Ами ако някой погледне момичето, нима няма да се попита: „Защо тя не е красива? Нима кремовете и козметиката на майка й не действат?“. Не, Макс, не мога да харесвам това дете. И никога не съм го харесвала. Никога не съм искала да се ражда и ако продължаваш да ми говориш за нея, излагаш на риск цялата си досегашна кариера в моята компания. Не се ли погрижих достатъчно за нея? Осигурих й храна, дрехи и образование. Банковата сметка, който ти ме накара да открия на нейно име, обезпечава всичко, от което се нуждае.

— Но нима съвестта ти не те мъчи?

— Защо да ме измъчва? Повтарям: аз съм я осигурила и това е всичко, което мога да направя за нея. Не желая повече да обсъждаме този въпрос!

 

 

Алекс тревожно го изгледа и бързо заговори:

— Знам колко много ти дължа, Макс, както знам също, че едва ли някога ще мога да ти се отплатя, но това, което искаш от мен, е нещо невъзможно. Аз си имам свой собствен живот и майка ми никога не се е интересувала от мен. Знам какво искаш, но тя… тя само ще се нахвърли върху мен със зъби и нокти, както винаги досега. — Алекс се изправи и горчиво добави: — Искаш ли да видиш старите белези?

— Знам ги отлично. Нали аз бях този, който превързваше раните ти и те утешаваше, забрави ли?

— Тогава как можеш да искаш от мен отново да се върна в леговището на вълка?

— Защото твоето присъствие ще я накара да дойде на себе си. Сега не става въпрос за преодоляване на отчуждението между майка и дъщеря. На карта са поставени милиони долари, съдбата на хиляди хора, бъдещето, което касае и теб… Тези пари осигуряват начина ти на живот, с който си свикнала.

— Дай й време — грубо рече Алекс. — Тя ще се съвземе.

— Да, но ще бъде твърде късно. Не мога да си позволя да чакам. Щом веднъж се разбере, че Ева Черни не може да управлява империята си, лешоядите ще се нахвърлят върху нея и ще я разкъсат.

— Защо? Нали майка ми изцяло притежава „Ева Черни Козметикс Инкорпорейтид“?

— Да, но сигурно ще й предложат да я продаде и може би тя ще се съгласи.

— Нима положението е толкова безнадеждно?

Макс ужасено я изгледа.

— Слабо е да се каже, че е зле. Защото компанията — това е Ева Черни. Погледни какво стана, след като Елизабет Арден умря. Същото се случи и с козметичната империя на Елена Рубинщайн. Нима искаш това да сполети и компанията на майка ти?

— Честно да ти кажа, Макс, не мога да се трогна от съдбата на компанията на майка ми — заяви Алекс.

— Е, да, това е естествено, но за разлика от теб на мен съдбата на компанията не ми е безразлична. Имиджът на Ева Черни е уникален — нито една друга компания не притежава нейното очарование. „Ева Черни Козметикс Инкорпорейтид“ завладява много бързо всеки нов пазар, на който се появяваме. Ние сме компания от най-високо качество и единственият ни конкурент, който е от нашата класа, е компанията на Есте Лаудер. Съсипах се от работа, за да изведа компанията на върха, и възнамерявам да я задържа там. Знам, че сега майка ти играе представление, целият й живот е една пиеса, ала предпочитам да прекъсна шоуто, преди да е изгубила всичко.

— Аз пък не желая да изпълнявам дубльорската роля.

— Никой не иска подобно нещо от теб. Когато официално се обяви смъртта на Кристофър, всички ще очакват, че майка ти ще бъде разстроена и известно време няма да е в състояние да ръководи компанията си. Никой още не знае нищо, но вече се разпространяват всякакви слухове, като например, че новата серия кремове против бръчки е пълен провал. Говорят, че Ева го е изпробвала върху себе си и лицето й се е покрило с ужасен обрив, поради което тя не смее никъде да се покаже и е постъпила в клиниката на лечение. Нашите редовни клиенти са разтревожени, всички искат да узнаят защо тя се намира в клиниката, колко лошо е пострадал синът й и какво, по дяволите, става в обкръжението на мадам Черни! Задават си въпроси защо цяло отделение в клиниката е затворено и всички пациенти са преместени. Положението наистина е много сериозно. Нима иначе щях да бъда тук? Не преувеличавам, когато ти казвам, че тя е полудяла от мъка, всичко е с краката нагоре, а компания като тази на Ева Черни не може да си позволява да изпада в подобна ситуация. Слуховете в нашия бизнес са като целувката на смъртта.

— Нямам какво да дам на майка си — промълви Алекс, — както и тя не ми е дала нищо.

— Нима наистина ти е безразлично обстоятелството, че тя напълно си е загубила разсъдъка и може да се опита да се самоубие?

Алекс презрително изсумтя.

— Тя вече неведнъж се е опитвала да се самоубие, но нито един опит не е бил успешен.

— Говориш така, защото не си я видяла как изглежда сега, след катастрофата на Кристофър.

— Нито пък имам желание. Нямам намерение да бъда добрата фея, която й помага да преживее изпитанията, които животът й е поднесъл. Нима не разбираш, че тя не желае по никакъв начин да се разбере, че има тридесет и една годишна дъщеря? Нали всички вярват, че все още е само на четиридесет и пет години? А помислил ли си как ще се отрази всичко това върху кариерата ми? Аз съм предложена за една от най-престижните академични награди по литература. Какви ще бъдат шансовете ми да я спечеля, ако се разтръби по първите страници на всички вестници, че аз съм незаконната дъщеря на Ева Черни?

— Няма доказателства, че си незаконородена.

— А каква съм? Точно това бяха думите на Мери Брент, когато ме заведе при нея: „Доведох копелето ти!“. Това бяха думите, които използва. Всичко ще излезе на първите страници и никога няма да получа наградата. Моята репутация трябва да е безупречна, без нито едно петънце! Много добре знаеш какви сухари са преподавателите в университета.

— Университетите си остават само разсадници на клюки. Тогава като какъв си ме представила сред колегите си?

— Много просто — ти си моят попечител.

— Нима не съм твоят любим?

Алекс се засмя.

— Ти винаги ще си останеш моят най-скъп приятел, Макс, но нека не се преструваме, че между нас може да има нещо повече. А освен това, нима някога са те виждали с жена, която да не е била ослепителна красавица?

— Господи, твоята майка има за какво да се замисли!

— Точно затова не искам да задоволя молбата ти. И двамата много добре знаем, че майка ми никога и с никого не се е съобразявала, освен със своите желания и преценки. Не желая повече да се подлагам на унижения, Макс. Ако Крис беше жив, знаеш, че веднага щях да замина при него. Но ти ме молиш да отида там не заради него, а заради нея. Проклета да съм, ако преместя дори малкия си пръст заради нея! — Погледите им се кръстосаха и Макс си помисли, че тя е не по-малко твърдоглава от майка си и няма намерение да отстъпи, макар че той знаеше да убеждава, особено жените, и беше единственият, който понякога успяваше да се наложи над властната Ева Черни.

Той беше невероятно сексуален мъж, но Алекс не го бе забелязвала, докато не дойде за пръв път в Кеймбридж. Почти всички млади жени в университета се заинтересуваха от него и дълго време я бяха разпитвали за живота му. Тогава си спомни нещо, което се бе случило преди години, когато беше още тийнейджър и го чакаше в кабинета му, за да я заведе да гледат „Мадам Бътерфлай“. Там бяха и няколко зашеметяващи манекенки от най-известните рекламни агенции, които също го чакаха, за да изберат една от тях за „лицето“ на „Ева Черни Козметикс Инкорпорейтид“. Момичетата оживено разговаряха за него. Алекс не разбра какво искаха да кажат, когато всички единодушно се съгласиха, че в сексуално отношение Макс Фабиан получава оценка десет. Със своята детска невинност тя го бе попитала и се бе изненадала, когато отначало той се засмя, а сетне на устните му се бе появила лека усмивка.

— Предполагам, че ме намират за много красив.

Ала Алекс се бе учудила на самодоволната усмивка, изписана на лицето му. Няколко години по-късно, когато го бе видяла в компанията на една ослепителна красавица, тя бе разбрала за какво са говорели манекенките и бе много горда с него, защото в тяхната връзка нямаше нищо сексуално.

Макс бе най-добрият й приятел още когато бе десетгодишна. Дълги години за нея той бе „чичо Макс“, докато един ден не й каза, че вече е достатъчно голяма, за да му вика „чичо“ — може да го нарича просто Макс. Тя го обожаваше от години и това обожание бе прераснало в искрено и дълбоко приятелство. След като беше грозна — или поне тя си мислеше така и се бе примирила с този факт — Алекс бе убедена, че не би могла да иска нещо повече, макар да бе осъзнала, че Макс е изключително привлекателен мъж. Не беше красавец, чертите на лицето му бяха твърде грубо изсечени, но имаше изключителни очи с цвят на натурален шоколад, с мигли, за които всяка жена мечтае, а гласът му бе дълбок и ласкав като милувка. Макс бе тъмнокос като предците си — бе роден преди четиридесет и три години, с името Масимо Фабиани, в италианския квартал в Ню Йорк. Имаше гладка, светломургава кожа, резултат от смесване на латинската и северната раса, съвършени зъби, типични за американците, и красиви чувствено извити устни. Бе невероятно интелигентен, с язвителен език, но това, което пленяваше женските сърца, бяха очите, усмивката и великолепното му тяло — той беше с няколко сантиметра по-висок от Алекс. Но към нея Макс винаги бе внимателен, изпълнен с търпение и обич, мъж, който изсушаваше сълзите й, успокояваше страховете й, изслушваше оплакванията й, тайно от Патси й носеше огромни шоколади, водеше я на цирк и на театър и никога не забравяше рождения й ден. Дори бе успяла да преодолее временното отчуждение между двамата, когато бе открила, че за известно време той е бил любовник на майка й.

— Тогава бях много млад — бе й обяснил Макс — и като всички останали мъже бях омаян от красивото лице на майка ти, но останах излъган. Тя просто ме използваше от време на време.

Алекс бе убедена, че Макс не би могъл да извърши нищо лошо, а през всичките години той бе изключително добър към нея, въпреки че тя не хранеше илюзии относно невероятната му амбиция. Първоначално бе адвокат на майка й, но с годините бе станал втори в компанията. Ева, която не вярваше на никого, му се доверяваше и имаше защо — Макс никога не лъжеше, дори и ако това би му помогнало да постигне целта си. Той сам се бе издигнал до върха и това не се дължеше на случайни успехи.

Макс обичаше работата си и Алекс никога не се бе удивлявала защо един толкова мъжествен мъж може да работи с такава всеотдайност в един женски свят, в който крайната цел бе да се създава красота. Той не притежаваше усета на Ева — нито пък нейния гений, честно признаваше Алекс — за цветове, които тя смесваше и комбинираше, докато непогрешимият й инстинкт не й кажеше, че това е точно онзи нюанс, който й трябва, или пък невероятното й обоняние, или таланта й за реклама, но бе великолепен организатор. Въпреки че последната дума бе на Ева, тя му бе предоставила големи правомощия — той съставяше графиците на производството и доставките, той организираше представянето на пролетната и есенната й колекция, ръководеше фабриките и винаги успяваше да предотврати евентуално недоволство на работниците и да осигури спазването на всички срокове на производството. Проницателният адвокат винаги бе нащрек, когато Ева направеше предложение за някоя особено екстравагантна реклама на изделията си.

— Не можеш да обявиш това в рекламата си — търпеливо й обясняваше той, — защото просто не е истина.

— Но кой ще знае? Аз продавам мечти, Макс. Кога ще проумееш това?

— Няма да бъде мечта, ако някоя жена приеме думите ти за чиста монета, а след това не получи резултатите, които си й обещала. Тя ще те даде под съд и ще ти измъкне огромни пари. Лошата публичност е последното нещо, от което се нуждаем, както сега, така и в бъдеще! Никога не обещавай нищо конкретно. Нека клиентката сама си направи заключенията. Никога не й давай възможност да ти каже: „Но нали вие ми обещахте точно това!“.

„Макс умее да убеждава“ — припомни си Алекс и мисълта й бе потвърдена от следващите му думи:

— Не те моля да направиш това заради майка си. Моля те да го направиш заради Крис. Той щеше да направи същото за теб. Това, което прави майка ти, е жестоко. Като онези жени в Индия, които се самоизгарят върху погребалната клада на мъртвия си съпруг. Каквато и да е майка ти — а аз, както и ти, отлично я познаваме — ще се съгласиш с мен, че това ще бъде огромна загуба. Достатъчно лошо е, че Кристофър умря, не позволявай на майка си да го последва.

— Тя няма да го стори. — Презрението отекваше в гласа й. — Крис беше нещо специално за нея, разбирам това, но в крайна сметка единствената персона, която тя истински е обичала, е самата тя. Когато го осъзнае, ще пренапише пиесата и ще смени диалога. О, появяването ми сигурно ще я стресне и ще я накара да дойде на себе. Но като ме види, ще си спомни кого е изгубила, а аз не искам да страдам заради загубата й. Благодаря, но страдах достатъчно. Майка ми приема всяка загуба като лично оскърбление и господ да му е на помощ на онзи, който се осмели да се покаже пред очите й в подобен момент.

— Ти можеш да се погрижиш за себе си. Вече не си дете.

— Когато се отнася до майка ми, аз винаги ще бъда дете. А къде е Памела? — внезапно попита Алекс. — Мислех, че тя е в състояние да се справи с майка ми.

— Ева не я допуска да се появи в клиниката.

Алекс възмутено поклати глава.

— Казах ти: тя е полудяла от мъка — продължи Макс. — Обвинява Памела, че е насърчавала страстта на Крис към бързите коли.

— Разбира се! Ева Черни никога не може да бъде виновна за нищо. Сигурно напълно е забравила факта, че тя подари първата кола на Крис, когато беше на шестнадесет години.

— Памела също е много зле. Тя много обичаше Крис и двамата отлично се разбираха. Бе започнал да се противопоставя на Ева и да се измъква от властта й и затова сега тя си отмъщава. Знаеш ли, че майка ти му спря издръжката, когато той напусна дома си и се пренесе при Памела? Мислеше си, че това ще го накара да се върне обратно, ала не бе отчела факта, че Памела бе получила огромна сума след развода си с Фриц Болсън. Имаше предостатъчно средства да издържа дузина мъже, ако пожелае.

— Не парите са накарали майка ми да побеснее, а фактът, че Памела е завладяла Крис. Аз не съм го виждала толкова често, че да мога да му давам подкрепата, от която се нуждаеше, но Памела успя да го постигне — всъщност тя го направи мъж. Винаги ще съм й благодарна за това. В крайна сметка, той беше щастлив през последните години от живота си.

— А сега не й позволяват да го види за последен път — напомни й Макс.

Алекс стисна зъби.

— Не ме превръщай в главния злодей на тази мелодрама. Моята майка се подчинява само на собствените си закони и прави това, което тя реши.

— Ти не си главният злодей в мелодрамата, но ти си ключът. Нуждая се от теб, за да отключиш няколко врати. Само един господ знае какво ще се случи, когато го направиш, но съм сигурен, че ще оцелееш. За разлика от Крис, ти си силна. А освен това, през цялото време ще съм зад гърба ти.

— Продължаваш да искаш твърде много от мен — въздъхна Алекс.

— Не те моля за повече, отколкото позволяват способностите ти.

Той беше не по-малко непреклонен от нея. Алекс знаеше, че Макс няма да отстъпи, а той бе единственият човек, който би могъл да я принуди да направи нещо против волята си. Познаваше я твърде добре. „По-добре, отколкото самата аз се познавам“ — тъжно си помисли младата жена. Тя наистина му дължеше нещо — ако не беше се намесил, сега нямаше да е тук, в Кеймбридж.

— Нуждая се от спокойствието и тишината, които царят тук — промълви Алекс по-скоро на себе си, за да пропъди собственото си чувство за вина. — Винаги съм искала да се махна от нея. Мислех си, че вече съм го постигнала и никога повече няма да ми се налага да преминавам през онзи ад. Животът тук ми харесва и аз работих много упорито, за да го постигна.

— Никога ли не си се замисляла, че като се опитваш да се скриеш в гората на Академията, може би си престанала да забелязваш отделните дървета? Не може да се твърди, че „си във вихъра на светския живот“, но явно ти си избрала по-безопасния вариант. Съгласен съм с теб, че животът ти, преди да дойдеш тук, не беше лек, но сега си скрила главата си в пясъка и не искаш да виждаш нищо. Животът не се състои само от книги и учение!

— На мен така ми харесва и след като не преча на никого, в това число и на теб, не смятам, че имаш право да ме критикуваш! Аз съм щастлива тук! Разбери го най-после! Избрала съм си живот, какъвто на мен ми харесва, и ако на теб не ти допада, това все още не означава, че имаш право да ми казваш кое е правилно и кое не! Правя това, което ми харесва!

— И защо? За да натриеш носа на майка си! За да кажеш: „Аз може да не съм красива, но имам достатъчно ум и го доказах!“. Имаш ли приятели? Излизала ли си някога с мъж? Опитала ли си поне една от сладостите на живота, заради която си заслужава да се живее? Нищо подобно! Нищо чудно, че се възхищаваш от Е. М. Форстър! Но той поне е видял нещо в този свят, преди да му обърне гръб!

Алекс скочи на крака с пребледняло от гняв лице.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш.

— Не преди да се съгласиш да дойдеш с мен.

— Никога!

— Тогава ще остана. Можеш да повикаш портиера, за да ме изхвърли.

Алекс знаеше, че той говори истината. Макс никога не заплашваше напразно.

— Ти не знаеш какво искаш от мен! — изстена тя.

— А ти би трябвало да ме познаваш по-добре!

Няколко мига двамата се гледаха втренчено. Алекс видя изтощението, изписано на лицето му, и това й подейства като удар. Гневът й се изпари. Тъмните му очи бяха дълбоки като дупки на кратер, но я гледаха ужасяващо студено. Тя застина, изпълнена с нерешителност.

— Ние винаги правим това, което трябва, спомняш ли си? — Гласът му бе твърд като погледа. — Опитвам се да спася компанията от крах и майка ти от пълно полудяване само защото се опитва да играе ролята на Медея. Ако не бях убеден, че ти можеш да ми помогнеш, нямаше да си губя времето, за да те моля, но ти си единствената, която може да я накара да почувства нещо друго, освен безкрайна скръб. Предпочитам да я видя наранена, но не безучастна. Искам да я накарам отново да заживее и ти можеш да ми помогнеш.

— Имаше време, когато бих дала всичко, за да я накарам да ме забележи — спокойно проговори Алекс, — но за нея аз бях само част от мебелировката.

— Надявам се, че когато сега те види, ще й подейства като удар между очите.

— Да убиваме любезно? — тъжно се усмихна тя.

— Никой няма да бъде убит. Не искам това. — Макс се вгледа в наранените й лешникови очи и тихо добави: — Нима никога не съм правил това, което е било най-доброто за теб?

Алекс кимна.

— Сега те моля ти да направиш това, което е най-доброто за мен. Не е нужно да оставаш при нея. Просто й помогни да се осъзнае. Аз ще се погрижа за останалото.

Алекс въздъхна. Макс беше постигнал целта си. Знаеше, че тя има силно развито чувство за дълг, и разчиташе на безкрайната й благодарност към него.

— Трябва да се върна в понеделник.

— Добре. Взел съм самолета на компанията, който ни чака в Стенстед, а колата е долу. След няколко часа ще сме в Женева.

— Защо искаше да запазя маса при Леонардо?

Макс разбра, че тя му протяга маслинова клонка, и я прие.

— Помислих си, че трябва да те напия и после да те отвлека. — Той се изправи и я погледна. Беше един от малкото мъже, които я караха да се чувства малка. — Задължен съм ти, хлапе. Хиляди благодарности.

Когато Алекс отиде до телефона, Макс се отпусна в креслото и въздъхна с облекчение. Макар да не се бе съмнявал, че ще успее — познаваше Алекс по-добре от самата нея — все пак се чувстваше доволен. Знаеше, че тя има пълното право да се опасява от срещата си с Ева. В сегашното й състояние никой не можеше да бъде сигурен как ще реагира тя, въпреки че Алекс бе права, когато каза, че единствената реакция на майка й към нея винаги е била студено безразличие. Но точно сега Ева се намираше в ада. Макс на всяка цена трябваше да бъде с Алекс, ако тя насочеше огнените езици на злобата си към дъщеря си.

— Добре — каза Алекс и затвори телефона. — Дай ми няколко минути, за да приготвя багажа си.

Когато се върна, бе облечена в семпъл сив костюм и пуловер с поло яка. Обувките й бяха удобни, с нисък ток. Дрехите й бяха като на жена, която не очаква да я заглеждат. „Ще трябва да си поговоря с нея — реши Макс. — Когато всичко това свърши…“

Качиха се на самолета на компанията преди шест часа. Макс поръча сандвичи, но Алекс заяви, че не е гладна. Не разговаряха много. Макс прегледа няколкото папки, които носеше, и проведе три телефонни разговора, а Алекс гледаше втренчено през прозореца.

Поради разликата в часовия пояс беше 9 часът, когато се качиха в колата, която ги чакаше на летището в Женева, и се отправиха към клиниката, собственост на Ева Черни. Обикновено клиниката бе ярко осветена и приличаше на коледно дърво, но сега бе тъмна и сякаш вътре нямаше никого. Не се чуваше никакъв звук и навсякъде цареше мъртва тишина. „Като че ли всичко е в траур“ — помисли си Алекс, докато се качваше с асансьора.

Макс я поведе по дългия коридор към двойната врата в дъното. Натисна дръжката и прошепна:

— Смелост. Помни, че вече не си дете.

Алекс кимна със спокойно изражение на лицето.

— Няма да вляза с теб. Искам тя да си мисли, че си дошла тук по свое желание, но ще чакам отвън, ако се нуждаеш от помощ. — Сложи ръка върху широкото й рамо. — Съгласна ли си?

Тя отново кимна и той отвори вратата.

Стаята се осветяваше само от една лампа над леглото, в което лежеше неподвижна фигура, обвита с безброй кабели и тръбички, фигурата, която седеше в креслото до леглото, не се помръдна при отварянето на вратата. Алекс затвори и зачака. Не искаше да заговори първа.

Но фигурата не се помръдна. Алекс виждаше, че очите на майка й бяха втренчени във восъчнобледото лице на нейния син, сякаш по този начин щяха да го съживят. В стаята не се чуваше никакъв звук, освен тихото жужене на апаратурата.

Алекс се изкашля, пое дълбоко въздух и каза думата, с която никога не се бе обръщала към фигурата до леглото.

— Майко. — Не последва отговор. Тя се изкашля още веднъж и повтори с по-твърд тон. — Майко, аз съм, Алекс.

Видя как раменете на фигурата потръпнаха, много бавно главата със златисточервена коса се извърна към нея и Алекс видя лицето на майка си.

Беше я виждала в най-различни образи — ослепителна красавица, блестяща домакиня, ловка бизнес дама, очарователна събеседница, студен демон — майка й имаше лице, което се променяше според случая, но сега Алекс остана шокирана, че това, което виждаше пред себе си, не беше някаква маска, това беше истинската Ева Черни с изкривено от болка и безкрайна мъка лице. Алекс не го бе очаквала и това я обърка.

Никога не бе виждала майка си без идеален грим. Косата й винаги бе подредена в съвършена прическа, всеки детайл от безупречното й облекло бе умело балансиран и съвършено съчетан с останалите аксесоари. За Алекс майка й винаги бе изглеждала по един и същ начин, сякаш времето бе спряло за нея. Жената, която сега видя, бе белязана не само от времето, но и от безкрайна мъка. Тази жена бе стара. Това бе толкова шокиращо, че Алекс стоеше и я гледаше, без да може да проговори.

— Алекс? — Гласът бе дрезгав и пресипнал вследствие на часовете неспирен плач, но в него прозвуча не само изненада, а и нещо повече — някаква надежда, което изплаши Алекс. — Алекс? — повтори тя и този път в гласа звучеше не само надежда, но и радост. Бе толкова различно от онова, което Алекс очакваше, но тя бе страдала достатъчно и знаеше, че жената пред нея не се преструва. И сякаш за да го потвърди, майка й закри лицето си с ръце и избухна в отчаян плач.

Прониза я внезапен пристъп на жалост, но все пак остана нащрек. Майка й беше великолепна актриса и умееше да използва чувствата на другите. „А какво ще кажеш за моите сълзи? — помисли си тя. — Нима някога те е интересувало, че плача или страдам? Толкова пъти съм се молила да видя лицето ти без обичайната маска, сама, без младите любовници, без роклите за пет хиляди долара.“

Внезапно осъзна, че майка й повтаряше едни и същи думи, отново и отново, с тиха и настойчива молба в гласа.

— Прости ми, моля те… прости ми…

Алекс я гледаше шокирана и невярваща на очите си. Раменете на майка й трепереха, по измъченото й лице се стичаха сълзи и тя бавно се изправи. Направи няколко несигурни крачки с протегнати ръце към смълчаната си дъщеря, която никога не бе признала.

— Моля те… прости ми… много те моля, прости ми… — повтаряше треперещият й глас.

В следващата секунда тя се строполи на пода като купчина стари дрехи.