Серия
Яйоуе и Уерел (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Man of the People, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране
vens (2014 г.)
Корекция и форматиране
Ripcho (2014 г.)

Издание:

Урсула Ле Гуин. Четири пътя към прошката

Американска. Първо издание

Редактор: Александър Карапанчев

Коректор: Антоанета Петрова

Издателство „Аргус“, София, 1997

 

Библиотечно оформление: Пламен Аврамов

Първа корица: Момчил Митев, „Емеда дизайн“

Портрет на писателката: Камо

Компютърна подготовка: ЕГИ

Формат 56×84/16. Печатни коли 16

Печат: „Балкан прес“ ЕАД

 

Ursula K. Le Guin

Four Roads to Forgiveness

Copyright © 1995 by Ursula K. Le Guin

© Мария Кръстева, превод, 1997

© Александър Карапанчев, предговор, 1997

© Пламен Аврамов, библиотечно оформление, запазен знак и шрифт, 1997

© Момчил Митев, рисунка на първа корица, 1997

© Камо, портрет на писателката, 1997

© Издателство „Аргус“, 1997

ISBN: 954–570–030–0


Стсе

Той седеше редом с баща си край големия водоем. Огнени силуети се стрелкаха нагоре-надолу в здрача. По гладката огледална повърхност потрепваха кръгове, кръстосваха се и пак изчезваха.

— Защо водата се набръчква така? — попита тихо детето, понеже имаше нещо мистично в това, и възрастният също тъй тихо му отговори:

— Там араха пие и се докосва с криле.

И така, той проумя, че в центъра на всеки кръг стои желанието, жаждата. После, щом дойде време да се връщат у дома, малкият затича напред. Представяше си, че е летяща араха, докато приближаваха в тъмното града на хълмовете, чиито лампи вече бяха светнали. Казваше се Матинйехедархеддюрагамурускетс Хавжива. Думата хавжива ще рече „камък с пръстен“ — мъничък къс с вградена кварцова нишка; тя се вижда подобно овал, който го опасва. Хората от Стсе са твърде придирчиви към минералите и имената. Момчетата от Небето, Другото небе и от местните консервативни родове традиционно биват наричани с названия на камъни или почитани човешки добродетели като кураж, търпение, благородство. В семейство Йехедархед уважаваха традициите и държаха особено на фамилията.

— Познаваш ли своя род, ще познаваш и самия себе си — усмихваше се бащата на Хавжива, Гранит. Добър, скромен господин, той се отнасяше към родителския си дълг съвсем сериозно и често говореше с афоризми.

Гранит, разбира се, бе брат на неговата майка: тъкмо това означава баща при хейнците. Мъжът, помогнал да заченат детето, обитаваше една ферма. От дъжд на вятър се отбиваше да им каже „Здравейте, приятели“, минавайки през града. Майката на Хавжива беше Наследница на слънцето. Понякога малчуганът облажаваше братовчедка си Алое, защото татко й, едва шест години по-възрастен от нея, си играеше с момичето като по-голям брат. Понякога завиждаше и на онези дечурлига, чиито родители бяха най-обикновени. Красивата му странна майчица живееше в постоянен пост, музика и пътувания, нямаше съпруг и рядко спеше у дома. Да бъдеш в компанията й бе вълнуващо, но сложно. Той се чувстваше винаги по-спокоен, останал насаме с баща си и непретенциозната си баба, както и с нейната сестра Зимната пазителка на танца плюс всички пъстри близки, които биваха на гости в момента.

В Стсе имаше само две фамилии от Другото небе и Йехедархедите бяха по-щедри от Доуефарадите, тъй че пришълците отсядаха у тях. Трудно щяха да ги посрещат, ако те не им носеха разни инструменти, потребни за фермата, и ако Тово не беше Наследница на слънцето. Тя получаваше високо възнаграждение за това, че преподава, изпълнява ритуалите и обслужва протокола на взаимоотношенията с далечните пуебло[1]. Всичко спечелено внасяше в семейството; парите се харчеха за помощи, церемонии, празненства и погребения.

— Не бива да задържаш богатството при себе си — поучаваше го Гранит. — То трябва да бъде в постоянно движение. Като циркулацията на кръвта. Щом го скриеш, то спира да тече и ето ти сърдечен удар. Умираш.

— Ами старият Хеже ще умре ли? — попита момчето. Този Хеже никога не бе дал дори монета за някой ритуал, а Хавжива беше наблюдателно същество.

— Да — отвърна баща му. — Неговата араха е вече мъртва.

Араха, това е насладата; честта; мъжествеността или женствеността; щедростта; вкусът на храната и виното.

Същевременно бе и името на пернатите, огнени, бързокрили птици, които Хав виждаше да пият във водохранилището — сякаш пламъчета се стрелкаха над притъмняващия гланц на свечеряване.

Стсе е почти остров, разделен от останалата суша в големия южен континент чрез тресавища и блата, образувани от приливите и отливите на океана; там милиони хвъркати се събираха да си вият гнезда. Наблизо личат развалините на грамаден мост, неговите кажи-речи потънали руини са в основата на вълнолома. Целият Хейн е покрит с огромни останки от минали векове и хейнците ги ценят не по-малко от другите особености в пейзажа. Едно дете, застанало на кея, което гледа подир майка си, отплуваща с ладия към континента, би могло да се запита, защо на онези хора им е притрябвало да строят мост, щом има толкова модерен транспорт. Може би са обичали да вървят пеша…

Ала сребристите самолети прелитаха над Стсе, без да кацат, отминавайки за някъде другаде, където сигурно се трудеха историците. Много лодки тръгваха и акостираха на пристанището, обаче роднините му не пътуваха. Те живееха в пуебло и правеха всичко необходимо, както различните люде от тяхното коляно. Опитът беше най-добрият им учител в борбата за самоусъвършенстване.

— Хората трябва да се научат на човечност — подчертаваше баща му. — Вземи за пример бебето на Шел. То все повтаря: „Научи ме!“

(На езика на Стсе „Научи ме“ е „Аоуа“.)

— Но то понякога произнася „Нгааа“ — забеляза Хавжива.

Гранит кимна.

— Защото още не може да изговаря правилно думите.

През зимата малчуганът се навърташе често около бебето, опитвайки се да му помага. То бе от роднините в Ецахин, рожба на втория му братовчед, който се беше преселил и дошъл тук на гости със семейството си. Гледаха с одобрение как Хавжива търпеливо казва „баба“ и „дядо“ на пълничкото, кротко, ококорено човече. Въпреки че той самият нямаше сестра и по такъв начин не би могъл да стане баща, ако продължеше да влага същото старание, току-виж му оказали подобна чест.

Хав ходеше в училището и в храма, усвояваше танци и местния вариант на футбола. Отнасяше се към обучението много сериозно. Бе вещ и с коженото кълбо, ала не колкото най-добрата си приятелка — момиче от Берид Кейбъл на име Ян Ян (название на морска птица). Докато навършеха дванайсет години, подрастващите се занимаваха заедно и еднакво. Тази Ян Ян бе най-силната в детския футболен отбор. Винаги се налагаше през втората половина на играта да се прехвърля към противника, за да няма голяма разлика между победители и победени и всички да се приберат доволни за вечеря. Донякъде това се дължеше на ръста й, но най-вече на нейната ловкост.

— В храма ли ще почнеш работа? — попита тя Хавжива.

Те седяха върху покрива на верандата у тях и съзерцаваха първия ден от Празника на Необичайните богове, който се отбелязва веднъж на всеки единайсет години. Още не бяха се случили никакви чудновати изненади, пък и високоговорителите не функционираха добре, тъй че музиката от площада едва се чуваше. Двете деца люлееха крака и тихо си бъбреха.

— Не, искам да се науча от баща си да тъка — призна й.

— Късметлия си ти. Защо става тъй, че само тези глупави момчета могат да работят на становете?

Въпросът беше риторичен и той не му обърна особено внимание. От жените не излизаха тъкачки. Мъжете не сечаха тухли. Хората от Другото небе не умееха да карат лодки, обаче ремонтираха електрически уреди. Жителите на Берид Кейбъл не кастрираха животните, но имаха генератори. Едни неща бяха редни, а други — не. Човек вършеше всичко според силите си и себеподобните му отвръщаха със същото. Навлизайки в пубертета, Ян Ян и Хавжива избраха своята първа професия. Приятелката му вече бе предпочела строителството, макар че футболът явно щеше да поглъща немалка част от часовете й.

Като правеше големи отскоци, на улицата се появи сребристо кълбовидно същество с паякообразни крака. Всеки път, когато се приземяваше, изпускаше порой искри. Няколко души в червено облекло с бели, издължени маски викаха, хвърляйки шарени бобени зърна подире му. Съучениците се присъединиха към врявата и се наведоха от покрива да го видят, щом свърна зад ъгъла към площада.

Те добре знаеха, че този Необичаен бог е Кхерт — младеж от рода на Небесните и вратар в юношеския футболен отбор, — но също така схващаха, че това е знамение свише. Великият Зарсца (или Кръгова мълния) използваше момъка, за да се яви в града на церемонията, и току-що бе слязъл долу, съпроводен от викове на страхопочитание и възхвала. Шепите пъстри зърна пък вещаеха плодородие. Увлечени от спектакъла, двете деца се забавляваха и твърде сурово критикуваха костюма на пришълеца, подскоците, огнените му искри. Инак, разбира се, бяха удивени от туй странно и могъщо явление. Дълго след като Зарсца отмина, те не говореха нищо, замечтано притихнали върху слънчевия покрив. Бяха малчугани, които живеят сред обичайни магове, а ето че сега зърнаха един от Необичайните и ги изпълваше задоволство. Скоро щеше да дойде друг. Времето не е от значение за подобни събития.

 

 

На петнайсет години Хавжива и Ян Ян станаха богове заедно.

Хората от Стсе между дванайсет и петнайсет бяха бдително наблюдавани. Голяма скръб и дълбок, траен срам попарваха всички, ако дете от къщата, семейството, рода, народа преждевременно и без нужния церемониал преминеше към зрелост. Девствеността бе сакрален статус — не можеше да се разделиш с нея безотговорно. Сексуалният живот също беше свещен и към него не прескачаха току-тъй. Роднините приемаха едно хлапе да мастурбира и да върши някои хомосексуални експерименти, но не и да влиза в трайна противоестествена връзка. Онези момчета, които се събираха помежду си или пораждаха подозрението, че опитват да се уединят с момиче, биваха подлагани на постоянни лекции, натяквания, укори от страна на възрастните мъже. Господин, допуснал еротични претенции към девствена девойка или младеж, веднага загубваше професионалния си ранг, религиозната си длъжност и правото на собственост.

Преминаването към полови контакти изискваше време. Юношите се учеха да овладеят процеса на зачеване: във физиологията на хейнците това е дело на лична преценка. Зачеването не е нещо, което просто идва, а се предизвиква нарочно. То не може да стане, ако мъжът и жената не са го избрали заедно. На тринайсетгодишна възраст момчетата започват да тренират как съзнателно да отделят оплождаща сперма. Споменатият период е съпроводен винаги с предупреждения, угрози и нахокване, макар че никога не се налага истинско наказание.

След година-две се правят редица тестове дали е постигната потентност — основополагащ ритуал, плашещ, тържествен, извършващ се в пълна тайна и само мъжки. Да се преодолеят тези бариери бе, разбира се, въпрос на чест. Но както и неговите връстници, Хавжива пристъпяше към новия етап от живота с боязън, скривайки я зад ням стоицизъм.

Момичетата минаваха през друга форма на обучение.

Народът на Стсе вярваше, че цикличният ритъм на женската плодовитост дава на прекрасния пол възможността по-лесно да установи кога ще зачене, и затова изпитанията тук бяха по-леки. Главните практики в тях имаха предимно празничен характер и бяха свързани повече с възхвала, отколкото със срам. Те трябваше да породят очакване, а не страх. Учеха ги години наред (включително с демонстрации) какво желае мъжът, как да го възбудят, как да му покажат какво иска една жена. По време на уроците много девойчета питаха не могат ли просто да продължат ей така помежду си и получаваха укори и наставления. Не, няма начин. След като прескочат в следващия статус, нека опитват всичко, но всеки е длъжен поне веднъж да влезе през „двойната порта“.

Ритуалите за встъпване в зрелост се провеждаха, щом съответните отговорници успяваха да съберат достатъчно петнайсетгодишни кандидати от пуебло. Често се налагаше да вземат някое момче или момиче от съседство, за да ги изравнят по брой или да се съчетаят родовете правилно. Мълчаливи, с великолепни костюми и украшения, участниците танцуваха и бяха обграждани с почести през целия ден на площада и в свещената къща, където се извършваше церемониалът. Вечерта изяждаха ритуалните ястия в пълна тишина; след това жреците ги повеждаха на двойки. Мнозина младежи не сваляха маските си, спотаявайки своя страх и свян зад сакрална анонимност.

Хората от Другото небе правят секс само със съплеменници или с жители на Берид Кейбъл. Ян Ян и Хавжива бяха единствените от тия родословия в групата и знаеха, че непременно ще ги обединят. Разпознаха се още в началото на танците. Останали насаме в специалната стая, веднага си смъкнаха домината. Погледите им се срещнаха, сетне извърнаха очи.

През последните години ги държаха предимно надалеч, а през последните месеци — напълно. Хав се бе източил доста и беше вече висок почти колкото нея. И двамата видяха в лицето на партньора един непознат. Благопристойни и сериозни, приближиха, обладани от мисълта: „Ох, да свършва по-бързо.“ Докоснаха се и в тях се всели онзи бог, чиято врата владееха те, онази същност, чието проявление бяха пак те. Най-напред това бе свенлив, непохватен диалог, но скоро стана все по-щастлив и светъл.

Щом си тръгнаха на другия ден, младите хора се насочиха към дома на Ян Ян.

— Хавжива ще живее тук — заяви тя, както е в правото на жената да каже. Всички от семейството й го приеха с радост, без ни най-малко да се учудят.

Когато отиде да си избере дрехи от бащината къща, също никой не изглеждаше удивен, дори го поздравяваха. Една стара братовчедка от Ецахин подхвърли смущаващи шеги, а баща му кимна:

— Ти вече си мъж, драги. Върни се за вечеря.

И така, той спеше с Ян Ян в нейната стая, закусваше там, вечеряше в своето жилище и продължаваше да се образова. Напоследък се бе съсредоточил главно над това как се тъкат килими на електрически стан и върху естеството на космическите сили. Разбира се, двамата с приятелката му играеха във футболния отбор, съставен от пълнолетни.

На седемнайсет години взе да се вижда по-често с майка си. Тя го попита съгласен ли е да изучи Слънчевите ритуали и практики плюс правилата за търговия, които уреждаха различни размени. Хавжива започна да ходи с нея на пазара, до отдалечените ферми и отвъд залива при континенталните пуебло. Той неуморно се занимаваше с тъкане — съзнанието му бе пълно с пъстри като дъга разцветки и фигури, така че не можеше да мисли почти за нищо друго. Но пътуванията му бяха добре дошли, работата му беше интересна, възхищаваше се от авторитета, ума и такта на Тово. Младежът се обучаваше, наблюдавайки чуждите сделки. Тя не се опитваше да го тласка насила; възложи му съвсем незначително участие в преговорите. Напредъкът в толкова сложна задача изискваше дълги години, а имаше далеч по-опитни хора. Ала благородната Тово бе доволна от него.

— Синко, ти притежаваш таланта да убеждаваш — каза му един следобед, докато плуваха по златистите води на път за вкъщи и гледаха как покривите на Стсе изникват от мъглата под лъчите на залеза. — Стани Наследник на слънцето, ако те влече.

„Дали го желая?“ — чудеше се Хав. Не успя да си отговори, обзет от някакво смътно, необяснимо усещане. Знаеше, че тази професия му харесва. При нея липсваха закоравели схеми. Даваше му възможност да пътува навън, сред чужденци, което също му допадаше. Би могъл да усвоява непознати неща, а това бе още по-приятно.

— Жената, която навремето се сближи с твоя баща, ще пристигне скоро — каза майка му.

Хавжива се замисли. Гранит изобщо не е бил семеен. И двете дами, родили деца от него, живееха в Стсе и винаги бяха живели тук. Той не попита нищо. Учтивото мълчание беше начин един зрял мъж да покаже, че не разбира.

— Бяха млади. Бог не им прати рожба — обясни Тово. — После тя замина. Зае се с история.

— Ах! — възкликна синът й, слисан от изненада.

Не беше чувал никога за някой, който е станал историк. Дори не бе предполагал, че подобно явление е възможно. Също както, да речем, че някой може да се превърне в стсетианец. Човек се ражда или не се ражда такъв.

Неговото напрегнато мълчание се проточи толкова дълго, че Наследницата на слънцето проумя объркването му. Нейният такт на преподавателка я беше научил кога на даден въпрос трябва да се отговори. Тя само стисна устни.

Щом отпуснаха платната и ладията им доплува до кея, изграден върху останките на древния мост, той запита:

— Тази историчка от Берид Кейбъл ли е или от нашия род?

— От Берид Кейбъл — отвърна майка му. — Цялата съм схваната, с тия антики се пътува много неудобно!

Лодкарката от Грас, която ги бе превела през пролива, врътна очи, ала не се обади в защита на своята чудесна, подвижна малка собственост.

— Май пристига някаква твоя родственица? — подхвърли Хавжива на Ян Ян същата нощ.

— Да, предала е съобщение в храма — приятелката му имаше предвид, че от информационния център на Стсе са го подали към записното устройство у тях. — Разбрах, че е живяла във вашия дом. Ти с кого се срещна днес в Ецахин?

— С някои от Слънчевите хора. Твоята роднина била историчка, така ли?

— Смахнато племе — кимна Ян Ян с безразличие, седна гола върху голия Хавжива и взе да му масажира гърба.

Гостенката дойде. Оказа се нисичка, слаба, на около петдесет години и се наричаше Межа. Когато момъкът най-сетне я видя, вече беше започнала да се облича в дрехи, каквито носеха в Стсе, и да закусва заедно с всички. Живите й очи искряха и бе приветлива, но не особено приказлива. По нищо не й личеше, че е нарушила установения обществен ред, дръзвайки да се заеме с неща, които жените въобще не вършат, че е скъсала със своето потекло и се е превърнала в друг човек. Както научи, Межа бе омъжена за бащата на децата си, тъчеше на стан и кастрираше животни, ала никой не я упрекваше за това. Дори старите хора от рода й устроиха тържествено посрещане, сякаш все още е близка с тях.

Той продължаваше да си задава въпроси, свързани с нея и с основната й професия. Непрекъснато любопитстваше пред Ян Ян, докато най-после тя го сряза:

— Не зная с какво се занимава тази жена, нито какво мисли. Историците са смахнат народ! Ако толкова те интересува, питай я!

Когато Хавжива усети, че се страхува да го направи (и то без причина за подобни скрупули), разбра, че в живота му се е появил бог, който иска нещо от него. Изкачи се на един от каменните хълмове над града. Това бяха места за съзерцание. Долу Стсе простираше черните си керемидени покриви и бели стени. Те се бяха сгушили в полите под възвишенията, а пък водоемите сребрееха сред полята и овощните градини. Отвъд обработваемата земя се ширеха големите солени тресавища. Той прекара деня, седнал в мълчание, взирайки се към морето и навътре в душата си. Върна се у дома и спа там. Щом отиде на закуска при Ян Ян, тя го изгледа накриво, но не продума.

— Постих — опита се да обясни отсъствието си.

Девойката само присви рамене.

— Яж тогава — каза му и сервира. След като хапнаха, тя тръгна за работа. Младежът обаче остана, макар че електрическият стан го чакаше.

— Майко на Всички деца — обърна се към историчката с най-почтителното звание, с което мъж от един род може да се обърне към жена от друг, — има някои неща, които не зная за разлика от теб.

— Всичките ми богатства са на твое разположение — отвърна Межа с готовата формула, сякаш беше изкарала тук целия си живот.

После се усмихна, предугадила интереса му.

— Каквото ми е дадено, давам го и аз — гостенката намекваше, че съвсем не става въпрос за заплащане или задължение. — Хайде да вървим на площада. Готов ли си?

Хората в Стсе ходят да общуват именно там. Сядат по стъпалата или около фонтана, а в горещи дни под аркадите, и гледат как народът се ниже. Хавжива не желаеше да приказват на такова публично място, но трябваше да се подчини на своя бог и своята учителка.

Веднага щом намериха пейка зад водоскока, започнаха разговора си, като на всеки две-три изречения поздравяваха с кимване или с дума някого от минувачите.

— Защо си… — подхвана момъкът, обаче се запъна.

— Защо съм напуснала родния край? Къде съм отишла? — тя вирна глава със светлите си досущ араха очи. Отлично разбираше, че това са загадките, на които той търси отговор. — Да. Ами бях лудо влюбена в Гранит, но нямахме дете, а бъдещият ти баща много искаше рожба… Ти изглеждаш като него навремето. Приятно ми е да те съзерцавам… И тъй, аз бях нещастна. Нищо тук не ме радваше. Пък и всичко ми бе познато, знаех как да го върша… поне си въобразявах, че зная.

Хавжива преглътна.

— Работех в храма. Четях известията, дето пристигаха или се изпращаха, и бях заинтригувана от смисъла им. Казвах си: „Ето какви чудни неща стават по света! Трябва ли да стоя вечно в Берид Кейбъл? Трябва ли душата ми да се мъчи като затворник?“ Тогава започнах да водя разговори с някои историци от други места — кой си ти, с какво се занимаваш, какъв е животът там… Веднага ме свързаха с група специалисти, родени в пуебло. Когато бяха сигурни, че няма само да си загубят времето или да обидят някой бог, учените издирваха хора като мен.

Разказът й бе достъпен, той я слушаше съсредоточено и кимаше.

— Задавах им въпроси, те — също. До голяма степен работата на историците се състои в това. Чух, че имат училища, и попитах не мога ли и аз да ги посещавам. Дойдоха техни представители. Беседваха с мен, с моето семейство и племето ми, за да разберат дали ще възникнат проблеми, ако замина. Стсе е консервативно кътче. От този край не е излязъл никакъв летописец в течение на четиристотин години.

Межа се усмихна; усмивката й бе заразителна, но младият човек продължаваше да я слуша с неизменно внимание. Тя нежно го погледна.

— Хората тук се разтревожиха, ала никой не ми се разсърди. И така, щом поговорихме, аз тръгнах с тях. Отидохме със самолет до Катхад. Там е уредено хубаво училище. Аз бях двайсет и две годишна. Заех се с образованието си в една съвсем нова област, променила целия си начин на живот. Подготвих се да стана историк.

— Добре де, как? — реагира той след дълго мълчание.

Гостенката пое дълбоко дъх.

— Задавайки трудни въпроси, както правиш ти сега… И като се отрекох от всичко, което познавах до момента — смело го изхвърлих от себе си.

— Как? — отново попита Хавжива и се навъси. — Защо?

— Ами тъй. Преди да замина, знаех, че съм жена от рода Берид Кейбъл. Когато отидох надалеч, трябваше да се откажа от това съзнание. Там бях просто жена. Можех да се свържа с всеки мъж, с когото поискам. Родовото унаследяване играе роля при нас, но не и при тях. Тук от него има някаква полза, ала никъде другаде във вселената не е така. Съществуват два вида време — местно и историческо.

— И два вида богове навярно?

— Не — отвърна тя. — Там няма богове. Религията е наше изобретение.

Изведнъж забеляза как лицето му съвсем се промени — бледо, удължено.

След малко продължи:

— Там има души. Много, много души. Индивиди, които притежават познание и страст. Живи или мъртви. Народи, обитавали тази земя преди стотици, хиляди, стотици хиляди години. Умове и сърца на хора от системи, отдалечени на светлинни векове от тукашната. Всички те са богати със своята история. Светът е сакрален, Хавжива, космосът също. От знанието за това никога не ми се е налагало да се отказвам; то непрестанно се потвърждава. Няма нищо във вселената, което да не е свещено — Межа говореше бавно и тихо според обичая, възприет в пуебло. — Човек може да избере местната сакралност или сакралността на широкия свят. В края на краищата те са еднакви, обаче жребият на разумните същества е различен. Виждаш ли, да разполагаш с избор означава, че си длъжен да го направиш: да измениш съдбата си или да останеш на предишното място. Да бъдеш река или скала. Народите са скали, историците пък — река.

Мина известно време и той каза:

— Скалите са коритото на реката.

Тя се разсмя, като отново му хвърли поглед, изпълнен с възхита и обич.

— Ето че се върнах у дома, за да си почина малко.

— Но ти вече не си… не си жена, която принадлежи на своя народ.

— Принадлежа му. И тук, и навсякъде. Винаги съм била част от него.

— Само че животът ти е друг, ти пак ще си заминеш.

— Да — решително кимна Межа. — В човека се крият твърде много страни. Там ме чака работа. Важна, неотложна.

Младежът поклати глава със също такава решителност.

— Че какъв ефект има работата без богове? Подобен труд е безсмислен за мен, Майко на Всички деца. Не ми достига мисъл да го проумея.

Гостенката се усмихна на парадокса.

— Струва ми се, че ние разбираме онова, което искаме да разберем, Сине на моя народ — накрая използва формалното обръщение, за да му покаже, че е свободен да си тръгне, щом пожелае.

Той се поколеба, сетне се сбогува. Отиде в работилницата и целият му свят, цялата му душа се изпълниха с редуващите се шарки на килимите върху становете.

През нощта се люби с Ян Ян толкова пламенно, че тя остана изтощена и леко учудена. Богът отново се беше върнал при тях възроден, всепоглъщащ.

— Искам да имам дете — каза Хавжива, докато лежаха притиснати, потни един до друг, със сплетени ръце, крака и дъх в мрака като мускус.

— Ох — въздъхна Ян Ян. Нямаше настроение да говори, да решава, да се противи. — Може би… Малко по-късно… Скоро…

— Сега — настоя той. — Сега.

— Не — тихо рече приятелката му. — Шшшт.

Хав млъкна. И тя заспа.

 

 

След няколко месеца, когато бяха деветнайсетгодишни, Ян Ян го изненада, преди да угаси лампата:

— Искам дете.

— Рано е още.

— Защо? Брат ми е почти на трийсет, а и жена му сигурно ще приеме едно бебе наоколо. След като го отбия, ще идвам да спя в твоята къща. Винаги си казвал, че ще ти бъде приятно.

— Рано е — повтори той. — Аз не съм готов.

Девойката се обърна към него и изостави тона, с който се опитваше разумно да го убеди:

— Е, за какво мечтаеш, Хавжива?

— Не зная.

— Ти ще си тръгнеш оттук. Смяташ да напуснеш народа ни. Започваш да се побъркваш. Онази проклета вещица!

— Не съществуват никакви вещици — хладно забеляза младежът. — Това са глупости. Суеверия.

Те си размениха сурови погледи — двама скъпи приятели, двама любими.

— Какво тогава става с теб? Ако желаеш да се преместиш у вас, кажи ми. Ако те влече друга жена, върви при нея. Но нищо не ти пречи да ми подариш дете, преди да се разделим! Толкова много те моля! Нямаш ли араха?

Тя го изгледа със сълзи и яд в очите. Не искаше да се предаде.

Той скри лицето си в шепи.

— Тази съдба не ме удовлетворява. Правя всичко, защото така се налага, обаче не виждам смисъла му. А сигурно би могло да се живее и по-различно.

— Аз зная само един начин — каза Ян Ян. — Да си стоиш на мястото. И само един начин да се създават деца. Щом ти знаеш нещо повече, върши го с друга! — приятелката му се разрида, цялото й тяло се разтърси в конвулсии. Гневът и страхът, които се бяха натрупвали от месеци наред, най-сетне избухнаха. Момъкът трябваше да я вземе в прегръдките си, за да я утеши.

Когато отново можеше да приказва, тя сведе глава на рамото му и заяви с тих, прегракнал глас:

— Искам да имам дете, докато сме още заедно, Хавжива.

Беше негов ред да заплаче от срам и жалост. По някое време се чу, че мълви:

— Да, да.

Тази нощ те останаха да лежат прегърнати, опитвайки се да се успокоят. Накрая заспаха като деца.

 

 

— Ах, толкова се срамувам! — възкликна Гранит с болка.

— Нима ти си виновен? — попита го сухо сестра му.

— Откъде да знам? Първо Межа, сега и синът ми. Дали не съм бил прекалено строг с него?

— Не, не смятам.

— Тогава може би небрежен. Не съм го възпитал добре. Защо се е смахнал напоследък?

— Не се е смахнал, братко. Чуй какво мисля. Някога той все задаваше въпроси, както всички дечурлига. Стараех се да му обясня — това е така, онова иначе. Малчуганът ме разбираше. Но душата му съвсем не се успокои. И аз имам същия тревожен характер, обаче непрекъснато си налагам да се владея. Докато учеше Слънчевите практики, постоянно ме питаше: мамо, защо по този начин, а не по обратния? Аз му отвръщах: понеже във всяка човешка постъпка ние ежедневно превъплъщаваме боговете. Веднъж Хав въздъхна: значи Те не са нищо друго освен делата, които вършим. Да, потвърдих, нашите богове са това, което правим добре — такава е истината. Но той пак не остана удовлетворен… Не е смахнат, драги, просто е загубил почва под краката си. Не може да върви с нас. Е, когато някой човек не иска да върви, какво да стори?

— Да стои на едно място и да пее — бавно отвърна възрастният мъж.

— Ами ако не го свърта на едно място? Току-виж, че отлетял.

— Да отлети ли?

— Те могат да му дадат криле, братко.

— Срамувам се — каза Гранит и скри лице в ръцете си.

… Тово отиде в храма и изпрати на Межа съобщение в Катхад: „Твоят ученик желае да дойде при теб.“ Тези думи спотайваха известна злост. Наследницата на слънцето обвиняваше историчката, че е извадила сина й от равновесие. Бе го накарала да загуби вътрешна опора, докато накрая той наистина изтърва почвата под нозете си. Изпитваше ревност към тая жена, успяла само за няколко дни да разруши онова, на което тя го беше обучавала с години. Добре разбираше, че я ревнува, но й бе все едно. Какво значение имаха нейните чувства или съзнанието за унижение на брат й?

Не им оставаше нищо друго, освен да се примирят със скръбта си.

 

 

Ето че лодката, потеглила за Даха, отплава. Хавжива гледаше назад към Стсе: килима в хиляди разцветки на зеленото, солените блата, пасищата, полята, живите плетове, овощните градини. Селището бе покатерило върху отсрещните хълмове бледи гранитни зидове, измазани с хоросан, тъмни керемидени стрехи, стена над стена и покрив над покрив. Колкото по̀ се отдалечаваше, толкова повече започваше да му напомня черно-бяла морска птица, сгушила се в своето гнездо. Над града се издигаха високите планини на острова, сиво-синкавите бърда и начумерените, диви склонове, чезнещи сред облаци. С грак прелитаха разтревожени ята.

На пристанището в Даха, въпреки че за първи път бе тъй далеч от Стсе и хората говореха с необичаен за него акцент, успяваше да ги разбере и да чете табелите. Никога преди не беше виждал указатели, но те явно вършеха добра работа. С тяхна помощ намери агенцията, откъдето можеше да се вземе самолет за Катхад. Пасажерите спяха на койките, загърнати в собствените си одеяла. Откри свободно място и легна там, увивайки се в плаща, който Гранит му бе изтъкал преди години. След кратката странна нощ в чакалнята дойдоха служители с плодове и различни питиета. Някой подаде на Хавжива билет. Пътниците не се познаваха помежду си; държаха очите си сведени. Чу се съобщение, изскочиха навън и се качиха в летателната машина.

Младежът гледаше през прозореца как къщите долу се смаляват. Започна да си тананика молитвена песен тихо, вглъбено. Непознатият, седнал до него, се присъедини.

Когато светът сякаш се разклати и той имаше чувството, че направо ще връхлети насреща му, затвори клепачи и се опита да диша равномерно.

Един след друг те излязоха от самолета на тъмна бетонна площадка. Валеше. Межа се приближи в дъжда и го назова по име:

— Хавжива, Сине на моя народ, добре дошъл! Заповядай. Приет си в школата.

Бележки

[1] Според смисъла — народ или народи. В оригинала Урсула Ле Гуин е използвала испанската дума. — Б.пр.