Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brennendes Geheimnis, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Стефан Цвайг. Избрани творби. Том I

Немска. Първо и второ издание

Рецензент: Атанас Натев

Съставител: Богдан Мирчев

Редактори: Любомир Илиев, София Тоцева

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректори: Евгения Джамбазова, Лили Александрова

 

Дадена за набор януари 1987 г.

Подписана за печат май 1987 г.

Излязла от печат май. 1987 г.

Формат 84×106/32 Печатни коли 38.

Издателски коли 31,92. УИК 33,20

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Благоев“ — София


Партньорът

Локомотивът изсвири дрезгаво: бе стигнал в Семеринг. Черните вагони спряха за една минута в сребристата светлина на възвишението, изхвърлиха няколко пъстро облечени пътници и погълнаха други; тук-там се разнесоха ядосани гласове, после машината отпред наново ревна дрезгаво и повлече с трясък черната верига в зиналата паст на тунела. Местността отново се разгъна чиста, с ведри далнини, сякаш измита от влажния вятър.

Един пътник, млад човек, от пръв поглед симпатичен с хубавите си дрехи и естествената гъвкавост на походката си, избърза пред другите и нае фиакър за хотела. Конете затропаха спокойно по нагорнището. Пролетта се чувствуваше във въздуха. По небето се рееха онези бели, немирни облаци, които могат да се видят само през май и юни, онези бели, още млади и весели палавници, които скачат игриво по лазурната равнина и внезапно се скриват зад високите планини; те се прегръщат и пак се разбягват, понякога се набират като носни кърпички, после се разнищват на ивици и накрая закачливо слагат бели калпаци на планинските върхове. Неспокоен беше и вятърът, който тъй необуздано разклащаше още мокрите от дъжда дървета, че те леко изпращяваха в ставите си и разсейваха хиляди капки, подобно на искри. Понякога откъм планините като че се носеше хладен повей от сняг, а после в дъха се усещаше нещо, което едновременно беше сладко и парливо. Всичко във въздуха и по земята беше движение и кипнало нетърпение. Конете леко пръхтяха и тичаха вече по надолнището, малките звънчета дрънкаха далече пред тях.

В хотела младият човек се запъти най-напред към списъка на пристигналите гости, прегледа го бързо и веднага се разочарова.

„Защо ли всъщност дойдох тук? — запита се той неспокойно. — Да бъда сам в планината, без компания, това е много по-лошо, отколкото да съм в канцеларията. Навярно съм дошъл твърде рано или твърде късно. Никога не съм сполучвал с отпуска си. Между всички тия имена не намирам нито едно познато. Да имаше поне жени, някой малък, в най-лошия случай дори невинен флирт, за да не прекарам тази седмица съвсем безутешно.“

Младият човек, барон с немного звучно име от австрийското чиновническо дворянство, на служба в наместничеството, бе си взел тоя малък отпуск без всякаква нужда, всъщност само защото всички негови колеги си бяха издействували по една седмица пролетна почивка и той не искаше да подари своята на държавата. Макар и нелишен от вътрешни способности, той беше напълно общително същество, харесван като такова, приеман охотно във всички кръгове и съзнаващ напълно своята негодност за усамотение. В него нямаше никакво желание да се изправи сам пред себе си и той избягваше всячески тия срещи, защото съвсем не искаше да се запознае по-интимно със себе си. Той знаеше, че има нужда от допира с хора, за да може да разпали своите таланти, топлината и дързостта на сърцето си, че сам беше студен и безполезен за себе си като кибритена клечка в кутия.

Той се заразхожда разстроен из празния хол, като ту прелистваше нерешително вестниците, ту заставаше пред пианото в салона за музика и започваше да свири валс, обаче пръстите му не успяваха да напипат добре ритъма. Най-после седна ядосано и загледа навън как мракът бавно се спускаше и мъглата се промъкваше като сива пара между боровете. Той прекара така един час, безполезно и нервно. После се прибра в ресторанта.

Бяха заети само няколко маси, които той преброди с бърз поглед. Напразно! Никакви познати, само там — той небрежно отвърна на поздрава — един треньор и още едно познато лице от Рингщрасе, нищо друго. Нито една жена, нищо, което да обещаваше някоя макар и бегла авантюра. Неприятното му чувство се усили. Той беше един от ония млади хора, чието хубаво лице е имало успех на много места и който сега неотстъпно бе готов за някоя нова среща, за някоя нова преживелица; от ония млади хора, които винаги жадуват да се хвърлят в неизвестността на някоя авантюра; които не се изненадват от нищо, защото, дебнейки, са пресметнали всичко; от очите на които не убягва нищо еротично, защото още от пръв поглед улавят чувствеността на всяка жена и я изпитват, без да правят разлика дали е съпругата на приятеля им или слугинята, която отваря нейната врата. Ако такива хора биват наричани с някакво лекомислено презрение ловци на жени, то това се върши, без да се съзнава колко наблюдателна истина е вкаменена в тази дума; защото действително всички страстни инстинкти на лова — душенето, възбудата и жестокостта на душата — пламтят в безпокойната бдителност на тия хора. Те са непрекъснато нащрек, винаги готови и решени да следват дирята на някоя авантюра до края на пропастта. Те са винаги заредени със страст, но не със страстта на любещия, а с тази на студения, пресметлив и опасен играч. Между тях има и търпеливци, целият живот на които дълго след младостта им благодарение на това очакване се превръща във вечна авантюра; чийто отделен ден се разлага на стотици дребни чувствени преживелици — някой поглед мимоходом, някоя бегла усмивка или докоснато коляно на някоя седнала насреща жена, — а годината, от своя страна, на стотици такива дни; за които чувствената преживелица е вечно бликащ, подхранващ и възбуждащ извор на живота.

Тук няма партньори за игра — търсещият млад човек веднага установи това. И няма нищо по-лошо от раздразнението на играч, който е седнал с карти в ръка пред зелената маса, съзнаващ своето превъзходство и очакващ напразно партньор. Баронът поиска вестник. Навъсеният му поглед се плъзна по редовете, но мислите му бяха парализирани и се препъваха като пияни о думите.

Изведнъж чу зад себе си шумолене на рокля и глас, който каза малко ядосано и с афектиран акцент:

— Mais tais-toi donc, Edgar![1]

Край неговата маса прошумя копринена рокля, мярна се като сянка висока и възпълна фигура и зад нея, в черно кадифено облекло, малко бледо момче, което хвърли бегъл, любопитен поглед върху му. Двамата седнаха на отсрещната запазена маса и детето видимо се стараеше да се държи коректно, което сякаш противоречеше на мрачното безпокойство в неговите очи. Дамата — а младият барон наблюдаваше само нея — беше облечена твърде грижливо и с налагаща се елегантност, освен това беше тип, който той много обичаше: една от ония възпълни еврейки във възрастта непосредствено преди презряването, която вероятно е и страстна, но умее да прикрива темперамента си зад достолепна меланхолия. Отначало той не можеше да види очите й и се възхищаваше само от красиво извитата, чиста линия на веждите над нежния нос, който наистина издаваше расата й, но с благородната си форма правеше профила остър и интересен. Косите й, като всичко женствено в това възпълно тяло, бяха удивително пищни и красотата й сякаш беше станала самонадеяна и самохвална в увереността, че предизвиква много възхищения. Тя направи поръчката с твърде тих глас, смъмри момчето, което играеше и тракаше с вилицата — всичко това с привидно равнодушие към предпазливо дебнещия поглед на барона, когото тя изглеждаше да не забелязва, докато всъщност тъкмо неговата жива бдителност й налагаше това сдържано старание.

Мрачното лице на барона се проясни изведнъж, нещо ободрително се разля дълбоко по нервите му, заглади бръчките и възбуди мускулите му; цялата му снага изтръпна и в очите му заиграха пламъчета. Самият той не се различаваше от ония жени, които се нуждаят от присъствието на мъж, за да дадат воля на цялата си мощ. Само чувственото раздразнение можеше да даде пълна сила на енергията му. Ловецът в него надуши тук плячка. Очите му предизвикателно търсеха погледа й, който от време на време кръстосваше неговия с някаква святкаща неопределеност, поглеждайки встрани, но никога не му даваше ясен и открит отговор. Струваше му се също така понякога, че предугажда едно леко трепване на устните, като начало на усмивка, но всичко това беше несигурно и тъкмо тази несигурност го възбуждаше. Единственото, което му даваше малко надежда, беше това постоянно поглеждане встрани, защото то беше едновременно съпротива и смущение, а така също и странно старателният начин на разговор с детето, съобразен явно с някой наблюдател. Тъкмо нарочно изтъкваното спокойствие означаваше — той чувствуваше това — първото скрито безпокойство. Той също бе възбуден: играта беше започнала. Той нарочно продължи по-дълго вечерята си, приковаваше погледа си половин час почти неотстъпно към тази жена, докато изучи всяка черта на лицето й, и невидимо докосна всяко място на великолепното й тяло. Вън тежко падаше тъмнината, горите стенеха в детински страх, когато сега големите дъждовни облаци протегнаха към тях сивите си ръце, сенките надничаха все по-мрачни в залата и хората вътре изглеждаха все повече потиснати от мълчанието. Той забеляза, че под заплахата на тази тишина разговорът на майката с нейното дете ставаше все по-принуден, все по-изкуствен и скоро, чувствуваше той, щеше да свърши. Тогава той реши да направи един опит. Стана пръв и тръгна бавно към вратата, като гледаше продължително навън, към пейзажа, встрани от нея. Пред вратата той изведнаж трепна, като че ли бе забравил нещо, и обърна бързо глава. И я изненада, че го следи с жив поглед.

Това го възбуди. Той почака в хола. Тя скоро се яви, хванала детето за ръка, прелисти пътем списанията и му показа няколко картини. Но щом баронът, сякаш случайно, пристъпи към масата, привидно също за да потърси някое списание, в действителност обаче за да надникне по-дълбоко във влажния блясък на нейните очи, а може би дори за да подхване разговор, тя се извърна, потупа леко сина си по рамото с думите: „Viens, Edgar! Au lit![2]“ — и прошумя хладно край него.

Малко разочарован, баронът я проследи с поглед. Той разчиташе на познанството още същата вечер и рязкото й оттегляне го разочарова, но накрая тази съпротива го възбуди и тъкмо несигурността разпали желанието му. Все пак той си намери партньор и можеше да започне играта.

Бележки

[1] Млъкни най-после, Едгар! (Фр.) — Б.пр.

[2] Хайде, Едгар! Трябва да си легнеш! (Фр.) — Б.пр.