Агата Кристи
Невероятната кражба (5)

Глава пета

Когато Поаро влезе, лорд Мейфилд бе седнал до писалището. Извърна се, остави писалката си и го огледа въпросително.

— Е, мосю Поаро, успяхте ли да поговорите с Карингтън?

Поаро се усмихна и седна.

— Да, лорд Мейфилд. Той ме осветли по нещо, което ме беше озадачило.

— И какво беше то?

— Причината за присъствието на мисис Вандърлин във вашия дом. Знаете ли, бях допуснал, че е възможно…

Мейфилд бързо установи причината за малко пресиленото смущение на Поаро.

— Решил сте, че изпитвам слабост към тази дама? Ни най-малко. Далеч съм от това. Може да ви се стори забавно, но и Карингтън си помисли същото.

— Да, той ми разказа съдържанието на разговора, който сте провели по въпроса.

Лорд Мейфилд изглеждаше доста сконфузен.

— Малкият ми план не успя. Винаги е досадно, когато трябва да приемеш, че една жена те е надхитрила.

— Тя все още не ви е надхитрила, лорд Мейфилд.

— Смятате, че имаме някакви шансове да победим. Е, радвам се да го чуя от вас. Бих искал да се надявам, че ще излезете прав. Чувствам, че се държах като абсолютен глупак — въздъхна той. — Прекалено голямо самодоволство изпитах от плана си да хвана въпросната дама в капан.

Еркюл Поаро запали една от тънките си цигари.

— А какъв бе точно вашият план, лорд Мейфилд?

— Как да ви кажа… — лорд Мейфилд се поколеба. — Още не го бях изработил в подробности.

— Не го ли обсъдихте с никого?

— Не.

— Дори и с Карлайл?

— И с него не го обсъдих.

Поаро се усмихна.

— Значи, предпочитате да действате като единак, така ли е, лорд Мейфилд?

— Досегашният ми опит ми е показвал, че това е най-добрият начин на действие — отвърна мрачно лордът.

— Прав сте. Мъдро. „Не се доверявай никому.“ И все пак, вие сте споделил намеренията си с Джордж Карингтън.

— Просто защото си дадох сметка, че този мой скъп приятел сериозно се бе загрижил за мен — усмихна се при спомена Лорд Мейфилд.

— Отдавна ли сте приятели?

— Да. Познавам го повече от двадесет години.

— А съпругата му?

— И нея познавам добре, разбира се.

— Моля да извините въпроса ми, но еднакво ли сте близък и с нея?

— Не мога да видя каква е връзката между личните ми взаимоотношения с едни или други хора и нашия проблем, мосю Поаро.

— Струва ми се, лорд Мейфилд, че такава връзка е възможно да съществува. Вие нали се съгласихте с теорията ми, че може да е имало някой в кабинета?

— Да. Всъщност, съгласен съм с вас, че трябва именно така да се е случило.

— Нека не използваме думата „трябва“. Прекалено е ангажираща. В случай, обаче, че теорията ми се окаже вярна, кой според вас е човекът, който се е криел в съседната стая?

— Очевидно, мисис Вандърлин. Веднъж дошла, за да си вземе някаква книга. Могла е да си намери предлог да се върне заради друга книга. Или заради забравена чанта или носна кърпа — жените могат да си намерят безброй предлози. Инструктира камериерката си да се разпищи, за да подмами Карлайл да излезе от стаята. След това се вмъква и после излиза през един от прозорците, което вие вече описахте.

— Забравяте, че е невъзможно да е била мисис Вандърлин. Карлайл каза, че я е чул как вика камериерката си от горния етаж, когато е разговарял с момичето.

Лорд Мейфилд прехапа устната си.

— Вярно. Бях го забравил. — Пролича, че не му стана приятно.

— Отбелязваме напредък — започна любезно Поаро. — Първото ни обяснение на случилото се бе просто. Отвън идва крадец и сетне забягва с плячката. Твърде удобна версия. Прекалено удобна, както дадох да се разбере преди малко, за да я приемем. Отхвърлихме я. Сетне стигнахме до теорията за чуждия агент, за мисис Вандърлин. Тя също бе логически издържана — до определен момент. Сега обаче ми се струва, че и тази версия е някак си прекалено удобна, прекалено лесна, за да може да бъде приета.

— Да приема ли, че сте готов да оневините мисис Вандърлин?

— Да, тя е била в стаята си. Възможно е кражбата да е извършена от някой неин сътрудник, но не е изключено да е дело на друго лице. Ако е така, ще ни се наложи да потърсим мотивите му.

— Не смятате ли, че отиваме твърде далеч, мосю Поаро?

— Не бих казал. Нека видим какви биха могли да бъдат мотивите му. Вече разгледахме парите като подбуда. Чертежите са могли да бъдат откраднати с единствената цел да бъдат превърнати в пари. Това е най-простият възможен мотив. Но е възможно и да е бил друг.

— Като например?

— Деянието е могло да бъде извършено и с единствената цел да се навреди някому — каза бавно Поаро.

— На кого да се навреди?

— Вероятно на мистър Карлайл. Подозрението ще падне първо върху него. Възможно е обаче работата да е още по-сериозна. Мъжете, които контролират съдбините на една страна, лорд Мейфилд, са особено уязвими към промените на общественото настроение.

— Искате да кажете, че кражбата е целяла да се навреди на мен?

Поаро кимна утвърдително.

— Няма да сгреша, лорд Мейфилд, ако ви напомня, че преди около пет години вие преминахте през сериозни изпитания. Бяхте заподозрян в приятелски чувства към една европейска държава, към която в онзи момент британските избиратели имаха крайно отрицателно отношение.

— Съвършено вярно, мосю Поаро.

— Да бъдеш държавник в наше време е трудна задача. Държавникът трябва да провежда политиката, която смята за изгодна за своята страна, но в същото време не може да не се съобразява с народните настроения. Тези настроения нерядко са сантиментални, глупави и в разрез със здравия разум, но от тук не следва, че могат да бъдат пренебрегвани.

— Чудесно се изразихте! В това именно се състои проклятието на живота на един политик. Няма как да не отчита настроенията в страната, колкото и глупави и опасни да са те.

— Такава е била, струва ми се, и вашата дилема. Тогава имаше слухове, че сте подписал някакво споразумение с въпросната държава. Британия и вестниците й рязко се противопоставиха. За щастие, министър-председателят категорично опроверга слуховете. Вие също отрекохте истинността им, без обаче да преставате да криете посоката на вашите симпатии.

— Всичко това е съвършено вярно, мосю Поаро. Защо е необходимо обаче да се ровим в стари истории?

— Защото смятам, че е напълно възможно някой ваш враг, разочарован от начина, по който сте излязъл невредим от премеждието, да е решил да ви постави пред ново изпитание. Вие бързо си възвърнахте общественото доверие. Споменатото премеждие е в миналото и днес с основание сте една от най-тачените фигури в политическия живот. Всички вече открито говорят, че ще станете министър-председател, след като мистър Хънберли се пенсионира.

— Смятате, че е опит да бъда компрометиран? Глупости!

— Tout de meme^[1], лорд Мейфилд, няма да бъде никак хубаво, ако стане известно, че чертежите на най-новия британски бомбардировач са били откраднати от вашия дом през един уикенд, когато ви е гостувала една добре известна чаровна дама. Съвсем дребни намеци във вестниците за някакви ваши предполагаеми връзки с тази дама биха били напълно достатъчни, за да се породи недоверие към вас.

— Никой не би могъл да приеме сериозно такова едно твърдение.

— Драги ми лорд Мейфилд, чудесно знаете, че то ще бъде прието сериозно. Та днес е необходимо толкова малко, за да се разруши общественото доверие в един човек!

— Прав сте — съгласи се лорд Мейфилд и изведнъж му пролича, че е много разтревожен. — Боже мой, как се усложни цялата тази работа! Наистина ли смятате, че… Но това е невъзможно! Невъзможно!

— Познавате ли някой, който да ви мрази?

— Това е нелепо!

— Вярвам, че ще се съгласите, че въпросите ми за личните ви отношения с гостите са съществени.

— Добре, може и да сте прав. Зададохте ми въпрос за Джулия Карингтън. Няма какво особено да кажа. Никога не ми е била много симпатична и ми се струва, че и тя ми отвръща със същото. Тя е една от онези вечно суетящи се, нервни, екстравагантни жени, които са се побъркали на тема карти. Освен това предполагам, че е достатъчно старомодна във възгледите си и ме презира като човек, извоювал общественото си положение само със собствени усилия.

— Прочетох написаното за вас в справочника „Кой кой е“ преди да тръгна насам — каза Поаро. — Бил сте ръководител на известна инженерна фирма, а и самият вие сте първокласен инженер.

— Няма нещо от практическата страна на проблемите, което да ми е неизвестно. Проправих си път от низините — тонът на лорд Мейфилд бе доста мрачен.

— Oh la la! — възкликна Поаро. — Какъв глупак съм! Същински глупак, наистина!

— Не ви разбрах, мосю Поаро — погледна го учудено събеседникът му.

— Вече ми се изясни част от загадката. Нещо, което до преди малко не бях прозрял. Да, всичко си идва на мястото. Пасва с удивителна точност.

Лорд Мейфилд го погледна не без удивление.

Поаро обаче с лека усмивка поклати отрицателно глава.

— Не, не, не сега. Трябва да подредя малко по-добре мислите си.

Той стана от креслото си.

— Лека нощ, лорд Мейфилд, струва ми се, че знам къде са тези чертежи.

— Вече знаете? — извика лорд Мейфилд. — Да вървим тогава веднага да ги приберем!

Поаро поклати глава.

— Не, не бива да го правим. Сега припряността би могла да бъде пагубна. Оставете всичко на Еркюл Поаро.

Излезе от стаята, а лорд Мейфилд сърдито сви рамене.

— Този човек се държи като шут — промърмори той под нос. Сетне прибра документите си, загаси лампата и се отправи към стаята си.