Никос Казандзакис
Последното изкушение (24)

XXIII

Посмрачаваше се вече, когато стигнаха в Капернаум; бурята беше преминала над главите им, беше духнал севернякът и я беше отнесъл накъм юг.

— Ще спим всички в нашата къща — казаха двамата синове на Зеведей. — Широка е, ще ни побере всички; там ще разположим стана си.

— Ами старият Зеведей? — обади се Петър и се засмя. — Чини ми се, че и на ангела си вода не дава.

Йоан се изчерви.

— Имам вяра в учителя — каза той. — Неговият дъх ще го направи добър, ще видиш.

Но Исус вървеше най-отпред, не чуваше; очите му бяха пълни със слепи, прокажени, недъгави… Ах, да можеше да дъхне във всяка душа, мислеше си той, да й извика: „Събуди се!“. И тогава, ако се събуди, тялото ще стане душа и ще оздравее…

Когато навлизаха вече в голямото село, Тома втъкна върха на рога в устата си, за да го надуе; но Исус протегна ръка.

— Недей — каза той, — уморих се…

И наистина лицето му беше бледо, а около очите му плътта беше посиняла; Магдалена потропа на първата врата, поиска купа вода, Исус пи, погледна я в очите.

— Дължа ти купа студена вода, Магдалена — каза й той и й се усмихна.

Спомни си какво беше казал на другата жена, на самарянката, при кладенеца на Яков.

— Ще ти дам за отплата купа жива вода — каза й отново той.

— Дал си ми я много отдавна, учителю мой — отвърна Магдалена и се изчерви.

Минаваха край къщурката на Натанаил, вратата беше отворена, стопанинът стоеше под смокинята на двора с косер в ръка и я облекчаваше от изсъхналите клонки; Филип се отдели припряно от групата, влезе вътре.

— Натанаиле — каза той, — искам да поговоря с теб; зарежи подкастрянето.

Влязоха в къщата, Натанаил запали светилника.

— Зарежи светилниците и смокините, и къщата си — каза му Филип. — Да вървим.

— Къде?

— Къде ли? Ами че ти и хабер ли си нямаш? Дойде краят на света! Днес-утре ще се отворят небесата; на пепел ще стане светът! Хайде, по-бързо, да влезеш в Ковчега, да се спасиш.

— Какъв Ковчег?

— В прегръдките на нашия рави, сина на Мария, сина на Давид, от Назарет; завърна се ей сега от пустинята, срещнал се там някъде с Бога, поговорили си двамата, взели решение за погубването и спасението на света; поставил Господ ръката си върху косите на нашия рави и му рекъл: „Хайде да избереш кои да се спасят; ти си новият Ной; ето ти и ключа на Ковчега, да го отваряш и затваряш“ и му дал един златен ключ; окачил го е на шията си, ала човешкото око не може да го види.

— Говори ясно, Филипе, сащисах се; кога станаха всички тези чудесии?

— На, сега ти казвам, в пустинята около Йордан-река; убиха Кръстителя и душата му влезе в тялото на нашия рави; ако го видиш, няма да го познаеш; промени се, един такъв суров, искри изскачат от ръцете му; на, ей сега, в Кана, докосна дъщерята на центуриона на Назарет, схванатата, и тя изведнъж скочи на крака и започна да танцува; на, кълна се в приятелството ни! Но да не губим време, да вървим!

Натанаил въздъхна.

— А бре, Филипе, добре се бях нагласил, пък и имам толкова поръчки; гледай колко сандали и цървули трябва да направя; работата ми върви екстра, а сега…

Плъзна бавно поглед наоколо по любимите си сечива, столчето, на което седеше и кърпеше, обущарските ножове, шилата, навосъчените конци, клечките… Въздъхна отново.

— Как да ги оставя? — промълви той.

— Ще намериш златни сечива там, горе, не се косѝ! Ще кърпиш златните сандали на ангелите, ще имаш вечно безброй поръчки, ший-разпаряй, работа няма да ти липсва; само че хайде по-бързо, ела да кажеш на учителя: „С теб съм!“, нищо друго. „С теб съм и ще те следвам, където и да отидеш, до смърт!“ Така се заклехме всички.

— До смърт! — възкликна кърпачът и потръпна. Грамадно беше тялото му, но сърцето му — заешко.

— Думата е такава, горкичкият ми! — успокои го овчарят. — Така се заклехме всички, но не се бой; не отиваме на смърт, отиваме на богатства; той, приятелю, не е човек, не! Той е Син на човека!

— Е, ами че това не е ли същото?

— Същото ли? Не те ли е срам да го кажеш? Не си ли чул никога да четат пророк Даниил? Син на човека ще рече Месия, иска да каже — цар! Скоро ще седне на престола на Вселената, а ние, дето сме се изхитрили да отидем с него, ще си поделим сановете и богатствата; и вече няма да ходиш и ти бос, ами ще носиш златни сандали и ангелите ще се навеждат да ти връзват връзките. Добра работа е, ти казвам, Натанаиле, не я оставяй да ти се изплъзне от ръцете; не ти ли стига, ако ти кажа, че с нас дойде и Тома, подуши печеното, хитрецът му неден, раздаде каквото имаше и нямаше на бедните и довтаса; довтасай тогава и ти; сега се намира в къщата на Зеведей, да вървим!

Но Натанаил още се колебаеше, не се решаваше.

— Грях ти на душата, бре Филипе, за мен — каза най-сетне той. — Ами ако видя, че работите не вървят, дим да ме няма, да си го знаеш! Каквото щеш си мисли, ама аз няма да се оставя да ме разпънат!

— Добре, добре — отвърна Филип, — заедно ще офейкаме, ами че как? Да не съм луд? Разбрахме се, да вървим.

— Е, тогава, в името Божие!

Заключи вратата, пъхна ключа в пазвата си и поеха и двамата, прихванати през кръста, към къщата на стария Зеведей.

 

 

Исус и учениците му седяха пред запаленото огнище и се грееха; старата Саломия сновеше навън-навътре, сияеща от радост, всичките й болести бяха минали, застилаше софрата, не се насищаше да се любува на синовете си и да прислужва на светия човек, който щеше да докара царството небесно. Йоан се наведе, прошепна нещо на майка си, като посочи с очи учениците, които зъзнеха, облечени още в ленени летни дрехи; майка му се усмихна, влезе вътре, отвори сандъците, извади вълнени дрехи, и бързо, преди да се върне нейният старец, ги раздаде на другарите; а най-дебелото наметало, от снежнобяла вълна, го метна нежно върху плещите на Исус; а той се извърна, усмихна й се.

— Да си жива и здрава, Майко Саломия — каза й той. — Право и правилно е да се грижим за тялото; то е камилата, която душата е яхнала и минава през пустинята; така че, нека се грижим за него, за да издържи.

Старият Зеведей влезе, изгледа неочакваните гости, поздрави с половин уста и седна в един ъгъл; никак не му се харесваха тези шайкаджии, така ги наричаше, кой ги е поканил, та са дошли да заграбят къщата му? И на туй отгоре, беше им сложила такава богата софра тази разсипница жена му! Проклет да бъде часът, когато изникна и този тук новият, трижди смахнатият! Не стига, че му взе и двамата му синове, ами по цял ден има кавги с онази щуравата, жена си! Тя е със синовете си, добре сториха, казва, истински пророк е този, ще стане цар, ще прогони римляните и ще седне на престола на Израил; и тогава от дясната му страна ще се нагласи Йоан, а от лявата му — Яков, като големи велможи; не рибари и лодкари, а големи и знатни велможи. Ами че какво, да прогният цял живот тук във водата ли? С такива и други подобни неща му надуваше денем и нощем главата тази глупачка, тропаше с крак, викаше; а той, кога ругаеше и трошеше каквото му попаднеше отпреде, кога тръгваше накъдето му видят очите, обикаляше по брега на езерото като луд; а сега напоследък, го беше ударил на вино. И ето ти ги тази вечер — довлякоха му се всичките тези шайкаджии, коджамити девет гърла, и водеха с тях и онази хубостница, безброй пъти любената Магдалена; седяха в кръг около софрата и не се и извръщаха да го погледнат, него, домакина, да му поискат позволение!… Дотам ли я докарахме, значи! За тези хрантутници ли са работили толкова години той и родителите му? Хванаха го дяволите, скочи прав.

— Я, чакайте да ви кажа аз, юнаците ми! — извика им той. — Чия е тази къща, ваша или моя? Две и две правят четири! Искам да ми кажете!

— На Бога — отвърна Петър, който беше вече обърнал доста чашки и беше дошъл на кеф. — На Бога, дядо Зеведей. Не си ли научил, твоя милост, новините? Няма вече твое-мое, всичко е на Бога!

— Мойсеевият закон… — подхвана Зеведей.

Но Петър го сряза.

— Какво е станало, казваш, с Мойсеевия закон? Свърши той, дядо Зеведей, отиде, та се не видя! Сега имаме закона на Сина человечески, разбра ли? Всички сме братя! Отвори се сърцето ни, разгърна се, разгърна се с него и законът, прегръща сега всички хора, цялата Обетована земя! Свърши се с границите! Аз, дето ме гледаш, дядо Зеведей, ще отида да проповядвам словото Божие сред народите; ще стигна чак до Рим, да, не се смей, ще сграбча императора за гръкляна, ще го тръшна долу, ще седна аз на престола. Ами че какво си мислиш? Учителят го каза: не сме вече рибари, като твоя милост, та да ловим риба; рибари сме, ама ще ловим хора. И за твое добро ти казвам, коткай ни, донеси ни бол вино и ядене, големи велможи ще станем един ден; и то скоро. Един сух комат хляб ще ни дадеш, с цяла фурна самуни ще ти го заплатим вдругиден; и то какви самуни! Безсмъртни! Ще ядеш, ще ядеш, и край няма да имат!

— Виждам те разпънат наопаки, нещастнико! — изръмжа Зеведей, когото полека-лека, от думите на Петър, започна да го хваща страх и отново се сви в ъгъла си.

„По-добре да си държа езика — помисли си той, — не знаеш какво може да стане, колело е светът и се върти; може един ден тези серсеми… Я да си отваряме очите, че да не го загазим!…“

Учениците се смееха под мустак; виждаха, че Петър е направил главата и се шегува, но вътре в себе си, скришом, същите неща тъкмяха и те в ума си, но не се бяха още напили, за да ги разкрият. Големства и синове, копринени дрехи, златни пръстени, бол яденета, и царството небесно; и да чувстваш под еврейските си ходила света.

Пи още една старият Зеведей, поокуражи се.

— Ами твоя милост, даскале — каза той, — защо не отваряш уста да заговориш? Подпалваш огъня, а после влизаш, твоя милост, в студената течаща вода и се разхлаждаш. Ами че кажи ми, бога ти, може ли да гледам как имането ми се разпилява и да не се развикам?

— Дядо Заведей — отвърна Исус, — имало някога един много богат човек, ожънал, обрал гроздето и маслините си, напълнил кюповете си, наял се, наситил се, легнал по гръб на двора си: „Душо моя — рекъл, — имаш много имане, яж, пий, наслаждавай се!“. И едва изрекъл това, и се чул глас от небето: „Безумецо, безумецо, тази нощ ще предадеш душата си на ада; а имането, дето натрупа, какво ще го правиш?“ Дядо Зеведей, имаш уши, чуваш какво ти казвам; имаш ум, разбираш какво искам да кажа; този глас небесен, нека звучи винаги над теб, дядо Зеведей, и денем, и нощем!

Сведе старият стопанин глава и не продума повече нищо.

И тъкмо в този миг вратата се отвори и на прага се появи Филип, а зад него грамадният мъжага Натанаил; не се колебаеше вече сърцето му; беше взел вече решение, приближи се към Исус, наведе се, целуна му краката.

— С теб съм, рави, до смърт!

А Исус положи ръка върху къдравата биволска глава.

— Добре дошъл, Натанаиле — каза той, — дето правиш сандали за хората, а ти самият ходиш бос; това ми харесва много; ела с мен!

И като изрече това, Исус го постави да седне от дясната си страна, сложи в ръцете му резен хляб и купа вино.

— Изяж — каза му той — този залък хляб, изпий тази купа вино, да станеш мой.

Изяде Натанаил хляба, изпи виното и изведнъж почувства как костите и душата му закрепнаха; изкачи се виното и обагри в розово мозъка му; вино, хляб, душа станаха едно цяло.

Натанаил седеше като върху жарава; искаше да заговори, но се срамуваше.

— Кажи, Натанаиле — подхвърли му учителят, — открий сърцето си, та да ти олекне.

— Рави — отвърна той, — исках да ти кажа, за да знаеш, аз съм бил винаги беден, каквото изчукам — изпукам! Не съм имал никога време да науча и аз Закона; сляп съм, рави, да прощаваш; това исках да ти кажа, за да знаеш; казах го и ми олекна.

Исус плъзна ласкаво ръка по широките плещи на новопосветения; засмя се.

— Натанаиле — каза той, — не въздишай; две пътеки водят към лоното Божие; едната е пътеката на разума, другата е пътеката на сърцето; слушай приказката, която ще ти кажа: „Един бедняк, един богаташ и един гуляйджия умрели в един и същи час и се представили на Божия съд; никой от тях, през целия си живот, не бил научил Закона; Господ смръщил вежди, попитал бедняка:

— Защо не си научил Закона, докато си бил жив?

— Господи — отвърнал той, — бях беден, гладувах, работех ден и нощ, за да нахраня жена си и децата си, нямах време.

— По-беден ли си бил, твоя милост, от верния ми слуга Хилел? — възкликнал ядосан Господ. — Не е имал да си плати, за да влезе в синагогата, да чуе как тълкуват Закона; покатерил се тогава на покрива й и през таванското прозорче, проснат по корем, слушал; ала завалял сняг, но той не усетил това, понеже се бил прехласнал да слуша, и на сутринта влиза равинът и гледа — синагогата тъмна; вдига очи, вижда — на прозорчето едно човешко тяло; качва се на покрива, разравя снега, измъква Хилел; взема го на ръце, сваля го долу, наклажда огън, съживява го; и оттогава му разрешил да влиза свободно и да слуша; и станал прочут равин, цял свят го знае — Хилел. Какво ще кажеш?

— Нищо, Господи — промълвил беднякът и заплакал.

Обърнал се Господ към богаташа:

— Ами твоя милост, защо не си научил Закона, докато си бил жив?

— Аз бях много богат, имах много градини, много работа, много грижи; къде можех да сваря?

— По-богат ли си бил от сина на Харсом, Елеазар — прекъснал го Господ, — комуто баща му оставил хиляда села и хиляда кораба? И зарязвал всичко това и отивал, където чуел, че някой мъдрец тълкува Закона? Какво ще кажеш?

— Нищо, Господи — прошепнал и богаташът и също заплакал.

Обърнал се Господ към гуляйджията:

— Ами твоя милост бре, конте, защо не си научил Закона?

— Аз бях прекалено хубав, много жени ми паднаха в ръцете, много гуляи съм правил, къде ти да намеря време да погледна и Закона?

— По-хубав ли си бил от Йосиф, дето го обикнала жената на Потифар, и който бил толкова красив, че казвал на слънцето: «Блесни, слънце, че ще блесна аз!», а? И когато разгъвал Закона, буквите се разтваряли като врати и навън излизал, облечен в светлина и пламъци, смисълът на всяка от тях. Какво ще кажеш?

— Нищо, Господи — прошепнал и гуляйджията и също заплакал.

Плеснал Господ с ръце, повика Хилел, Елеазар и Йосиф; дошли.

— Съдете тези хора тук — казал им той, — дето единият поради бедността си, другият поради богатството си, а третият поради хубостта си, не научили Закона; казвай, Хилел; съди бедняка!

— Господи — отвърнал той, — как мога аз да го съдя? Знам какво ще рече сиромашия, знам какво ще рече глад; просто да му е!

— Ами ти, Елеазаре — рекъл Господ. — Ето ти богаташа, предавам ти го!

— Господи — отвърнал той, — как мога аз да го съдя? Знам какво ще рече да си богат; смърт; просто да му е!

— Ами ти, Йосифе? Твой ред е; ето ти го контето!

— Господи, как мога аз да го съдя? Знам каква борба, какво страшно мъчение е да победиш телесната си красота; просто да му е!“

Замълча Исус, усмихна се и погледна Натанаил; а той попита разтревожен:

— И после? Какво сторил Господ?

— Каквото ще сториш и ти — отвърна Исус и се засмя.

Засмя се и благодушният кърпач.

— Е, тогава, значи, съм спасен!

Сграбчи ръцете на учителя, стисна ги силно.

— Рави мой — извика той, — разбрах; две пътеки, казваш, водят към лоното Божие: пътеката на разума и пътеката на сърцето; аз поех по пътеката на сърцето; и те намерих!

Изправи се Исус, пристъпи към вратата; силен вятър се беше вдигнал, ревеше езерото; горе на небето — ситни, безбройни пясъчни зрънца — звездите; спомни си за пустинята, потръпна; затвори вратата.

— Велик Божи дар е нощта — каза той. — Тя е Майката на човека; идва тихо, нежно, и го покрива; слага прохладната си ръка на челото му и угасява в душата и в тялото дневните грижи; време е, братя, да се отпуснем в обятията й.

Чу го старата Саломия, стана; стана и Магдалена от ъгъла край огнището, където, приведена, слушаше, щастлива, гласа на Възлюбения; застлаха двете жени рогозките, донесоха завивки; излезе на двора Яков, домъкна цял наръч маслинови съчки и ги струпа в огнището. Прав, сред стаята, извърнал лице към Йерусалим, Исус вдигна ръце и изрече с дълбок глас вечерната молитва: „Отвори ни вратата си, Господи; денят си отива, слънцето се снишава, слънцето изчезва; идваме пред вратата ти, о Вечний, умоляваме те, прости ни; умоляваме те, помилуй нас; спаси ни!“.

— И ни изпрати и хубави сънища, Господи — каза Петър. — Дай ми да видя, Господи, насън старата ми зелена лодка съвсем нова, с червено платно!

Беше пил и беше дошъл на кеф.

Легна Исус в средата, около него учениците, и заеха надлъж и нашир цялата стая; нямаше място за стария Зеведей и жена му и затова те влязоха в малката пристройка към къщата; заедно с тях и Магдалена. Старият мърмореше, лишили го бяха от удобствата му, извърна се ядосан към старицата си и каза високо, за да го чуе и Магдалена:

— Хубава работа! Дойдоха дивите да изгонят питомните! Докъде я докарахме!

Но старата се обърна към стената и не му отговори.

Поостана и тази вечер Матей, не си легна да спи, приседна под светилника, измъкна от пазвата си наченатия тефтер и захвана да описва всичко — как влезе Исус в Капернаум, как дойде Магдалена с тях и как учителят разказа притчата: имало едно време един много богат човек… Завърши писането, угаси светилника, легна си и той да спи; само че малко по-настрани, защото учениците не бяха свикнали още с дъха му.

Едва свари Петър да затвори очи и сънят го грабна; и веднага дойде един ангел от небето, отвори му леко-леко слепоочията и влезе в него като сън. Имаше, уж, много народ на брега на езерото, и учителят стоеше и се любуваше на една съвсем нова зелена лодка с червено платно, която се полюляваше върху водата; отпред, на носа на лодката, блестеше една нарисувана голяма риба, досущ като рибата, която Петър си беше татуирал на гърдите. „Чия е тази хубава лодка?“ — попита той. „Моя“ — отвърна Петър гордо. „Хайде, Петре, вземи останалите другари, влезте навътре в езерото; да се любувам, казва, на юначеството ви!“ — „На драго сърце, рави“ — каза Петър, развърза дебелото въже, скочи в лодката, скочиха и останалите ученици, повя попътен ветрец, изду се червеното платно, навлязоха с песен навътре в езерото.

Но ето че изведнъж се вдигна вихър; завъртя се лодката, заскърцаха ребрата, готови да се строшат, започна да пропуска вода и да потъва; нададоха вопли учениците, проснати по корем на палубата; а Петър се беше вкопчил в мачтата и викаше: „Рави, рави, помощ!“. И ето, сред гъстия мрак, видя учителя, облечен в снежнобели дрехи, да ходи по вълните и да се приближава. Вдигнаха глави, видяха го и учениците. „Призрак! Призрак!“ — закрещяха те разтреперани. „Не се бойте! — извика им Исус. — Аз съм!“ А Петър му отвърна: „Господи, ако си наистина ти, заповядай ми да ходя и аз по вълните и да дойда да те посрещна.“ — „Ела!“ — заповяда му Исус. Скочи Петър от лодката, стъпи върху вълните, тръгна да ходи; но като видя разбунтуваното езеро, хвана го страх, започна да потъва. „Господи, спаси ме! — нададе вик той. — Давя се!“ Исус протегна ръка, повдигна го. „Маловерни — каза му той, — защо се изплаши? Нямаш ли вяра в мен? Виж!“

Вдигна ръка над вълните и каза: „Усмирете се!“ и изведнъж вятърът стихна, успокоиха се водите, и Петър избухна в ридания; поставена бе и този път на изпитание душата му и отново излезе посрамена.

Нададе силен вик Петър и се събуди; брадата му беше поръсена със сълзи. Приседна на рогозката, опря гръб на стената, въздъхна; чу го Матей, който още не се бе унесъл в сън.

Защо въздъхна, Петре? — попита го той.

Петър понечи за миг да се направи на глух, да не отговори; та нали не му харесваха никак разговорите с митничари; ала сънят го душеше, трябваше да го измъкне от себе си, да му олекне; затова се дотътри до Матей и захвана да разказва съня си, и докато го разказваше, все току го поразкрасяваше; а Матей слушаше ненаситно, записваше си го в ума си, та утре, живот и здраве, като се пукне зората, да го натъкми в тефтерите си.

Петър завърши, но сърцето му още се издигаше и пропадаше, като лодката в съня му; и изведнъж се сепна изплашен.

— Да не би учителят наистина да е идвал през нощта и да ме е взел, и да сме навлезли навътре в езерото, за да ме изпита? Никога не съм виждал по-живо море, по-истинска лодка, по-осезаем страх. Да не би да не е било сън? Какво ще кажеш и ти, Матей?

— Сигурно не е било сън; това чудо наистина е станало — отвърна Матей и захвана да прехвърля издълбоко в ума си как да разкаже това в книгите си.

Много трудна работа, понеже не беше съвсем сигурен, че е било сън; не беше съвсем сигурен, че е било и истина; беше и двете; това чудо беше станало, но не на тази земя и на това море, другаде; но къде?

Затвори очи, за да размисли и да намери отговор; ала дойде сънят и го отнесе.

Силен вятър с дъжд днес през целия ден; рибарите не излязоха на риболов, затвориха се в рибарските си колиби, кърпеха мрежите си и си приказваха за странния гостенин, който беше отседнал у стария Зеведей. Това е, казва, самият Йоан Кръстител, който възкръснал веднага след като палачът му отрязал главата, навел се, взел я, залепил я отново на врата си и дим да го няма! Но, за да не го хване пак Ирод и да му отсече отново главата, отишъл и влязъл в сина на Дърводелеца от Назарет и станали, казва, един и същи човек; ако го видиш, ще се сащисаш: един ли е, двама ли, да се побъркаш просто; ако го гледаш право в мутрата; той е един благ човек, който ти се усмихва; ако се помръднеш малко, едното му око става гневно и иска да те разкъса; а другото те подканва да се приближиш, завива ти се свят, не знаеш вече какво ти става, зарязваш къщата си и децата си и тръгваш с него! Един стар рибар слушаше, поклати глава.

— Това сполетява всички — каза той, — дето не се женят, ами току искат на всяка цена да спасят света; качва се семето в главата им и ги удря в акъла. А бре, ожени се, отпусни силата си връз жената, направи деца, та да мирясаш!

Чул беше снощи и старият Йона новините, чакаше в сиромашката си къщурка; не може иначе, мислеше си той, ще дойдат синовете ми да видят жив ли съм, умрял ли съм; чака цяла нощ, и след като се нана̀да, обу днеска високите си капитански ботуши, дето си ги беше направил, когато се ожени и ги слагаше само в големи дни, загърна се добре в една изпокъсана мушама и пое под дъжда към къщата на приятеля си Зеведей. Намери вратата отворена, влезе.

Огнището беше запалено, десетина мъже седяха с кръстосани крака пред огъня, и две жени; едната я позна, беше старата Саломия, другата беше млада, някъде я беше виждал, но не си спомняше. В къщата цареше полумрак; при проблясъците на огъня, когато за миг всички се извърнаха и лицата се осветиха, разпозна двамата си синове, Петър и Андрей; но никой не го чу, че влезе, никой не се обърна да го погледне; всички, изпънали врат, със зяпнала уста, слушаха един човек, който бе извърнал лице към тях и им говореше. Какво им казваше? Наостри старият Йона ушището си, отвори уста, да чуе; от време на време долавяше някоя дума — справедливост, Бог, царство небесно… Все същото и същото, дотегнало му беше вече толкова години? Вместо да казват как да ловиш риба, как да закърпваш платното, как да калафатиш лодката или как да не ти е студено, да не се мокриш, да не гладуваш, тези тук са седнали да си приказват за небето! А бре, защо не кажете нещо и за земята, и за морето? Ядоса се старият Йона, покашля се да го чуят, та да се извърнат; никой не се извърна; повдигна мотовилите си, тропна с капитанските си ботуши, ала напусто! Всички бяха зяпнали в устата бледия човек, който говореше.

Само старата Саломия се извърна, погледна го, но без да го вижда; пристъпи тогава старият Йона, стигна до огнището, приклекна зад синовете си, протегна ръчището си, докосна Петър по рамото, побутна го; а той се извърна, видя баща си, сложи пръст на устните си, направи му знак да мълчи; и отново обърна лице към бледия млад човек. Сякаш той не беше Йона, баща му, сякаш не беше вярно, че не го беше виждал от месеци — стана му мъчно, а сетне го хвана яд, изу ботушите си, понеже бяха почнали да го стягат, та да ги запрати връз мутрата на учителя; да млъкне вече, та да поговори и той с децата си! Вдигаше вече ботушите си и тъкмо се канеше да ги хвърли, една ръка зад него го задържа; извърна се, видя Зеведей.

— Стани, дядо Йона — каза му той тихо на ухото, — да отидем вътре; да отидем вътре, нещастнико; искам да ти кажа нещо.

Тури си старият рибар ботушите под мишница, тръгна подир Зеведей, влязоха във вътрешната къща, седнаха и двамата един до друг върху един сандък.

— Дядо Йона — подхвана Зеведей, езикът му се заплиташе, защото старецът си беше пийнал повечко, за да удави гнева си. — Дядо Йона, горкичкият ми, имаше и ти двама синове, отпиши ги; имах и аз двама синове, отписах ги; баща им, казва, бил Господ, какво се месим ние? Гледат ни, сякаш ни казват: „Кой си твоя милост, старче?“. Свършекът на света е това, клети Йона! Отначало и аз се ядосвах, идеше ми да грабна харпуна и да ги изхвърля навън; но после видях, че няма отърване, свих се в черупката си, предадох им ключовете, сдушила се е жена ми с тях, оглупя, горката, трай си тогава, дядо Зеведей, трай си, дядо Йона, това исках да ти кажа. Защо да се крием зад пръстите си? Две и две правят четири, отидохме по дяволите!

Старият Йона обу отново ботушите, загърна се в мушамата, погледна Зеведей, за да види дали има да му каже още нещо; нямаше; отвори тогава вратата, погледна небето, погледна земята, катран, черен мрак, дъжд, студ, раздвижиха се устните му: „Отидохме по дяволите — прошепна той, — отидохме по дяволите…“ — и тръгна, като шляпаше в калта, към съборетината си.

Пъхтеше и крачеше старият Йона, а синът на Мария протягаше длани към огъня, сякаш се молеше на Божия дух, скрит в пламъците, който топлеше хората; протягаше длан, сърцето му се беше отворило; говореше.

— Не мислете, че съм дошъл да отритна законите и пророците — казваше им той. — Не съм дошъл да отхвърля старите заповеди, дойдох да ги отведа още по-нататък. Видяхте издълбани върху Мойсеевите плочи: „Не убивай!“. А аз ви казвам: „И онзи, който се ядоса на брат си и вдигне ръка на него, или пък само му подхвърли някоя тежка дума, ще се провали в пламъците на ада.“ Видяхте издълбани върху Мойсеевите плочи: „Не прелюбодействай!“ А аз ви казвам: „И онзи, който дори само погледне някоя жена и я пожелае, е прелюбодействал вече в сърцето си; мътното око смъква развратника в ада…“ „Почитай баща си и майка си!“ — повелява старият закон; а аз: „Не затваряйте сърцето си в къщата на майка си и баща си, пуснете го да излезе навън, да влезе във всички къщи, да обхване целия Израил, от планината Ермон чак до Идумейската пустиня, и още по-надалеч, и Изтока, и Запада, целия свят. Наш баща е Бог, наша майка е Земята, ние сме наполовина пръст, наполовина небе, почитай майка си и баща си ще рече: почитай Небето и Земята!“

Старата Саломия въздъхна.

— Тежко е словото ти, рави — каза тя, — тежко е за една майка.

— Тежко е винаги словото Божие, стрино — отвърна Исус.

— Вземи и двамата ми синове — промълви старата майка, като скръсти ръце, — вземи ги, твои са.

Чу Исус сиротата майка и почувства, че е поел на шията си всички синове и всички дъщери на света; спомни си отново за черния козел, дето го беше видял в пустинята, и на чиято шия бяха окачени сини муски, всички грехове на народа; наведе се безмълвно към старата Саломия, която му даваше и двамата си синове, сякаш й казваше: „Ето шията ми, окачи синовете си…“

Хвърли наръч лозови пръчки в огнището, лумна огънят; дълго време гледаше Исус как пламъците поглъщаха със съскане съчките; обърна се отново към другарите си.

— Онзи, който обича баща си и майка си — каза той — повече от мен, не е достоен да дойде с мен; онзи, който обича сина си или дъщеря си повече от мен, не е достоен да дойде с мен; старите заповеди не ни побират вече, нито старите чувства на обич.

И след малко добави:

— Човекът е една граница; там, където свършва земята и започва небето; но тази граница непрекъснато се мести и отива към небето; заедно с нея се местят и вървят и Божиите заповеди; вземам Божите заповеди от плочите на Мойсей и ги отнасям по-нататък.

— Променя ли се, тогава, волята Божия, рави? — обади се учуден Йоан.

— Не, Йоане, обични мой; ала човешкото сърце стана по-широко и побира повече воля.

— Напред, да вървим, тогава, да разгласим по света новите заповеди! — извика Петър и скочи прав. — Какво седим?

— Почакай, горкичкият ми, да спре дъждът, да не се измокрим! — процеди подигравателно Тома.

Юда поклати сърдито голямата си глава.

— Първо да прогоним римляните — каза той, — първо да освободим телата; а сетне душите; всяко нещо по реда си; да не почваме да строим от покрива; първо темелите.

— Темелите са душата, Юда.

— Темелите са тялото, това казвам аз!

— Ако не се промени душата в нас, Юда, никога няма да се промени светът извън нас; вътре е врагът, вътре са римляните, отвътре започва спасението!

Юда скочи прав, кипеше; дълго време сдържаше сърцето си да не се развика; слушаше, слушаше, трупаше, не можеше да издържи повече.

— Първо да прогоним римляните! — извика той отново, задушаваше се. — Първо римляните!

— Ами че как ще ги прогоним! — възкликна Натанаил, който беше почнал да се тревожи и поглеждаше косо към вратата. — Как, я ми кажи, Искариоте?

— Въстание! — извика той. — Спомнете си за Макавеите, прогониха гърците; дойде нашият ред, новите Макавеи, да прогоним римляните; а после, богати и бедни, несправедливи и онеправдани, когато останем сами, ще ги оправим.

Никой не продумваше; не знаеха, два пътя, кой път да поемат; гледаха учителя, чакаха; а той гледаше умислен пламъците; кога най-сетне ще разберат хората, че само едно нещо има на този свят, на видимия и на невидимия — душата.

Петър стана.

— Аз — каза той — заплетени приказки не разбирам, пък прощавайте; кои са темелите, ще видим това на дело; ще се разбере по-сетне; учителю, дай ни право да отнесем Добрата Вест на хората ние сами; и като се върнем, пак ще си приказваме.

Вдигна Исус глава, изгледа наоколо учениците, кимна на Петър, на Йоан и на Яков да се приближат; положи тежко ръцете си върху главите им.

— Вървете с благословията ми — каза той, — разгласете Добрата Вест сред хората; не се бойте; Бог ви държи върху дланта си и няма да ви остави да се погубите; и врабче дори не пада от небето без неговата воля; а вие струвате колкото много врабци. Бог с вас! Върнете се бързо, и да сте поели на шията си хиляди душѝ; вие сте моите Апостоли^[1]!

Взеха тримата апостоли благословията му, отвориха вратата и тръгнаха сред вятъра и дъжда и всеки пое по различен път.

Минаха дни; дворът на стария Зеведей се изпълваше с народ сутринта, опразваше се вечерта; отвред пристигаха болни, обладани от зъл дух, сакати, и плачеха, а някои се разгневяваха, викаха да стори чудото си и да ги изцери Синът человечески. Нали затова го е изпратил Бог? Нека излезе на двора! А той се натъжаваше, като ги слушаше, излизаше на двора, докосваше и благославяше всекиго.

— Има два вида чудеса, братя мои — казваше им той, — чудесата на тялото и чудесата на душата; имайте вяра само на чудесата на душата; покайте се, пречистете душата си и ще пречистите и плътта си; душата е дървото; болест, здраве, раят и адът са неговите плодове.

Мнозина хващаха вяра и веднага щом почваха да вярват, чувстваха как кръвта им блика и изпълва изтръпналото им тяло, хвърляха патериците, заиграваха хоро; други, щом докоснеше с ръка Исус угасналите им очи, чувстваха как някаква светлина се разлива от краищата на пръстите му, вдигаха клепачи, надаваха радостен вик: виждаха света!

Матей стискаше калема, отворени бяха очите и ушите му, не изтърваваше нито една дума, събираше я и я полагаше върху хартията; и така, полека-лека, ден след ден, натъкмяваше се вътре в него Евангелието, Добрата вест^[2], хващаше корен, пускаше клони, превръщаше се в дърво, да даде плод, да нахрани родени и неродени. Знаеше Матей наизуст Писанията и каквото сега казва и върши учителят, вижда, че е досущ така, както още преди векове са го прогласили пророците; и ако ли пък някой път пророкуванията не уйдисваха, то беше, защото на човешкия ум му беше трудно да разбере скрития смисъл на свещения текст. Седем ката смисъл има словото Божие и Матей се мъчеше да открие на кой как могат да се натъкмят ненатъкмяемите неща; па макар по някой път и зорлем, Господ прощава; и не само прощава, ами Господ тъкмо това иска. Ами че не идва ли всеки път, когато вземе калема, един ангел и се навежда към ухото му, и му подсказва какво да пише?

За първи път днеска му стана ясно на Матей откъде трябва да започне и как трябва да подхване живота и дейността на Исус; най-напред — къде е роден, кои са родителите му и дедите му, чак до девето коляно; роден е в Назарет от бедни родители, от Йосиф Дърводелеца и от Мария, дъщеря на Йоаким и Ана. И тъй, хвана той калема, извика вътре в себе си на Господа да му просвети ума и да му даде сили; но тъкмо захвана да изписва красиво върху хартията първите думи и ръката му се вдърви; беше му я сграбчил ангелът, чу как във въздуха сърдито запляскаха криле; и чу звук на тръба в ушите си: „Не син на Йосиф! Какво казва пророк Исайя? «Ето девицата ще зачене и ще роди син.» Пиши: Мария беше девица, архангел Гавриил слезе в къщата й още преди да я е докоснал мъж и й каза: «Здравей, благодатна Мария, Господ е с теб!» и веднага утробата й се оплоди. Чуваш ли? Това да напишеш! И не в Назарет, не е роден в Назарет; спомни си пророк Михей. «И ти, Витлеем, мъниче сред хилядите на Юда, от теб ще израсте Този, който ще се възцари в Израил и чийто корен води началото си от вечността.» Така че във Витлеем, значи, е роден Исус, и то в един обор; какво казва непогрешимият псалм? «Изведе го от обора, където бозаеха агнетата, за да го направи овчар на стадата на Яков.» Защо спираш? Пуснах ръката ти, пиши!“ Но Матей се ядоса; извърна се надясно към невидимите крила, изръмжа тихо, за да не го чуят учениците, които спяха: „Не е вярно; не искам; няма да пиша!“. Подигравателен смях се разнесе във въздуха и един глас изрече: „Какво разбираш ти, пръст, кое е вярно? Седем ката има истината, на най-горния кат се е разположила Божията истина, а тя никак не прилича на човешката истина; тази истина, Матей Евангелисте, ти подсказвам на ухото ти; пиши: «И дойдоха трима влъхви, като следваха една голяма звезда, да се поклонят на младенеца…»“

Пот се стичаше на струи по челото на Матей. „Няма да пиша! Няма да пиша!“ — викаше той, а ръката му се движеше и пишеше.

Чу Исус в съня си борбата на Матей, отвори очи; под пламъка на светилника, видя го да пъшка приведен, а калемът се движеше бързо и сърдито по хартията и така скърцаше, аха да се счупи!

— Матей, брате мой — каза той тихо, — защо ръмжиш? Кой стои над теб?

— Рави — отвърна той, а калемът продължаваше да тича по хартията, — не ме питай, бързам; спи.

„Бог ще да е над него“ — догади се Исус и затвори очи, за да не смути светото обладание.