Йозеф Томан
Дон Жуан (4) (Животът и смъртта на дон Мигел де Маняра)

Тъмночервената вечерница прилича на моминско око, ладийката на месеца припомня извивката на устни. Тополите край реката наподобяват алеята от кръстове и свещи, сред които тя вървеше.

Пламтете, димящи факли, горете, трепкащи свещи, летете, огнени коне, в облаците и ми дайте знак, когато намерите тази, която търся!

Настанал е третият час по залез-слънце от съботата, и хората, на които Спасителят бе върнат от гроба, сядат след дългите пости край блажните грънци.

Вали дребен и топъл дъжд и капките звънтят по реката. Гуадалкивир мощно се валя, набъбнала от пролетните планински води. Реката разперва ръце и дланите й изменят формата на бреговете.

Мигел се спуска към реката и потапя горещите си длани във водата.

„О, как не можах да я настигна тогава в процесията. О, защо не успях веднага да я отведа. Ала ще я намеря. Севиля не е толкова голяма, та да не я открия. Ами ако е дошла на този ден отнякъде в града?

Какво става в същност с мен? Нямам покой ни денем, ни нощем. Съществувам и не съществувам. Залитам като човек с кървава рана в гърдите. Гася светлината и викам мрака. Мракът ме души и запалвам светлината. Какъв глупав човек станах. Не, не. Трябва поне да я зърна. Ала кой ще ми каже къде да я търся?“

Тих смях му отговаря откъм реката и се слива с бавните удари на весла. На няколко крачки от Мигел се люлее лодка и в нея стърчи грубо изсечена сянка на човек.

— Аз — казва гласът от реката. — Аз ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш, аз ще ти дам всичко, което искаш да имаш. Аз, Мариус.

Лодката още повече се приближава към брега.

— Ела при мене в лодката.

Мигел скочи в лодката и седна. Срещу него се сивее тясно бледно лице с редки мустаци и чаталеста брадичка. Тънки устни, костеливи крайници и налудничав пламък в очите.

— Кой си ти? — пита Мигел.

— Нали чу — казва скелетът, — Мариус. Господар на земята, огъня, водата и въздуха. А ти, ако се съди по мъката, която давеше в реката, си нещастник. Довери ми се и ми кажи какво те мъчи.

— Търся едно момиче, което вчера видях за първи път, ала изчезна в тълпата.

— Какъв цвят имаше около нея в този миг? — пита лодкарят.

— Жълт. Светлината на свещта.

— Лошо знамение. Това е зародишът на заника още при рождението. Ала мога да ти помогна и в този случай. Ще те заведа при нея.

— Ти ли, лодкарю? Ти я знаеш?

Мариус загреба с веслата по течението на Гуадалкивир. Накланя островърхата си глава и казва тихо:

— Аз знам всичко. Ако бях жив, както си ти, не бих знаел нищо.

— Ако беше жив? — повтаря Мигел ужасено. — Не разбирам.

— Аз общувам само с мъртвите — казва лудият. — Аз съм сянка и само между сенки бродя. Душа без тяло, тяло без душа — както ти се хареса. Ала моите владения са безпределни и моята мощ е голяма.

Мигел потреперва и млъква.

Тихо е, само дъждовните капки барабанят по водата.

— Накъде ме караш, Мариус? — пита след малко Мигел.

— От нищо не се страхувай — отговаря лудият, — Карам те под знака на кръста. Карам те при жената, която търсиш. Тя ще бъде твоя жертва и ти нейна.

— Не разбирам…

— Обичаш ли тази жена?

Мигел гледа в реката и несъзнателно потвърждава:

— Обичам я. — Ала изведнъж се стъписва от собственото си признание. — Не знам… Любов ли е това?

— Постелята и ковчегът имат еднаква форма.

— Любов ли е това? — продължава да се измъчва Мигел от непознатото понятие.

— Любов ли? Смъртта застава над главата й в мига, в който тя се разпуква.

Мигел говори още известно време неуверено за любовта, а Мариус, отговаряйки му — за смъртта.

Мигел вдига глава и разбира, че се намира в ръцете на луд човек.

„Няма значение. С добро или лошо — ще ме свали на брега.“

Ала лудият лодкар вече сам направлява лодката към брега.

Слязоха.

Лудият хвана Мигел за ръката и тръгнаха.

Вървят по уличките между високите зидове на градините, дребният дъжд трополи по листата на дърветата.

— Отиваме да я търсим, нали? — казва Мигел.

— Да, да търсим. Да търсим. Това е смисълът на живота. Да намерим — това е щастливата случайност. Да загубим намереното — това е божието наказание.

Приближават се до телени врати.

— Ето целта на твоя път, приятелю — казва Мариус.

— Гробищата? — ужасява се Мигел.

— Тук ще дойде всичко красиво на света. Тук е сборното място на прелестите — казва лудият и пресипнало се смее.

Той вмъква насила Мигел в гробищата и го влече по алеята между кръстовете, под които блещукат светлинните на кандилата.

— Твоята красавица още не е тук, ала гробът й вече е приготвен. Ела, ще ти го покажа къде е. Почакай тук.

— Побъркан човек — извика Мигел и грубо отблъсна Мариус. — Пусни ме и се радвай, че няма да те пробода, та да паднеш самият ти в гроба.

Мигел хуква. Изскача от вратите на гробищата и чува зад себе си глух вик:

— Ти си побъркан, човече, не аз! За какво се бъхтиш? Търсиш нещо, което не съществува. Вятъра гониш, побъркан човече! Любов! Смъртта застава над главата й в мига, в който тя се разпуква.

О, Дево пречиста, само за миг зърнах лицето му и видях върху него повече скръб, отколкото греховни страсти. Това е човек, който не е познал що е радост.

Ах, от снощи, когато го видях, бледнея и вехна като болна. Единствената ми мисъл е той.

Чуй ме, небесна царице, и ме благослови да му помогна да познае щастието. Да бъда щастлива с него, защото умирам от любов по този мъж, Дево пресвята…

Под статуята на Мадоната е коленичила доня Хиролама Карильо и Мендоса, единствената дъщеря на херцог Мендоса — един от най-знатните аристократи в Испания. Към прадедите на високопоставения род Мендоса принадлежат: маркиз Иниго Лопес де Мендоса и Сантиляна — голям испански поет от началото на петнайсетото столетие; Диего Уртадо де Мендоса — държавник в двора на Карл V и Филип II, прославен хуманист, меценат и прочут поет; севилският кардинал Франсиско де Мендоса и накрая драматичният поет Хуан Руис де Аларкон и Мендоса — заспал вечен сън неотдавна.

Под статуята на Мадоната е коленичила девойка, прелестна като майско пладне. Кожа — сякаш праскова, позлатена от слънцето и пропита от аромати, сериозен поглед под дългите ресници и дъгите на веждите. Устни — сочни и с красива извивка. Чистотата, младостта и откровението на това създание са изписани върху бялото чело, над което се вият коси, по-черни от смола. Осанка, изваяна до съвършенство, ръце и крака — изящни. В очите се таят огънят на омайната женственост, мъдростта и буйният порив. Жена — горест и покой, жена — страст и тиха наслада, ала винаги изпълнена със сърдечност и гореща всеотдайност към този, когото обича. Жена, която няма да те подведе, няма да те разочарова, няма да ти измени, жена — вярна на своето сърце и на своята гордост, жена, която носи в себе си главозамайващо богатство от чувства за този, комуто ще подари тялото и душата си.

Под статуята на Мадоната е коленичила девойката, която от Велики петък Мигел напразно търси.

Тъмнината нахлува в стаята и смесва молитвата на девойката със злите слова:

Сластолюбец, блудник, подстрекател, развратник, убиец…

— Не, не пресвета Дево, не е такъв! Не е блудник, а е заблуден. Той е нещастник с изтерзано сърце, което аз искам да взема в дланите си, за да го прилаская, да го сгрея с дъха си и изцеля. Искам да го променя със своята искреност. Дево пресвята, дай ми любовта на този мъж и аз ще ти върна душата му ясна и чиста като детска усмивка!

Над масата, покрита със зелено сукно, скланят глава църковните отци, разгневени от безчинствата на Мигел на Велики петък.

— Застъпвам се и този път да му бъде простено. Бил е пиян. Впрочем заявявам — казва архиепископът, — че за последен път слагам своето слово на везните в негова полза. Сгреши ли още веднъж, съгласен съм вие да вземете мерки срещу граф де Маняра с всички средства, с каквито разполага Светата инквизиция.

— Ваше високопреосвещенство има ли пред вид, че става дума за главата на бунтаря? — пита инквизиторът.

— Да — отговаря тежко дон Викторио, ставайки. — Не мога да не се съглася. Защото над всичко стои името на бога и неговата чиста и неопетнена слава. Какво е в сравнение с него човешкият червей, макар и свиден на сърцето ни?

А в това време Мигел търси девойката от къща на къща.

Претърси вече цели квартали. Стои на кръстопътищата като зяпач и безделник, оглежда улиците и площадите, взира се безсрамно в лицата на жените, излизащи от храма, скита по Аламеда и Пасео де лас Делисиас, стърчи по ъглите на улиците — търси, търси, но нея я няма.

Връща се у дома съкрушен, отказва да приеме приятелите си, ляга на кревата тъжен и не може да склопи очи.

Мигел се вълнува, както никога досега. Неговата надменност, самоувереност и гордост го подтикват да я намери и да я притежава. Но цялото му същество потрепва от непозната нежност, която пропъжда напора на гордостта и го изпълва с желание поне отдалече да зърне това лице или да бъде близо до нея, да диша ведно с нея въздуха и — повече нищо, повече нищо…

На следващия ден Мигел започва да търси отново. Тича по спящите улици, пробужда от сън стражите, запушва с жълтици устата им и описва девойката, която трябва да намерят. Стражите го смятат за пиян, вземат златото с две ръце, обещават всичко и му се смеят. Благородникът обаче дрънчи не само със златото, а и с шпагата си и им съобщава своето име.

Те се стъписват от ужас, усмивките застиват върху лицата им.

— О, това е друго нещо. Тук става дума за главите ни. Да, ваша милост, ще претърсим целия град и ще ви съобщим.

А когато в тъмнината заглъхват стъпките на този, който им внушава страх, командирът на стражата разтрива челото си и тутакси добавя:

— Не ви ли се струва, че ако ние, стражата на почтения град, сами тикнем невинната жертва в ръцете на този злодей, ще извършим безбожно дело?

Мигел наема тълпи хора, за да търсят непознатата девойка. Цялото общество на севилските просяци бива събрано с помощта на златото, разпределено на групички; дават им се наставления и те плъпват като бръмбари из улиците на града.

Ала реката от пари тече напразно.

Върволици издирени девойки преминават пред Мигел, но очите му сивеят от безразличие.

„Нечие проклятие ли ме преследва? Или пък съм побъркан, но не съм способен да осъзная това? Ала аз няма да се откажа. Ще я намеря. Трябва да я намеря.“

На десетия ден, откакто бе започнал да търси девойката, Мигел влезе в катедралата по време на голямата литургия.

Опрян о колоната, той следи с очи криволичещия полет на лястовиците под свода на храма.

Словата на проповедника кънтят.

— И завръщайки се, блудният син казал на баща си: „Отче, съгреших против небето и против теб и не съм достоен повече да се наричам твой син.“

Лястовиците се стрелкат ту навън, ту навътре през прозорците на храма и крилете им издават шумолене, като сребърния звън на тръстиките, огъвани от вятъра.

— … трябва да се радваме, тъй като този твой брат бе мъртъв и оживя. Загубен бе и се намери.

Словата „загубен бе и се намери“ достигат като лек повей до мислите на Мигел, димът на свещите тъжно се стеле и в същия миг Мигел изведнъж почувствува върху себе си нечий прикован поглед.

Енергично се обърна в тази посока и я видя.

Олюля се като разтърсен от гръм, коленете му се разтресоха, зави му се свят и в гърлото му заседна вик.

Там, до колоната, в другия край на храмовия кораб — стоеше търсената жена, вперила в него очи.

О, пламенна радост и тревога, о, кръв, бушуваща в сърцето, о, лице, което ту бледнее, ту гори!

Мигел е трогнат, до дъното на душата си. Трогнат за първи път в живота си. И в същия миг чувствува, че в него нещо рухва. Свлича се, грохоти, бучи. Ала заедно с това и нещо поривисто се въззема, души го, стиска гърлото му. Олюлява се. Краката му не могат да устоят на това неудържимо и едновременно рухване и възземане.

Нещо непознато овладява цялото му същество. Покорява чувствата, мислите и сърцето му. Всяка клетка се изпълва с напора на това непознато вълнение, та чак във върха на пръстите си усеща ледени тръпки, а устата му пресъхва и нагарча.

Опря се на пейката и трескаво впи пръсти в дървото.

Само да не падне. Да издържи. Да не подвие колене под смазващата тежест на това, което неочаквано го връхлетя.

Изчезнаха храмовият кораб, проповедникът, хората и пламтящите свещи. Изчезнаха разочарованията, ненавистта, задоволството и отчаянието.

Изчезна всичко. Само очите останаха.

Мъжът и жената се гледат, стоглавата тълпа между тях също е изчезнала, зениците им пламтят над вълните на човешкия прибой.

Една-единствена мисъл изпълва съзнанието на Мигел: „Съществувал ли съм до този миг изобщо? Ах, а съществувам ли и сега?“

Бавно вдига ръка към лицето си. Усеща докосването на пръстите си. Съществува. А вълната на чувството добавя: „Започваш да съществуваш. Сега. Тъкмо в този миг.“

Какво беше преди?

Като вятър без посока се носеше безцелно по пътищата, преследваше мъгляви илюзии, ненаситно късаше от живота повече, отколкото можеше да даде, и още в следващия миг унищожаваше, захвърляше, стъпкваше, убиваше всичко това.

Ръката на Мигел се отпуска отмаляла върху украсената с дърворезба пейка.

Литургията свършва, тълпата се разотива, екват обедните камбани.

Девойката не мръдва от мястото си и нейната дуеня излиза навън, за да остави господарката си в съзерцание.

Храмът е празен, само сянката на клисаря се плъзга от икона към икона и гаси свещите.

Мигел бавно се приближава към девойката. Тя стои, чака, устремила в него сияещ и развълнуван поглед. Устните й са полуотворени и малката детска ръка е свита на гърдите й.

Колкото повече се доближава Мигел до нея, толкова по-силно започва да бие сърцето й. Страх? Не. Шемет и някаква непозната нежност се разлива по цялото й тяло.

— Проговорете, моля ви — едва шепне Мигел, проговорете и ми кажете поне една дума, за да се уверя, че не сънувам. Търся ви по цели дни и нощи и се страхувам, че отново ще изчезнете. Мога ли да зная коя сте?

— Казвам се Хиролама Карильо и Мендоса — казва девойката просто.

Клончето от портокалово дърво с бели полуразпукнали се пъпки, което държи в ръцете си, леко потрепва, сякаш диша. Първата тазгодишна клонка, която цъфна в градината на техния дом! Нея трябва да даде на Мадоната. „Ах — беше се зарадвала Хиролама, — тази година ще бъда първата, която ще положи в краката на Мадоната този символ на любовта!“

„Хиролама, Хиролама…“ — повтаря си Мигел името на девойката.

То му звучи като камбана, сияе като утринна заря. Трепти в мириса на догарящите свещи и вехнещите цветя, искри като злато в лъчите на слънцето, които разсичат през готическите прозорци полумрака на катедралата. Име възвишено, гордо и сладко. Би искал да го произнесе на глас, да заглуши с него шумоленето в храма; иска му се да изтича навън и да изкрещи сред тълпата това най-красиво измежду всички имена. Името на жената, която стои тук, пред него — видението, за което години е мечтал.

Девойката гледа Мигел в очите и изведнъж смутено, но решително му подава клончето. Клончето, обещано на Мадоната.

Мигел е потресен от признанието. Впива обезумял поглед в лицето на девойката и ръката му бавно, недоверчиво поема символа на любовта.

Хиролама, сякаш изплашена от постъпката си, поруменява чак до корена на черните си коси и се обръща към вратата.

Мигел върви редом с нея и се старае да усмири възбуденото си дишане. Излизат от храма през портата на опрощението и застават под палещото обедно слънце. Мълчат и се гледат в очите.

Тя леко се усмихва и казва тихо:

— Не сте разговорлив, господине.

Мигел е объркан, гласът му трепери от смущение:

— О, не, стига да пожелаете… Твърде щастлив съм и не знам… не разбирам… Кога ще ви видя отново?

— Още сте при мен и вече мислите за утре? — усмихва се тя.

— Утре? — избухва страстно Мигел, хващайки се за нейната дума.

Усмивката изчезва от лицето й, очите й пламтят и девойката казва съвсем сериозно:

— Не чак утре. Още днес. Искате ли?

Мигел е бледен и неспособен да произнесе нито дума.

— Тази вечер след залез-слънце ме чакайте при малката желязна врата на татковата градина. Сбогом…

Мигел стои пред Портата на опрощението, в ръка държи шапката си, украсена с пера, а в очите му проблясват сълзи.

Когато Хиролама изчезна от погледа му, той се окопити.

— Какъв позор! Какъв страшен позор! Стоя тук като просяк. Пелтеча като нахокан малчуган и кръвта ми не се бунтува срещу такава смешна покорност.

Ала довечера ще се държа по друг начин! Ще те покоря, красавице, както всяка друга!

Тръгва, стиснал зъби, ала продължава да носи шапката в ръка — човек, покорен въпреки волята си. Клонката в ръцете му вехне. Дали от обедното слънце?

— Защо така бързате днес, доня Хиролама? Какво става с вас, за бога?

Дебелата дуеня също бърза със загрижен израз върху добродушното си лице подир Хиролама.

— Защо не ми отговаряте? Почакайте ме!

Но Хиролама забързва още повече. Не вниква в думите на своята дуеня. Кипарисовата алея свършва и девойката вече влиза през вратичката на градината зад бащиния й дворец.

Я виж! Всички портокалови пъпки са се разпукнали под слънчевите лъчи и градината свети с вълнуващата прелест на нежните бели цветове, така прости и омайни като самата любов.

Неочаквана тревога сви сърцето на девойката. Обеща първите цветове на Мадоната, а ги даде на човек. Обиди Мадоната, съгреши. Тази мисъл я помрачи и сърцето й буйно затуптя. Силен страх от нещо, което се приближава, заля душата й. „Да помоля за прошка Мадоната, да падна на колене, веднага, още сега…“

— Донесете ми голям букет от тези цъфнали клонки! — заповядва девойката.

Хиролама коленичва под статуята на Мадоната в стаята си, отрупва с клонките краката на светицата и се моли:

— Прости ми, наша царице! Съгреших… заради него…

Вдига очи към Мадоната, ала вижда неговото лице, чувствува неговия дъх.

— Мадоно, прости ми! Смили се над моето сърце!

Сърцето на девойката трепери. Ала не от ужас, че е съгрешила, а от непознатото блаженство на шемета.

Слънцето залезе.

От вратичката към средата на градината води кипарисова алея. Тежки аромати изпълват вечерта.

В далечината на алеята се появява силует.

Мигел диша пресипнало. Тревога свива сърцето му, и той го притиска с юмрук. Мигел обмисля словата си. Тръгва срещу девойката и се покланя учтиво:

— По-ясна сте от луната, по-съвършена от Касиопея, вечерница върху небесния лазур…

Девойката се спира и усмивката, с която приветствува Мигел, чезне от лицето й.

Мигел трепери целият от вълнение. Чувствува как фалшиво звучат думите му. Готов е да падне на колене и мълчаливо да вдигне очи към това лице, ала не, няма да се унижи като някакъв влюбен хлапак.

— Повече от час ви очаквам — продължава Мигел, но гласът му пресеква по средата на фразата.

Лицето на Хиролама е бледно.

Тишина, в която говори ускореното дишане на мъжа и девойката.

След малко Хиролама казва:

— Какво е един час? Цели години съм чакала, за да ви срещна…

— Вие сте ме чакали?

— Насън съм виждала лицето ви.

В този миг у Мигел се срива всичко подготвено и завоевателско и тук стои човек покорен, обзет от шемета на любовта.

Не, не е изживял нито един миг, подобен на този? Цялата прелест на земята и небето са се слели в съществото, което стои пред него.

Ослепяващото чувство блика като от извор от сърцето му и го преобразява! Край на суетата и гордостта, край на старата агресивност и корист!

Неуверен и плах като момче граф де Маняра казва смутено:

— Простете ми, доня Хиролама, аз не разбирам какво става с мен, изпълва ме някакво чувство, което досега не съм изпитвал, сърцето ми се свива от болка, ала искам да усещам тази болка, страхувам се и не знам от какво, исках да ви кажа много красиви думи, а не мога. За бога, простете ми…

Лицето на девойката се прояснява, но две сълзи заблестя вят в тъмните й очи.

— И мен ме изпълва чувство, каквото не съм изпитвала досега. И моето сърце се свива от болка и също искам тя да продължава… — повтаря тихо девойката и дълбокият й глас има цвета на тъмносини сенки… — Не виждам и не чувам нищо… само вас…

Мигел е дълбоко трогнат.

— Хиролама, Хиролама!

Тя се усмихва леко:

— Още не сте ми казали името си, господине.

— Простете — избухва Мигел, но изведнъж млъква и пребледнява.

„Моето име! Как да го изговоря пред тази девойка?“

Цялата чудовищност на миналия живот заваля като лавина съзнанието на Мигел.

— Е, господине? — казва тихо девойката.

„Не, не мога да й го кажа. За първи път в живота си се срамувам от своето име. Да бъде проклето!“

Мигел се обръща гърбом към девойката, диша ускорено, мълчи.

Малка, топла ръка се мушва в неговата длан и глас, напомнящ майчиния му дъх, прозвучава топло:

— Вие дори не можете да си представите колко съм щастлива в този миг, дон Мигел.

— Вие ме познавате? — казва той поразен.

— Не само насън съм виждала вашето лице, ала и наяве. Знам ви от години.

Мигел изтрива потта от челото си:

— Вие знаете кой съм и въпреки това дойдохте…

— Аз сама ви поканих.

— Моята лоша слава… — заеква Мигел. — Не ви ли е страх?…

Тя хвана ръката му и го повежда по кипарисовата алея.

Тъмнината се сгъстява, сенките на дърветата образуват великански шпалир. Месецът е надвиснал над градината неподвижно като замръзнала сълза.

— Още от юношески години нося в сърцето си мечтата за жена, по която копнея тялом и духом. Тя бе за мен като светлина, която спи в мрака. Петнайсет години душата ми се молеше да намеря истинската любов. Не я намерих. Ала дълго вярвах, че ще я намеря. После престанах да вярвам. И едва когато загубих всичко човешко, честно и добро в себе си, аз я намирам. Късно е, късно е! Не мога да се надявам…

— Никога не е късно, дон Мигел — казва тихо Хиролама.

— Кажете, Хиролама, какво трябва да направя? Ще сторя всичко, което искате!

— Наистина ли?

— Кълна се.

— Не се кълнете. Достатъчна ми е вашата дума. Бих искала само…

— Кажете, кажете!

Хиролама навежда глава, гласът й глъхне и тя промълвя на пресекулки:

— Бих искала… да… ме… обичате…

Тишина, Леденото лице на месеца виси над пропастите на света. Ароматите са плътни и зашеметяващи.

Мигел не отговаря.

— Да ме обичате истински…

Ласкавият глас на девойката звучи отдалеч и е пълен с обещания за нещо изумително и невъобразимо чисто. Мигел пада на колене пред нея, разтресен от вълнение:

— Ваш съм, Хиролама. Ще се откажа от всичко на света, освен от вас.

Хиролама го принуждава да стане и го повежда мълчаливо за ръка. Сяда върху оградата на фонтана.

— За какво мислите, Мигел?

— За смъртта, Хиролама.

— Боя се от смъртта.

— Не бива от нищо да се боите. Аз съм с вас. Имам сили и за двама ни. Искам да живея с вас, Хиролама.

— Да — усмихва се бледото лице на девойката. — Няма нищо по-красиво от това — да живея с вас.

— Достоен ли съм за вас, Хиролама?

Вглежда се в лицето на девойката, неясно в полумрака.

— За какво мислите вие, Хиролама?

— За любовта, Мигел — казва тя просто.

Да, да — това е любовта!

Сърцето на Мигел се разбушува, гърлото му се сви. Ала не се осмелява да докосне девойката.

— Мога ли да целуна ръцете ви, Хиролама?

— Да, Мигел…

Повече не проронват нито дума, седят един до друг върху оградата на фонтана и се гледат в очи.

Ефирната дреха на Хиролама се развява от лекия ветрец и докосва от време на време ръката на Мигел. Той потреперва от допира на коприната, но остава неподвижен.

Занизват се прелестни дни, отронват се волно и меко като дъхави листенца на цвете, слънцето вече грее не само за плодородието в полето, но и за тези две души.

Хиролама възвръща на Мигел младостта, възторга и очарованието на страстния копнеж. Възвръща оня смут на умилението, от който гласът секва на половин слово, а ръката, протегната да помилва лицето, спира свенливо.

О, какво блаженство е да притискаш чело о стъклото на прозореца и да виждаш зад него вместо тъмнината любимото лице, да се докосваш до къдрите на смолистите коси и да мечтаеш за нощ посред знойно пладне, да вдъхваш ароматния дъх на любимата и да чувствуваш как в жилите ти вместо кръв тече самото безсмъртие, да умираш сутрин от страх за всяка секунда от времето, отредено да бъдете заедно, и да се раждаш от надеждата, когато пада мрак. О, тъга на самотата и възторг на близостта с любимата, нетърпеливи удари на гладното сърце, опиянение от докосването на дланите и устните…

Градът бързо узнава за всекидневните срещи на Мигел и Хиролама и го обзема ужас и гняв.

Църковният съвет заседава под знамението на ужаса.

Херцог Мендоса трябва да бъде уведомен.

Сам архиепископът се нагърбва с тази тежка задача.

Херцог Фернандо изслушва предпазливите фрази на дон Викторио и се заема да реши въпроса веднага. Извиква Хиролама и доня Тереса, нейната майка.

Хиролама не отрича и не скрива нищо.

— Обичам дон Мигел. Искам да стана негова жена. Искам да деля с него добро и зло. Искам почтено да деля с него божията милост.

Ужас! Разубеждаване, предупреждения, заплахи, молби, увещания — слова, слова…

Каква мощ има човешкото чувство! Пред него всичко бледнее, то преодолява всичко.

Архиепископът е трогнат от силната любов на девойката.

Изправя се и я благославя:

— По сълзите в очите ви, доня Хиролама, познавам, че изпълнявате божие желание. Може би вашата любов ще върне Мигел към бога и почтеността. Ако това ви се удаде, самата Дева Мария ще ви благослови.

— Всички от рода Мендоса се женят и омъжват само по любов — казва херцогът.

— Обичам го, обичам го.

— Да бъде твоята воля, дете мое.

Измамените жени, жените, които някога са имали претенции към Мигел, и жените, които не са пряко засегнати — беснеят от гняв. Докато бяха равни в нещастието си, гражданките и благородничките, които Мигел бе съблазнил и изоставил, понасяха по-лесно болката си. Днес, когато една измежду тях побеждава — те се чувствуват пренебрегнати и омърсени.

Събират се, скупчват глави — гневни бръчки по челата, хули, ругатни и проклятия:

— Боже, накажи го заради всички нас!

В кръчмата „При херувима“ цари възбуда.

Руфина мълчи и бавно разресва ресните на роклята си.

— А вие, госпожо, какво мислите? — настойчиво питат момичетата.

Руфина леко се усмихва:

— Предсказвах му, че ще намери жената, за която мечтае. И я намери.

— Ще бъде ли щастлива тази… тази?…

— Ще бъде — казва Руфина.

— А той ще бъде ли щастлив?

— Не знам. Трудно е да се каже. Той е като огън.

Млъкват. След малко едно от момичетата казва:

— На ресниците ви има сълзи, госпожо.

— И вие ли го обичахте? — пита друга.

— Вино! — вдига глава Руфина и се мъчи да изглежда весела. — Да пием за здравето и щастието на дон Мигел.

Огненочервеното вино хвърля алени и кървави отблясъци.

Наемните войници на херцог Мендоса се пръснаха из града и околността, за да разгласят годежа на херцогиня Хиролама и граф де Маняра.

Най-прелестният цвят на севилското дворянство ще подаде пред олтара ръка на най-проклинания мъж в Испания.

Гълъбица в лапите на лъв.

Може ли още да се вярва в бога, ако допусне коварният безбожник да закичи гърдите си с тази тъй прелестна и добродетелна роза?

Стотици ръце украсяват двореца на Мендоса. Гирлянди от жълти и алени цветя. Дворецът сияе като кубче кристал, в който е паднала горяща звезда.

Музика в градината и залата. Край портите — тълпа от просяци, чиито протегнати длани слугите пълнят със сребърни монети.

Плътен шпалир от факли обкръжава двореца и димът им се издига към нощните небеса.

В този миг на Хиролама съобщават, че е дошла графиня Изабела де Сандрис.

Девойките седят една срещу друга, погледите им са предпазливи, жестовете — умерени.

Изабела разказва как се е влюбила в Мигел и как това я довело до двойно нещастие: нейното опозоряване и смъртта на баща й.

Хиролама намира тактични и уместни слова, за да изрази съчувствие.

— Аз не съм дошла да изслушам вашето съжаление над мен, а за да ви предпазя от човека, по чиято ръка е полепнала човешка кръв.

Хиролама се вглежда в далечината над главата на Изабела и казва тихо:

— Аз го обичам.

— И аз го обичах — избухва Изабела. — Колко нощи не съм мигнала, плачейки за него, колко ридания, молби и заклинания е чуло моето ложе, колко мъка и бръчки съзираха утрата върху лицето ми след безкрайните жалби, каква болка къса сърцето ми…

— Вие още ли го обичате? — с ужас въздъхва Хиролама.

Изабела се превръща в статуя, в камък, в лед.

— Ах, какво говорите, мила моя — скрипти фалшиво смехът й, — не става дума за мен. Става дума за вас. За вашия позор, от който ще се спасите, ако…

Хиролама се изправя:

— Всеки трябва да отговаря за последствията на постъпките си, доня Изабела. Готова съм и да страдам заради него.

— Привлича ви като пропаст. Познато ми е това. Аз обаче не знаех, че той е злодей, а вие знаете.

— Нищо не може да измени решението ми, доня Изабела.

— Проклинам него и вас. Няма такъв срок, който да не изтече, нито такъв дълг, който да не се изплати. Небесата ще ви отмъстят заради мен.

Хиролама гледа към вратата, през която излезе разгневената Изабела. Усмихва се на нещо в далечината и тихо казва.

— Ела вече, любими!

— За щастието на годениците!

— За красотата на годеницата!

— За любовта!

Чашите звънтят.

Хиролама целува Мигел пред всички и гостите надават ликуващи викове.

Край портите на двореца се тълпят бедняци. Подноси с печено месо и бъчви с вино подслаждат горчивия им живот. Пият и възхваляват. Призовават божията благословия над главите на годениците.

Пред двореца върху пиедестала на паметника на кардинал Мендоса са седнали две девойки, които не се познават и едва сдържат сълзите си.

Какво значение има дали се наричат Мария и Солана? Какво от това, че днес безчет момичета са скръбни заради блаженството на този, който се е родил под щастлива звезда?

Наистина ли Сатурн, планетата на Мигел и злите страсти, е щастлива звезда?

Погледнете двореца на Мендоса. Погледнете лицата на годениците и ще склоните глава пред съмненията, които е посяла във вас тази лъжлива наука, на която й е хрумнало да съединява човешките съдби със звездите, мъждукащи на нощното небе.

Някога хората със звуците на лютня са спечелвали приятелството на делфините.

При звуците на флейта Халеският извор, обикновено тих и спокоен, блика високо и прелива от стените на кладенеца.

На атинското крайбрежие самото море свири на сиринкс.

Демокрит и Теофраст са лекували болните с музика и песни.

Със звуците на арфата Давид е укротил побеснелия Саул.

Питагор е усмирил с песни и музика неукротимите страсти на един млад мъж.

В сумрака гласът на Хиролама има тъмносинята багра и дълбочината на планинско езеро. Под нейните пръсти лютнята зазвучава тържествено като орган.

О, музика, одухотворена любов, която удвояваш щастието! И всяко слово на песента се променя в заклинание, придобиващо нов смисъл.

— Пей, мила, пей!

Хиролама пее:

Живота ни река е,

поглъща я морето

с вълни враждебни.

И всичко, дето ни ласкае

или тиранство е проклето,

смъртта го дебне.

— Защо пееш такава тъжна песен?

Хиролама отвръща с въпрос:

— Не ти ли се струва, че в любовта има много тъга? Сякаш тя се ражда със смъртен знак на челото.

— Замълчи! — казва рязко Мигел, пребледнявайки.

— Какво ти е, мили? — изплашва се девойката.

— Нищо, нищо ми няма. Пей!

Сяда в краката й, слуша покорен и кротък като дете, но червеят на страха вече гложди мисълта му.

— … години наред тънех в егоизъм, безделие и престъпления, бях порочен до дъното на душата си.

— Мълчи, Мигел — моли го Хиролама, — не говори нищо.

— Разреши ми да говоря, мила моя! Това ме терзае. Трябва да ти кажа…

— Не, не. За твоето минало не искам нищо да слушам.

— Какво знаеш ти за мен? Само това, което са ти казвали. Ала всички заедно знаят твърде малко. Искам ти да знаеш всичко.

— Не, Мигел, моля те, не.

— Мой дълг е да ти кажа…

Хиролама закрива устата му с длан. Мигел е отчаян, че тя не му позволява да говори.

— Твой дълг, мили мой, е да не мислиш за миналото, си. Какво значение има то? Не искам да знам нищо за него. Не искам нищо друго, освен да ме обичаш.

— Че мога ли да те обичам още повече? — избухва Мигел. — Когато не съм до теб, имам чувството, че съм празен, глух, не усещам земята под краката си. Не съществувам. Говоря ти от разстояние, зова те, викам те. Навярно всяка нощ чуваш моя зов.

— Чувам го, любими мой — накланя Хиролама глава към лицето му. — Посред нощ ме буди и разтърсва, надигам се в леглото си и ми се струва, че си някъде наблизо, иска ми се в този миг да си до мен, да те сгрея с топлината си. Всичко за мен започва и свършва с твоя дъх. Плача от преданост към теб, искам да поема върху себе си всичко, което те гнети. Искам да гледаме света с едни очи, с едни уста да пием това, което животът ни дава, ти да се слееш с мен и аз с теб…

Мигел я гледа възхитен и забравя болката, която го бе пронизала, когато тя му забрани да й се изповяда.

— Ти си като бистра вода, Хиролама. През теб виждам целия свят поновому. Виждам началото на живота, в който вярвам само заради теб.

— Началото на нашия живот, Мигел.

Той потреперва от тревога.

— А не е ли вече късно? Не, не е късно, докато ми светиш ти, моя единствена светлина. Ах, Хирелама, само кажи и аз ще купя кораб, с който ще отплуваме в такава страна, където никой не ни познава…

— Това, което искаш ти — го искам и аз. Ще тръгна подир теб, където пожелаеш, защото за мен е радост да изпълнявам твоите желания — казва девойката и слага ръката си в дланите му.

Той я притиска до себе си.

— Хиролама, досега аз не знаех що е любов. След всички целувки в устата ми оставаше само горчивина! Колко години минаха в копнеж, очакване и вяра! И колко години след това — в ненавист, гняв и бунт! Ала най-после те имам. Държа те в обятията си и никога няма да те пусна. Ти си моя и никой не може да те отнеме от мен.

Един ден преди сватбата Мигеловите приятели са седнали на чаша вино.

— Не мога да го позная — казва Диего. — Изцяло се е променил. Това вече не е той. Друг човек е станал. Подчинил е живота си на една-единствена цел.

— Не му вярвам — съмнява се Алфонсо. — Нищо не е в състояние така из основи да промени човек. В него си остава постоянното напрежение. И сега. Един ден това напрежение ще се отприщи, инстинктите ще изригнат и той отново ще стане такъв, какъвто си беше.

— Опазил го бог от такова нещо — казва Мурильо. — Най-сетне намери верния път.

Алфонсо се разсмива:

— Ха, ха, верният път на Дон Жуан де Маняра! Да се грее край домашното огнище. Дон Жуан с пантофи и нощна шапчица сипва просо на птичките в клетката, полива цветята в саксиите, обикаля вечер дома си и проверява дали ключовете в бравите са превъртени два пъти. Дон Жуан — да токува като глухар, ха-ха-ха!

— Прощава се със слънцето — заявява Капароне, — доброволно си слага вериги.

— Има право — защищава го Мурильо. — Пилееше всичките си сили напразно. Колко жалко беше, че такъв изключително надарен човек живееше безсмислено, само с мимолетни удоволствия и нещастието на околните. Сега ще съсредоточи цялата си жизнеспособност в един кръг, в който ще разцъфти…

— Жива скука — прекъсва Алфонсо художника. — Тъй като вие самият, дон Бартоломе, сте в клетката на съпружеството, мамите там и приятеля си.

— Нима не съм щастлив? — отвръща Мурильо.

— Какво мъничко щастие е това, да се въртиш около своята кокошка, да люлееш люлката и да слушаш врясъка на децата. Щастие под похлупак, щастие, което столетните привички са продиктували от алфа до омега.

— Струва ми се, че ще му липсват приключения — отбелязва Вехоо. — Какво ще кажеш ти, стари пияницо?

Николас Ферано се приповдига, стиснал здраво чашата в ръка.

— Аз, госпожи и господа, съм дълбоко опечален. Напуска ме този, който ми предначертаваше пътя в живота. Егоистична е моята мъка, тъй като извира от отчаяната неяснота какво да предприема, като виждам как моят бивш спасител си отива безвъзвратно.

— Какви ги говориш, Николас? — мръщи се Алфонсо. — Още не е умрял.

— Ала това прилича на смърт, милостиви господине. Твоят поврат за нас е подобен на смърт, любими — обръща се Николас към неприсъствуващия Мигел. — Напускаш своите моряци, капитане. Какво ще стане с тях в бурите на съблазните, от които бушува светът? Кой ще управлява кораба, който оставяш в плен на подводните скали и водовъртежите?

— Отлично — вика Капароне.

Ала Николас продължава с просълзен глас:

— Опечален, дълбоко опечален стоя пред вас, високопоставени приятели. Този, който досега пиеше виното на насладата, преминава — о, уви! — на водата на покаянието. Бил намерил самия себе си, ала губи нас и ние губим него. Каква тъжна гледка! Имам чувството, че стоя над гроб…

— Престани! — скарва му се Вехоо.

— … и не знам — продължава Николас — за какво да вдигна чашата. За неговия, така да се каже, нов живот ли? За нашата безпомощна изоставеност ли? За гибелта на това, което тук умира, или за благото на това, което тъкмо се ражда?

Буйният патос на Николас изведнъж се превръща в плач. С лице, обляно в сълзи, той вика към далечината:

— Ала винаги ти желая щастие, любими!

— Сам и изоставен си, приятелю — казва Мигел на Алфонсо, който на връщане от „Херувима“ се е отбил при него независимо от това, че е нощ, и му поднася първите благопожелания в навечерието на сватбата. — Единствен ти измежду нас нямаш къде глава да подслониш. Предлагам ти гостоприемството на своя дом, приятелю.

— Не разбирам — учудва се Алфонсо.

— Искаш ли да станеш мой майордом?

— Как така? — казва слисан Алфонсо.

— Не се страхувай — усмихва се Мигел. — Няма да ограничавам свободата ти. Само ще ми помогнеш малко в ръководенето на двореца, искаш ли?

Подават си ръце и Алфонсо сияе.

Край на мизерията и несигурността! Алфонсовата малко продажна душа — не го съдете прекалено строго, иначе той е верен приятел — се разтапя в сладкодумство.

— Няма да те разочаровам, Мигел. Ще сложа в ред всичко — от буковите дърва за огнището до гълъбите по корнизите на дома. Ще се грижа за конюшнята и за облеклото ти. Ще бъда такъв майордом, какъвто не е видял нито старият, нито новият свят.

На излизане Алфонсо се сблъсква в коридора с Каталинон.

— Хей, Каталинон!

— Какво ще обичате, милостиви господине?

— От днес съм твой началник, разбираш ли?

— Така ли? — учудва се Каталинон.

— Вече съм майордом на този дворец и от утре започвам своята дейност. Утре сутрин, един час след изгрев-слънце — не, не, по-късно, да кажем, към обяд ще обходим с теб двореца и ще се заема с управлението му.

Междувременно Мигел си ляга.

Утре по това време Хиролама вече ще бъде негова жена. Утре ще започне нов живот. Край на стария.

Светъл ден, начало на стотици наслади, побързай, не ме оставяй да чакам толкова дълго! Затичай се, нощ, не се влачи така мудно, тежка тъмнина!

Ала в същия миг тревога свива сърцето му.

Изведнъж му се сторва, че не е сам в стаята. Сякаш от всички ъгли излизат уродливи чудовища, с изплезени езици, готови да ближат кръв от пресни рани. Сякаш по таблите на леглото дращят с нокти лешояд и или вълци. Сякаш в лицето му дъхат вонящи муцуни, по чиито зъби се стича слюнка, примесена с кръв.

— Хиролама! — извиква Мигел, но тъмнината го обгръща още по-плътно и полага огромни лапи на гърлото му.

Скача от леглото си и запалва свещта.

Бди, обзет от тревога, че близо до него се намира нещо, от което трябва да се страхува.

Едва след дълго време пропада в мъчителен и неспокоен сън, прекъсван от чувството за страх.

Дванадесет главни стави има човешкото тяло,

дванадесет яйца снася паунът,

дванадесет месеца камилата носи своя плод,

дванадесет съзвездия има зодиакът,

дванадесет са били апостолите на Христа,

дванадесет звезди има на короната си небесната царица,

дванадесет ангели стоят пред вратите на Светия град,

дванадесет е число божие, с което се отброява всичко на небето.

Два пъти по дванадесет, камбани има севилската катедрала.

Ден сватбен.

Катедралните камбани залюляха

своите мазолести юмруци;

яростно се скълбиха в уплаха

адски звуци и небесни звуци.

Буря с гръм камбанен се извива като птица,

днес се жени грешник и омъжва се светица.

По ниския хълм над града пасат овце. Пастирите са ги оставили заради сватбеното зрелище.

Кучето, верният страж на овците, подтичва неспокойно около стадото, души нещо недобро във въздуха.

Върху билото на хълма се появяват, сякаш от земята изскочили, два димни стълба — бял и черен.

Сгъстяват се и придобиват очертания на живи фигури. Черният стълб прилича на дявол, белият — на ангел.

Един до друг те заслизаха по склона на хълма.

Кучето се разтрепера и отчаяно зави. Овците хукнаха накъдето видят.

Над хълма увисва кълбест облак и остава неподвижен върху светлото и прозрачно небе като знамение. Целият край трепти в слънчевия зной, само над хълма пада сянка от облака.

Фигурите сядат на два камъка и приковават погледи в града.

— Грешник се жени — намръщено казва белият.

— Светица се омъжва — с насмешка казва черният.

— Дано не почернее от неговите грехове.

— Вашите думи — казва черният иронично — имат седем цвята като гущера, а всъщност нито един определен.

— Развенчаните ангели се хранят с човешки души и присмех — отвръща на обидата белият.

— Ала и на двамата ни е горещо, въпреки че сме под сянката на облака, нали?

— От страх ли? — пита белият.

— Не знам тази дума — казва черният. — Любопитно е какво ще стане по-нататък.

— Знам какво ще стане по-нататък — отговаря спокойно белият.

— Е, какво, всезнаещи?

— Тя ще го върне към бога — казва белият уверено.

Черният премигва с мътните си очи, но насмешката остава в гръмкия му глас:

— Вие не го познавате. Не познавате и нас!

И двамата млъкват.

На площада пред катедралата се тълпят хора от всички слоеве. Над тях ехтят камбаните на катедралата, които са два пъти по дванадесет, и девойки, пеят андалуски сватбени песни:

Пътят има розов дъх,

вейки лаврови ухаят.

Ето го жениха,

като крал нагизден.

Пътят има розов дъх

и ухае всичко.

Ето я невестата,

цяла в бяла свила.

Портата на опрощението е залята от слънце, градът пламти в жълто сияние, само черният облак виси над хълма като знамение върху небето.

Едничка тази хвала заслужава,

едничка тази се накичи с цвят,

едничка тази заслужава обич,

едничка тази от целия свят,

едничка тази и никоя друга.

Нежните гласове на девойките трептят в следобедната горещина като нажежения въздух. След тях запяват мъжете:

И колко си прекрасна,

унесена в молитва тиха.

Приличаш ти на роза,

която късат за жениха.

Ето, архиепископът вдига ръка и благославя съпрузите с голям кръст.

В този миг димните фигури на хълма се изправят и недружелюбно се поглеждат.

— Знам какво си мислите — казва белият трогнато. — Презирам черните ви надежди. Но ако бях човек, не бих заложил на тях нито мараведи.

— Ако бях човек — гневно казва черният, — бих ви повалил с един удар.

— С грубост прикривате страха си. Не можете да търпите кръстния знак и мириса на тамян. Чувствувате, че напразно се противопоставяте на божията милост, която се разпростря над двамата в свещения брачен съюз.

— Късоглед сте — казва черният и се увива в димния стълб като в плащ. — Преди месецът отново да се закръгли, аз ще забогатея не с една, а с две човешки души.

Белият се усмихна леко и тръгна към града. Същевременно се раздвижи и облакът, който стоеше над хълма, и пое подир белия като негова сянка.

Черният стълб се разпръсна.

Часовете минават. Сенките започват да танцуват по склона на хълма. Слънцето залязва, стоманеният цвят на небосвода става златист. Овците се събират, за да се върнат в кошарата.

Пълният месец се появява на небето.

Девичи глас, прозрачен като планинска вода, трепти — сякаш пряпорец над улиците:

Месецът изгрява,

вятър го люлее,

време е за сън.

Сбогом, бяло лице.

Месецът изгрява,

стряхата ни тули,

време е за сън.

Хайде, гълъбице!

Жалузите на прозорците се спускат, разделят света на две, оставяйки навън тътнежа на нощния мрак, а вътре мъжа и жената — Мигел и Хиролама.

Дни и седмици на медения месец, сякаш заливи по крайбрежие, заслонено от ветровете, градини на тишината, потънали зад високи огради, буйни реки на забрава и вглъбяване в себе си.

„Като брат на усамотеното слънце и на морския безкрай вървя през непознати краища, които някога виждах само насън, запленен от твоята любов, обич моя!

За стотен път те прегръщам и — чудно нещо! — не си отивам от теб самотен и разочарован. Никога няма да си отида от теб. Никога няма да те напусна. Защото ти си единствената жена, на която искам да бъда верен и ще бъда верен.“

Седмиците и месеците на живота се нижат в непомрачено щастие.

— Беше много отдавна, когато те зърнах за първи път, Мигел. Денят бе синкав и студен и ти се връщаше в града от Еспириту Санто в галоп. Спомняш ли си?

Мигел пребледнява и мълчи.

— Какво ти е, мили? Защо не отговаряш?

„Този ден убих човек“ — спомня си Мигел и за първи път осъзнава поведението си като престъпление, назовава го с истинското му име. Потреперва от ужас и пуска ръката на любимата жена.

— Не, нито дума повече за това — казва бързо Хиролама, усещайки нещо зло, и подхваща друг разговор.

Вечерта през отворените прозорци долетя и се смеси с любовните им слова отчаян женски глас, който сипеше проклятия върху главата на Мигел.

„Това е гласът на Изабела“ — позна го Мигел.

Скрит зад дантеленото перде, той наблюдава Изабела, която не откъсва поглед от прозорците, отрупани с цветя.

Проклятията секват.

Мигел вижда как Изабела вдига ръка, в която държи кама, и със силен замах пробожда гърдите си, за да отмъсти на Мигел.

Той извиква.

Викът му става причина и Хиролама да види умиращата в локва кръв Изабела.

Хиролама отвлича Мигел от прозореца.

— Не, не, не мисли за това, Мигел, не се измъчвай — говори настойчиво тя и милва бледното му лице. — До теб съм аз. С теб съм. Това е вече последната спазма на миналото. Отсега нататък те очаква само щастие, вярвай ми, мили мой.

Мигел не е способен да промълви нито дума. Стои като вкаменен и слуша думите на Хиролама.

И в същия миг осъзнава, че той и Хиролама са два човека. Между тях стои планината от престъпления, които е извършил.

Изведнъж пред очите му изплува цялото минало до най-малките подробности.

Ах, Хиролама донася на Мигел освен познанието за човешкото щастие и познанието за безкрайния позор на миналото му.

Каква пропаст се отвори изведнъж в него, когато прогледна и видя зловещите сенки на своите злодеяния. Преживяното в миналото пречи на Мигел да бъде щастлив така, както е щастлива Хиролама. Той се съпротивлява на спомените, на угризенията на съвестта си, но колкото по-енергично ги пропъжда, толкова повече те се роят, стоварват се върху гърдите му и го задушават.

Злото продължава да съществува, злото не си отива, въпреки че Мигел се е отрекъл вече от него.

Хиролама често съзира в очите на Мигел израз на отчуждение, чувство на отдалеченост и вглъбяване, от които не може да го изтръгне и с най-нежни слова. Грижливо се старае да не докосва миналото му, което обаче все по-често и по-често само напомня за себе си.

Мигел се черви от срам, потиска го чувство за малоценност редом с чистотата на жена си, която го възнагради с повече доверие, отколкото заслужаваше.

Миналото заплашва.

Заплашва и разлага душата на Мигел, който, склонен към крайности във всяко начинание, и сега преувеличава и струпва върху главата си все по-тежки обвинения и не признава за себе си никакво смекчаващо обстоятелство.

Хвърля се на колене пред Хиролама и я моли да изслуша изповедите му, залива се с гневен поток от самообвинения, ала тя слага длан върху устата му, бяга и вика, че не иска нищо да слуша, че не чува.

И Мигел изпада в отчаяние, като все по-жестоко и все по-безмилостно се самообвинява, скрива от жена си своята болка, разрастваща се до халюцинации, които бавно разяждат щастието му.

Хиролама, като вижда, че любимият й мъж затъва в мъка и болезнено усамотяване, го обсипва с любов.

Ала само за миг възвръща спокойствието му.

Натрапчивото и гибелно угризение на съвестта унищожава у Мигел блаженството, което му донесе Хиролама.

И на дъното на всяка негова мисъл стои будно едно усещане, по-парливо от всички други — страхът за постигнатото щастие.

Какво бе казал онзи луд за любовта?

„Смъртта застава над главата й в мига, в който тя се разпуква.“

Ателието на Мурильо е пълно със слънце и лъчиста светлина.

— Маестро, къде сте?

— Рисувам облак около главата на моята светица.

— Слезте от облаците долу при нас, дон Бартоломе.

— Кой ме вика? Познат ми е този глас, ала не мога да си спомня. О, Мигел!

Художникът развежда знатните гости из ателието и безкрайно радостен, бърка божественото със светското.

— Ето тук последната ми Мадона. А ето и моите ученици и сътрудници. Това е Гутиерес — добър художник, сприхав момък — не се мръщи, истина е; този е Сарабиа — дал съм му да направи задния план на онази там картина. Този пък е Педро Вилявисенсио, а онзи е Себастиан Гомес. Бивш мой роб — понижава глас Мурильо, — купих го евтино в Танжер, всички му викаме мулата. В началото ми миеше четките и стриваше боите. Освободих го и го направих свой ученик. И този освободен роб е вече майстор на четката и съперничи по сръчност на Осорио.

— Моят господар е свят дух — покланя се ласкателно Гомес. — Дух възвишен, който…

— … който не се страхува да бъде краен — казва Осорио. — Обичаме го като господа бога, милостиви господине.

— Не съгрешавай — упреква го Мурильо — и не преувеличавай. Какво те води при мен, Мигел? Каприз или любопитство? Приветствувам всичко, което идва от теб.

— Искам — казва Мигел — да ми нарисуваш Хиролама.

Художникът почервенява от радост.

— Аз? Доня Хиролама? Наистина ли?

Смехът на Хиролама говори за добро настроение.

— Това е голямо щастие за мен — казва Мурильо. — Преди всичко заради благородството и красотата на вашето лице, доня Хиролама, а също и за това, че вие и Мигел така вярвате в мен.

Мурильо е развълнуван от предложението.

Оглежда госпожата от всички страни, моли я да седне при различно осветление, изучава лицето й.

— Аз си представям този портрет…

Мигел енергично прекъсва художника:

— Позволи ми да кажа как аз си го представям: видение от светлина, въздух и материя едновременно.

— Стига, стига — отбранява се Хиролама, но Мигел продължава разпалено:

— Там някъде, долу, в облаци и мъгли е земята, Бартоломе, и над тази облачна сивота се въззема като бяло цвете лице с големи, тъмни очи. Погледни само какви очи има.

— Неоскверненото зачатие — неволно казва художникът.

Хиролама поруменява от смущение.

— Кога ще започнете да работите, дон Бартоломе?

— Дните сега са ясни, светлината е отлична, но имам започнати няколко неща. Не! Ще оставя всичко…

— Не, не, не бих допуснала да пренебрегвате заради мен другата си работа — казва Хиролама. — Ще започнем подир Коледа.

— Толкова късно? — мръщи се Мигел.

— Или още по-късно. През март. Тогава светлината е най-прозрачна. Съгласна ли сте, доня Хиролама?

— Съгласна съм — казва младата жена и се усмихва на Мигел.

Мурильо ги изпровожда навън. Вървят.

— Чак през март! Толкова късно — негодува Мигел.

Жената притиска към себе си ръката му:

— Ах ти, нетърпеливо дете! Ах ти, неукротими човече! Мога да очаквам, че ще обичаш портрета повече от самата мен!

— Днес съм безкрайно щастлив, Хиролама.

— Винаги съм щастлива с теб, мили.

Мигел придружава жена си до вкъщи и отива на Пласа де Градас за цветя.

Междувременно Хиролама слиза в градината на двореца, разхожда се бавно по алеите и се усмихва.

Мигел се връща с грамаден букет и бавно се изкачва по стълбата. Отваря вратата.

— Бъди здрава, царице!

Ала стаята е празна, само запалената свещ е жива и гори напразно.

Търси Хиролама в спалнята и вижда, че върху кревата й лежи писмо.

Хвърля се върху писмото, разтваря го и чете:

„Треперете вие, която ми откраднахте обичания мъж. Моето и божието отмъщение ще постигне вас заради неговата измяна.“

Писмото е без подпис.

Пред втрещените очи на Мигел се смесват лицата на съблазнените жени, хаосът от лица се вие и кръжи около него.

— Ах, коя от вас е написала тези думи? — вика Мигел, обграден от тълпа призраци на жени.

Обезумял, в едната ръка със свещ, в другата — с шпага, Мигел тича от призрак на призрак и осветява лицата им. Ала от светлината на свещта призраците изчезват, отдръпват се в тъмните ъгли и оттам коварно се хилят.

— Коя от вас е написала това? — крещи Мигел в полумрака.

Но му отговаря мълчанието на главите, които се събират една до друга в чудовищната тишина.

Запалва всички свещи и призраците изчезват.

В този миг чува стъпките на Хиролама и бързо скрива писмото.

Тя влиза и се хвърля в прегръдките му. Целува го, но чувствува неговия хлад.

— Мигел, какво ти се е случило? — пита жената и внимателно се вглежда в бледото разстроено лице. Всяка черта върху това лице говори за ужаса на душевно терзание.

Хиролама се тресе от всяка негова мисъл. Иска й се да прогони сенките от челото му и да угаси блясъците на отчаяние в очите му.

Какво да направи за него? Уви, дори чрезмерната любов, с която обсипва Мигел, не е достатъчна, за да умъртви злите духове, завладели душата му.

— Погледни ме. Сложих си новата мантиля. Прилича ли ми? — пита Хиролама.

Мантилята е пленително изделие от бяла коприна и дантели и подчертава с контраста си прасковения цвят на Хироламиното лице, обкръжено от черни коси. За миг Мигел е възхитен, но внезапно го обзема ужас от заканата в писмото, която е толкова по-жестока, колкото по-прелестна е Хиролама.

Той хвали дрехата, ала гласът му скрипти, защото под бялата мантиля се редуват озлобените лица, които сипят проклятия и заплахи.

— Не мисли за нищо, мили — успокояващо шепне жената. — Мисли само за мен. За това, че ще направя всичко, за да бъдеш щастлив. Та нали твоето спокойствие е моето щастие…

За миг напрежението у Мигел отслабва, той въздъхва бавно, дълбоко и целува ръцете й. После ляга върху ниския диван и затваря очи. Като човек, водил тежко сражение.

Хиролама коленичва до него и нежно милва пламналото му чело. Връхчетата на дългите й пръсти опипват лицето му, за да почувствува всяка гънка на кожата, всяка бръчка и да ги възприеме с цялата дълбочина на съзнанието си.

Мигел вдъхва топлината и дъха на жената, склонена над него. Чувствува нейната преданост, чувствува нейната нежност. У Хиролама всичко е тихо, сдържано. Докато в душата на Мигел отново започва да се надига буря.

— Пей, пей — хрипти гласът на Мигел, — искам да те слушам.

Хиролама тихо пее андалуски романс.

Ала тихите и нежни звуци бучат в ушите на Мигел като гръм, в грациозно извисяващата се мелодия се преплитат въжета на бесилки, в люлеещия се ритъм отекват стъпките на барабанчици, които удрят с палки върху барабани, обвити с черен плат, смъртта се хили в лицето му от вечерната музика.

Мигел все по-често изпада в униние. Не може да спи.

Чак до зори лежи в кревата си обезсилен, неподвижен и ледени тръпки пробягват по тялото му. Тогава се надига тежко, блуждае в полумрака на стаята, докосва със студени пръсти стените, тапетите, завесите, опипва мебелите и се промъква в спалнята на Хиролама. Тихо открехва вратата и се вслушва в спокойното дишане на жена си. Влиза бос, на пръсти, прокрадва се до нейното легло и съзерцава с тревога лицето й. Проверява дали вратите в коридора са заключени, въпреки че вечерта сам грижливо ги е заключил, преглежда добре ли са затворени капаците на прозорците.

После тихо се връща, сяда на кревата си и бди, докато не чуе името си от устата на Хиролама.

И денят е преизпълнен със страхове. Струва му се, че Хиролама е преследвана на всяка стъпка от коварни убийци. По сто пъти на ден — вън, в градината, и вътре, в стаята — рязко се обръща, твърдо уверен, че зад гърба му стои злодей.

Не разрешава на Хиролама да погледне от прозореца. Забранява й да приема храни и питиета, които предварително не е опитал. Страхува се да излезе с нея на улицата. Страхува се непрестанно, страхува се от всичко. Цял ден не сваля ръка от шпагата, а вечер я слага до себе си в леглото.

Но през нощта кошмарните видения отново нахлуват и тогава Мигел избухва в ярост, часове води ръкопашен бой с тях, задушава с длани вика си, докато най-сетне изтерзан се свлича на земята.

Хиролама, уплашена от шума, отива при него. Вижда ужаса върху лицето му и се догажда, че го измъчва съвестта. Трепери от страх за Мигел и го утешава:

— Успокой се, любими мой. Аз съм при теб. От какво се страхуваш? С какво непрестанно се бориш? Не се измъчвай и се довери на бога. Бог ще бъде винаги с нас, защото той не познава ненавистта, а само съчувствието.

— Не ми е нужно ничие съчувствие! — избухва Мигел и скърца със зъби.

Произнесеното слово е като насмолен венец, от който пламва буен пожар. Съчувствие. Качество на благородните души. „Ами ако тя ме обича само от съчувствие към нещастието ми?“ — казва си Мигел и тази мисъл е по-болезнена от кървяща рана.

„О, да бях всезнаещ! Да можех да проникна в мислите й!“

Хиролама е коленичила под кръста и горещо се моли.

— Моли се заедно с мен! — обръща се тя към мъжа си.

Отчаянието е проникнало до дъното на душата на Мигел, ала не е сломило гордостта му. „Няма да се преклоня. Няма да се покоря“ — казва си той и продължава да се влачи нощем и денем като лунатик, смазан от страха.

Но една нощ, пълна с кошмари, изведнъж го осенява мисъл: „Знам как ще се спасим и двамата! Знам как ще се измъкнем от този ужас! Далеч от града! Далеч оттук! Далеч от хората, които ни проклинат! Ще отведа Хиролама високо в планината!“

На утрото Хиролама изслушва неговото решение. Усмивката угасва на устните й, добива тъжен израз и непонятна тревога свива сърцето й. Но приема на драго сърце желанието на Мигел.

— Ще направя всичко за твоето спокойствие. Защото не искам нищо друго, освен ти да бъдеш щастлив, Мигел.

Мигел е като буен поток, който повлича със себе си и каменни брегове. Той ликува, че ще избягат от града на мъчението, волята му се променя в заповеди, а страхът — в надежда.

Дворецът на Мигел кънти от бързането и подготовката за заминаването.

Тази нощ Мигел успя да поспи малко, ала още на четвъртия час по залез-слънце събуди Хиролама, облече я и скоро след това каретата излезе през градската порта и потеглиха към планината.

Римските пътни камъни бягат в обратна посока, четворният впряг пори въздуха и подир каретата се вие ураган от прах.

Пътят се изкачва по планината, разрита от хилядолетията, и лъкатуши като змия под стръмните скали. Денят е зноен, слънцето се задушава в ниските облаци.

В долината се мяркат платани с прашни листа, по-нагоре трептят тополи, а още по-високо се зеленеят само ниски борчета.

Между белите балвани на обширните пасбища с жалка острица пъплят черни овци.

Орел замира неподвижно в синевата като черна звезда и после стремглаво се спуща към земята върху своята плячка.

Пътят е тежък. Впрягът ту лети надолу по стръмното като хвърлено копие и сякаш изтърсва душата от тялото по грапавата земя, ту уморено пъпли по стръмнината. По закътаните места е горещо до задъхване, но на открито брули студен вятър.

— Щастлив ли си, Мигел?

— Повече от щастлив, Хиролама. Зад нас остана градът, прояден от страшни призраци. Колко хубаво е, че съм сам с теб посред тези пасбища и скали. Какво спокойствие цари наоколо.

— Чувствуваш ли това спокойствие и в себе си? — пита Хиролама със затаен дъх.

— Чувствувам. Добре ми е до теб в тази самота. Тук ми е приятно и съм спокоен.

— Тогава добре направихме, че заминахме — казва радостно Хиролама и го целува.

Привечер стигнаха до Талавера — малък ловен замък на Маняра, разположен на поляна посред борова гора. Приветствуват ги пъстрите капаци на прозорците и тълпа прислужници.

В малкия замък, украсен с ловджийски трофеи, цари тишина и спокойствие.

Когато пламъците играят в огнището и вятърът пее в комина, тук имаш чувството, че си се скрил от целия свят.

Мигел е преизпълнен с радост, веселие и смях.

— Подмладявам се от твоя дъх, Хиролама. Ти ми възвърна силите, ти ми възвръщаш спокойствието. Ах, смей се, радвай се с мен, моя мила! Колко години не съм бил тук! А виждаш ли, това островче на тишината и покоя е очаквало нас. Ще живеем тук сами, далече от света.

Опряла глава о коляното на Мигел, Хиролама седи на пода върху кожа от пантера.

„Добре, че дойдохме тук — казва си тя. — Тук той е щастлив.“ Радост изпълва сърцето й: „Нашата любов, която така неочаквано се роди, тук тепърва ще разцъфтява. Любов безгранична, от която тялото и душата затрептяват с хиляди струни. С всяка усмивка, с всеки допир, с всяка целувка.“

— Мигел, как може човек да побере в себе си толкова много любов?

Мигел я целува продължително по устните.

Тази нощ сънят им бе дълбок и спокоен.

През следващите дни времето минаваше неусетно в подреждане на стаите, но нощите на Мигел отново почнаха да се помрачават, сънят му стана неспокоен и вездесъщият страх се разля и над Талавера.

Хиролама напразно измисля развлечения за мъжа си, напразно го обсипва със страстни излияния, напразно милва лицето му, напразно целува клепките му. Напразни са любовните й думи, напразни са песните й.

„Ах, искам да сторя нещо необикновено за него, нещо, което би му донесло спокойствие — казва си Хиролама и си представя: — Ще отида на поклонение при светата Дева в Сарагоса. Ще вървя цял ден и цяла нощ и още един ден, и още една нощ, седмица, месец ще вървя боса през тръни и камъни, гладна и жадна, гологлава, в дрипи като просякиня, само и само да изкупя мир за душата на любимия си мъж. И ако тази жертва не е достатъчна, готова съм цял живот да се мъча с него…“ Заклева се на Мадоната. Иска да я умилостиви с най-големи обещания в знак на благодарност… Ала всичко е напразно. Замъкът е отворил вратите и прозорците си за страшните видения, които пълзят из стаите, хилят се ехидно не само през нощта, но и посред бял ден. И човекът, проклинан стотици пъти, отново пропада в ада на своята черна съвест.

Връща се страхът, връщат се сенките на миналото и Мигел, преследван от кошмарите, измисля нов път за спасение.

— Искаш ли да отидем още по-високо в планината, скъпа моя? Ще преспим в колибата на стария Северо и на сутринта ще се изкачим на самия връх.

— Искам всичко, което ти искаш.

Да, може би това ще му помогне. Може би там, горе, където човешката злоба не достига, там, където ще бъдат далеко от света и близо до бога, ще се освободи от кошмарите. Там най-после Мигел ще чуе божия глас, ще му се покори и бог ще му посочи пътя. Там, горе, сигурно ще му се удаде да набере сили от широките кръгозори и чистите планински ветрове. Там навярно ще почувствува тържеството на живота над призраците, които го преследват и притискат към земята. И ще остави на произвола на бурите и вихрите своята жестока болка. Нека я разпилеят на всички посоки! Нека я разбият на пух и прах о гранитните зъбери на скалите!

Хиролама е щастлива. Мисълта, че Мигел ще бъде спасен, прояснява очите й, изпълва с нова надежда сърцето й. Страните й поруменяват и от устата й бликва смях.

Тръгват по обяд, придружени от прислугата, и бавно се изкачват нагоре.

Към колибата на Северо се стичат пастирите, за да посрещнат своя господар, тъй като целият този край заедно с душите на хората принадлежи на господарите от Маняра.

Пастирите предоставят на високите гости цялата колиба, те самите ще нощуват под открито небе, в огнището пращят хвойнови дърва и ухаят.

Очите на Мигел са очи на момченце. Ето, хребетите на планината са съвсем близо и Хиролама е с него! Колко прелестна е тази колиба с овчите власеници и лавиците, сковани от грапави дъски, с малкото прозорче, което гледа към планината и небето!

И Хиролама се е преобразила цялата. От роза се е превърнала в просто цвете върху планински склон. Косите й падат волно около нежното лице и радостта от новия живот, който още утре ще улови в ръцете си, се обажда във всеки удар на сърцето, звъни във всяка нейна дума.

Междувременно слънцето залязва и над долината падат мъгли, море от мъгла залива простора, стъмва се бързо и върху хълмовете потрепват светлините на овчарските огньове.

Пастирите пеят. Гърлените гласове се извисяват в протяжна мелодия, която ту се понижава с няколко тона и звучи буйно и мощно, ту със стремителна сила изведнъж секва. Ехото предава гласовете им от хълм на хълм и глъхне в далечината.

Млад пастир импровизира песен без думи. Бързото редуване на звуци и възбудени провиквания ритмично клокочи в гърлото му и се излива в трели.

Други играят, олюляват хълбоци и потропват шесттактова форлана, отдавнашен танц, който долу в селищата вече е забравен.

Легнаха си рано.

— Така съм щастлива, Мигел! — казва Хиролама.

Очите на Мигел блестят от радост и той дълго я целува.

Заспиват в тишина. Все по-слабо възприемат гласовете и звуците на нощта, всевъзможните шумоления и пукоти, с които гората говори нощем, и сънят, който затваря клепачите им, е крепък, упоителен, без видения, без тревоги.

На другия ден още от сутринта е душно и горещо.

Хиролама облича лека лятна рокля и ръка за ръка с Мигел, започват да се изкачват бавно, спирайки се често да отпочинат.

— Не различавам вече никакви пътеки, Мигел.

— Аз ще те водя, не се бой от нищо.

Изкачват се все по-нагоре.

Мигел е постигнал това, за което бе мечтал, и се радва като дете.

— Грегорио ми казваше, че единствено в самия себе си ще намеря щастието, но все пак този мъдър старец не е бил прав. Как бих могъл да бъда тук щастлив без теб?

Вече се намират много високо, но продължават да се изкачват, Хиролама се уморява, Мигел я подкрепя.

Върху билото на планината стои кръст, скован просто от две борови клонки.

Зървайки кръста, Мигел се намръщи.

И тук, в този уединен край, където едва ли някога някой ще се изкачи — този враждебен символ?

Хиролама скланя глава пред кръста и се моли.

— Исусе мъчениче — вятърът насилствено къса думите от устата й и ги разпилява в безкрая, — в името на твоите свети рани, в името на твоята любов към хората, в името на живота, който изкупи със смъртта си — смили се над нас, клетите! Помогни му този път да го изведе от лабиринта на ужасите!

— Ела — казва Мигел рязко, — да вървим. Ще се изкачим чак на върха.

Тя се изправя без възражение, уморено. Побиват я студени тръпки.

Ала Мигел я принуждава да върви все по-нагоре, иска да се изплъзне и от този последен кръст, иска да бъдат съвсем сами.

Подир изнурително изкачване стигат върха на планината.

Застават на билото, високо над околността, която се скрива от взора им сред изпарения и мъгли. Край тях се гонят тежки облаци и разпръсват ледена влага.

Хиролама стои на вятъра, от който роклята й лепне по тялото, с коси разпилени и уста, полуотворена от тежкото дишане.

Мигел е трогнат, Мигел е наистина щастлив и блаженството му в този миг е пълно.

— Хиролама, винаги съм копнял да се домогна до вечността; да стигна отвъд границите на човешките възможности, да стъпя там, където единствено бог може да стъпи.

Приближи главата й съвсем до лицето си и прошепна:

— Виждам вечността в твоите очи, Хиролама.

Хиролама трепери. Най-после целта е постигната! Тук Мигел ще очисти душата си от мръсотията на земята и ще се върне долу възроден, пълен с воля за живот.

Хиролама се навежда и целува огромния камък, върху който Мигел стои. Мястото, където е щастлив. Най-после — наистина щастлив.

Поглежда благодарствено към небето и изтръпва. Изведнъж се спускат тъмни облаци и от тях се изсипва градушка. Залива ги леден дъжд и роклята на Хиролама в миг се намокря. Мигел я облича с палтото си, хваща я за ръка и бързо я повежда надолу.

Какъв труден път. Краката се плъзгат по мократа земя, всяка стъпка е опасна. Потоци ледена вода заливат пътя.

Хиролама напряга сили, държи се храбро, прикрива умората си, ала най-после не издържа и пада.

Мигел я вдига на ръце и отнася в колибата.

Огънят запращява в огнището. Мигел съблича жена си, която цялата се тресе, и я слага да спи.

Сяда край постелята, улавя ръката й и се усмихва.

Хиролама заспива, а Мигел съзерцава любовно лицето й:

— Това бе най-щастливият ден в живота ми!

След полунощ стенание събужда Мигел. Скача и се ослушва в тъмнината.

Тихо е, нощта е безгласна, тъмнината мълчи и нямо дебне от всички страни.

Мигел обаче чувствува, че Хиролама не спи, и чака.

Подир малко отново се чува слабо стенание.

— Спиш ли, мила моя? — шепне Мигел.

— Страх ме е — отговаря с шепот жена му от тъмнината. — Страх ме е, Мигел.

Той запалва свещта и ръката му трепери.

Ах, лицето на Хиролама вече не е бледо, както беше след завръщането в колибата, а червено като гранатова ябълка, устата й пламтят от свежест и очите блестят.

— Стопли се вече, нали? — навежда се над нея той и милва лицето й. Ала ръката му изтръпва — лицето на жена му пламти, изгаря.

„Треска!“ — ужасява се Мигел. Намокря кърпа със студена вода и я слага на челото й.

— Спи, моя скъпа — казва тихо, ала гласът му потреперва от страх.

Хиролама затваря послушно очи и той остава да седи край нея, подклаждайки огъня в огнището.

След краткотраен сън треската отново се разразява.

Хиролама неспокойно се обръща и тихо стене.

— Мигел, виждаш ли тази мъгла около нас? Тук сме като удавени в мъгла. Ледени тръпки пълзят по цялото ми тяло.

Мигел събуди Северо.

— Къде има най-близко лекар?

— Далече, ваша милост. Половин ден път надолу и ден и нощ нагоре.

— Изпрати веднага за лекар. Нека го доведат в Талавера. На сутринта ще занесем там господарката.

Млад пастир след миг изчезва в нощта.

Хиролама бълнува, Мигел милва ръцете и лицето й. Най-после температурата спада и младата жена заспива.

Северо и овчарското куче бдят край вратата до зори.

Когато Хиролама се пробуди, слънцето вече стоеше високо над планината.

— Да, по-добре ми е. Сега ми е много по-добре.

Мигел, отпаднал от бдение край любимата си жена, изпитва страх. По-добре й е. Казва, че й е много по-добре. Наистина ли е така? Не, не бива да разчита на това! Трябва да направи всичко! Ще даде на лекаря злато, колкото може да отнесе, ще даде кръвта си, дъха си, всичко, всичко, само да оздравее.

Пастирите сковаха носилка от клони и внимателно понесоха Хиролама, увита във власеници, към Талавера. Пътят се спуща от скалите към долината, после минава през гора и излиза при замъка. В Талавера я сложиха в постеля и Мигел седна край нея.

Денят мина спокойно.

Но по залез-слънце страните на Хиролама пламнаха с неестествено огнен цвят.

Мигел нетърпеливо надзърта за лекаря.

— Много е далеч, милостиви господарю — казва домоуправителят. — Най-рано утре сутрин може да бъде тук.

Нощта беше безкрайна.

Слънцето се показва червено, сякаш изкъпано във вино. Плува между облаците, подобно на кърваво око, което с мъка пробива облачните вълни. Звънците на овните, бягащи към оскъдната паша, дрънчат.

Върху изнурен кон пристигна стар фелдшер, съсухрен и сбръчкан, с тесни, воднисти очи, скрити зад костени очила.

Прегледа Хиролама, пусна й кръв, какъвто бе навикът, и отведе Мигел в другата стая.

— Ние, провинциалните лекари, сме бедняци, ваша милост. За своята работа получаваме повече ругатни, отколкото реали. А е несправедливо. Наистина е несправедливо.

— Говорете по-ясно, господине.

— Тъкмо това искам да сторя, милостиви господарю, и съм нещастен, че не мога да ви утеша. Как е могла нейна милост да се простуди така?

— Там, горе — произнася Мигел мрачно. — Застигна ни пороен дъжд на върха на планината.

— Това е много лошо. Същество толкова крехко и нежно. За нея не е влажният и студен планински климат.

— Значи, този климат й докара болестта? — пита Мигел полугласно, съзнавайки, че сам я принуди да дойде в планината.

— Положително, милостиви господарю.

— И какво ще стане сега? — хрипти гласът на Мигел.

— Направих всичко, което човек може да направи.

— Какво означава това? — пребледнява Мигел.

— Сега има думата бог. Ако поиска, нейна милост ще оздравее, рече ли да ви удари — никой не може да спре удара му.

— Какво искате да кажете с това? — крещи разгневено Мигел. — Говорете ясно!

Лекарят обаче обръща бледните си очи към тавана:

— Смили се над нея, всемогъщи боже! Малко са на земята такива красиви и благородни жени.

Мигел се олюлява пред неизречената присъда. Преглъща с мъка, гласът му пресеква, от устата му излизат неразбираеми откъслечни фрази и вълни на непрогледна безнадеждност заливат съзнанието му.

— Останете при нея, докторе. Бдете над нея денем и нощем. Трябва да я спасите. Ще ви дам толкова злато, че едва ще го отнесете.

— Златото е хубаво нещо, обичам го, милостиви господарю, и с удоволствие бих останал тук. Ала не мога. Долу имаме болни от треска. Какво биха правили тези клетници без мен?

От гняв пред очите на Мигел се завъртяха червени кръгове.

Как си позволява този нещастник да дава предимство на безименните души, чието съществуване струва толкова малко, колкото и тяхното несъществуване?

— Ще останете тук! — заповядва кратко.

— Не мога, не мога, ваша милост — отдръпва се пред него лекарят. — Ще бъде нечовешко, ако изоставя болните си.

— А ако изоставиш моята жена, това не е ли нечовешко? — крещи Мигел.

— Тук вече съм изпълнил своя дълг, милостиви господине. Тук не мога да бъда повече полезен. Сега само бог, както казах, има думата. Но на тези долу все още мога да помогна.

— Ще останете тук — държи Мигел егоистично на своето и жилите върху слепоочията му набъбват.

— Няма да остана! Нямам право! — избухва лекарят.

Мигел ехидно се усмихна и плесна с ръце.

— Каталинон, този господин ще остане при нас. Ще живее до спалнята на госпожата. Всичко ще му бъде на разположение, но няма право, разбираш ли, няма право да се отдалечава от Талавера.

— Разбирам, милостиви господарю — клати глава Каталинон.

— Голяма отговорност вземате на себе си с това насилие, милостиви господарю — казва лекарят. — Стотици хора ще ви ненавиждат и проклинат!

— Оттук, моля, заповядайте, ваша милост — подканя Каталинон лекаря.

— Заклевам ви, милостиви господарю, още веднъж…

Мигел обаче не чува.

Вратите се захлопнаха подир тях и Мигел влезе при Хиролама.

— Ах, Мигел, дори не можеш да си представиш колко по-добре ми стана. Радвай се заедно с мен. Почувствувах се изведнъж по-силна и по-здрава. Той навярно е добър лекар.

— Ще остане тук. Ще те лекува, докато оздравееш.

Хиролама му се усмихва, притегля го към себе си и когато сяда до постелята й, взема ръката му. И те прекарват така в мълчание дълго време.

През целия ден надеждата расте. Когато се стъмня, треската на Хиролама се повтаря.

Мигел бди цяла нощ край жена си.

На следващия ден надеждата става по-голяма. Мигел вече се радва, още малко и ще започне да ликува, ала привечер, когато заоблаченото небе се прояснява, състоянието на Хиролама изведнъж се влошава.

Болките в гърдите я мъчат, температурата се покачва, задушава се, диша ускорено и тежко. Лекарят безпомощно свива рамене.

Но Мигел се противопоставя на мисълта, че опасността е близка.

— Когато оздравееш, ще останем тук известно време. След това ще отидем в Маняра и ако ти се хареса, ще се преселим там завинаги, искаш ли? Ще видиш колко щастливи ще бъдем. Какво ти е, малката ми? В очите ти има сълзи. Защо плачеш?

— Просто така, Мигел. От радост плача. Щастлива съм. Разказвай ми за Маняра. Ще отидем там, когато оздравея.

С глас, сподавен от страх, който прикрива колкото може, Мигел разказва за белия замък в андалуската равнина, обрасла с маслинени дървета и шамфъстък, за стадата овци и табуните най-красиви коне в Испания, за гранатовите ябълки по бреговете на Гуадалкивир.

Хиролама и слуша, и не слуша. Треската отново разтърсва крехкото, отслабнало тяло.

— Дай ми ръка, Мигелито! Страх ме е малко, но няма значение. Ще премине. Нали съм с теб. А това е моето щастие…

Рязкото дишане разчленява тихите й слова. С все сили повдига ръка, за да го помилва, но ръката й се отпуска върху завивката, прозрачнобяла, отмаляла, немощна.

Мигел пребледнява, пот избива по слепоочията му. Тя забелязва уплахата му.

— Това е слабост, Мигел.

Мигел вижда, че устните й потреперват. Обръща глава и върху стената съзира сянката на лицето й, очертана от пламъка на свещта, сянка, полюляваща се и неясна.

Настава нощ — ясна, студена, свирепа и жестока. Вятърът вие и се удря в прозорците.

През стаята прелетява леден повей. Двамата настръхват от студ.

— Притисни лицето си до моето — моли го Хиролама. Страните й горят, парят.

— Чувствувам те, че си при мен — шепне жената, — чувствувам лицето ти върху своето, ала те виждам някъде в далечината. Отдалечаваш се от мен.

— Не, при теб съм, нито на крачка няма да се отдалеча — казва Мигел.

Вятърът шиба тъмнината, среднощната доба, изпълнена с измами и сенки, се промъква в стаята, зловещ пукот се слива със скимтенето на вятъра.

Над среднощните звуци се извисява настойчиво застрашителен, свистящ, рязък тон. Пламъкът на свещта става тъмночервен, а в средата има цвета на кръв.

— Гледай ме в очите — казва бавно Хиролама и вижда в очите му страх.

Той заравя лице в косите й, крепко я прегръща и двамата остават така неподвижни.

Сънят надвива уморения от дълго бдение и обезсилен от страх Мигел и той заспива, положил глава на рамото й.

Хиролама я боли рамото от тежестта на главата му, боли я и цялото тяло от неподвижността; тя едва диша от безсилие, ала не се помръдва, за да не го събуди. Събуди го резкият пристъп на вятъра, който разтвори калаите на прозорците и нахлу в стаята като тайфун.

Мигел скочи, Хиролама вдигна уплашено глава — в рамката на прозореца нямаше нищо освен черната тъмнина.

Мигел отива да затвори прозореца.

Пристъпва пипнешком из тъмната стая като слепец, спира се на всяка крачка, за да не падне от страха, който го задушава.

След това довежда насила лекаря.

Лекарят дълго се вслушва в ритъма на сърцето и в пресипналото дишане на Хиролама. После се изправя и не казва нито дума.

— Как е? — пита шепнешком Мигел.

— Зла съдба, милостиви господарю. Молете бога да стори чудо. Паднете на колене и се молете. Дано…

„Да се моля? Да моля бога? Не, не. Не мога. Не мога. Аз не мога да му се моля.“

— Мигел — шепне жената и той, обръщайки глава към нея, вижда на челото й смъртно знамение.

И в същия миг гордостта му се прекършва като стебло на трева, той пада на колене и започва да се моли.

Хиролама гледа коленичилия и мисли за смъртта.

„Ето, краят ми наближава. Ще остане сам. Ала може би с мен е изпитал малко щастие. Връща се към бога. И се променя! Променя се!“

Посред молитвата мраз пронизва мислите на Мигел. Разбира и целият се разтриса. Опитва се да стане. Коленете му се подгъват, олюлява се, спъва се, ръцете напразно се стараят да намерят опора във въздуха, да се вкопчат в празнотата, залита из стаята, мъчейки се да си поеме дъх, и мисъл — по-страшна от самата смърт — го ослепява:

„Това ли е твоето отмъщение за мен, господи? Тук ли ме улучи?“

Мигел не може да диша, раздира дрехата около врата си и болката, досега няма, избухва.

Залита към разпятието:

— Не си бог! Сатана си! Кръвожаден сатана!

Мигел се мята от болка. Очите му, заслепени от ужас, виждат раззинала пропаст и над нея гневното божие лице. Колко безмилостен е неговият гняв. Колко несломими са неговата мъст и мощ.

Мигел осъзнава своето нищожество и разбира колко неравностойна е борбата му. Връща се при Хиролама.

— Мигел — откъсва се от устата й едва доловимо дихание, — черни облаци витаят около мен… Тъмнее ми пред очите. Запали.

Запали втори светилник и всички свещи. Стаята е залята от светлина.

— Задушавам се. Въздух. Отвори прозорците.

Отвори всички прозорци, вятърът нахлу вътре и засвистя с ледени крила.

Студеният бял диск на месеца е като мъртвешко лице с избодени очи. В планината орисниците тъкат невидим саван.

— Бори се с болестта, Хиролама — заклина Мигел жена си. — Не й се поддавай. Помагай ми, бори се…

— Не мога повече — шепне жената. — Сам бог…

Бог!

„Все това име. Все тази неизмерима мощ, тази свирепа сила, срещу която моят бунт е нищо.“

Огнената корона на треската се впива в челото на Хиролама, овлажнено от смъртна пот. Хиляди нажежени игли пробождат гърдите й, въздухът пари по-силно от разтопен метал.

— На кръстопът съм — диша с мъка жената. — Сто пътя пред мен… накъде да се отправя… навсякъде е тъмно… помощ… помощ…

Божие наказание. Божия мъст. Пред взора на Мигел прелита низът от провинения, с които бе омърсил живота си. Погубваше, сееше смърт, убиваше. А днес бог убива това, което Мигел най-силно обича.

Мигел става и залита към кръста.

— Господи — избухва гневно той, — смили се над нея. Моля те, върни й живота. Знам, ти можеш. Вземи мен вместо нея. Мъчи ме, през огъня ме преведи, погуби ме, ала нея спаси. Във вечни мъки ме хвърли, само нея спаси! Боже всемогъщи и милосърдни, дай ми знак, че ме чуваш, че ще ме изслушаш!

Бог мълчи, а Хиролама умира.

Глух и ням е просторът между небето и земята, само злият, висок звук свисти смразяващо наоколо.

Плаха въздишка призовава Мигел при постелята.

— Мигел — шепне Хиролама едва доловимо, — вече не ми е душно… добре ми е… тихо и спокойно е… тръгвам, но ще се върна… отивам, ала въпреки това ще остана при теб…

Сянката на смъртта ляга върху страните й.

Чертите на лицето бледнеят, изопват се и изстиват.

Усмихва се с последни сили и издъхва.

— Не си отивай! Остани при мен! Ако бог не ме чува, чуй ме поне ти!

Зове я, иска да я възкреси с целувки, но безжизнено, бялото лице се вцепенява, спокойните клепки стърчат неподвижно под дъгите на веждите и устата е няма.

Студеният вятър свисти из стаята, а над него продължава да звучи високият, пронизителен звук.

Слуги, пастири и планинци идват при мъртвата с молитва и цветя и я изпровождат донякъде по нейния последен път.

Подир ковчега, скован от борови дъски, върви Мигел. Върви с наведена глава, избягвайки да гледа кръстовете, които стърчат тук-таме край пътя, и не откъсва очи от ковчега.

На пътя свалиха ковчега от носилката и го поставиха в кола. Мигел вървя подир ковчега два дни чак до Севиля.

Върви безчувствен като труп. Нищо не вижда, нищо не възприема, нищо не усеща. Когато обаче в съзнанието му изплува мисълта, че сам е виновен за болестта на Хиролама, защото я принуди да отиде с него в планината, изпитва неизразима мъка.

Дворецът на Мигел е обвит в черни платна.

В пряспа бели листенца от жасминови и портокалови цветове лежи мъртвата, огряна от свещи.

И роклята й е бяла, и тялото й, което бе балсамирано по желание на херцога.

Гробницата на рода Маняра е отворена и приготвена.

Мигел обаче не се интересува от нищо. Страни от роднини и приятели, нито яде, нито пие.

Един ден преди погребението опечалените гости обкръжават в мълчание ковчега, планината от цветя расте. По стара традиция целият град идва да се поклони на мъртвата. Между тях е и Мигел — брадясал, занемарен, с пепеливо й съсипано лице, със сухи и хлътнали очи.

Градът се ужасява. Колко небрежно е облечен! Какъв е занемарен! Как си позволява да дойде така при мъртвата?

Гледайте! Не страда от смъртта на жена си. Равнодушен е. Безчувствен и безразличен. Позор! Позор! Позор! Нека всички го презрат!

Без да обръща внимание на опечалените гости, Мигел присяда до отворения ковчег, не отговаря на тихите съчувствени слова, седи мълчаливо, изтръпнал, и гледа лицето на Хиролама.

Гостите си отиват на пръсти, възмутени.

Вече е нощ, всичко отдавна е потънало в сън, а Мигел целува мъртвата по устата и я заклева да стане, да оживее.

Призовава страстно бога да я възкреси.

Безутешният му плач ечи из двореца и се чува навън.

Отчаяният Мигел удря глава о земята, моли се, ридае, вика, проклина, нарежда.

Мъртвата мълчи, бог не отговаря.

Сърцето на Мигел се превръща в камък. Отново сяда и бди край мъртвата.

От тъпото равнодушие го изтръгва призори пеенето на петлите.

И в същия миг осъзнава, че днес Хиролама ще бъде положена в земята.

Не, не! Няма да я даде. Тя трябва да остане с него.

Накара няколко слуги да се закълнат, че ще мълчат, и им заповяда незабавно да натоварят ковчега с мъртвата в покрита кола. Пое сам поводите на конете и при изгрев-слънце се отправи със свитата си през Хереската порта извън града.

Откарва мъртвата Хиролама в планинския край Ронда, който се нарича още Снежна пустиня.

Колата, покрита от всички страни със сиво платно, се тресе по пътя към планините на Ронда и привечер пристигат в село Морена.

Селяните излизат с фенери и оглеждат любопитно закритата кола.

— Ковчег ли карате?

— Да? Ковчег с мъртвец ли?

— Не — казва Мигел безучастно. — Това не е мъртво тяло. Живо е.

Селяните се кръстят и отстъпват ужасени.

След кратък отдих процесията поема отново и на другия ден следобед се озовава сред скалите на Ронда. Тежко и бавно, крачка подир крачка се придвижва процесията напред.

Спряха на една поляна посред борова горичка.

Хората на Мигел отидоха за храна, а Мигел остана при ковчега сам. Свали капака и приседна. И както седеше, часовете минаваха един след друг и той заспа.

Когато привечер се събуди, Мигел зърна над себе си старец — на вид сетен сиромах, ала лицето му излъчваше безкрайна кротост.

Старецът се поклони на мъртвата и на живия и се вгледа отблизо в лицето на Хиролама.

— Това не е човешко лице — казва той. — Човешките лица не са толкова красиви. Такова лице би умилостивило господа бога дори когато е най-разгневен. Накъде я карате?

— В планината — отвръща кротко Мигел.

— Да, това е хубаво — поклаща съчувствено глава старецът. — Там я погребете, в скалите. Там ще има по-голямо спокойствие, отколкото на градските гробища. Птиците ще й пеят и това ще я радва.

— Не искам да я погребвам — казва Мигел.

Старецът обръща кроткия си поглед към него:

— Това не е хубаво. Нямате право на такова нещо, милостиви господине. Божия воля е мъртвият да има спокойствие.

— Божия воля? — мръщи се Мигел. — Кой познава божията воля? Кой знае от какво води началото си тя?

— От безкрайната доброта — казва старецът, но Мигел рязко го прекъсва:

— От безкрайната злоба и отмъстителност, от омразата…

— Млъкнете! — извиква старецът строго. — Бог е безмерно добър…

— Той уби тази жена — скърца със зъби Мигел. — А нея можеше да я убие само кръвожаден хищник.

Старецът се изправя и очите му пламват от гняв:

— Не си ли ти самият този хищник? Не си ли я убил самият ти и сега прехвърляш вината си на бога?

Мигел потреперва, но избухва отново:

— Казват, че можел да стори всичко. Тогава защо не я спаси? Паднах на колене пред него, молих го със сълзи на очи, ала той не ме чу и я погуби. Той е нейният убиец, не аз.

Старецът маха с ръце и съска от гняв:

— Дано лешояди ти изкълват очите, богохулнико! Дано мор те умори, дано в ада се провалиш…

— Млъкни — крещи Мигел в лицето на стареца, — млъкни или ще те пробода.

— Можеш. Прободи ме. Навярно си свикнал да се къпеш в кръв. Ала те чака каца с кипяща смола и огнена клада, безбожнико!

Старецът прибира кошницата си с билки и се кани да си тръгне.

Мигел мълчи известно време и отново се обръща към него:

— За какво служат тези твои билки?

— За рани и за болни — студено отговаря старецът. Гласът на Мигел потреперва и омеква:

— А мъртвец да възкресят могат ли?

И тук старецът се трогва и милва ръката му:

— Обичал си я, вижда се. Това личи и от необмислените ти слова. Ала трябва да бъдеш храбър. Храбрият човек може не само да причинява болки, но и да ги понася. Тази жена, съдейки по лицето й, непременно е била праведна. А за праведния смъртта не е нещастие. Вече нищо не я боли, нищо не я измъчва и по нищо не копнее. А тебе нека бог те утеши, човече.

Старецът изчезна сред стволовете на ниските борове и тъмнината заприижда на талази между скалите.

По онова неспокойно време, настръхнало от войните и страха пред Светата инквизиция, всеки случаен пътник будеше подозрение. Цялото село се събра, за да разгледа непознатото лице и да се увери, че няма основание да се страхува от новодошлия.

Селото, слепено от непечени, жълти като изветряла слама тухли, сгушило се под склона на скалата, е развълнувано от пристигането на Мигел.

— Дай ни подслон, кмете — излиза напред един от слугите на Мигел, виждайки, че господарят му стои замислен и загледан в ивицата светло небе. — Преследват ни бандити и търсим укритие.

Кметът се колебае.

— Какво карате? Ковчег? Защо и накъде?

Мигел не слуша и чертае с шпагата си странни знаци в праха.

— Да ги скрием при нас, кмете — предлагат неколцина селяни.

— Да си вървят, откъдето са дошли — казват други. — Не искаме в селото ни да има труп.

Слугата пристъпва съвсем близо до кмета:

— Дай ни възможност да си отпочинем. Ще ти платим със злато.

Но докато кметът успее да продума, в селото нахлуха повече от тридесет войници на коне и обкръжиха ковчега.

— Най-после! Хванахме ги! Ние сме наемници на херцог Мендоса. В ковчега е нашата господарка. Откраднаха я. Бийте ги, но внимавайте да не засегнете граф Мигел! — вика командирът на наемниците.

Разразява се бой с шпаги.

Мигел изведнъж се пробужда от своя унес и започва да удря с шпагата около себе си като обезумял. Петима войници падат под ударите му и около тях се образуват локви кръв.

В това време обаче хората на Мигел са поразени. Наемниците на Мендоса пришпорват конете и колата с ковчега се понася в галоп, а подир нея летят на конете си оцелелите наемници.

От шпагата на Мигел капе кръв, площадът е празен.

— Господарю, господарю! — вика със слаб глас един слуга, проснат на земята. — Погледнете, прободоха ми крака тези кучета.

Мигел пристъпва към него, подава му кесия с пари и казва:

— Остани тук, докато оздравееш. После се върни в Севиля.

— А вие къде ще отидете, милостиви господарю?

Мигел тръсва глава.

— Ще търся път, да я последвам.

— Останете тук с мен — настоява слугата. — Почакайте ме. За два-три дни ще се оправя и ще тръгна с вас. Как ще ви оставя сам сред тези вълчи скали!

Ала Мигел не го чу. Излезе на пътя към планината, по който неотдавна бяха дошли, и хукна по него.

Когато се озова сред Драконските скали, Мигел почувствува, че му се вие свят от самота.

„Ах, самота, по-тежка от дървения кръст, по-угнетяваща от смъртоносните облаци, по-пуста от отчаянието, по-дълбока от неподвижната пустиня! Ах, дни без светлина, изпълнени с безкрайна тревога! Вървя през твоя мрак, самота, вървя през мъглата, която ме вледенява, и търся път, за да я последвам.

Зная, че съществува само един път. Друг не ми остава. Не мога да съществувам без теб, Хиролама. Не мога да живея без теб. Идвам при теб.“

Върху южния край на небето заблестя звезда.

В този миг Мигел се хвърли в пропастта.

Ала бог не желаеше смъртта му. Самоубиецът падна в храсталака на дъното на пропастта и изгуби съзнание.

Когато настъпи денят, искрящ като жълто бобадилско вино, наблизо се раздадоха човешки гласове.

Неколцина монаси с молитвени броеници на кръста търсеха в пропастта лековити билки.

Съзряха Мигел. Положиха го върху росната трева, свестиха го и му заговориха ласкаво:

— Паднали сте от скалата, господине.

— Не — отговори отчаяно самоубиецът. — Скочих от скалата.

Монасите се отдръпнаха от него и се спогледаха смутено. После най-старият каза:

— Ще направим носилка от клони и ще го отнесем у нас.

— Къде е това „у нас“? — избухна Мигел.

— В нашия манастир, господине.

— Не! В никакъв случай! Няма да стъпя върху земя на манастир. Не искам да имам нищо общо с божиите убежища. Оставете ме да умра тук.

Но докато сковаваха носилката, Мигел заспа изморен.

И така, без да разбере, Мигел бе внесен в манастира на босите кармелити, недалеко от градчето Монтехаке.

Същия ден от портите на Мигеловия дворец в Севиля излезе погребалната процесия, изпровождаща Хиролама към вечния й покой. Мигел спи в манастирската килия, далеко от Хиролама, и не знае, че в този час би трябвало да върви подир ковчега и да показва на хората сълзите си, не знае, че тълпите народ го осъждат по-сурово, отколкото за всички други грехове, защото не изпровожда жена си по нейния последен път.

Когато се събуди, видя над главата си белосан таван, а на стената, срещу замрежения прозорец, разпънатия Христос.

Пак той! Вездесъщият враг!

„Ах, как да се изплъзна от неговото преследване? Да се махна от тази земя, по-горчива от пелин, и да тръгна между сенки, където няма живот и смърт, където няма мисъл, където цари само тишината на безкрайното мълчание. Ала няма такова убежище. Има само вечен живот и вечно проклятие.“

Заспа отново и се събуди върху легло в манастирската градина. Край него седеше един монах.

Топла привечер, пропита с благоуханни аромати и трепетлив полет на гълъби. Белите птици кацат по червените стрехи като пухкави снежинки и тяхното гукане е сякаш песен на мира и спокойствието.

През дървената тръбичка на чешмата тече вода и струята, падайки върху камъните, блести и бълбука. По цветята кацат пчели и лениво бръмчат бръмбари.

Монасите работят в градината.

В какво противоречие е това мило спокойствие с разкъсаната душа на нещастния човек.

— Най-после се пробуди, сине — казва ласкаво монахът, който пробира царевични зърна и разделя едрите от дребните.

От очите на Мигел плисна вълна на злоба и враждебност. Понечи да стане, но монахът го задържа.

— В затвор ли се намирам?

— В манастир на бедни братя си, господине. Аз съм брат Бенедикт, божи и твой слуга.

— Не искам да остана тук. Пуснете ме.

— Не ставай, сине. Игуменът каза, че не трябва да се напрягаш. Игуменът каза, че си болен. Трябва да слушаш.

— Трябва? — избухва Мигел. — Кой си позволява да ми нарежда? Аз съм господар на стотици хиляди хора, аз съм…

— Не знам, сине, кой си — казва кротко Бенедикт. — И не мисли за това, ако то те безпокои. Сега най-важното е да оздравееш.

— Аз съм граф Мигел де Маняра.

— Имаш красиво име, сине — казва монахът спокойно. — Преди да стана брат Бенедикт, ми казваха Франсиско Саруа. Откъде си, господине?

— Ти нищо ли не знаеш за мен? Никога ли не си чувал за мен?

— Не, сине — простичко отговаря Бенедикт. — Ние тук не се грижим за нищо друго освен за бога и за работата си. Погледни каква хубава царевица ни се е родила. Най-добрите семена трябва да отделим за семе. Вземи една шепа, виж колко е тежка. Добра е, нали?

Мигел неволно му се подчинява, ала изведнъж дръпва ръката си и се мръщи.

— С маслините не сме много добре — продължава брат Бенедикт. — Малко пресъхнаха. Ала гроздето се наля добре. Колко си приличат различните краища на света — усмихва се монахът смирено. — В Египет пробирах ориз, тук пробирам царевица, а аз съм си все същият човек, само зърната са различни.

После и двамата замълчаха и едва звънът на камбаната наруши тишината.

Звънът на камбаната припомни на Мигел за Хиролама и отново събуди болката му.

Бенедикт коленичи и набожно зашепна молитва.

След това Мигел приседна с монасите край дъбовата маса и получи най-хубавото парче сирене, хляб и пълна кана с мляко.

Когато си легна, от параклиса зазвуча хорът на монасите.

„Боже във висините, прославяме те!“

— Ненавиждам те — процежда през зъби Мигел с тиха, упорита омраза. — До смърт те ненавиждам. Ненавиждам те, защото години наред ми отказваше човешко щастие. Ненавиждам те, защото, когато ми даде да позная това щастие, го отне и ми нанесе такава рана, от която не може да се умре и с която е невъзможно да се живее.

Манастирът стихва.

Тишината смразява Мигел, измъчва го стенанието на безкрайните мигове в мрака. Нито да умреш, нито да живееш.

Сънят тази нощ не го спохожда. Ето че изгрява нов мъчителен ден.

Мигел скита из манастира, настръхва пред кръстовете, отклонява поглед от всички божи символи, влачи се из градината, изплашен и безполезен сред работещите монаси, сянка с черно ядро, полужив между живите, полумъртъв край гробовете на мъртвите. Редом с тихото и скромно щастие на монасите Мигел ясно осъзнава колко е различен от тях със своята отчаяна неуравновесеност.

„Кротко като пасящи овци си живеят тук служителите на бога и му се покоряват. Ах, как завиждам на тези спокойни лица; а моята кръв продължава да гори с изгарящ пламък.

Така навярно изглежда раят. В него царят покой и мир, душите на блажените и на помилваните живеят в сладостно щастие край божия лик. Твоята душа, Хиролама, е между тях. За теб непременно е предопределен вечен живот. И ако тръгна подир теб, няма да те намеря. Не ще се срещнем. Защото моята участ ще бъде вечното проклятие.

Ако живея, аз ще съм по-близо до теб, отколкото ако умра. Вече не искам да умра. Искам да живея със спомена за теб. Ще отида там, където е погребано тялото ти, за да бъда по-близо до теб.“

Игуменът изслуша любезно желанието на Мигел да се върне в Севиля. Разпореди да впрегнат колата и Бенедикт изпроводи Мигел до града.

При Хереската порта монахът се прости с него, не прие поканата да му гостува.

— Благодаря, сине, да ти даде бог спокойствие!

„Дълго не съм те виждал, Севиля, и унил се връщам при теб. Трудна ми е всяка крачка тук. Всяко стъпало в моя дом ме болезнено пробожда. Как ми е студено в тези пусти стаи. Колко отчаяно самотен съм тук.

Ето и огледалото! Лице брадясало и занемарено. Това съм аз. Ала на дъното ти, огледало, виждам отблясъка на нейните очи. Останало е там очертанието на нейните уста, което времето е забравило в теб.

Чрез спомена тези места ще пробуждат в мен болка и щастие.

Нека! Та нали само в твоите аромати, Севиля, усещам нейния дъх, в движенията на твоя живот съзирам нейните движения и в твоите звуци чувам нейния глас.

Вече никога няма да те напусна. Тя е тук, трябва да бъда тук и аз.“

Мигел се затваря в къщи и не приема посещения и приятели.

Общественото мнение в града е раздвоено, както е бивало винаги.

Едни са забравили своята ненавист и като чуват колко е отчаян, го съжаляват. Други го подозират в притворство и му пожелават да се мъчи. А някои пък, които се съмняват, поклащат глави, предричайки, че е близък денят, когато дяволът отново ще завладее Мигел и ще го върне към греховния живот.

Жените се стараят да му се понравят и да го примамят. Мъжете му предлагат приключения.

Една вечер бившата компания на Мигел се втурва в дома му с китари и буйни песни.

Мигел излиза да ги посрещне.

Те стихват изведнъж и ужасено се вглеждат в леденото му, вкаменено лице и очите, които вторачено се взират през тях някъде в далечината.

Отдръпват се и изчезват.

— Как се е изменил. Това не е той.

— Прилича по-скоро на мъртвец, отколкото на жив човек.

— Очите му едновременно те изгарят и смразяват.

— Дали не е полудял?

— Ако още не е, то ще полудее.

— Питаш ме как живея? — казва Мигел на Мурильо, прегръщайки го. — Трябва да ме попиташ защо още живея. По някакво чудо съм още жив.

Мурильо се просълзява от неговата скръб.

— Усещам непрестанно около себе си присъствието й и това ми помага да живея. Какво ще стане, когато се разнесат и последните частици от нейния дъх, когато от дрехите й изчезне последният полъх от нейната топлина, когато дъното на огледалото стане празно, без отражението на лицето й — какво ще стане тогава, не знам.

— Донесох ти подарък, Мигел — казва Мурильо и сваля платното от картината, която носи слугата му.

Стаята грейва от удивително красивото лице, изобразено на нея.

Мигел се разтреперва и не е способен да пророни нито дума. След малко заеква от вълнение:

— Хиролама!

— Санта Консепсион, Непорочното зачатие — казва тихо художникът.

Лицето на Мадоната се откроява със съвършения си овал под черните коси, големите очи пламтят, прекрасните уста имат мек израз и целият образ излъчва прелест, непостижима за човешката реч.

— Благодаря, благодаря, Бартоломе. Никога няма да забравя това, което направи за мен.

Мигел стои дълго на колене пред картината и изведнъж забелязва, че Мурильо си е отишъл. Че е останал сам с нея.

Съзерцава часове наред портрета и радостта му постепенно се променя в скръб. „Тази жена вече не е само жена. Тя е Мадона. Възнасяйки се на облаците, тя се отдалечава от мен. Вече не принадлежи само на мен. Отчуждава се. Ах, изгубвам я!“

Болка свива сърцето му.

След седмици уединение един ден Мигел излиза от двореца си.

Върви безучастно по улицата, която се нарича „Ковчег“. В момента, когато достига пресечката „Смърт“, женска ръка леко го докосва по рамото.

Жената го изпреварва и в същия миг той познава Хиролама, която върви пред него, облечена в рокля от зелено кадифе и с открита глава.

От ужас кръвта замръзва в жилите му.

— Ах, връща се! Връща се при мен!

Вика я и се затичва подире й. Ала и тя ускорява крачка.

Мигел се втурва.

— Хиролама! Хиролама!

Вратите на домовете се плъзгат бързо назад. Мигел се носи по улиците, ала не може да догони Хиролама, въпреки че тя само върви. Зове я разтревожено, блъска се в пешеходците, спъва се, пада, изправя се и отново тича с все сили.

Изведнъж вижда как Хиролама се изкачва по стъпалата на храма и изчезва във входа.

Както тича, стъписва се на стълбите, сякаш между него и вратите на храма зее пропаст. Страхът от близостта на бога пронизва мисълта му, свива сърцето му и го смразява.

Подгъва колене на стъпалото пред храма и чака.

Слънцето залязва и върху Мигел пада сянката на кръста.

И в този миг тя излиза от храма.

Върви с наведена глава, сякаш съкрушена от тежестта на мислите си, и преминава през сянката на кръста.

Мигел скача и се хвърля към нея с ликуващ вик.

Тя вдига глава и Мигел вижда пред себе си череп, който го гледа с празните си очни дупки.

Припада.

Над постелята на Мигел стои лекарят.

Погледът на болния е изцъклен, зениците му са помътнели, бялото на окото е посивяло и замрежено.

Очите му, плаващи в трескави вълни, шарят неуверено из стаята, а в главата му витаят мисли като серен дим, извиращ от подсъзнанието. Изрича боязливо слова, но гласът глъхне без ехо в пустотата на мрака, забулил съзнанието му.

Мигел вижда как по небето загасват звездите и се разлива пълен мрак. Земята се задушава в пари, сякаш приижда потоп.

Екват тръби.

Страшният съд.

В същия миг мракът се разпръсва и синьо сияние изпълва простора.

Във въздуха литват сенки. Бързат, без да докосват земята, плуват от едно място на друго и пробуждат спящите.

Отново екват тръби.

Осиротялата земя, разтреперана от очаквания ден, се разтърсва, земната кора се пука и зейват хиляди ями; скалите се цепят и мъртвите излизат от гробовете. Вихрушка смита покривите на домовете, така че няма място, където грешникът би могъл да се укрие от погледа на съдника.

— Ето — вика Мигел и очите му димят от треската, а в устата му кипи лава от думи, изригващи от подземните извори на страданието, — ето, там вървят, прииждат силуетите на мъртвите. Тътрят се като хроми, пристъпват пипнешком като слепи, мъкнат се на тълпи като прокажени.

А живите, пробудени от екота на тръбите, бягат от съда. Втурват се из улиците, опипват стените, лутат се, търсейки укритие от божието око. Да станеш невидим! Да изчезнеш във въздуха!

Вихрушка поваля къщи и дървета, срива градове и села, земетресение къса бреговете на водите.

Там, там върху облака, седи Той и лицето му е страховито в своята неподвижност. С един жест на ръката осъжда и отхвърля грешните. Виждате ли как осъдените отварят уста и крещят за милост? Ала гласовете им не се чуват. Горко им!

Смъртните, с разголени тела и души, крещят в своя защита, ала гласовете им, по-слаби от шумоленето на криле на прилеп, глъхнат.

На прага на преизподнята обречените вдигат гора от ръце със стиснати юмруци. Последна проява на упорството на човека, който ще бъде унищожен от огън или мраз.

На прага небесен застават богоизбраните и лицата им сияят от блаженство.

— Как ви ненавиждам, о целомъдрени, които влизате в рая! Проклинам всички, на които е отреден вечен живот.

Мигел се изправя на постелята и вика:

— Хиролама! Ето я в тълпата. Пристъпва съвсем близо до трона. Трябва да отида при нея. Трябва да отида подир нея.

Лекарят притиска болния към постелята. Мигел трескаво бълва слова:

— Подир нея! По-бързо. Още по-бързо. Пламъците и димът ме душат. Руините на къщите ми пречат да тичам. Но все още я виждам. Далеч е от мен. Чии са тези сенки, които ме обграждат и ми пречат да тичам? Душите на прокълнатите? Тихо. Да не дишаме. Да се наведем и да тичаме по-нататък. Пуснете ме! Кои сте вие? Ах, вие?!…

Мигел разпознава в тълпата, препречила му пътя към Хиролама, жените, които е измамил, и мъжете, които е убил. Крещи от страх.

— Ще ви се изплъзна. Ето оттук. И тук ли сте? Махнете си ръцете! Не ме докосвайте! Ще ви пробода. Къде е шпагата ми?

Виденията отстъпват, пламъците на телата им очертават алея, по която Мигел тича, приближава се, огнените езици го ближат, отдръпват се и отново се сливат в огнено море.

— Ах, горя! Краката ми отслабват, очите ми се наливат с пот и кръв, не мога да дишам. Припадам. Какъв е този оглушителен звук? Гласът на ангелските тръби. Заповядват ми да се подчиня на съда. Горко ми! Не, не! Ще бъда осъден и вече никога не ще я видя! Хиролама! Не ме напускай. Не ме оставяй самотен! Сторете ми път, вие, мои жертви, смилете се над мен!

Призраците сплитат ръце около него, притискат се към него, Мигел се бори с тях, напряга последни сили, защищава се, но напразно.

— Хиролама! Къде си? Не те виждам вече. Аз трябва да те следвам. Не мога да живея без теб. Боже! Боже! Смили се над мен и ми помогни поне да я зърна, нищо повече, само да я зърна, боже всемогъщи!

Призори Мигел се успокоява и заспива за малко. При него влиза Трифон с огромен букет бели рози от архиепископа, който е узнал, че Мигел е болен. Свещеникът слага розите на постелята и от допира до пламтящото тяло на Мигел цветята вехнат и умират.

Пламъците на свещите започват да съскат като змийски езици.

Утешителните думи замръзват на устата на Трифон:

— Негово високопреосвещенство изпраща на ваша милост своята благословия, за да надмогнете болестта.

Думите на свещеника звучат като печален хорал в ушите на Мигел.

— Да се родиш, да растеш, да цъфтиш, да зрееш и да умреш — шепне той ужасено.

— За смъртта ли мислите, дон Мигел?

— Още колко часа ми остават? — не откъсва Мигел очи от устата на Трифон.

Мълчание.

— Още колко часа ми остават до смъртта? — повтаря Мигел настойчиво.

Секундите се влекат като години.

— Трябва винаги да се мисли за смъртта — казва Трифон, навеждайки се над Мигел. — Трябва винаги да съжаляваме за греховете си и да се каем. Покорете се на бога, ваша милост.

Ала духът на Мигел е непокорен и в тези минути.

— Credo in unum Deum^[1] — подсказва Трифон.

— Credo in te Girolama!^[2] — отчаяно избухва Мигел.

Трифон вдига гневно ръце:

— Стоите пред вратите на вечността и продължавате да мислите за земни неща? Та погледнете се. Вие сте почти мъртъв. Червеите ще започнат да гризат грешното ви тяло…

— Не, не! — крещи Мигел и опипва лицето, гърдите и крайниците си. — Не съм мъртъв. Жив съм. И ще живея. Трябва да живея, за да…

— За да?… — вика Трифон, стискайки горещите ръце на Мигел, и едва ли не го прегръща. — Говорете, дон Мигел, чувствувам, че сте близко до покаянието, близко до спасението, кажете, трябва да живея, за да поправя с покаяние…

Мигел го прекъсва с жест, заравя лице във възглавницата и не изрича вече гласно думата, ала с движението на устните чертае сричка по сричка името на Хиролама.

Трифон сключва ръце над постелята му и розите умират в задуха.

След три седмици лекарят, който се съмняваше в оздравяването на Мигел, съобщи, че ще бъде спасен.

Със своята силна воля той се изскубна от обятията на смъртта. Иска да живее. Още не бива да умре. Още е свързан със земята, с живота. Още не е дошъл неговият час.

И за почуда на всички става — измършавял, треперещ, синкавоблед — и напуска леглото.

Оздравяващ, но далеч не съвсем здрав, той се бори с болестта, надвива й със силата на волята си и я прогонва поне за малко.

— Здрав съм, отче Трифоне, виждате ли? Ще живея.

Трифон скланя глава и излиза. А Мигел си представя ласкавото лице на Грегорио.

„Завинаги е загубен този грешник — разсъждава Трифон, — щом като не се покори на бога дори в миговете, когато смъртта дишаше в лицето му.“

Мигел се съвзема от боледуването много бавно. Нито звънът на китарите и вечерните серенади, нито гласовете на нещастните проникват в стаите му, изолирани от света.

Тук цари полумрак и мълчание, което вледенява всичко.

Свещите под портрета на Хиролама пламтят, образът й се отделя от платното и витае из стаята като блудна душа.

Въпреки че дните са горещи и душни, Мигел се движи из стаята, завит с тежко кожено наметало, и зиморничаво потреперва. Болестта още го разтърсва. Затворил се е, никого не приема. Не разговаря с никого освен с образа на Хиролама.

Продължава да стои на границата между живота и смъртта. Впива трескави очи в отвъдния бряг и дири мост, по който да премине при нея.

Лекарите непрестанно се тревожат за здравето му. Често нечие око се притиска до дупката на бравата, често нечие ухо подслушва край вратата и шепне на другарите си, че господарят седи и мълчи, загледан в лицето на господарката.

Ала волята на Мигел победи и физическото здраве му се възвърна. Само душата му все още е тъмна и изпада под влиянието на ужасни видения и халюцинации.

Една вечер той се изтръгна от апатията си и по здрач тайно излезе на улицата.

Крачи приведен, неуверен, с очи, втренчени пред себе си, не възприема нищо от това, което става около него.

Изведнъж вниманието му бе привлечено от погребална процесия.

Истинска бедна процесия. Четирима мъже носят ковчег без украса, без цветя. Пред тях върви каещ се с монашеска качулка, спусната на лицето, и вместо кръст — запалена вощеница. Подир ковчега не върви никой.

Мизерно погребение. Просяк ли или убиец носят към гроба? Или пък ковчег с прокълнат отвъд стените на града, за да го изхвърлят на бунището и покрият със слой смет?

Никой не върви подир ковчега. Никой не плаче. И просякът си има приятели, а този навярно е бил лош човек. Мизерно погребение на човек без име, от когото целият град се срамува и дори в минутите, когато си отива завинаги, не иска да има нищо общо с него.

Мигел пристъпва към един от носачите.

— Кого погребвате? — пита той.

— Дон Мигел де Маняра — казва носачът.

Мигел изтръпва и се вцепенява. „Какво? Сънувам ли? Какво казва този мъж? Та аз стоя тук, дишам, мисля, говоря!“ Процесията го отминава бавно и спокойно. Затичва се подир тях и пита другия носач:

— Кажете ми, чие е това погребение?

— На дон Мигел де Маняра — звучи отговорът.

Тръпки побиват Мигел. Залита подир процесията, която влиза в малка черквичка. Сграбчва за раменете каещия се със свещта и трескаво пита:

— Кой е този, когото погребвате?

И каещият се, и носачите отговарят едновременно:

— Граф Мигел де Маняра.

Сърцето му замира, не може да си поеме дъх и трепери целият. После събира всичките си сили и се втурва към ковчега, за да смъкне капака. Той не е закован и пада с трясък.

Мигел вижда в ковчега собственото си лице.

Извиква отчаяно и в този миг светлините в храма угасват.

Излиза, олюлявайки се, на улицата.

„Умрял съм и никога няма да се срещна с нея — казва си Мигел безутешно. — Ала аз искам да живея! Трябва да живея. Аз въпреки всичко живея! — Опипва тялото си. — Виждам улиците, виждам хора с фенери, звездите на небето — не съм мъртъв! Ала съм близко до смъртта! И въпреки това не бива да умра, докато не намеря път към Хиролама и докато не се уверя, че ще бъда свързан с нея във вечността! Сега не бива да умра!

А кой е пътят?“

Наведе ниско глава.

„Той ми е познат. Ще тръгна по него. Може би още не е късно.“

В нишата на стената стои голям кръст и от двете страни на разпятието горят светлинките на кандилата.

Мигел се спира, кръвта нахлува в сърцето му, което бие като чук, и гледа втренчено кръста.

Ах ти, живот, който не можеш да бъдеш измерван нито със слънчеви, нито с пясъчни часовници, а само с четиринадесетте спирания по пътя към Голгота. Колко му е трудно!

Лице срещу лице с врага, който единствен може да го спаси.

Всички сухожилия по тялото на Мигел се изопват. Очите му се наливат с кръв, сърцето бие буйно в гърдите.

Да коленичи…

Не, не, мускулите се възпротивяват, юмруците се свиват, устата се затваря, за да не пропусне нито една дума на покорство…

Не, по-добре да умре!

До ноздрите му, разширени от гняв и гордост, долита аромат от градина и му напомня дъха на Хиролама… Не е далече… Близо е, съвсем близо е…

Човекът пада на колене в краката на Христос.

— Боже! Прости!

Мигел, обзет от страстен порив на смирение, прегръща дървото на кръста и вика:

— Боже! Милосърдие!… Ще променя живота си, боже, добри боже на Грегорио! Ще тръгна през тръни и камънаци, ще се откажа от себе си и ще живея според твоите заповеди! Остави ме още малко да живея, за да мога да се покая! Дай ми време, за да поправя злото, което сеех на всяка крачка! Милостиви боже, дай ми време! Време ми дай!

Същата нощ Мигел извика двамата си най-верни приятели, Алфонсо и Мурильо, и им каза:

— Чуйте, приятели мои, какво съм решил. Не мога да живея тук сам. Опротивя ми тази обстановка и се страхувам от самотата. Когато бях момче, един монах, човек предобър, ми даде идея, която днес ще осъществя, и с дела ще опростя греховете си. Ще се откажа от всичко, което ми предлага светът, и ще отида в манастир. Вече съм написал молба да бъда приет в „Каридад“.

— Като настоятел ли? — пита Мурильо. — И аз искам да моля братята да ме приемат за настоятел.

— Не — казва Мигел. — Като редови брат.

— Но това е може би прекалено — заеква Мурильо.

— Сериозно ли говориш, Мигел? — протестира Алфонсо. — Това е лудост.

— Не бива да правиш такова нещо — казва Мурильо. — Чак пък толкова ли си прегрешил, че по този начин да изкупваш провиненията си? Та кой човек е без грехове…

Мигел енергично го прекъсва.

— Виждам в този миг целия си живот. Като на длан е пред очите ми цялата необхватност на моите грехове. Искам да се покая. Искам да се променя. Искам да залича с добри дела извършените злини.

— За да се покаеш — казва Мурильо, — съвсем не е нужно да станеш монах. Остани тук, живей тихо и порядъчно и се моли на бога. Сигурно ще ти прости.

Мигел обаче избухва страстно:

— Колко малко е това, приятели! Да се каеш край топлата печка, да коленичиш сутрин и вечер пред кръста и да преповтаряш молитвената формулка за опрощение на греховете! Да пробираш пет пъти поред зърната на молитвената броеница на завет, на маса, отрупана с блюда! Да предъвкваш пастетите, печените меса и молитвите сред удобства и благополучие! Не! Това е твърде евтино покаяние за такъв живот, какъвто беше моят! Моето покаяние трябва да бъде и мое наказание! Или всичко, или нищо!

Напразни бяха увещанията на приятелите, напразни бяха техните уговорки.

На следващия ден Мигел отнесе лично молбата си на игумена на „Каридад“. Манастирът се слиса.

Докато молбата на Мигел грижливо се проучваше, докато братята претегляха на везни своите мнения „за“ и „против“, се изнизаха цели месеци, през които Мигел живееше в пълно уединение. Молеше бога за милост да го приемат и се подготвяше за манастира, като четеше и проучваше църковните отци.

„Реших. А именията ми? Колко са ми безразлични те! Ти ще ги управляваш, Алфонсо, до момента, в който ще ги предам всичките на манастира. Не искам вече нищо от света.“

Един ден Алфонсо въведе при Мигел монах, който му предаде пергамент с печат на светото братство „Милосърдие“.

Мигел разгъна с треперещи ръце пергамента, където бе написано, че граф Мигел де Манаря Висентельо и Лека, рицар на ордена „Калатрава“, е приет за брат в „Hermandad de Santa Caridad de Nuestro señor Jesucristo“^[3].

Мигел се разплака и прегърна монаха.

— Благодаря ти от все сърце, брате, за това послание.

— Носи ли ви то радост, ваша милост? — пита го монахът.

— Радост? Нещо сто пъти по-голямо от радостта брате. Надежда за спасение!

Край брега на Гуадалкивир, близо до осмоъгълната Златна кула, в която — ах, колко отдавна бе това! — струпваха съкровища, отнети от мавританците или докарани под пъстрите платна на тумбести кораби от Новия свят, недалеч от арената за борби с бикове, имаше малка църквичка „Свети Георги“ и до лявата й страна се гушеше ниската барака „Каридад“. В църквичката „Свети Георги“ живееше бог, в тухления дом — редовите братя, а в големия дървен склад — безброй плъхове.

Бедното братство на милосърдните си бе поставило за цел да събира и погребва мъртъвците, които Гуадалкивир изхвърля на бреговете си, също и труповете на екзекутираните, изобщо да се грижи за вечния покой на тези, от които всичко живо се гнуси.

Тук, зад жълтеникавата стена, живееха мирно и тихо братята, грижеха се за своето малко стопанство, отглеждаха лехи със зеленчук и прославяха с песни бога.

Игуменът на манастира прие Мигел в градината при залез-слънце. Прегърна го, целуна го по двете страни и му се поклони.

— Добре дошъл при нас, високопоставени господине — каза той приветливо. — Нашият дом е и твой дом, нашите уста са твои уста, нашата молитва — твоя молитва.

— Не мога да се съглася, отче — каза покорно Мигел, — да ме наричаш „високопоставен господин“. И словото „брат“ от твоята уста ще ми причинява болка, тъй като не го заслужавам. Идвам при вас, за да сменя виното с жлъчка и грешните речи с божие слово. Моля те, отче игумене, да бъдеш към мен по-строг, отколкото към другите братя.

Мигел свали копринената си риза и облече риза от грубо платно, замени кадифеното си палто с грубо калугерско расо и стегна кръста си с дебело въже.

Игуменът го въведе в килия, цялата сияеща от светлина, изпълнена с тих и радостен уют.

— Ето това е твоето жилище, брате.

Мигел се отдръпна от прага и протегна уплашено ръце, сякаш се боеше от уроки.

— Не, не, отче игумене, тук не мога да живея.

— Пази се от гордостта, сине мой — каза строго старецът.

— О, грешиш, отче — избухна Мигел. — Не искам по-хубава килия, напротив, по-лоша. И не гордостта говори в мен, а смирението.

— Смирението е понякога близко до гордостта, брате, но ще изпълня желанието ти. Сам ще си избереш къде искаш да живееш.

Мигел си избра най-тъмната и най-малката килия в манастира и се настани в нея. С разрешение на игумена той окачи до разпятието иконата на светата Дева Мария с лице на Хиролама…

Докато Севиля е възмутена от постъпката на Мигел, докато благородниците се отказват от него и беснеят от примера му за покорство, а народът се присмива над побъркания, който непрестанно измисля нови лудости — Мигел слиза по стълбите в голямото мазе. Макар навън слънцето да блести силно, вътре цари жълт отровен полумрак. Мрежите на паяжините улавят зелени, бръмчащи мухи. Двете малки кръгли прозорчета в дъното на мазето са като изплакани очи на отчаян човек. Между стените и вехториите въздухът се влачи като гниещи валма. От плесента и влагата лъха студ и противен мирис.

Мигел седна върху една празна бъчва и в същия миг видя как няколко плъха втренчиха в него очи. В тях се четеше глад, лъскавите им зеници блестяха яростно — обезпокоените животни душеха човешката миризма.

На Мигел му стана противно и гнусно. Знаеше, че е достатъчно само да вдигне тояга, да удари и отвратителното животно не би пулило повече насреща му стъклените си очи. Но вече не можеше да убива.

Когато отиде при игумена с молба да му разреши да живее в мазето, той се навъси.

— Не знам мога ли да разреша такова нещо, брате. Страхувам се, че прекаляваш. Богу е най-мил този, който тихо стои в сянката му, подобна на кичесто дърво, и в покорство и себеотрицание се предоставя на волята му. Не е достойно за човека да живее заедно с плъхове…

— Става дума за мен — с ожесточено упорство възразява Мигел.

— Брате! — вика укорително игуменът. — Твоята душа принадлежи на бога! Твоят свободен дух, който се отправя към бога, трябва да се възвисява, а не да се валя сред гъмжило от плъхове. Пази се от гордостта.

— Потопи се чак на дъното на моята печал, моя душа — моли се Мигел с отчаяно чувство на неувереност в самия себе си, — и ако намериш там нещо друго освен покорност, не бъди вече безсмъртна. Умри, изтлей завинаги заедно с проклетото ми тяло.

Игуменът с удивление слуша страстните думи.

— Нужен ти е покой, брате — казва подир малко той любезно на Мигел. — Разрешавам ти да живееш с плъховете и дано намериш покоя за своето смирение. Ала бъди внимателен, не върши повече от това, което иска бог.

Мигел е коленичил пред образа на Хиролама-Мадоната и страстно сплита ръце.

Тялото му се вцепенява, а душата пламти в екстаз.

От очите на жената, изобразена върху платното, прескачат искри в очите на каещия се и запалват в душата му пламък.

„О, любов, не скърби, ще намериш своя извор и ще се напиеш с жива вода. Не се измъчвай, любов, тъй като името ти е по-красиво от имената на архангелите, а гласът ти ще проехти през вековете. И величествена тишина ще се разстеле над водите и пропастите.

Безмерна е насладата да стоиш близо до божия трон, блаженство е да блестиш между избраните; о, сияеща, велика е любовта, която пее над морето и земята. Кажи, кой страда повече? Този ли, който сам изпитва болка, или този, който я причинява?

Ти бе само на педя от прага на смъртта и имаше сила за усмивка, която угасна насред пътя. Сенките плътно те обградиха от вси страни и ми попречиха да видя лицето ти. А в това време реката цяла заигра с бясна греховност. Царевичните ниви се въртяха вихрено, корабите върху реката танцуваха със сенките на маслинените дървета и ята птици се виеха в безумен хоровод по ръба на облаците. Ти вървеше посред тях, през тях, възнасяше се над тях, носейки поздрав на планината, върху която цари вечно мълчание.

Погледни, останали са ми достатъчно сили, за да тръгна подир теб.

Вървя и постепенно те приближавам.

О, чувствувам, че си наблизо, чувствувам, че мога да те досегна, по дъха те познавам, Мадоно. Твоето божествено лице, преснета жено, сияе пред очите ми, ослепява ме и гласът ти ме приковава върху кръста на покаянието.

Ах, ослепи ме, за бога, ослепи ме, стори ме глух и безчувствен, за да не изпитвам наслада от всеки гвоздей, който ще се вбие в тялото ми.

Любов! Кръвта шурти от раните ми. Димът на дъха ми се вие около твоите крайници, върховете на гърдите ти пронизват моята гръд. Ах, земен камък, крещи ведно с мен от блаженство. Умирам!“

Когато Мигел се свести, вглъби се в себе си, спомни си мислите и видя, че душата му е по-черна от беззвездна нощ.

Страстите отново бяха взели връх над смирението и бога.

Срамът покри с червенина страните му и той не посмя; да погледне в лицето разпънатия Христос.

След това се изправи и още същата нощ сподели с игумена своята горест.

— Още си твърде много свързан със света, брате — казва му игуменът. — Забрави всичко и върви подир бога.

— Как да постигна това, отче? Може би трябва да си избода очите, да пробия тъпанчетата на ушите си, да си отсека ръцете? Или трябва да се просна гол под слънчевия; пек и да не приемам нито вода, нито храна. Ако бог иска това, заповядай ми и ще го направя.

Мигел млъква: по-бледен е от восъка на свещта и диша ускорено.

Дълго мълчание, само пламъкът на свещта шумоли.

— Богу е достатъчно да види, че твоето разкаяние е искрено — казва старият игумен кротко подир малко.

— Ала тялото ми…

— Усмирявай неговите щения.

— По всякакъв начин ли, отче?

— По всякакъв, сине.

Когато се върна в своето мазе, Мигел започна да се самобичува до кръв с ремъци.

После погледна в лицето на Христа.

То бе мрачно, навъсено, болезнено.

— Всичко това е недостатъчно — стене Мигел, коленичил пред кръста. — Небеса, плачете над мен, тъй като не намирам средства за изкупление на провиненията си. И душата ми не ще намери никога утеха.

Мина време.

Членовете на светото братство „Каридад“ избраха Мигел заради примерния му живот на каещ се за игумен, Hermano Mayor.

Той прие оказаната почит послушно и смирено и се замисли как би могъл да превърне тази чест в изпитание или поне да изпълни покаянието си с нови дела.

Да се прекланя пред бога, да коленичи часове наред със скръстени ръце, до безкрайност да преповтаря духовните упражнения на Лойола за изходната точка и основата, за обикновеното и необикновеното изпитание на съвестта, за пъкъла и царството Христово или правилата за различаване на духовете, за скрупулите и за църковните възгледи, постоянни молби, безкрайни молитви — и все пак колко малко е всичко това за окото на бога, неизменно помрачено от непримирим гняв.

Ежедневното бичуване наранява кожата, предизвиква болка, която отслабва и се притъпява от навика.

Всичко това не удовлетворява напълно представата на Мигел за покаяние. Не намира спокойствие и мир в душата си. Копнее да се кае не само с думи, а преди всичко с дела.

Мигел иска покаянието му да бъде изразено в нещо по-осезателно, отколкото са молитвата и самобичуването. Копнее да се заеме с някакво дело, както винаги го бе съветвал Грегорио. Иска работа и манастирът му я дава. Подобно на другите редови братя Мигел излиза сутрин рано на улицата и проси мараведи за манастира, щастлив, че е избран за тази унизителна дейност, и същевременно неуверен дали е достоен за тази милост.

Когато проси из града, гледа с широко отворени очи и се ужасява.

Как е могъл да се движи толкова години между хората и да не вижда мизерията и страданията им! Ах, отче Грегорио, предраги, премили ми отче, как е възможно вие да сте виждали, а аз години наред да съм бил сляп?

„Този инвалид с гладни очи не е просто инвалид. Той е човек“ — разсъждава Мигел и за първи път съзира човек там, където егоистът виждаше само някаква твар, на която се хвърля шепа сребърници, защото с тях се облекчава само днешният ден, а утрешният става още по-мъчителен.

Ден след ден Мигел все повече се приближава до бедняците. Чрез своето страдание се чувствува като брат на всички страдащи. Но това побратимяване не се задоволява само с ласкави и утешителни слова. То иска да действува, иска да помага. Иска с всички сили поне да намали нещастието.

Ала какво да стори? Какво да предприеме, та да стопли малко тялото и душата на убогия човек?

Една ранна утрин на севилското пристанище Мигел приседна върху някаква бъчва до измършавял лодкар и взе в ръцете си неговата тежка мазолеста десница.

Ето една човешка ръка, която не лентяйствува, която е полезна, която не е излишна!

Лодкарят разказва с глух глас:

— Тази нощ проиграх на зарове последните си мараведи.

— Не плачеш — каза Мигел. — Малко те е съкрушила болката.

— Кой ти говори за болка? Яд ме е. Иде ми да крещя, за да не се пръснат дробовете ми от злоба.

— Изкушавал си бога, брате, и си го разгневил срещу себе си. Челото ти е белязано с лекомисленост и срам. Ела, ще ти помогна — казва Мигел. — Няма да те оставя да загинеш така мизерно. Ще те спася.

Мигел отведе лодкаря до вратата на „Каридад“. Даде му сутрешната си супа и паничка царевична каша. Лодкарят започна лакомо да яде.

— Не играй повече на зарове, брате — помоли го Мигел.

— Та аз вече нямам с какво да играя — каза лодкарят с пълна уста.

— А ако имаше с какво да играеш? — запита Мигел.

Лодкарят се замисли.

— Засега не знам, брате.

Мигел се намръщи, ала бързо се овладя. „Учи се на търпеливост — казва сам на себе си. — На теб ти трябваше много време, докато се озова на правия път.“ Лодкарят поблагодари, изтри с опакото на дланта устата си и си отиде.

През следващите дни Мигел започна да довежда нови нещастници, хранеше ги и разговаряше с тях.

Мазето, пълно с вехтории и плъхове, постепенно се превръщаше в убежище на гладните. Влачеха се на тълпи подир Мигел в манастира, присядаха върху отпадъците, изгълтваха супата и след като изслушваха ласкавите му слова, си отиваха.

„Отивате си такива, каквито дойдохте — казваше си Мигел тъжно. — Стомахът ви е пълен, ала продължавате да носите нещастието на раменете си. Никой не обръща внимание на язвите ви. Никой не изцелява вашите наранени и болни крайници. Никой не облекчава страданията ви. Връщате се в своите влажни дупки, където мъките ви ще избуят още повече.“

Все по-често идваха недъгави, които гладуваха, понеже не можеха да работят.

Ето ги хората! Еднооки, полуслепи, с очи, залепени от гной, и целите в кървави жилки, лица и шии, разядени от циреи и обсипани с лишеи и обриви. Куци и сакати с патерици, съсипани и измършавели от недоброволно постене и изнурителна работа, гладни чираци, които майсторът не допуска на трапезата си, ратаи от околните чифлици, избягали от глада и камшика в града, старци и старици, за които няма кой да се грижи, просяци, осакатени от войната — самата смет на живота, корабокрушенци и изгнаници.

Това са хора, сътворени по подобие божие!

Един ден Мигел прие някакъв просяк и го настани на леглото си. А самият той легна да спи край него на земята.

Човешка развалина, скелет, върху който е опъната кожа, покрита с циреи, просяк, когото приятелите му два дни напразно бяха возили в количка до вратите на всички севилски болници. Отвсякъде ги бяха пъдили. Най-после го докараха пред вратите на „Каридад“, където Мигел се погрижи за него.

— Прекаляваш, позволи ми да ти кажа откровено, прекаляваш, брате игумене — казва неприязнено най-старият от монасите на Мигел. — И в края на краищата ще заразиш манастира с болести.

— Но аз не мога да оставя човека да умре.

— Правиш повече, отколкото е богу угодно — мръщи се старецът, а другите монаси се съгласяват с него и роптаят. — Тук никога не се е вършило подобно нещо.

Мигел ги помоли да му разрешат да се грижи за болните в мазето. Тук, в манастира, няма да ги води. Ала там никому няма да навредят. Там нали могат да лежат? Позволиха му неохотно, без желание, но все пак му позволиха. Благодари им горещо.

Тези, които могат да ходят, идват всеки ден, наяждат се и си отиват.

— Къде отивате? — пита ги Мигел. — Ще мислите ли за бога?

А те мълчат и след малко един от тях казва:

— Има и други неща освен бог, брате. Малко веселие, малко развлечение — не е грях.

— Махайте се от очите ми — сърди се Мигел. — Не се връщайте повече тук. Утре няма да ви пусна. Няма да ви дам нито залък хляб, нито глътка вода. Срамувам се от вас. Махайте се!

После пада на колене:

— Прости ми, господи! Простете ми, хора, че бях зъл с вас. Върнете се утре. Ще ви дам всичко, което имам. А ти, господи, дай ми търпеливост, за да мога всичките да ги въведа в твоето лоно.

Когато на другия ден те идват отново, Мигел ги посреща покорно и ги моли да се откажат от своя лекомислен живот.

Мигел свиква със своите повереници. Разговаря дълго с всекиго, знае вече болките и копнежите им.

Между тях има хора божи — с душа, по-бяла от пух на гълъбица, има хора благодарни, които шепнат молитва за паница супа, ала има и твърдоглавци, които приемат храната, без да скриват непокорството си. Отблагодаряват се с насмешка, защото инстинктивно ненавиждат този, който дава, и едва ли не отблъскват ръката, която им помага.

— Добре, ще взема от тебе, отче, но това да бъде последно, ясно ли е? Какво си се загрижил за мен? Кой те е молил за това? Не искам никакво милосърдие и жалостивите ти очи само ме дразнят.

И получил помощта, си отива обиден, ала на другия ден — подтикван от глада — незабелязано се мушка сред другите.

Между тях има и закоравели мошеници, които се трогват за малко от увещанията на Мигел и му доверяват подлите си постъпки.

Чуйте този мъж, от когото висят парцали и се стича мизерия:

— Аз съм библейски бедняк. Това означава, отче, че съм примерен сиромах. Моята бедност се изразява в осем деца, чиято майка е умряла. Живея под навеса на крепостните стени зад Санта Крус. И когато разпуснатите госпожи се връщат от непозволени похождения обратно в града, аз напердашвам някое от децата си, за да реват. Госпожите се спират и за да изкупят своята изневяра, хвърлят на копелетата ми реали. По този начин се препитавах две години, и то добре се препитавах. Ала дяволът си нямаше работа! Притича веднъж един войник и ми съобщи, че негова милост господин херцогът де ла Бреня узнал за моята мизерия и за моите хлапетии и на следващия ден щял да дойде и ми донесе милостиня. Рекох си, че сигурно няма да ми даде само пет реала, а повече. И за да си ги подсигуря, взех назаем още пет деца от съседите. И представих на херцога своите тринайсет убоги чада. Те се държаха прекрасно. Ревяха, пищяха и хленчеха така, че чак скалите можеха да се попукат. И колко мислиш, че спечелих със своите тринайсет деца? Двайсет дуката! Честна дума — двайсет дуката. Мислех, че ще се побъркам от радост.

— И какво предприе с толкова много пари? — пита Мигел.

Бащата на тринайсетте деца обърна към него бледните си очи, замрежени от пиянски сълзи.

— Пропих всичко, душа моя.

— Позор! — гневи се Мигел. — Позор за такъв коравосърдечен баща! А децата?

— Просят — казва унило бащата, ала изведнъж се опомня: — Но ти не се бой нито за мен, нито за децата. Аз съм библейски бедняк, а библейската мизерия трябва да съществува. И аз ще изкарам още нещо от нея. Ако тя не съществуваше, щеше да изчезне и човешката благотворителност, а ти все пак не можеш да повярваш, че тя ще изчезне от света като пара, нали, кажи!

Мигел мълчаливо се моли за тази вероломна душа.

— Не знаеш ли някой друг херцог, който би се смилил над моите тринайсет деца, отче? — шепне му коравосърдечният баща.

И така, като ходи между страдащите и лицемерниците и разговаря с хората с чисто сърце и с лъжците, Мигел опознава противоположностите у човека.

Разбира, че не е достатъчно само да се моли и да се кае.

Трябва да се отрече от себе си, да се отдаде на хората, да замени бездействието с дела.

Трябва не само да посочва на бедняците с пръст пътя към бога, но да се потруди и да направи нещо за тях!

Алфонсо се озърта в мазето и окото му постепенно привиква с жълто-зеления здрач. Върху наровете, сковани от неогладени дъски, лежат няколко болни, които Мигел е довел тук. В тишината се чуват стенания и шепот на молитва.

— Защо си ме родила, майко? За да ме замерват цял живот с камъни, за да ми се присмиват всички, задето съм уродлив и сакат, за да треперя винаги зиморничаво под земята и ако изляза от своята дупка на слънце, да бъда веднага повален в прахта и стъпкан като бездомно куче от копитата на конете?

— Кой е този? — шепне Алфонсо.

— Даниел.

— Само толкова? Какво знаеш за него?

— Не ти ли стига това, което чу? Не е ли достатъчно това, в което той самият обвинява живота? Не знаем ли достатъчно за човека, щом като са ни известни неговите жалби, щом като знаем, че е без дом, без семейство и приятели и че освен страдания, уродливо лице и туберкулоза няма нищо, абсолютно нищо друго?

А този до него е Бруно. И за него ми стига това, че всяка нощ слушам тихия му плач. Бил е разпитван от Инквизицията и след мъченията го донесоха тук, понеже си няма никого на този свят. Скъсани са сухожилията на всичките му крайници и не може да се помръдне.

И отново настъпва тишина, в която се чува само тихо хълцане, от време на време то избухва в гръмко призоваване на този, който, макар и така често споменаван, отговаря винаги със загадъчно мълчание.

— Нямаш представа, приятелю — казва Мигел, като хваща Алфонсо под ръка, — казва мизерия има по света. Аз нямах понятие от това и едва тук виждам колко е червив светът, който ние познавахме само откъм лъскава обвивка. Погледни: всичките, които лежат тук, са добри хора. Нито един от тях не може да бъде наречен злодей. Мнозина страдат още от детството си. Други дори не знаят какво е това думата „радост“, която си остава за тях мечтано понятие. Какво съм аз редом с тях? Изверг, злодей, убиец. Аз съм най-провиненият между тях, аз нося на раменете си повече грехове, отколкото всичките тези нещастници, взети заедно. Защо дойде, Алфонсо?

— Просто за да те навестя. Да видя как се чувствуваш. Да те попитам щастлив ли си тук. Да ти кажа, че се грижа честно за твоите имения…

— Вярвам ти.

Мигел замълча.

Алфонсо се поклони, прегърна мълчаливо Мигел и си тръгна. Пред краката му по земята пробягна черна сянка.

— Какво беше това? — попита Алфонсо.

— Плъхове — отговори Мигел.

Алфонсо се потресе от погнуса и се обърна:

— Ти ли си това, Мигел граф де Маняра?

— Не — отговори Мигел спокойно. — Вече отдавна не. Сега съм брат Мигел, приятелю.

Алфонсо изтича нагоре по стъпалата на мазето, изскочи през вратата, протегна се блажено на слънцето и пое с удоволствие въздуха, изпълнен с аромати от градините и мирис на оливия и река.

Мигел се спря за миг на отворената врата на подземието и снизходително наблюдаваше как Алфонсо с облекчение се отърсва от преживяното. После енергично затръшна вратата пред напора на слънцето, напомнящо за друг живот, пред ароматите и въздуха, върна се бързо при своите повереници и седна до Даниел.

Даниел обърна към Мигел очи, потъмнели от болка, хвана го за ръката и докато Мигел разбере, целуна я.

— Благодаря ти, брате, за всичко. Бог да те възнагради.

Как иначе звучат, колко нежни и топли са благодарствените слова в сравнение с клетвите.

Устата на просяка Даниел, който е едва на тридесет години, се движат беззвучно, тихо предат молитвената нишка, която съединява живота му със смъртта, и продължава да държи ръката на Мигел и да я стиска леко и безсилно.

Болният притегля Мигел, повдига се умолително към него и шепне:

— Ела по-близо до мен, брате!

Мигел се навежда, ала се страхува да погледне в изсъхналите очи на Даниел. Милва горещото му и сбръчкано лице.

— Какво желаеш, Даниел?

— Искам да живея и да те питам нещо. Обичал ли си някога някого?

— Обичах — тихо отговаря Мигел.

— Прекрасно е да обичаш някого, нали, брате?

— Да, Даниел.

Тишина. Дъхът на болния пресипнало хрипти, ускорява се и хъркането на дробовете звучи силно като прашене на сухи царевични листа.

— Мен, брате, никога никой не ме е обичал — шепне охтичавият. — Никой не ме е погледнал нежно, никой не ми се е усмихнал, никой не ме е помилвал. Ти си първият.

Мигел напряга всички сили, та гласът му да премине през засъхналото гърло:

— Едва ли е точно така, приятелю. Може би някой те е обичал, но ти не си знаел. Твоята майка…

— Не, не, нито тя дори. Обичаше по-малкия ми брат. А мен никой.

— Но тогава бог…

Даниел прекъсна с поглед утешителните думи на Мигел. Погледът му е смирен, тъжен, но в него бушува море от обвинения.

— Още като съм се родил, бог ме е наказал с болест. Дори ми е сторил зло, като се е съгласил да дойда на този свят. Това не е любов.

Главата на Даниел клюмва обратно на нара.

— А ти самият обичал ли си? — прекъсва Мигел обвинението му.

— Да. Тя беше бледна и тъжна, простичка като полско цвете. Години наред не мислех за нищо друго освен за нея. А когато й казах това, присмя ми се.

Устата дишат с усилие, а очите, в които прозира вече онзи свят, бавно се обръщат.

— Мен никой не ме е обичал… нито хората… нито бог… а сега си отивам… и не знам къде… искам да живея…

Мигел коленичи до умиращия и заговори развълнувано досами ухото му:

— Не се бой, Даниел, от нищо не се бой. Всичко ще имаш. И любов. Повярвай ми, Даниел, повярвай ми. Ти ще живееш!

Смъртна спазма свива устата на Даниел. Погледът му се размътва. Шепне с последни сили:

— Край. Край на всичко.

— Любовта ще дойде при теб, Даниел. Любовта ще бъде вечна. Чакат те обятията на жената, която си обичал. Най-после ще се увериш, че е била сътворена за теб. Ще се срещнете, ще ти се усмихне, ще те хване за ръка и ще тръгнете заедно. Ще намерите малък дом, обграден с висока стена, ще влезете в него и ще бъдете щастливи, Даниел, защото не съществува нищо по-велико от любовта, тя е бездънна и безгранична.

Даниел вече не чува. Даниел вече е мъртъв, само лицето му се усмихва.

Страстният глас на Мигел стихна, ала все още изпълва мазето. Макар и вече млъкнал, Мигел продължава да бунтува всичко наоколо с пламенната си кръв, буйното му чувство клокочи като вода в котел над огън и от нажежената му уста сякаш лъха огнен дъх.

Бруно с усилие вдига глава, поглежда с измъчени очи мъртвия си съсед и ги впива учудено в устата на Мигел.

Мигел целува изстиващите устни на Даниел и вдига глава. В този миг погледът му среща учудените очи на Бруно и Мигел си спомня какво е говорил на умиращия. Осъзнава всяка своя дума и пребледнява. Пада на колене и избухва в отчаян плач, притискайки глава към лицето на мъртвия, който през целия си живот не бе познал що е това любов.

— Не плачи, брате — казва Бруно. — Няма защо да плачеш. Беше странно да се слушат такива думи от твоята уста. Ала с хубаво изпроводи Даниел на дългия му път. Там някъде той сигурно ще намери тази любов.

Мигел се върна от града, а подир него се довлече и цяла тълпа хора.

Настани болните, където можеше, насити гладните и напои жадните. Голямото мазе е препълнено с мизерия и болести.

Мигел е седнал посред тълпата и проповядва. Говори за пропастите и висините, за чистите сърца и за сърцата, проядени от страсти, говори енергично и властно, очерня и позори себе си, та по този начин да възвеличи още повече чистия живот.

Когато свърши проповедта си, запали няколко борини и газеничета и хората се разотидоха по своите домове или бърлоги, предъвквайки по пътя думите на Мигел.

Мигел стои посред мазето, гледа тъжен подир своите слушатели, сякаш е загубил в тях част от себе си. Ала те пак ще се върнат!

И добре е, че утре един или друг наистина ще се върне за блага дума и лъжица супа.

По времето на Филип II испанската земя бе доста богата. Тогава и просията бе доходно занятие.

Днес, в края на господствуването на Филип IV, се намираме на границата между живуркането и мизерията. Няма условия за свястна, прилична работа, остава ни само изнурителният труд, от който ще капне по някой и друг жалък реал. Вече не знаем дори как изглеждат ескудото или дублонът. А на времето, когато господ-бог ни даряваше малко радост в живота, не мислехме за черни дни и не заделяхме по някоя медна пара от всеки припечелен реал. Не помисляхме за старостта и болестите и сега няма къде глава да подслоним. Каквото изпросим — пропиваме, защото и за храна не стига. На петдесет души един има късмет да се лепне за някого, да изнудиш някого ти се удава веднъж в годината, да се краде, не е лесно и не всеки умее, особено когато няма какво, и така се влачим с нерадостната и мъчителна старост, очаквайки смъртта да ни пресели в рая.

Но понеже като испански граждани имаме права — поне на книга, — питаме, защо нас, болните, не искате да ни приемете поне в тази барака, защо не ни дадете поне паница супа и малко от това милосърдие, чието име, вие, братя, сте написали над вратата?

— Днес не можем повече никого да приемем, няма места. Може би утре.

— Утре ще има ли място? Защо утре?

— Може би през нощта някой ще оздравее. Може би някой ще умре и ще освободи място.

— Дай боже някой да ни освободи място!

Братята са недоволни от Мигел, сърдят се. Събраха се в градината, докато техният игумен Мигел помагаше на своите болни, и започнаха да роптаят:

— Игуменът прекалява с грижите си за бедните и болните. Няма мярка в нищо.

— Не само прекалява, ами със своята жертвоготовност ни обвинява, че не сме като него. Уличава ни в липса на любов към ближния.

— По очите му познавам, че иска и ние ден и нощ да работим като него…

— Никога! Това не влиза в устава на нашия орден!

— Не видя ли, брате, как ни гледаше вчера, когато даваше своя обед на просяка? С този поглед ни подканяше и ние да сторим същото.

— Но такова нещо той не може да изисква!

— Той, разбира се, не го изисква с думи, ала с примера си ни принуждава.

— Не е редно един редови брат да иска така дословно да се изпълнява обещанието пред ордена за чистота и бедност, макар и да е игумен. Това вече е аскетизъм!

Монасите се олюляват като гора под напора на вятър и най-старият измежду тях, помощник-игуменът на манастира, обвинява Мигел:

— Като най-стар между вас, братя мои, трябва със съжаление да кажа, че брат Мигел не изпълнява правилно задълженията си на игумен на манастира.

— Да, той застрашава тихия манастирски живот, руши нашето спокойствие, нашето набожно съзерцание, нашите молитви! Ах, каква врява цари тук непрестанно! А вратата, обсадена от стотици недъгави! А стенанието на болните, което ни пречи и насън. Целият живот в манастира е подчинен на неговите болни.

— И ще ни довлече заразни болести! Постоянно повтарям това.

Лицето на най-стария брат приема израз на дълбоко прискърбие:

— Това не е всичко, братя мои. Казах вече, че като игумен брат Мигел не постъпва както подобава: не бди за дисциплината на ордена, не управлява манастирските имения — всичко това е струпал на моя гръб! — не ръководи дори стопанисването на манастира — това е прехвърлил на брат Дарио, — а къде е нашата главна задача, грижата за проповядването и укрепването на вярата в светата католическа църква?

— Беда! Беда! Боже милосърдни!

— Ала с труда си той помага на страдащите — обажда се глас измежду монасите.

— Не бива да обвиняваме брата, който дава на нещастните всичко, което има — обажда се и друг глас в защита на Мигел.

Но повече никой не се застъпва за него. Останалите тридесет монаси се бунтуват:

— Давал всичко, което има? Не, брате, той има повече от архиепископа. Има имения, чифлици, подчинени, дворец, летни дворци…

— Ала себе си дава целия — вика защитникът на Мигел. — А това е най-важното! И своята храна раздава ежедневно. Кой от нас, братя, би могъл…

— Достатъчно! — вдига ръка помощник-игуменът. — Опасявам се, че отецът игумен се поддава на егоистичния си копнеж да изкупи своята душа заради миналото си. Мисля обаче, че е тръгнал по неправилен път…

— А нас ни изтезава! — избухва някой.

— И освен това ще ни зарази с всевъзможни болести…

— Подир дълги и горещи молитви бог ме осени с мисълта да споделя нашите опасения с негово високопреосвещенство, благородния господин Викторио де Лареда, севилския архиепископ, който, както ни е известно, бе години наред в добри отношения с фамилията на брат Мигел. Негово високопреосвещенство ще ни посъветва.

Отново се развълнува роякът монаси, като маслинена гора, разлюляна от южния вятър, и всеобщото й съгласие изпроводи помощник-игумена, който веднага се отправи към негово високопреосвещенство.

Архиепископът изслуша внимателно помощник-игумена и дълго мълча замислен.

— Почакайте, отче. Ще видим… — каза той на раздяла.

Едва помощник-игуменът излезе и бе въведен Трифон, който вече няколко дни молеше да бъде изслушан.

Трифон сияе. Ето, това е негово дело! Върнах граф Мигел де Маняра, господар на половина Андалусия, в лоното на църквата, както бях обещал.

Споделя с негово високопреосвещенство възторга си, подчертава съответно своите заслуги и чака обещаната награда.

— Своите имения обаче Маняра остави за себе си — раздава се глас от висините под пурпурния балдахин. — Като редови брат е положил клетва за бедност. Какво ще стане с именията?

— Сигурно в най-близко време ще ги предаде на светата църква, ваше високопреосвещенство — бърза да отговори Трифон.

— Нима това е толкова сигурно? — присмива се гласът от висините. — Та нали има сестра… роднини…

Трифон е ужасен, задушава се от собствения си дъх и мълчи.

— Дори страстното увлечение, което проявява в манастира, и прекалената му грижа за хората не ми харесват. Не би ли било по-добре да се грижи за бога? Какво са хората? Те няма да спасят душата му. А давайки лош пример, наврежда и на светата църква.

Продължителна тишина.

— Почакайте, отче! Ще видим… — звучи пак същият глас от висините на раздяла.

Когато Трифон слизаше по външните стълби на двореца, южният вятър разроши оределите му бели коси, които закриха лицето, нервно потрепващо от злоба.

Мигел ходи угрижен между болните.

— Вода! — стене някой.

Мигел му подава чаша. Болният пие и се мръщи.

— Какво има, брате? — пита Мигел.

— Топла е — казва болният, — но не се оплаквам. Ти си тук сам, брате, един за всички. Как би могъл да ходиш постоянно за прясна вода?

Мигел тича с ведрото за студена вода на чешмата в манастирската градина. Докато я донесе, водата се стопля от горещината. В това време от задуха двама болни са припаднали. Кого по-напред да свестява?

Петгодишно момченце е дошло да види болния си баща. Когато го зърва, че лежи в полумрака, сред мръсотия, заобиколен от смрад и стенания на умиращи, детето избухва в плач:

— Тук е лошо, тате. Мръсно. Тъмно. Страх ме е. Ела с мен у дома. Стани и ела с мен.

— У дома по-хубаво ли е? — пита Мигел момченцето.

— Да. Там е светло. Там не е толкова мръсно. Там никой не плаче.

— Мълчи, сине — успокоява бащата детето. — Добре ми е тук. Пък и два пъти на ден получавам супа, хляб и портокал.

Детето изведнъж млъква. Супа, хляб, портокал. Всеки ден тези райски дарове, за които у дома се чака дни наред. Ала след малко се оглежда в полумрачното и неприветливо помещение и лицето му отново се сгърчва в плач.

Днес тука бяха приели старец, когото астмата ще умори още преди да се е закръглил лунният сърп.

Влезе, подкрепян от синовете си, и се спря на прага. Известно време старческото око привикваше със сумрака, известно време се вслушваше в стенанията и охканията на болните, които се раздаваха от всички кътчета на помещението.

Накрая вдигна погнусено ръце пред лицето си.

— Върнете ме обратно — каза той на синовете си. — Няма да остана тук.

— Легло ти е приготвено, старче — рече му Мигел.

— Няма да остана тук, отче — повтори старецът. — Не искам да умра в подземие, където е тъмно, влажно и пълно с ридания. Прилича ми на ад, а в ад съм живял. Искам да умра на такова място, където има поне малко светлина и въздух.

— Бой се от бога, нескромни човече — строго казва Мигел.

— Аз ли съм нескромен, отче? Здравите могат да живеят на сухо и чисто, а болните нямат ли право на това? Не се ли нуждаят от него повече, отколкото здравите? Отведете ме обратно! По-добре да умра на улицата или на двора, ала на слънце, на въздух; не искам да издъхна в такава дупка!

Мигел седна в ъгъла и се замисли.

„Да, има право. Това място е недостойно за здравите, а камо ли за болните, на които се полагат всички удобства. Моите болни са натъпкани един до друг, не успявам самичък да се справя с всичко, тук е страшно мръсно. А освен това е задушно и горещо до прималяване. Водата се стопля, докато я донеса. Припадат в ръцете ми. Умират. И какво разбирам аз от техните болести? Това е работа за лекар.

Какъв подлец съм — избухва Мигел изведнъж. — Избрах си това подземие за жилище като наказание за своите грехове. А сега измъчвам тук болните нещастници, на които искам да помогна и които обичам! Какъв негодник съм. Какъв непоправим егоист съм!“

Мигел седи смазан и отчаян, не чува, че го викат едновременно няколко болни, не чува стенанията на тези, които се прощават със света, тази долина на сълзите, седи дълго с глава, подпряна на длани, и изведнъж го осенява щастлива идея.

Скача и така гръмко и радостно се засмива, та чак болните се обръщат учудено и се надигат.

— Знам вече как ще помогна! Знам! Ще продам именията си и всичко, което имам! На бога храм ще издигна, а за вас ще построя прекрасна болница. Ще повикам в нея лекари и самаряни, ще им накупя лекарства, за да се лекува всеки от вас сред удобства и да си отива оттук здрав. Ах, отче Грегорио! За такова нещо сигурно бихте ме похвалили! И единствен вие ме доведохте до тази мисъл!

Мигел е радостно възбуден. Изтичва в градината и вижда братята Дарио и Хордан да спорят разпалено.

— Само по пътя на молитвата, самоотрицанието и екстаза може да се стигне до бога — раздразнено настоява брат Дарио. — Нужна е пламенна вяра и смирение.

— Нужно е да се мисли — казва Хордан.

— Не, не — възпротивява се Дарио. — Върху тези неща не е позволено да се мисли. Молитвата…

— Молитвата не бива да бъде механическа.

— Напротив — вика Дарио, — една и съща молитва, повтаряна стотици пъти, най-после ще проникне в съзнанието ти и ще стигне до бога. Трябва покорно да се върви подир бога. С протегнати длани да се вземат неговите милосърдни дарове…

— Не, не, братя — вика Мигел. — И двамата грешите. И двамата искате твърде малко. Да мислим, да се молим и да вземаме, е малко. За кого ще е от полза това освен за нас? Да даваме, братя мои, да даваме, е най-важното.

Каквото и да тече във вените ти — вода или огън, — изхабяваш се, човече, и остаряваш, подчинявайки се на безмилостния закон.

Дали обитаваш бърлога под моста, планинско гнездо, дворец или хамбар — остаряваш и няма избавление.

Дали си достигнал онази лицемерна граница във възрастта, за която подобава прозвището „достопочтена“, или имаш да живееш още цели десет години, докато я достигнеш, докато се добереш до нейния бряг — все едно дали девственик или заклет развратник, — влачиш на плещите си своята съдба и тя те бележи с бръчки.

Остарява испанската земя, която неотдавна приключи деветгодишната война с Франция, избухнала непосредствено след тридесетгодишната.

Четиридесет години война, това е като четиридесет години пътуване през пустиня без храна, без вода и без утеха. Старее и изнемогва великото кралство и неговите колонии, изнемощяват като от охтика кралската хазна и кесията на поданиците. В упадък са светата църква и мощта на Инквизицията, тъй като в Испания долита вече ехото на нови идеи. Овехтялата стара нощ притиска беззъба уста върху песъчливите равнини и почти безводните извори на реките, пресъхнали чак до дъно. Линеят делникът и празникът и превиват гръб под товара на времето.

Остарява негово католическо величество крал Филип IV, а неговата дясна ръка — всемогъщият министър Луис Мендес де Аро, маркиз дел Карпио — умря от старост. Креслото му до кралския престол е празно, ала над него витае духът на преподобната сестра Мария, наричана Мария де Хесус, чието истинско име е Мария де Агреда. Кралят препрочита с очилата си съветите на своята приятелка-монахиня и осъзнава, че е управлявал повърхностно. И се заема едва сега — макар и малко късно, но и за това да благодарим на бога! — да се грижи за съдбата на своята земя и да си взема поука от писмата, които му бе изпращала светата жена от манастира! Я виж какво подобрение!

Старее Мурильо, под бузите му увисват торбички тлъстина и ето че художникът вече не се замисля само върху представите за красотата, ала и над пълната чиния.

Старее Алфонсо. Изсъхва като клек на пасбище и лицето му се набръчква, старее Диего с озлобена душа, и Паскуал, попарен от разочарованието, остарява Мария със строгата си красота и Солана в разцвета на годините си, остаряват Вехоо и неговият Калдерон.

Ала напук на всички природни закони остава несломим и силен този, който прогуля половината си живот, а другата половина отреди за изпълнение на божиите заповеди — брат Мигел, настоятелят на ордена „Братство на светата Каридад“.

Отдаден на своята идея, той се противопоставя на времето, което иска своето, и преследва целта си с неуморна страст.

Подир много години Мигел влезе в своя дворец. Блуждае из стаите, докосва великолепните гоблени и мрамор, опипва предметите в стаята на Хиролама — от огледалата до ветрилото.

„Няма те вече тук, мила. Няма го нийде твоя дух. Преселил се е с мен в «Каридад». Мога вече да напусна завинаги това място.“

Алфонсо напразно уговаря Мигел.

Дворецът и всички имения на Маняра от Алагаба чак до Арасена ще бъдат продадени.

— Дон Бернардо Симон де Пинеда — съобщава слугата.

— Моят архитект — казва Мигел. — Идва тъкмо навреме.

Пинеда мълчаливо изслушва нарежданията на Мигел.

Да, ще се срути църквата „Свети Георги“, ще се срути досегашната сграда на „Каридад“. И на тяхно място ще се издигне разкошен храм и към манастира ще се изгради великолепна болница.

Мигел седи до късно през нощта над плановете заедно с Пинеда и Мурильо. После развълнувано става, крачи из стаята и желанията и предложенията просто валят от устата му. Не дава възможност на своите съветници дори да изрекат мнението си. Те са възхитени от фантазията му. Увлечени от ентусиазма му.

— Нито един къс мрамор от двореца няма да се продаде. Ще се употреби за настилка на подовете в болницата.

— Мраморни подове в болницата? — учудва се Мурильо.

— Може би това не е подходящо, ваше преподобие — осмелява се да каже архитектът. — Такъв великолепен мрамор за подове в болница?

— Тъкмо така — държи Мигел на своето. — Искам най-убогите да имат най-добра обстановка. Всичко, което ми е служило за комфорт, нека на тях им служи, когато са болни.

— Това е невъзможно — вика Пинеда ядосан.

— Аз решавам всичко не само като Маняра, а и като игумен на манастира, дон Бернардо — казва Мигел сухо.

— Простете, ваша милост — кланя се архитектът.

— Изпълнете желанието ми, моля — смекчава тон Мигел. — И побързайте!

След известно време Пинеда начерта плановете на величествен храм и образцова болница.

Мигел ги прегледа и се усмихна.

— Не е достатъчно, дон Бернардо. Загубили сте съотношението между целта и резултата. Забравили сте, че моите строежи трябва да служат на стотици хора!

Мигел чертае върху хартията своята мечта.

Прави по-висока и по-широка болницата. Всичко да бъде голямо и съвършено!

Архитектът с удивление следи ръката на Мигел и сам довършва начертаното.

— Малко е. Всичко това е още твърде малко — мръщи се Мигел.

— Всичко това ви се вижда малко, ваша милост? Такава прекрасна сграда — възхищава се Пинеда. — Добре тогава. Ще я увелича още.

— Кога ще започнете работа, дон Бернардо?

— След месец ще започнем да рушим, преподобни отче.

— Чак след месец? И то да се руши?

— Не мога по-рано. Обаче ще ускоря всички работи, колкото е възможно повече.

Мигел се връща при своите клетници.

Пристъпва до ложето на Бруно.

— Ставай, млади приятелю — казва му весело. — Разрешавам ти, разходка. Ела, ще отидем за малко в градината. Така, опри се на мен. Още повече, не се бой, не си тежък. И бавничко, крачка по крачка. Още малко и ще забравиш как изглеждат светът и слънцето, братле. А със своите двадесет и пет години имаш тепърва шансове.

— Ала ти ни учеше, брате — казва Бруно, — че всяко веселие служи като примамка на порока…

— Сега мисли за крачките си, момко, и не преплитай така безпомощно крака. Към божието слово ще се върнем, когато му дойде време.

— Я гледайте — викат болните от постелите, — Бруно вече ходи. Внимавай да не се спънеш, че ще ти се разсипят костите.

Ала Бруно само се усмихва тихо с белите си зъби и се опира с цяло тяло о Мигел. Пристъпва внимателно и протяга нетърпеливо ръка към дръжката на вратата, която води от полумрака навън, към слънчевия ден.

Мотиките и търнокопите свършиха своята разрушителна дейност, църквичката „Свети Георги“ изчезна, изкопани са основите на храма и на болницата и строежът започва да израства от земята.

Стотици коли превозват строителни материали към „Каридад“.

Мигел е неуморен. През деня ходи на строежа. Нощем бди край болните, изслушва техните благодарности и укори с едно и също чувство, знаейки, че върши добро дело.

Викат го болните, викат го строителите. Живее в непрекъснато тичане от строежа до подземието, изоставя молитвите и размислите, принуждава строителите и работниците да бързат все повече и повече, нетърпелив е, припрян е и когато осъзнава това, укорява се и си налага наказания.

Мигел често ръководи сам строителните работи. Нарежда и работи, товари и впряга, носи и подава.

От двора на двореца му излизат една подир друга колите, натоварени с бял мрамор, нежно прошарен със синкави жилки.

Трифон скърца със зъби. „Имението на Маняра се изплъзва от светата църква. И моето възнаграждение! Горко ми!“

„Каридад“ е място за срещи на севилците, които вечер, щом работниците си отидат, плъзват по строежа като мравуняк и се изкачват върху купчините тухли, дърва и мраморни плочи.

Нощта е бледа от сиянието на месеца. Мраморните плочи, които през деня са гълтали слънчево сияние, а през нощта го излъчват, приличат на светещи блокове.

Човешките сенки се раздвижват и гласове оживяват мястото, подобно на град след земетресение.

Нечий болнав глас казва:

— Колко ли още ще трае това, докато бъде готово?

Друг глас му отвръща грубо:

— Може година, може и две.

— Дотогава ще свърша — добавя болният.

Трети се обажда присмехулно:

— Голямо чудо. Без друго си само в тежест на света.

Нечий тих глас разсъждава:

— Светът би трябвало да бъде създаден за нас, а не ние за света. А тъкмо обратното е.

— Всички бихме искали да свършим живота си в тази болница.

Обажда се някакъв грубиянин:

— Напразно бръщолевиш, глупчо — та ние дори още не знаем дали този разкош ще бъде за нас или за високопоставените господа.

Присъединява се нечий безучастен глас:

— Който е здрав, все му е едно. Но струва си да се прецени дали от този строеж не може нещо да се докачи.

Женски глас:

— Казват, че бил свят човек.

От всички страни въпрос:

— Кой?

Присмехулният глас се намесва:

— Тя вярва, че още се раждат светци!

Жената:

— Ами че той — брат Мигел.

Тихият глас пояснява:

— Той е бил богат аристократ. Грешник. Имал е грехове колкото е пясъкът в пустинята. Целият град се е страхувал от него. Прелъстявал жените и убивал мъжете.

Грубиянинът се намесва в разговора:

— Това не беше толкова отдавна. Аз го познавах. По дяволите, какъв мъж беше само! Достатъчно бе да го погледнеш накриво и в самия миг те надупчваше като решето.

Болният повишава глас:

— Светец е. А ако още не е станал — непременно ще стане. Така би трябвало да постъпват всички богаташи.

Гласът на жената се обажда замислено:

— Искам да знам защо се е променил така.

Болният добавя:

— Само че трябва да побърза със строежа.

Мъжът с безучастния глас се обажда хитро:

— Няма да е лошо, ако се престориш на болен и идеш там, за да те хранят и обслужват, да се валяш в кревата и да пееш псалми с пълен стомах.

Грубиянинът се присъединява:

— Дявол да го вземе, това няма да е лошо!

Тихият глас нарежда:

— Сина ми не го бива. Има нещо в гърлото и едва говори. Нещо му отнема гласа. В нито една болница не искат да го приемат.

Жената казва:

— В „Каридад“ сигурно ще го вземат.

Гласове:

— Няма да го вземат.

— Ще го вземат.

Болният горчиво се съмнява и за себе си, и за този, за когото става дума:

— Дано само не бъде късно.

А глас, пропит от безнадеждност, добавя:

— За нас е винаги късно.

Край строежа минават човешки сенки. Шпаги звънтят о паважа, гласовете на благородниците са изтънчени и възбудени:

— Това е нечувано и невиждано, да се строи тук такъв палат за сганта.

— Уж в името на милосърдието тук се грижат за човешките отрепки и всеки скитник е поставен наравно с благородника. Позор!

Хората върху купчината мрамор ръмжат гневно.

— Погледнете, тази сган лежи върху камъните като змия на слънце. И градът понася това. Да се махаме, господа.

— Махайте се по-скоро, господа — вика грубиянинът. — Това общество не е за вас. Умее да си служи и с камъни, ясно ли е?

— Само се опитай, дрипльо. Ще те пробода.

Във въздуха засвистяват камъни. Зеленият месец наблюдава. Твърд удар и вик:

— Ранен съм! Стража! Помощ!

Присмехулният глас се провиква:

— Помо-ощ! Компреси върху цицината на благородния господин!

Благородниците се отдалечават бързо.

Тихият глас заключава:

— Насилието не е хубаво нещо.

Ала грубиянинът рязко го прекъсва:

— Ако много държиш на тях, ще получиш и ти един в зъбите.

В този миг болният пада по лице върху мраморната плоча и стене.

Жената пита:

— Какво ти е, старче?

Болният заеква:

— Кръв… кръв тече от устата ми… Боже, боже!

Жената разтревожено вика:

— Той умира! Помощ! Помощ!

Тихият глас си спомня за някого:

— В пет часа сутрин често се умира.

Девойката бие с юмруци по вратите на „Каридад“ и вика за помощ:

— Достопочтени братя, тук умира човек.

За миг тишината е такава плаха, сякаш вещае приближаващата се смърт.

После от вратата излиза Мигел и пристъпва към тях.

Изкачва се върху грамадата мрамор и се навежда над болния.

— Боли ли те нещо, брате?

— Нищо не ме боли — казва той. — Само тази кръв, дето тече, и ми е студено. По студа разбирам, че ще умра.

— Няма да умреш — успокоява го Мигел. — В манастира…

Болният го прекъсва:

— Не! Искам да умра на открито. Ала ще ми се да се изповядам, брате.

Присмехулният глас се намесва:

— Как не! Рядка птица беше. Доста грехове тежат на съвестта му.

— Отстранете се, приятели — казва Мигел. — Иска да се изповяда, а аз искам да го изслушам. Говори, приятелю, слушам те…

— Крадях. Често крадях. Пари, хляб, дрехи и овца откраднах. Напивах се и после биех жена си и децата. С една жена… нали разбираш… И тя доби дете. Какво стана с тях — дори и не знам. Лъжех. Фалшиво играех на карти. А веднъж ограбих един кръчмар — всичко, което имаше в сандъка.

Умиращият млъкна.

— Това ли е всичко — пресипнало пита Мигел.

— Това е. Повече не си спомням.

— Не си ли убил някого? — тихо пита Мигел.

— За какъв ме смяташ, отче? — обидено вдига глава болният.

Мигел стиска устни и покорно казва:

— Само питам. Прости ми, брате.

Настава тишина и съзнанието на Мигел е пронизано от мисълта колко малко е грешил този човек в сравнение с него.

„Колко съм злощастен редом с този човек.“

Пискливото хъркане на нещастника връща мислите му към него.

— Не се страхувай, мили мой! Бог ще ти прости.

— Наистина ли? — шепне болният. — Често съм гладувал. Затова крадях…

— Вече ти е простил. Повярвай ми.

— Това е добре. Ще умра спокойно — мога, нали? Олекна ми на съвестта…

Мигел се моли над човешката развалина.

После се обръща към хората:

— Приближете се. Той изповяда греховете си и се покая. И ето, отиде при бога.

Хората се приближават бавно и тихо:

— Ще бдим край него — казва жената.

— Да се бди край мъртъв, не е весела работа — мърмори грубиянинът, — но се полага.

— Ще бдя край него заедно с вас — казва Мигел.

После замълчаха.

Нощта си отива, месецът залязва зад стените на града и тъмнината започва да редее.

Изгревът пронизва мрака.

— Кой ще го погребе? — пита дързък глас.

— Аз — отговаря Мигел, взема в прегръдките си вцепененото тяло и го отнася. Другите мълчаливо направиха няколко крачки подир него.

Върху бялата мраморна плоча, прошарена с нежни жилки, тъмнее голямо алено петно кръв.

— Още ли не вярвате, че е светец?

Присмехулният глас:

— Как не! Това е негово задължение. Нищо повече.

Тихият глас мисли за утринния хляб:

— Време е да си вървя. Време е да протегна ръка край църквата, преди да влязат хората на литургия.

Потреперват — може би от утринния хлад, може би от мисълта за мъртвия — и се разотиват.

Времето лети и строежът напредва.

В голямата зала се изгражда олтар, за да могат болните да участвуват в службата и да виждат божия лик.

По примера на Мигел грижата за убогите стана мода сред севилските благородници. Херцози и графини донасят лично на Мигел парични дарове за строежа и обзавеждането на болницата.

Дон Луис Букарели, рицар от ордена „Сантяго“, предаде на Мигел голямата сума 24 500 дуката и изричната молба Мигел да разполага с тях така, както сам прецени, че ще се хареса богу.

А подир него дойдоха още много други.

Набавят се кревати за болните, мебели и всичко, което е нужно за болницата.

После Мигел извика Мурильо и го упълномощи да украси с картини храма и болницата.

— Искам, Бартоломе, да радваш болните със своето изкуство. Искам да им приближиш бога към сърцето. Изкуството говори по-силно от проповедника.

— С радост ще изпълня това — казва Мурильо.

Подир месец той дойде при Мигел.

— Обмислих задачата, която ми възложи, приятелю. Ще нарисувам десет библейски сцени.

— Добре. Няма да ти се меся в работата. И темите на картините предоставям на теб. Бих искал само поне на една картина да изобразиш ужаса на умирането и смъртта. Заради мен и за назидание на другите.

Мурильо се противопоставя:

— Не искай такова нещо от мен, брате. Измъчвам се, когато гледам болест или умиране. Ужас ме обзема. Възложи тази работа на Валдес Леал^[4].

— Ходатайствуваш за човека, който в академията ковеше интриги против теб? — учудва се Мигел.

Мурильо разперва ръце:

— Такава картина, каквато желаеш, той ще ти нарисува най-добре.

— Съгласен съм. А какви сюжети ще си избереш ти, Бартоломе?

— Засега съм измислил пет картини — казва Мурильо. — „Аврам“, „Мойсееви води“, „Чудото с хляба и рибите“, „Милосърдието на свети Йоан“ и „Благовещение“.

— А какви ще бъдат останалите?

— „Исус изцелява хромия“, „Исус като дете“, „Йоан Кръстител като дете“ и „Свети Петър, спасен от ангелите“. Десетата картина ще представлява „Света Изабела, унгарската кралица“.

— Обезателно десет ли трябва да бъдат картините? — пита Мигел.

— Не.

— Ще ми нарисуваш ли като единадесета „Завръщането на блудния син“?

Мурильо прегърна приятеля си и обеща.

По това време се прости със света крал Филип IV и вместо неговия малолетен и слабичък син, крал Карлос II, пое управлението на страната майката на Карлос, кралица Мария-Ана де Аустрия, дъщеря на цар Фердинанд III, и испанската земя започна да затъва все по-дълбоко в мизерия и дългове.

Ала „Каридад“ растеше.

Строежът бе завършен и ето, вече се извисява храмът — просторен и светъл, великолепно украсен.

За работата си, продължила четири години, Мурильо получи от ръката на своя приятел справедливото възнаграждение 78 115 реала.

Валдес Леал нарисува две картини с такава страшна конкретност и натурализъм, че те обзема ужас, когато ги погледнеш.

„Las Postrimerías“ или алегория на смъртта и „Finis Gloriae Mundi“ или алегория на тленността.

Разглеждайки заедно с Мигел тези картини, Мурильо каза с нескрито отвращение:

— Ако някой иска да гледа тези картини, трябва да си запуши носа.

Ала Мигел бе доволен от картините на Валдес.

Храмът и болницата бяха тържествено осветени от новия севилски архиепископ, тъй като дон Викторио умря, без да дочака завършека на Мигеловото дело.

Прочутите лекари, които Мигел повика в „Каридад“, пристигнаха и от утре ще започнат да приемат първите болни.

Мигел прекарва цялата нощ в молитви.

— Дай мир на душата ми, господи!

Ала божието лице е неизменно и непроницаемо. Разсъмва се. Монасите пеят тържествени утринни молитви и през вратите, обкичени с палмови филизи, тече поток болни. Вмъкват се на патерици, носят ги на носилки и онемяват от почуда, стъпвайки върху мраморните подове.

Докато има места, никому не отказват, тъй като, съгласно желанието на Мигел, новата болница приема и тези, на които другите болници са отказали подслон.

Мигел наблюдава как братята-самаряни настаняват болните на леглата и изведнъж съзира познато лице:

— Вехоо!

Болният гледа съсредоточено монаха, най-после го познава, усмихва се леко, ала не може да проговори от слабост.

Мигел хваща един от лекарите за рамото и го води към леглото на Вехоо.

— Има ли надежда? Може ли да се спаси?

— Кой е той? — пита лекарят, проверявайки пулса на болния.

— Голям артист и добър човек.

— Ваш приятел ли е, отче игумене? — учтиво се интересува лекарят.

Мигел се изчервява.

— Да. Обаче всички тук са мои приятели.

— Разбирам — усмихва се лекарят. — Не искате никому да давате предимство. Ала държите на този мъж.

Той преглежда Вехоо и се съветва с друг лекар. После двамата пристъпват към Мигел.

— Надеждата е малка, ваша милост — казва единият.

— По-точно казано — незначителна — поправя го другият.

— Зависи от обслугата. Зависи от грижите. Необходимо е да му се отдели специално внимание. В определено време да му се слагат вендузи, точно навреме да му се дават лекарствата. Ще предупредим специално всички самаряни за този случай.

— Не — казва Мигел, — ще го обслужвам сам.

— Вие, достопочтени? — учудват се лекарите. — Да го успокоявате — това да. Но да го обслужвате? Да го миете, да го почиствате, да го преобличате…

— Всичко ще правя сам — казва строго Мигел. — Кажете ми само какво е нужно.

И от този миг Мигел денонощно се грижеше за приятеля си.

През дългите нощи, когато Вехоо спеше, Мигел не мигваше край него и премисляше, и тук неочаквано прозря истината:

Ако искаш да намериш бога, служи на човеко!

„Да, да, това е истината. Със своя труд и грижи да облекча на хиляди хора мъченията и страданията, каквито причинявах на хиляди други. Да успокоявам болките, каквито сеех и умножавах. С добро да изкупя злото, с дело да поправя делото.

Единствено такова покаяние иска от мен бог.“

Със страст се нахвърли на работата и ето: тя бе благословена.

Вехоо оздравя.

— Радваш се на моето оздравяване повече, отколкото самият аз — казва му Вехоо на прощаване.

— Да, защото твоето оздравяване означава за мен двойно щастие: твоето здраве и божията благословия за моята работа. Не само аз на теб, ала и ти на мен помогна и ми беше полезен.

Мигел служи на болните до капване, подтикван от своята неизчерпаема енергия.

— Ако бе станал воин — казва за него Дарио на Хордан, — би покорил целия свят с издръжливостта си.

— Ако беше философ, би сътворил нови небеса — усмихва се Хордан. — Ала неговото щастие и проклятие са любовта и делата.

Дарио се мръщи:

— Делата ли? Да, обаче заради тях изоставя духовното си развитие и молитвите. Не умее вече да изпадне в екстаз при съзерцанието…

Хордан го прекъсва.

— Не е ли бил целият живот на Мигел екстаз? Не е ли непрестанен екстаз? Не укорявай човека, който е поел най-тежкия и най-краткия път към светостта — пътя на делата. Ние двамата, брате Дарио, ти и аз, сме слабохарактерни и егоисти пред лицето на бога, тъй като ние, а не Мигел, изкупваме само себе си. Мигел допринася добро и спасение на мнозина. Ние се обръщаме към бога направо, а той посредством човека. Неговото щастие и неговата заслуга са двойно по-големи.

Ако искаш да намериш бога, служи на човека!

Ако потърсите, ще видите, че в нито един вид занятие и работа на този свят не е необходимо такова дълбоко смирение, както при дейността, която си бе избрал Мигел.

Макар че е игумен на манастира „Ермано Майор“, Мигел изпълнява най-унизителните работи, сякаш е най-обикновен, едва ли не последен редови брат.

В новата сграда той си избра най-малката и най-скромната килия. По-голямата част от деня и нощта, прекарва при болните.

Разтребва и застила креватите им, преоблича ги, превързва раните им, почиства гнойните циреи, милва лицата, нападнати и обезобразени от обриви и лишеи, слага длан върху пламтящите чела и докосва издутите кореми, заразени от дизентерия и тифус.

Повдига жалките нещастници, мие спечените и набръчкани тела и мокри устните, напукани от треската.

На умиращите говори тихо и до последния миг крепи в тях надеждата за живот.

Погледнете кавалера, който е нашепвал страстни ласкателни слова на красавиците, как вдъхва спокойствие в свитото сърце на уродлива старица. Вижте Дон Жуан, който подаваше на девойките цвете върху острието на шпагата си, как сега донася рози край кревата на нещастна грозотия, която до своите двайсет години не е познала в живота си нищо освен мизерия, обиди и удари, а днес милва с измършавелите си ръце листенцата на розите и техният аромат събужда копнежа й за малко, по-мъничко от семка на ябълка, щастие.

Чуйте певеца, чиято любовна песен възнасяше прелестната доня заедно с балкона чак до облаците, как тихо пее последната приспивна песен на детето, чийто ден няма да дочака залеза.

Какво търпение проявява само гордият благородник, за когото някога малко по-острото слово означаваше предлог за кървава сеч и който сега слуша от измъчените от болка уста грубости и обиди и им отговаря с усмивка и добра дума.

Ах, тази обидчивост на болните, която се отблагодарява за грижата и жертвоготовността с ругатня и намусено мърморене.

Брат Мигел е най-покорният брат в „Каридад“. Най-търпеливият самарянин и най-желаният утешител на болните и умиращите. Вижте го Дон Жуан, наричан от всички болни апостол на милосърдието! От манастира излиза единствено за да издирва из бърлогите на беднотията тези, които трябва да доведе в „Каридад“ и на които отстъпва леглото си, готов самият той да спи върху студения под. Грижи се и за здравите хора, прибира труповете на удавниците и екзекутираните, погребва ги, отдава им последна почит, без да се страхува нито от заразата, нито от смъртта.

Мигел винаги всичко вършеше без мярка, прекалено. И сега е така. Твърде често пада от умора край леглото на болния, който трябва да търси помощ за своя самарянин.

Упрекван за всичко това от братята, Мигел мълчи, застанал посред тях с наведен поглед, скривайки под клепките си блясъка, който го уличава, че се радва на укорите и че е готов да служи още повече, още по-добре.

Обществото на братята любезно му напомня да не се преуморява, да не пилее здравето си, да не прекалява, да си почива.

— Благодаря, мили братя, за вашето внимание към мен, недостойния. Ще положа всички усилия, за да изпълня вашата воля.

И се връща пак към своя любим изнурителен труд, хвърля се в работата с още по-голяма страст и упоритост, фанатик на смирението, който се е променил във фанатик на делото, каещ се до най-дълбока покорност човек, слуга на слугите, роб на робите.

Новата болница в „Каридад“ се прочу. В цяла Испания тя има най-добри лекари и управление, най-съвършени болнични зали и обзавеждане. Притежава най-грижливи самаряни, радва се на най-добри лечебни резултати и има живата, неуморна душа в лицето на самарянина брат Мигел.

Мигел въведе в болницата равноправие между всички хора. Богатите се приемат тук само ако са тежко болни като другите. Всички имат еднакви изгоди.

Животът в болницата няма подобен на себе си в целия свят. Това е място на молитви, молби и заклинания, място, където сред потоци кръв мълниеносно святкат ножове, стягат се жили, вцепеняват се гласове, ала в края на краищата се появява кротката усмивка на облекчението и надеждата.

И онзи там, който се е превивал по цели нощи от болки, който от слабост вече не може да говори и едва диша, е пълен с надежда.

Очаква чудо и вярва.

През черната врата на безсъзнанието пропълзяват застарели болести: занемарени страдания се влачат край пропастта на мълчанието, пустотата и мрака. Ала болните се надяват.

В пристъпите на епилепсията, сред пяната на устата, клокочи думицата „вяра“. Сред вика и стенанието не се мисли за погребалното носило и отвъдния бряг, а се копнее за завръщане в делничния ден на живота.

О вие, малки и големи потомци на Йов, какви мъчения ви е приготвил животът! Апоплектични пристъпи, случайни и умишлени отравяния, циреи и мехури, дизентерия, треска, холера, жълтеница, фистули, счупвания, премазване на крайници и черепи, язви и отворени рани и хиляди други злини, с които ви е сподобила мизерията.

Понасяте мълчаливо, със стиснати зъби, или крещите като обезумели, питате за названието на болестта си или не се интересувате от нея и безмълвно премисляте какво ли вътре във вас избуява и набъбва: с очи, тъмни от тревога, стискате юмруци, с последни сили държите в съзнание свитата си душичка и се надявате.

Доверчиво гълтате съвети и лекарства; умирайки, се приближавате до подземната река, където лодкарят чака душите; неравният дъх и конвулсиите на мускулите подсказват последните ви мигове, ала всичко, което е още живо във вас — вярва и зове: „Върни се, здраве, върни се, живот, върни се ти, обична долина на сълзите.“

„И аз, брат Мигел, покорен слуга на всички вас, съм тук, за да поддържам жива вашата вяра.

Разрешете ми тази милост и радост.“

На всички, които работят в болницата, подир тежкия труд се полага отдих. Единствен Мигел не си разрешава почивка. Неговите дни и нощи принадлежат на болните и за сън му остава съвсем малко време.

Някъде призори, когато с приближаването на изгрева обикновено силата на болката и мъката стихват у болните, когато те заспят по-крепко, Мигел запалва върху масата в килията си свещ и пише. Пише не смирени и по монашески покорни религиозни излияния, пише книга необичайна, вдъхновена и пламенна, която е нарекъл „Разговор за истината“.

Из глъбините на страстната си натура Мигел изтръгва цялото свое чувствено богатство, за да възхвали с него Любовта. С гневни фрази жигосва човешките грехове, лицемерието, егоизма, алчността и фалша. Приковава ги върху позорния стълб, както някога са приковавали за езика главата на злодея върху градските врати. Кръв жива, свежа и светла блика от сърцето му в обвинителните слова спрямо жестокото и безчувствено човечество.

Мигел пише с цялата своя страст, със своето дихание и кръв трактат за истината „Discurso de la Verdad“.

Това е вик на разбунтуваната душа на човек, който подир дълго лутане е намерил своя път. Мигеловата разпалена и бароково екзалтирана мисъл призовава силата на духа, който трябва сам със своите страстни копнежи да изкове оковите на дисциплината, за да не изгуби човешката си същност. Най-буйният и най-страстният човек подканя другите да работят за страдащите и нещастните. Да работят всеотдайно и безмерно според девиза: „Или всичко, или нищо“.

И този, който ще чете „Разговор за истината“, написан от Мигел, редови брат от „Санта Каридад“ в Севиля, ще разбере, че тази книга е била написана от силен дух, от човек, който е можел да бъде пламенен или леден, обаче никога нещо средно.

Времето минава. Една подир друга годините се раждат, цъфтят, вехнат и угасват.

Колко години са изминали от построяването на „Каридад“? Пет? Или десет? Мигел вече е прехвърлил петдесетте.

Нижат се години, изпълнени със смирение и служене на хората, и бележат лицето на Мигел с бледност и умора. И отново е Велики петък, ден на разпятието, ден на възпоминанията.

Мигел си спомня ходенето по мъките, спомня си мъченията Христови и се замисля върху своя живот.

„Имам ли вече право на мъничко радост и спокойствие?“

— Ще дойдеш ли на процесията, брате? — пита го Дарио.

— Не мога — отговаря Мигел. — Имаме тук няколко умиращи. Не бива да ги оставям.

— Много си изтощен, брате. Много си бледен. От години те знам, но никога не си изглеждал така зле. Здрав ли си?

— Здрав съм. Няколко нощи подред не съм спал. Това е всичко.

Дарио принуди Мигел да си почине в понеделник на Великден.

Мигел се отказа да легне, вечерта излезе от манастира и се запъти към реката.

Върви и не възприема уханията, звуците и багрите. Уморен е. Изчерпан е. Сяда на брега на реката, бледата светлина на месеца озарява лицето му.

Край него минава жена, поглежда го в лицето и се спира:

— Брате Мигел!

Вдигна глава и позна Солана. Бавно стана.

— Не се осмелявах да дойда при вас в манастира. Знаете ли, че откакто се видяхме за последен път, изминаха вече много-много години?

Съзира удивлението му и се усмихва:

— Живеете извън времето, Мигел. Неговите вълни се разбиват във вас. Аз вече от десет години съм омъжена и имам две синчета. По-големият се нарича Мигел…

Пристъпва по-близо до него.

— Уморен сте, ала иначе сте все същият — казва Солана, гледа мъжа, който е отслабнал, заякнал външно и вътрешно, и аскетичното му лице е по-красиво от някогашното лице на развратник.

Стоят един срещу друг. Дъхът на жената го облъхва, бледното й лице крие в себе си велико вълшебство и велика сила. Привлича и мами.

Тя взема ръката му и я притиска между нежните си и меки длани.

О, години, през които кръвта с усилие се е променяла в светена вода, о, страх от възвръщането на душните нощи, които угнетяват и изгарят!

Ръката на Солана гори и пали. Нежната длан милва.

О, живителни пламъци на докосването, развълнувано сърце, празнични мигове в делничните дни.

Ръката на жената се отдръпва под черната дантела и белотата й сияе, посипана с ажурния орнамент. Полускрита, тя мами, просветва под изтъканата от цветчета мрежа, движи се плавно като крилато видение. Хваща отново Мигел за ръка и той не се възпротивява.

Устата под воала са като росен цвят.

— Мигел?

Гласът трепти любовно.

— Благодарна съм на мига, който ми позволява да говоря с вас насаме.

— Не сме сами, Солана.

— Ах, знам, разбирам ви. Ала дори ако трябва заради божия гняв да изгоря като восък в пламъците, ако трябва тялото и душата ми да се превърнат в дим и пепел, все пак искам да ви кажа…

— Искате да ми кажете нещо много набожно — произнася Мигел и гласът му е неуверен.

— Не, не — казва Солана енергично, — искам да ви кажа, че продължавам да ви обичам, Мигел.

Той се опитва да се пошегува:

— Виж ти каква набожност!

Ала Солана чувствува, че ръката му, която държи и дланите си, потреперва.

Из вечерните улици се мяркат гладни и болни бедняци, които се влекат към „Каридад“.

Мигел изтръгва ръката си от дланите на младата жена.

Тя повдига воала и му се усмихва нежно:

— Обичам ви, Мигел.

— И аз вас — казва тихо Мигел.

— Какво? Добре ли чувам? — сияе Солана, приближавайки се още повече до него.

— Обичам ви, сестро — казва Мигел и думите му са спокойни.

Тъмнината залива улиците на града и жената не спуска воала си. Зениците на очите й искрят, пристъпва към него и го целува.

Ала устата на Мигел се крепко стиснати, сърцето — хладно.

— Солана — казва той укорително, — забравяте…

— Сбогом, сбогом — изхълцва тя и побягва.

Той остава неподвижен, не бърза да изтрие целувката от устните си, усмихва се спокойно, уверен в себе си, защото отдавна е способен да владее тялото и душата си и духът му стои над човешките страсти крепък и непоклатим.

Върна се в „Каридад“.

Статуите на светците в манастирската колонада спят в позата, която им е дала ръката на ваятеля, а лицето на Исус е приветливо.

Стори му поклон, ала не коленичи за молитва, тъй като болните го очакваха.

В края на лятото на една от годините, преизпълнени с доброволното робуване на Мигел, през месец септември, когато дните приличаха на прозрачни капки утринна роса, а нощите светеха като влажните очи на животните, в манастирския кладенец падна и се удави овцата, наричана Чика.

Братята са застанали в кръг, накланят се един подир друг над черния дълбок кладенец и отново вдигат глави, размахвайки безпомощно ръце.

— Добрата ми овчица — нарежда брат Дарио, — удави ми се, а беше бяла и къдрава като облаче.

— А очите й — като прозрачна смола, и мила, и гальовна — добавя Хордан.

— Извадете я. Трябва все пак да я погребем, горкичката — казва Дарио.

— Кладенецът е повече от седемдесет стъпки дълбок, невъзможно е да се слезе в него.

Братята стоят в кръг, очите им са пълни с мъка по овчицата, ала камбаната ги призовава за молитва.

Вечерта в градината седнаха Хордан, Гарсия и Дарио и подхванаха един от своите научни диспути за същността на бога. Мигел лежи уморен на земята край тях, взира се в короните на портокаловите дървета и ги слуша.

Дежурните братя гребат с ведро вода от кладенеца, без да знаят за удавената овца, и я носят на болните. Брат Гарсия говори с възторг:

— Около него цари безкрайна самота и велика тишина…

— Не — енергично го прекъсва Дарио, — обкръжават го ангелски хорове. Около престола му се носи райско пеене…

— Огромна, смразяваща тишина, казвам ви, цари там, където е той — повтаря Гарсия.

— Той е навсякъде. В мен, в теб, Дарио, и в теб, Гарсия, и във венчето на онази там роза, и в пчелата, която кръжи над нея…

— Нечестива реч! — вика Гарсия.

— И в мъртвата овца ли? — хвърля уловка Дарио.

— И в мъртвата овца, и в костите й…

Дарио енергично размахва ръце.

— Говориш като еретик, брате Хордане.

— Не обичаше ли овцата? — пита го Хордан.

— Обичах я — съгласява се Дарио.

— И нямаше ли в нейните очи нещо от твоята обич?

— Какво искаш да кажеш? — сопва се Гарсия.

— Във всичко има нещо от бога, във всичко около нас. Частица от бога, който е един-единствен и има стотици хиляди лица и същности, е вложена във всеки камък, във всяко стъбло, във всяка душа…

— Искаш да кажеш, че овцата има душа? — възмущава се Дарио.

— Тъкмо ти ли се съмняваш в това, Дарио? Ти, когото Чика слушаше и щом й наредеше, лягаше в краката ти и те гледаше в очите.

— Как можете да говорите така за най-възвишените неща? — гневи се Гарсия. — Превръщате бога в някакво любопитно същество, което се вре във всичко и навсякъде се чува гласът му. Бог е на небето и не расте в никакво стъбло, а само диктува неговия растеж, намира се високо в облаците сред абсолютна самота — неподвижен, сияещ, мълчалив.

— Какво ще кажеш ти по този въпрос? — обръща се Дарио към Мигел.

— Да — усмихва се Хордан, — кажи, отче игумене, как гледаш ти на този проблем?

— Аз ли, братя? Аз мисля… не, аз наистина не знам… тази овца, да… — заеква Мигел, трие челото си, но изведнъж съзира как един монах черпи вода от кладенеца за болните, скача, развиква се и размахва тревожно ръце:

— О, братя, повярвайте ми, че най-важното сега е тази овца. Забравихме за нея, а мършата заразява водата в кладенеца. Питате ме за бога, а аз трябва да говоря за овцата. Помислете само: от тази вода вземат непрестанно и я носят на болните! Брате Хордане, не разрешавай да черпят вода от кладенеца. Трябва да изпращаме за вода другаде.

Мигел хуква:

— Отивам да забраня да я дават на болните за пиене!

С всички сили се втурва към болницата.

— Побъркан! — учудено казва Дарио, проследявайки го с очи.

Ала Хордан заявява в настъпилата тишина:

— Казвам ви, братя, че този луд е измежду всички ни най-близко до правдата.

Как се менят времената! Как се менят хората!

Докато не бе се отдал в служба на човека, Мигел много пъти на ден подлагаше на изпитание съвестта си, обмисляше всяка своя най-незначителна думичка, преценяваше дали тя се покрива със страстния му копнеж да се помири с бога.

Това е човекът! Щом има разум, сърце, сетива — непрестанно копнее по нещо!

А след като граф Мигел се превърна в брат Мигел, а брат Мигел — в прислужник на болните, тутакси се промениха и страстните копнежи на пламенното му сърце.

Днес Мигел не преценява дали думите му ще зарадват, или ще огорчат бога. Не обръща достатъчно внимание — за огорчение на братята и църковните сановници — нито на предписаните молитви, нито на светия размисъл.

— Отдалечава се от бога — говорят за него с болка и гняв редовите братя в „Санта Каридад“.

И те са прави. Мигел наистина се отдалечава от бога с разума и сърцето си, без дори да съзнава това. И нещо по-лошо: не се измъчва, когато братята го упрекват.

Той се измъчва, че температурата на просяка Фернандо не спада, че младата тъкачка Анита все още не може да стъпи на премазания си крак; измъчва се, когато лекарите му кажат за някого от болните, че тук вече само бог може да помогне. Познава тези ужасни слова от присъдата над Грегорио и болестта на Хиролама.

— Вие, вие помогнете! — настоява отново той пред лекарите. — Не се осланяйте на бога!

Целия си разум и сърце Мигел е посветил на своите болни. Нищо друго не възприема, нищо друго няма стойност за него. Верен на девиза си „Или всичко, или нищо!“ — той се отдава на болните си приятели изцяло, без остатък…

Тази нощ, която за него имаше по-голямо значение от всички други нощи, Мигел падна уморен и обезсилен на постелята си. В същия миг обаче килията му се изпълни с ослепително сияние, сякаш през отворения прозорец в това мъничко пространство нахлу цялото звездно небе, и полъхна лек ветрец, от който зазвъняха струните на невидими лютни.

Мигел се сви от ужас на леглото си. Какво означава това? Що за чудо? Нима бог му се явява?

Погледна кръста. Лицето на Христос, набраздено от бръчките на страданието, със стичащи се алени капки кръв под трънения венец, е мъртво и неподвижно.

Мигел чака да трепне на него усмивка. Надява се измъченото лице поне с кимване да му даде знак, че му е простено. Ала Христовото лице остава неподвижно и чуждо.

Но в същия миг от ъгъла на килията се обажда глас така добре познат глас:

— Синко, мили мой, драго ми е за теб! Дори не подозираш как зарадва старческото ми сърце!

Боже, колко е познат този глас на Мигел! Ала години наред не го е чувал… кой всъщност говори… кой?

А гласът, драгият за слуха на Мигел глас, продължава:

— На хиляди нещастници превърза раните, засити глада им, даде убежище на тези, които нямаха стряха над главата си, пожертвува за тях нощите си, когато ги дебнеше сянката на смъртта… Бъди благословен за това!

— Отче! — въздъхва радостно Мигел, познавайки най-сетне ласкавия глас.

— На цели тълпи бедняци връщаш живота, успокояваш техните страдания и укрепваш волята им за живот. Приятел си на страдащите, надежда си за отчаяните… Добра е душата ти, добро е сърцето ти, синко мой!

В ярката светлина, която изпълва килията, Мигел вижда лицето на своя учител, сияещо от блаженство. Мигел не диша дори.

— Да бъде благословена твоята усмивка, която дава на болните сила за живот, да бъдат благословени твоите слова, които им носят утеха и спокойствие, и твоите ръце, милващи както майчини ръце! Да бъде благословен пътят, по който си тръгнал!

Мигел трепери целият и го обзема непознато досега чувство на щастие.

— Вие сте доволен от мен, отче Грегорио? — пита тихо.

И гласът на монаха му отговаря с топлота:

— И добрият бог е доволен от теб, мое момче!

— И бог? Значи, ми е простил? Ах, отче! Благодаря! Благодаря!

— Та как няма да му харесат твоите постъпки! Нима бог не казва: „Каквото и добро дело да сте сторили за моите чада — за мен сте го сторили.“ Ти изтръгна себелюбието от себе си, що е ненавист и алчност не знаеш, равен си, брат си на всички нещастни. Цялата своя обич раздаваш на хората — божите чада — и вършиш добро за тях. Гордея се с теб, синко!

Ярката светлина се надвесва над постелята на Мигел. Мигел вижда отблизо скъпото лице такова, каквото винаги го знаеше — приветливо и сияещо, и чувствува как меката старческа ръка милва сивите му коси както някога, отдавна, милваше момчето от Маняра.

— Изпълниха се вашите думи, отче — казва развълнувано Мигел. — Най-сетне съм потребен някому! Най-после съм полезен за тези, които имат нужда от мен!

Мигел непрестанно чувствува ласкавата старческа ръка на слепоочията си и е преизпълнен с щастие.

— Да — казва монахът. — Добро е твоето дело, Мигелито. И то ще ти донесе добро, ще ти донесе…

— Щастие! — извиква Мигел. — Носи ми щастието, което съм търсил толкова години!

Грегорио поклаща глава и се усмихва ласкаво на Мигел. После лицето му губи очертания и чезне в сиянието, което излиза от килията под звездното небе. Дълбока тишина се спуска над земята.

Мигел става, пристъпва към прозореца и вдъхва дълбоко свежия нощен въздух. Гледа пълната луна и му се струва, че в нейния сребърен диск се губи усмивката на стареца.

— Лицето ти е светло и ясно, сякаш и насън си видял слънцето, отче игумене — усмихва се сутринта брат Хордан на Мигел.

— Радвам се от все сърце, брате — отговаря Мигел, — защото разбрах що е щастие!

Един пролетен ден на лето хиляда шестстотин седемдесет и девето черен мор нападна Севиля.

Припълзя вечерта под плаща на тъмнината и облаците с муцуна, бълваща огън. Запали града откъм Триана и целият квартал лумна и запламтя като копа слама. Заразата се разширяваше мълниеносно. С почернели лица, заривайки пръсти в земята, хората падат като опарени от пламък мухи.

Бездънна е първата чумава нощ, бездънни нощи са дните, които настъпват подир нея.

Мостът между Триана и града е затворен, десният бряг на Гуадалкивир в града е охраняван от наемни войници и доброволци, за да не пусне котва гемия от заразения квартал. Вратите и прозорците се затварят плътно, улиците са безлюдни.

От някои къщи се чуват боязливи стенания, молитви и молби към бога.

В други цари пълна тишина и уплашените хора очакват мълчаливо спасението или смъртта.

В трети пък гърми пресипнало пеене, звънтят чаши и ечат гласовете на тези, които са решили да изпитат всички радости на живота, преди да ги е покосила смъртта.

Севиля се тресе от страх, но лавината на нещастието срива преградата на охранявания мост, морът прескача и залива квартала на бедните Санта Крус.

Ужас обзема града.

Първият сановник заедно със семейството си напуска Севиля и бяга в планината, изпровождан от завистливите погледи на тези, които не могат да заминат.

Страхът нараства все повече и повече, аристократическите фамилии заминават една подир друга, бягат през нощта, която с тъмнината си прикрива срама им. Митническата порта е задръстена от коли и хора.

Отчаяние обзема душите на богати и бедни.

Санта Крус, отделен от другите квартали със стража, загива.

Както си лежи, стои, ходи или се моли, човек вдишва заразата и пада подкосен ничком на земята. С последни сили се обръща възнак и очите му отплуват в неизвестността, потъмнели от треска, болка и ужас.

Отчаяно ридание и вик за спасение, което не идва.

Призовават на помощ небето и ада, призовават бога и сатаната, ала гласът им гасне като потопен във вода светилник, отровният дъх прониква в дробовете им и позорният знак на червените петна бележи осъдените.

През нощта Мигел става, не казва никому нищо за своето намерение, напълва джобовете си с лекарства и храна, превързва устата си с кърпа и се промъква незабелязано от стражата в заразения квартал.

Помага на хората, както може. Отделя здравите от болните, храни ги и ги пои, раздава лекарства и погребва мъртвите, отнася ги сам на рамо в ямите, за да се пресече пътят на заразата.

Успява да се промъкне обратно между полуспящата стража и се връща в „Каридад“.

Прекрачва прага, бледен и уморен. Среща братята, които, щом го виждат, отстъпват и бързо се отдалечават. Търси брат Хордан. Хордан, щом го зърва, също се стъписва и неволно отстъпва назад. Мигел пита, ток объркано мълчи. Мигел настоява.

— Видели са те, брате, да отиваш в заразения квартал — казва най-сетне Хордан.

Мигел навежда глава.

— Да влезеш в Санта Крус, означава да се излагаш безразсъдно на опасност — продължава Хордан.

Мигел мълчи, а гласът на Хордан става още по-строг.

— Повече ще се харесаш на бога, брате, ако не разнасяш заразата между здравите.

— Като погребвам мъртвите, пресичам разширяването на заразата.

Идва Дарио, ала застава далеч от Мигел.

— Бог сам ще определи кой да умре от мор. Искаш да му попречиш на делото ли, Мигел?

— Не искам да воювам с бога, Дарио. Искам да се боря със заразата.

— Всякаква борба е напразна — казва Дарио.

— Не би била напразна, брате, ако вие всички дойдете с мен в Санта Крус и помогнете — твърдо казва Мигел. — Вярвам, че бихме ограничили мора само в този квартал. Всички, които трябваше да помагат, префектът и неговите хора, напуснаха града. Кой тогава, за бога, трябва да помогне, ако не ние?

Хордан и Дарио чувствуват, че Мигел има право, ала страхът ги вцепенява и гледат объркано в земята.

— Ти си наш игумен — казва тихо след малко Хордан. — Каквото наредиш, ще изпълним.

Дарио се мръщи, прави отрицателно движение с ръка, ала отворените му уста не проговарят.

— Няма да нареждам — казва Мигел. — Събери братята, Дарио.

Мигел говори на монасите с дълбоко смирение и голяма настойчивост. Не нарежда, не изисква, само моли.

— Знам, опасно е за живота. За земния живот. Ала какъв вечен живот ще ви бъде отреден, ако не се смилите над нещастните?

Мнозина пак отстъпват и се крият един зад друг.

— Ще дойда с теб, брате Мигел — казва Хордан.

— И аз.

— И аз… — обаждат се други монаси.

Останалите бързо се пръсват.

Вечерта Мигел и неколцина братя излязоха от „Каридад“.

Шепа хора с добра воля се стараят да помогнат на заразения квартал. Онези, които имат власт над града, са избягали и затова непоколебимите самаряни от народа напразно приканват хората на борба с мора. Никой не ги слуша, никой не им обръща внимание. Наемниците захвърлят оръжието и хукват да търсят убежище. Напразно ги задържат с викове и заплахи.

Групата монаси преминава през площада.

— Къде отивате, братя? — питат хората.

— В Санта Крус — казва Мигел. — Да помагаме. Не се бойте. Няма да се върнем обратно при вас.

Дълбока тишина.

Монасите вървят, крачките им са уверени и решителни, лицата — спокойни.

Слънцето залязва и позлатява кулите на града.

И ето че подир монасите тръгват мнозина, които нямат задължението да помагат на ближните си, ала примерът на братята ги увлича.

Групата се увеличава все повече и се приближава към Санта Крус…

Мълчаливо, без дума да отрони, Мигел започва да работи, а подир него и всички останали, следвайки примера му.

Сред дълбока тишина, без колебание, без подкани, братята и техните помощници сноват из квартала, промъкват се из улиците, неми като призраци, и работят.

Отнасят мъртвите в ямите, които другите копаят, и после ги зариват, раздават храна, вода и лекарства.

Плач и предсмъртно хъркане се носи над квартала Санта Крус.

Когато се мръква, човешки хиени припълзяват и ограбват кесиите и пръстените на мъртъвците.

Междувременно морът коси Мигеловите помощници. Безмилостно ги напада един подир друг, докато Мигел остава на бойното поле с мора — сам.

Работи с последни сили на сърцето и тялото си и мнозина, които стояха на ръба на пропастта, бяха спасени от него.

Ала на всяка беда и жестокост един ден й идва краят. Така стана и с чумната зараза, която, след като унищожи тълпи хора, отслабна и се отдръпна там, откъдето бе дошла.

Севилците се завръщат в града. Малко по малко животът добива своя обикновен облик.

И в деня, когато въздухът се прочисти и свежият вятър замени противния дъх на мора, Мигел се запъти към „Каридад“ изнурен, ала щастлив.

Вече е забравил Хиролама, вече не жадува за божията благосклонност. Хиролама и бог изчезнаха от съзнанието му.

Мисли само за човека.

Морът бе отстъпил. И това е негова победа, това е неговата радост, неговото щастие. Мигел блажено се усмихва.

Ала чудовището на мора е облъхнало със своето последно, палещо дихание лицето на човека. Слепоочията му пламват, на челото му избива черно петно, езикът съхне, устата се вцепенява.

Мигел вдига очи към ясното висине, простира ръце по нещо бленувано, но тъмнина забулва мисълта му и той вече не съзнава за какво копнее сърцето му.

И падна мъртъв ничком на земята като отсечено дърво, и това става във вторник, в нещастния ден деветнадесети май, година хиляда шестстотин седемдесет и девета, в деня на свети Селестино.

Въртележката на живота се завъртя със старото си темпо, макар колелата й още да скриптят от праха на мора.

Над трупа на Мигел стои мълчаливо целият град в траур.

А архиепископ Амбросио Спинола, след като възвестява милостивото лято, отива при постелята на Мигел, пада на колене, целува ръката на мъртвия и казва:

— Блажена ръка, която даде на бедните богатство.

Градът, който някога проклинаше Мигел, днес плаче и ридае над трупа му.

Мурильо, изпълнителят на последната воля на Мигел, отвори завещанието му, в което бе написано:

„Аз, някогашният дон Мигел граф де Маняра, след това редови член на братството «Светото милосърдие» и сега пепел и прах, нещастен грешник, съм служил на Вавилон и на неговия владетел дявола с всички възможни злодейства, с гордост, прелюбодеяние, богохулство, лош пример и жестокост. Моите грехове, моите злини са безчет и единствено божията доброта можеше да изтърпи всичко това и само неговото безкрайно милосърдие може да прости. Заръчвам тялото ми да бъде положено без ковчег върху кръст от пепел, завито в саван, бос, главата — непокрита, кръст до главата ми и две свещи край него. Нека след това да бъде отнесено на погребално носило за бедни в съпровод на дванадесет свещеници, нито един повече, без блясък и без музика в храма «Санта Каридад» и положено в земята под прага, та всеки, който влиза и излиза, да стъпва върху мен, и нека там бъде закопано моето нечестиво тяло, недостойно да отпочива в божия храм. И моята воля е върху мен да бъде положен неодялан камък, на дължина стъпка и половина със следния надпис: «Тук лежат костите и пепелта на най-лошия човек какъвто се е раждал, на този свят, Мигел де Маняра. Молете се за него!».“

Съгласно последното желание на Мигел каменарите изсякоха този надпис върху неодялан камък още преди погребението.

Ала народът в Севиля не се съгласи с предсмъртното желание на Мигел, стълпи се пред храма „Милосърдна любов“ и гневно настояваше да заличат този позорен надпис.

— Не най-лошият, а най-добрият човек бе той.

— Не под прага на храма, а до олтара е мястото на тялото му.

— Махнете надписа!

Монасите стоят пред народа объркани.

— Сам е пожелал това, имайки пред вид, че е бил някога грешен човек — казва Дарио.

— Кой от вас и от нас не е грешен? — викат хората.

— Зачитайте волята на покойника!

— Махнете надписа! Погребете го до олтара!

След като се съветваха с префекта и архиепископа, монасите отстъпиха. Надписът бе заличен и бе решено Мигел да бъде погребан до олтара на храма „Санта Каридад“.

За погребението на Мигел се стече невиждано множество високопоставени благородници. Пристигнаха и неговите най-близки роднини маркиз де Парадас, синът на Мигеловата сестра, дон Хуан Висентельо де Лека и Толедо, губернатор на Перу, маркиз де Бремес, вицеадмирал на кралския флот.

Отдалеко се стичаха хора в Севиля за деня, в който трябваше да бъде погребан Мигел.

Беше слънчево и прекрасно времето в деня, в който се подреди погребалната процесия.

Начело крачеха дванадесет бедняци, подир тях — в редици — рицарите от „Калатрава“. Най-високопоставените аристократи на Андалусия и високите църковни сановници, с които Мигел цял живот беше в борба, дойдоха с лицемерни лица да изпроводят своя неприятел на последния му път. А подир погребалното носило вървяха дванадесет свещеници със запалени свещи.

Двадесет и четирите камбани на катедралата пеят на мъртвия на последния му път. Великолепието на бароковия стил ослепява очите на близките му.

Щом камбаните забиха, голямата болнична зала в „Каридад“ бе обзета от вълнение:

— Погребват брат Мигел!

И в този миг като по чудо върху постелите се надигат сакатите, охтичавите със засъхнала струйка кръв в ъглите на устата; стават хромите, неподвижните изправят изтръпналите си тела; умиращите придобиват за миг сили.

И ето, цялата зала се вдига от постелите си, става, сключва молитвено ръце, протяга ги към слънцето и сред ека на камбаните от измъчените и изстрадали уста зазвучава величествен хорал, благославящ паметта на човека, чиято любов нямаше предел.

Бележки

[1] Вярвам в единния бог (лат.). ↑

[2] Вярвам в теб, Хиролама! (лат.) ↑

[3] „Братство на светото милосърдие на нашия бог Исус Христос“ (исп.). ↑

[4] Хуан де Валдес Леал (1630–1691 г.) — испански художник и гравьор. ↑

Край

Йозеф Томан Дон Жуан (4) (Животът и смъртта на дон Мигел де Маняра)

Метаданни

Данни

Дон Жуан

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четвърта част

Йозеф Томан
Дон Жуан (4) (Животът и смъртта на дон Мигел де Маняра)