Хорхе Луис Борхес
Диалог на мъртъвци

Мъжът пристигна от Южна Англия в една зимна утрин на 1877 година. Бе червендалест, снажен и дебел, тъй че почти всички неизбежно го взеха за англичанин, пък и той си бе същински Джон Бул. Носеше цилиндър и странно вълнено палто с прорез в средата. Група мъже, жени и деца го очакваха с мъчително безпокойство; алена линия пресичаше гърлото на мнозина от тях, други бяха без глава и вървяха плахо и колебливо, сякаш пристъпваха в мрак. Бяха наближили чужденеца и нейде от задните редове на тълпата се разнесе ругатня, ала старият страх ги сковаваше и не дръзнаха да сторят нищо повече. Напред излезе един военен с восъчна кожа и очи, пламтящи като главня; рошавата грива и тъмната брада сякаш поглъщаха лицето му. Десет-дванайсет смъртоносни рани бяха набраздили тялото му досущ като ивици по тигрова кожа. Щом го видя, чужденецът сякаш се сепна, но след миг се приближи и му протегна ръка.

— Каква печална гледка е да видя един тъй славен воин, сразен от оръжията на коварството! — звучно рече той. — Но затова пък какво дълбоко задоволство изпитвам, задето наредих палачите да изкупят злодеянията си на ешафода на площад „Виктория“!

— Ако говориш за Сантос Перес и братята Рейнафе, знай, че даже съм им благодарен — отвърна бавно и сериозно окървавеният.

Другият го изгледа подозрително, сякаш съзираше в думите му присмех или заплаха, но Кирога^[1] продължи:

— Росас, ти никога не си ме разбирал. А и как ли би могъл да ме разбереш, когато ни се падна тъй различна участ? На теб ти бе писано да управляваш град, който гледа към Европа и някой ден ще стане един от най-прочутите градове в света; а на мен — да се сражавам из самотните простори на Америка, в бедна земя на бедни гаучоси. Моята власт бе съградена от копия, викове и пясъчни пустини и от почти тайни победи в забравени местности. Нима такива неща оставят траен спомен? Аз съм жив и ще живея още дълги години в паметта на хората, защото загинах в дилижанс, убит от конници с шпаги в една местност, наречена Баранка Яко. На теб дължа този подарък — благородна смърт, която не можах да оценя в оня миг, но затова пък следващите поколения не пожелаха да я забравят. Навярно си виждал онези изящни литографии и занимателното четиво^[2], написано от един доблестен мъж от Сан Хуан?

Росас, който си бе възвърнал самообладанието, го гледаше презрително.

— Та ти си бил романтик! — отсъди той. — Ласкателствата на потомците не струват повече от тия на съвременниците, а те пък не струват нищо — можеш да ги спечелиш с два-три гроша.

— Познавам този начин на мислене — отвърна Кирога. — През 1852-ра съдбата — дали от щедрост или от желание да те изпробва докрай, ти предложи мъжка смърт в една битка. Ти се показа недостоен за такъв дар, защото се уплаши от сражението и кръвта.

— Аз ли се уплаших? — възкликна Росас. — Аз, който съм укротявал диви жребци на Юг, а после укротих една цяла страна?

Кирога за пръв път се усмихна.

— Добре зная — бавно поде той, — че неведнъж си вършил подвизи на кон според безпристрастните свидетелства на твоите управители и ратаи; ала в ония дни в Америка се вършеха на кон и други подвизи — те се зоват Чакабуко, Хунин, Палма Редонда и Касерос^[3].

Росас го изслуша невъзмутимо и отговори:

— Нямах нужда от храброст. Един от подвизите ми, както ги наричаш, бе, че накарах по-големи храбреци от мен да се сражават и да умират заради мен. Да вземем например Сантос Перес, който те очисти. Да си смел, е въпрос на издръжливост; едни издържат повече, други — по-малко, но рано или късно всички се превиват.

— Дори да е тъй — рече Кирога, — аз живях и умрях, без да узная що е страх, до ден-днешен. А сега отивам да ме заличат, да ми дадат друго лице и друга участ, защото историята се е преситила от насилници. Не зная кой ще бъде другият и какво ще сторят с мен, зная, само че и той няма да е от страхливците.

— На мен ми стига да съм самият себе си — каза Росас. — Не искам да бъда друг.

— И камъните искат вечно да бъдат камъни^[4] — рече Кирога — и си остават такива векове наред, докато не се разпаднат на прах. И аз мислех като теб, когато влязох в селенията на смъртта, но тук научих много неща. Забележи, че и двамата сме започнали да се променяме.

Ала Росас вече не му обръщаше внимание; само рече, сякаш разсъждаваше на глас:

— Май не ми подхожда да съм мъртвец. Тези места и този спор като че ли са само сън, и то сънуван не от мен, а от някой друг, още нероден на белия свят.

Не разговаряха повече, защото в този миг Някой ги призова.