Джон Сол
Сенки (14)

13.

Джош Маккалъм и Ейми Карлсън седяха на тръни на пейката пред кабинета на Хилди Креймър. Домът бе притихнал, останалите деца вече отдавна бяха в час. Но по време на закуска възпитателната бе влязла в столовата и нареди и на двамата да се явят в кабинета й в началото на първия час. Те се бяха спогледали боязливо. Сигурно Джеф бе казал на техните какво каза вчера следобед след погребението и г-жа Олдрич сигурно се е обадила на Хилди по телефона. Но какво толкова лошо имаше в това, че се чудеше дали наистина Адам се бе самоубил? А и Джеф изобщо не се бе ядосал — всъщност на Джош му се стори, че той му бе повярвал.

Обаче Ейми смяташе, че Хилди Креймър ги вика по съвсем друг повод.

— Бас държа, че майките ни са решили да ни приберат от училището. Сто на сто съм сигурна, че са говорили с родителите на Моника и сега ще ни приберат и нас у дома.

Джош се загледа замислено към празния стол на съседната маса, до тази сутрин обичайното място на Моника Лоуънстейн. Поклати глава.

— Защо възрастните все ги прихващат? Моника нямаше да стори нищо. Смяташе, че самоубийството на Адам е истинска глупост. Както и да е, не може да е за това. Ако мама е решила да ме прибере у дома, щеше да го стори вчера. Освен това ми каза, че е решила да не ме прибира. А майка ти и баща ти дори не дойдоха на погребението, така че как са могли да говорят с родителите на Моника?

Ейми направи гримаса.

— Не си ли чувал за телефон?

— Това са глупости — отвърна Джош.

— Родителите на Моника дори не знаят къде живеят твоите. — Ейми не отвърна нищо, вместо това заровичка в овесените си ядки.

— Може пък изобщо да няма от какво да се страхуваме — предположи той.

— О, как не — рече тя и се навъси.

— Да са те викали някога при директора, без нищо да си сторил?

На този аргумент Джош не успя да намери отговор. През останалата част на закуската и двамата мълчаха унило. От това изобщо нямаше полза, щом останалите дечурлига взеха да ги дразнят, преди да се отправят за различните си часове.

— Ще се видим по-късно — провикна се Брад Хиншоу.

— Ако още сте тук! — Смеейки се, той изскочи през входната врата на яркото утринно слънце, а двамата приседнаха на пейката пред кабинета на Хилди и относителният сумрак на огромното фоайе с нищо не допринасяше за разведряването им.

Най-сетне вратата на Хилдиния кабинет се отвори и тя излезе, за да ги въведе.

— Олеле, я се погледнете — рече, като им се усмихваше.

— Ако се съди по оклюмалите ви физиономии, сигурно сте сторили нещо, за което още не съм чула! — А когато Джош и Ейми се спогледаха боязливо, тя се засмя.

— Ако знаех, че ще ви изкарам ангелите, нямаше нищо да ви казвам на закуска. Щях просто да ви спра по пътя за класната стая. А сега влизайте.

Двете деца предпазливо я последваха в кабинета й. Кой знае защо, и двамата изпитаха смътно облекчение, когато тя не затвори вратата. Хилди забеляза реакцията им и се усмихна на себе си. Доста отдавна бе забелязала, че всички деца стават неспокойни, когато ги извикаше на разговор при затворени врати. Сякаш инстинктивно разбираха, че затворената врата значеше един вид конско евангелие. Също така бе забелязала, че тъкмо напротив, само една нищо и никаква затворена врата стигаше да всели ужас в сърцето на който и да е немирник.

— Снощи разговарях с д-р Енджърсол — каза им тя, като се настаняваше на стола зад писалището си, а Джош и Ейми тревожно приседнаха кушетката.

— След като Моника напусна училището, останаха две свободни места в семинара му. Той и аз смятаме, че вие двамата сте идеални кандидати за тези места.

Джош го обзе мимолетната възбуда на предчувствието и се сети как преди седмица Джеф му бе разказал за семинара, но отказа да му каже с какво точно се занимават. Знаеше само, че ставаше дума за компютри — а той бе влюбен в тях още от мига, когато на петгодишна възраст за пръв път видя компютър — и че само малцина от училището се допускаха до него.

Най-умните, най-талантливите деца.

Адам и Джеф Олдрич, Моника Лоуънстейн и още неколцина.

Ами Джеф? Кой щеше да заеме мястото му? Можеше ли в края на краищата да се върне в училището? Още щом се появи в главата му, той сподели този въпрос и Хилди се усмихна по-широко.

— Утре се връща — каза му тя.

— Което трябва да те радва, нали така? Нали той ти е най-добрият приятел?

— След Ейми — отвърна Джош.

— Той пак ли ще участвува в семинара? Доколкото ми е известно.

— Но за какво е този семинар? — попита Ейми.

— Никое от децата, които участвуват в него, нищо не казва.

— Е, едва ли е голяма тайна — отвърна Хилди.

— Това е час по изкуствен интелект. Джош широко отвори очи.

— Ауу. Искате да кажете, че учат компютърът да мисли?

— Точно така. И тъй като и двамата притежавате забележителни способности по математика, ние смятаме, че сте напълно подходящи.

Момиченцето, изглежда, се колебаеше.

— Всъщност компютрите не ми харесват чак толкова — рече тя.

— Всички тези игри са кажи-речи тъпи, след като поиграеш няколко пъти. Искам да кажа, все едно и също се повтаря.

И защо според теб е все едно и също? — запита Хилди.

Въпросът като че ли затрудни Ейми, но Джош отгатна отговора.

— Защото компютърът само върши това, което му наредят. Не може да измисли нещо ново, защото не може да мисли като хората.

Ейми свъси вежди и се съсредоточи върху тази мисъл, после попита:

— Но как изобщо може един компютър да мисли като човек?

— Именно за това е и този семинар — обясни възпитателката.

— Д-р Енджърсол най-вече се опитва да разбере как мислят хората. В известен смисъл мозъците ни са като компютри, но съществува голяма разлика. Някак си успяваме да съчетаем всички данни в нашите глави и да предложим нови идеи. Компютрите не са способни на това. Немалко хора смятат, че само ако успеем да прозрем как новите идеи се появяват в мозъците ни, може и да конструираме компютър, който да прави същото. Ето какво се разбира под изкуствен интелект.

— Но ние какво ще правим? — запита Ейми. Хилди вдигна рамене.

— Това ще ви обясни д-р Енджърсол. Но мога да ви обещая, че семинарът ще ви се хареса. Всички, които са участвували в него, много го харесват. — Усмихна се със съжаление.

— За беда не мисля, че достатъчно ги разбирам тези неща, за да ви кажа съвсем точно защо, но го харесват.

— Не знам. — Момичето се размърда на кушетката.

— Трябва ли да приема? Ами ако откажа?

— Ами, сигурна съм, че щом не искаш, д-р Енджърсол ще прояви разбиране. Разбира се, сигурно няма да те преместим на втория етаж, но това си е твоя работа.

— На втория етаж ли? — попита Ейми, внезапно заинтригувана. Стаите на втория етаж бяха много по-големи от тези на третия, които, когато да строили дома, са били стаите за прислугата.

— Че защо ще ни местят на долния етаж?

Хилди се усмихна, сякаш това бе ясно като бял ден.

— Заради семинара. Всички ученици от класа на д-р Енджърсол получават специални компютри, а в стаите на третия етаж просто няма място. И след като стаите на Адам и на Моника са празни… — Остави тя стръвта да виси. Както бе сигурна, че ще се случи, и Джош и Ейми я налапаха.

— Може ли още днес да се преместим на долния етаж? — нетърпеливо попита момичето.

— Тази сутрин.

— Ако искате може да се пренесете веднага — каза им възпитателката.

— Това значи ли, че двамата ще участвувате в семинара?

И двете деца охотно се съгласиха. Хилди измъкна два листа хартия от предварително приготвената на писалището папка.

— В такъв случай, ето ви новите разписания. Започвате от утре, и двамата ще посещавате новия предмет първия час. Ейми, преместила съм те в класа по математика, който се събира в два, а и теб, Джош, съм те включила в същия.

Той се ухили.

— Щом ще имаме нов предмет, това означава ли, че можем да не ходим на физическо възпитание?

На лицето на Хилди се изписа престорено възмущение.

— Не, не значи, че можете да престанете да ходите на физическо възпитание, но означава, че — додаде тя, щом Джош се оклюма — и там ще настъпят някои промени. Като излезете оттук, искам и двамата да отидете до физкултурния салон зад навеса на колежа и да се видите с г-н Айвърсън. Ще ви дам бележка да му обясня защо отивате и той ще проведе с вас няколко теста, а после ще ви помогне така да изготвите спортното си разписание, че да не пречи на останалите ви занятия. Разбрахме ли се?

И двете деца, леко зашеметени от внезапните промени в програмите си, уточнени само преди по-малко от седмица, кимнаха безмълвно и Хилди им връчи бележката до Джо Айвърсън, които завеждаше програмата по физическо възпитание на университета. Преди години в тясно сътрудничество с Джордж Енджърсол Айвърсън бе съставил специален режим за децата в Академията с предимство на индивидуалните спортове пред отборните занимания.

— От нито едно от децата, обект на нашето внимание, няма да стане играч в отбор — му обясни директорът дори още преди да приемат първите ученици.

— Всички те ще бъдат уникални деца и повечето, ако не всички, ще имат само лоши спомени от груповите спортове. Ако ги заставим да участвуват в ситуации, при които ще трябва да подчиняват интелекта си на нечие физическо превъзходство, само ще ги отблъснем, а нямам намерение тази Академия да бъде злополучно преживяване за което и да е от тях. Ще дойдат и няколко деца, които обичат бейзбола и футбола, но за по-голямата част физическата надпревара просто няма да означава нищо. Така че искам да съставиш програма, която да им осигури необходимото натоварване, но да не ги отегчава. Какво ще кажеш? Айвърсън бе кимнал.

— Няма невъзможни неща — съгласи се той и се залови за работа. В съставената от него програма се наблягаше на плуването, което той знаеше, че повечето деца обичат поначало и гимнастиката, където, ако човек желаеше да постигне известни умения, се изискваха колкото мускули, толкова и акъл. Още повече спортовете, които бе подбрал за децата, бяха дотолкова индивидуални, че повечето от тях можеха да отработват часовете си по физическо, когато им е удобно — от тях просто се искаше да се явят на басейна или в гимнастическия салон минимум по пет часа седмично.

За Джош и Ейми изборът не бе труден — един час дневно в басейна заместваше играта на каквото и да е.

А те вече напуснаха кабинета на Хилди Креймър и прекосиха ливадата, минаха през портата, после завиха наляво към централната част на университетското градче, отвъд което се намираха навесът, един по-малък гимнастически салон, басейнът и стадионът за футбол. Ейми въпросително погледна Джош.

— Откъде накъде ще ни променят часовете по физическо? Защо да не продължим да плуваме всеки ден като досега?

Той сви рамене.

— Може пък да се изисква някаква специална подготовка за децата от семинара?

— Но защо? — не мирясваше тя.

— Че какво общо може да има между тъпото предишно физ.въз, и изкуствения разум?

— Хич не ми пука! — ухили се Джош.

— Нали се местим в нови стаи и получаваме нови компютри?

Ейми кимна равнодушно. Новата стая бе просторна — тя вече изгаряше от нетърпение да се пренесе. Но не се радваше кой знае колко на новия компютър и промяната на програмата й по физическо й се струваше глупава. Понечи да кажа още нещо, после се отказа. В края на краищата Джош не знаеше нищо повече от нея за семинара, а другите деца в него не бяха проронили нито дума.

И това й се стори странно. Защо всички се държаха сякаш ставаше дума кой знае какво? Та това бе просто още един час, нали така?

Или пък не беше точно така?

Защо се чувствуваше все едно я бяха уговорила да стори нещо, което всъщност не искаше?

Е, всъщност това едва ли бе от значение. Ако се окажеше, че не й харесва, вероятно щяха да й позволят да се откаже. В края на краищата досега никога не бяха я карали да прави нещо, щом като наистина не иска.

Дали пък наистина е така?

Спомни си първите дни в Академията и отношението на Хилди Креймър към нея.

Тя все се държеше много мило с нея, но в края на краищата — щом като се сети за деня, когато бе избягала от стаята и се бе скрила в Павилиона, където се срещна за пръв път с Джош — все извърташе така нещата, че тя да стори това, което възпитателката иска.

А сега Хилди и д-р Енджърсол искаха от нея да участвува в този семинар. Защо?

* * *

Джо Айвърсън се усмихна на двете деца, застанали боязливо пред бюрото му, и защипа бележката от Хилди Креймър с металната щипка на папката си.

— Значи д-р Енджърсол си е намерил нови двама мераклии за часа си, а? — попита той. Джош и Ейми се спогледаха тревожно, но кимнаха.

— Ами тогава, да започваме, какво ще кажете?

— Но какво ще правим? — попита момичето.

— Защо да не може просто да си продължим с плуването както досега?

— Обичаме да плуваме!

Айвърсън сбърчи вежди.

— Кой казва, че няма да плувате?

— Хилди — отвърна Ейми.

— Каза, че трябвало да ни съставиш специална програма. Но не виждам защо.

— Знаете ли какво ще ви кажа — отвърна треньорът.

— Защо не отидете да се преоблечете, а после да се срещнем в салона. Съгласни ли сте? Тогава ще ви кажа какво ще правим.

Десет минути по-късно, когато двете деца излязоха от съблекалните и влязоха в празния салон, завариха Джо Айвърсън да ги чака.

— Сега най-вече ще видим в каква форма сте и двамата — каза им той.

— Не знам дали Хилди ви е обяснила, но д-р Енджърсол не само ви преподава в семинара. Той ви и изучава.

Джош се навъси подозрително.

— Как така ни изучава?

Айвърсън се засмя на глас от изражението на малчугана.

— Е, не е като опитни свинчета — отвърна той.

— Но според него след като тъй или иначе всичко в тялото зависи от мозъка, деца като вас не може да не се различават от децата, чийто коефициент на интелигентността е в границите на нормалното. Така че той се опитва да не пропусне някоя ваша подробност, не само умствена, но и физическа. Тази сутрин смятам да ви претегля, да ви премеря, да ви измеря кръвното налягане, пулса и тем подобни, после да ви дам някои упражнения и отново да ви измеря кръвното налягане и пулса.

— Ще ни взимаш ли кръв? — искаше да знае Ейми.

— Мразя, когато лекарят забива иглата в ръката ми.

Учителят се подсмихна.

— Не, изобщо не ми минават такива мисли през главата. Най-вече ще проверим как ще реагират телата ви на малко упражнения, нали така? Макар и двамата да не разбираха какво точно иска да разбере г-н Айвърсън, позволиха му да ги претегли и премери, както и да им проверят пулса и кръвното налягане. После се заеха с упражненията. Правиха лицеви опори, кой колкото може. Ейми се отказа само след петнадесет, но Джош направи двадесет и пет.

После тичаха на място в продължение на десет минути, а след това изпълниха поредица прескоци.

След всяка серия упражнения Айвърсън им мереше пулса и кръвното налягане.

— Добре, само още нещо тук, после отиваме в басейна. — Той посочи дебело въже, с възел на всеки половин метър, провесено от халка, прикрепена за тавана.

— Кой от вас ще се изкатери най-бързо?

Ейми зяпна към тавана, поне на десет метра от земята. Да не би наистина да смяташе, че тя ще се изкатери чак дотам? Само от мисълта взе да й се гади.

— А… ами ако падна?

— Как така ще паднеш, щом се държиш здраво за въжето! — възрази й Айвърсън.

— Ами ако наистина падна? — държеше на своето детето.

— Ами нали дюшеците са точно за това? Ако смяташ, че ще паднеш, не продължавай да се катериш. Просто се върни обратно. Ясно ли е? Ейми погледна към Джош. Изведнъж той си спомни колко се бе уплашила тя през първия ден от пристигането му, когато се наложи да слязат по криволичещите стълби до плажа.

— Няма страшно — окуражи я.

— Просто не гледай надолу.

Ейми се загледа във въжето, но не понечи да се покатери. След като разбра, че я е страх дори да опита, в крайна сметка Джош се престраши и сграбчи въжето. Дръпна го няколко пъти, после се затича и се люшна над пода.

— Гот е — рече той на Ейми. Спря да се люлее и се закатери по въжето, като увиваше крака около въжето, така че освобождаваше ръцете си от по-голямата част от тежестта си. Бавно се закатери към тавана.

— Внимавай — извика му тя, щом стигна до средата.

— Да не паднеш!

— Няма да падна! — провикна се Джош.

— Много е гот.

Изкатери се до края и удари халката с дясната си ръка, преди да й се ухили.

— Успях! — Ликуваше той.

— Стигнах чак до върха.

— Слизай обратно — замоли го Ейми.

Смеейки се, той пое обратно. Когато все още се намираше на три метра от пода, се пусна, тупна на дюшека и се претърколи, за да намали силата на падането. Ейми, изненадана от внезапното му слизане, нададе силен писък, но веднага млъкна.

— Направи го само за да ме изплашиш — обвини тя Джош, щом се изправи на крака.

— Нищо подобно. Просто го направих, защото е гот. Хайде, опитай и ти.

Момичето отново се взря във въжето и накрая го сграбчи. Нерешително го дръпна, като почти се надяваше да се скъса точно в този миг и да се отърколи на пода. Но не би. Най-сетне, поемайки си дълбоко въздух, тя се закатери, като се придърпваше нагоре и увиваше крачета около въжето, а ръчичките й се местеха от възел на възел с бързи движения, като че ли щеше да падне, ако се пуснеше за повече от миг. Джош имаше право. Не бе чак толкова лошо.

— Катеря се! — провикна се тя и забравила за предупреждението на Джош, погледна надолу към него. Зави й се свят. Очите й се разшириха от уплаха.

— Не гледай надолу, ами нагоре! — провикна се отново той.

Борейки се с ужаса си, Ейми се насили да вдигне очи, но сега пък и таванът й се стори недостижим. Когато се опита да се спусне надолу, внезапно обзелата я паника не й позволяваше да пусне въжето.

— Не мога — проплака тя.

— Не мога да се спусна обратно.

Мигновено Джо Айвърсън се покатери по въжето, докато не застана точно под нея.

— Всичко е наред — каза й той.

— Точно под теб съм. Само стъпи на раменете ми. Дръж се за въжето и стъпи на мен. Разбра ли? Можеш ли да го сториш, Ейми? — Докато Джош гледаше отдолу, десният крак на Ейми леко се спусна и пръстите й докоснаха рамото на треньора. Миг по-късно тя го яхна през врата, като ръцете й все още не пускаха въжето. Щом усети тежестта й да се прехвърля на собственото му тяло, Айвърсън отново се обади.

— Точно така, Ейми. Просто стой върху ми. Аз тръгвам надолу, а ти просто се дръж за въжето. И не гледай надолу, ясно ли е?

— Ъхъ — едва промълви тя със сподавен в свитото й гърло глас. Миг по-късно те бяха отново на земята. Джо Айвърсън се протегна и сграбчи телцето на Ейми в силните си ръце и със замах я свали на матрака.

— Ето — рече той.

— Жива и здрава. Видя ли? Успяхме.

С бледо личице тя продължи да трепери още миг, без да може да продума и дума, докато не се съвзе от паниката.

— Добре ли си? — попита Джош, като я гледаше разтревожено. Ейми кимна.

— Не можах да се покатеря. Само като погледнах надолу и веднага ми се зави свят.

— Няма нищо — успокои я Джо Айвърсън. Отбеляза си нещо в папката, после я потупа окуражително но гърба.

— Просто малко акрофобия. Защо не вземете и двамата да си облечете банските и да ме чакате при басейна? Може да изплувате няколко дължини и после ще привършим. Съгласни ли сте?

Ейми кимна признателно и побърза да излезе от салона. Но двадесет минути по-късно, когато излизаше от басейна, след като бе преплувала пет дължини, страхът й се върна.

— Някога скачала ли си от трамплин? — запита Джо Айвърсън.

Ейми се вторачи нагоре към трамплина, който се извисяваше на три метра над повърхността на басейна. Поклати глава.

— Искаш ли да опиташ?

Тя отново поклати глава, очичките й се навлажниха от сълзи само при мисълта, че трябва да се изкачи по стълбичката и чак тогава да отиде до края на тясната дъска.

— Хайде — настояваше учителят.

— Опитай само веднъж. Щом не можеш, не можеш. Но нали трябва да се опита?

— Страх я е — обади се Джош от басейна, застанал над канала, като кротко поритваше и газеше бликащата струя.

— Защо трябва да скача от трамплина?

— Не трябва — каза му Айвърсън.

— Но ако не опита, как ще преодолее страха си от височината?

— Може пък и да не го преодолее — предизвикателно рече момчето.

— Теб от нищо ли не те е страх?

Първото, което му дойде на Джо Айвърсън, бе да нахока Джош за нахалството му, но после си спомни указанията, дадени му от Джордж Енджърсол.

— Нямам никакъв интерес тези деца да се превърнат в атлети — държеше на своето директорът на Академията.

— Искам да се упражняват, колкото им е необходимо, но аз предимно се интересувам от умовете им. Така че не ги юркай като фелдфебел. Ако някое от тях ти създава проблеми, кажи ми на мен и аз ще се погрижа за това. Но повечето от тези деца вече са сърбали попарата на треньора. Цял живот са се държали с тях като със слабаци и некадърници и затова изобщо нямат самочувствие. Няма да търпя подобно отношение тук.

Айвърсън, въпреки че хич не харесваше Енджърсол, изобщо не възрази, защото вече президентът на университета го бе предупредил да прави, каквото му каже Енджърсол.

— Нямаш представа какви средства привлича той за програмата си — каза му Джордън Санфорд.

— Просто прави, каквото те помоли и остави на него да бере грижите на децата. Повярвай ми, той знае какво прави.

И така вместо да сгълчи Джош, учителят само вдигна рамене, нанесе още нещо в папката си и прати децата да си вземат душ.

След като се оттегли в канцеларията си, той включи терминала на компютъра си, набра постоянните досиета на Джош Маккалъм и Ейми Карлсън и започна да вкарва данните, които бе събрал през последния час. Макар и за него да не означаваха почти нищо, предполагаше, че Джордж Енджърсол ще им намери някакво приложение.

* * *

Час по-късно в кабинета си Джордж Енджърсол извика същите досиета, пред които само преди шестдесет минути Айвърсън бе стоял. Пръстите му потропваха бързо но клавиатурата и той се зае да изучава данните, вкарани от треньора.

Най-вече го заинтересува бележката върху досието на Ейми Карлсън, която, както изглеждаше, страда от остра акрофобия.

Не бе успяла да се покатери по въжето във физкултурния салон и направо отказала дори да се опита да скочи от трамплина.

Очевидно фобията й бе по-изразена, отколкото си мислеше, когато преди десет дни я наблюдаваше да пристъпва боязливо по стъпалата към плажа.

Спомнил си за това, в главата му взе да се върти идея. Навярно имаше начин да използува фобията на Ейми в семинара си.

Облегна се назад и идеята бързо започна да съзрява. Колкото повече си мислеше за това, толкова повече му харесваше.

Дали щеше да се хареса на Ейми или не, оставаше под въпрос. Но, разбира се, какво й се нрави — или на когото и да е от възпитаниците — изобщо не го интересуваше. Интересуваше го само как да ги използува.

А току-що му хрумна идеално приложение за Ейми Карлсън.