Жорж Сименон
Жълтото куче (5)

V
ЧОВЕКЪТ ОТ КАБЕЛУ

Беше осем часът заранта. Мегре, който не си бе лягал, току-що бе взел една вана и довършваше да се бръсне пред огледалото, закачено на прозореца.

Беше по-студено от предните дни. Ситният дъжд приличаше на разтопен сняг. Долу един репортьор дебнеше пристигането на вестниците от Париж. Свирката на влака от седем часа и половина се бе чула. След няколко мига щяха да пристигнат носителите на сензационните издания.

Комисарят гледаше долу изпълнения с хора площад — беше пазарен ден. Но усещаше се, че тоя пазар няма обикновеното оживление. Всички приказваха тихо. Селяните изглеждаха неспокойни от новините, които научаваха.

По площада имаше петдесетина сергии с буци масло, яйца, зеленчуци, презрамки и копринени чорапи. Вдясно бяха спрели най-различни каруци и над всичко се носеха като криле белите забрадки с широки дантели.

Едва когато част от пазара промени облика си и хората започнаха да се прилепят един о друг, за да гледат в една посока, Мегре забеляза, че там става нещо. Но прозорецът бе затворен. Той не чуваше шумовете или по-точно до него стигаше смътна глъчка.

Погледна по-надалеч. В пристанището неколцина рибари натоварваха на лодки празни кошове и мрежи. Но те изведнъж застанаха неподвижни, за да сторят път на двама полицаи, които водеха към кметството някакъв заловен човек.

Единият от полицаите беше съвсем млад, без брада. Цялото му лице излъчваше наивност. Другият имаше големи червеникави мустаци, а гъстите вежди му придаваха едва ли не страшен вид.

Разговорите на пазара спряха. Всички гледаха тримата души, които приближаваха. Показваха белезниците, стегнали китките на злосторника.

Великан! Той вървеше приведен напред, от което раменете му изглеждаха двойно по-широки. Влачеше краката си из калта и сякаш дърпаше след себе си полицаите.

Носеше някакво вехто сако. Нямаше шапка и главата му бе обрасла с гъста, къса и съвсем тъмна коса.

Журналистът изтича по стълбите, блъсна и разтвори една врата и викна на заспалия си фотограф:

— Беноа!… Беноа!… Бързо!… Ставай!… Една знаменита снимка!…

Той дори не предполагаше колко бе прав. Защото докато Мегре измиваше последните сапунени следи по бузите си и търсеше сакото си, без да откъсва очи от площада, там стана едно наистина необикновено събитие.

Множеството бе вече обградило полицаите и заловения човек. Изведнъж човекът, който навярно отдавна беше дебнал тая възможност, дръпна силно двете си китки.

Отдалеч комисарят видя жалките краища на веригата, увиснала в ръцете на полицаите. И човекът се мушна в множеството. Една жена се търколи на земята. Хората се разбягаха. Докато се опомнят, заловеният се втурна в една задънена улица, на двайсет метра от „Адмиралски хотел“, току до празната къща, пощенската кутия на която миналия петък бе изхвърлила куршума от револвера.

Единият от полицаите — по-младият — понечи да стреля, но се подвоуми и хукна, държейки оръжието си така, че Мегре чакаше да стане някоя злополука. Един дървен навес се разклати от напора на бягащите и платненият му покрив се стовари върху буците масло.

Младият полицай има смелостта да се втурне сам в задънената улица. Мегре, който знаеше това място, продължи да се облича, без да бърза.

Защото би било чудо да се намери сега избягалият. Уличката, широка два метра, се чупеше под прав ъгъл на две места. Двадесет къщи, обърнати към кея или към площада, имаха врати към задънената уличка. А освен това имаше навеси, дюкяни на един търговец на въже и на принадлежности за кораби, склад за консервни кутии, куп безредни постройки, различни ъгли и ъгълчета, покриви, на които лесно можеше да се покачиш — всичко, което правеше преследването почти невъзможно.

Сега множеството се държеше по-надалеч. Жената, която бяха търколили, зачервена от възмущение, сочеше юмрук по всички посоки, а по брадичката й се стичаха сълзи.

Фотографът излезе от хотела бос, навлякъл тренчкот над пижамата си.

Половин час по-късно пристигна кметът, малко след жандармерийския поручик, чиито подчинени започнаха служебно да претърсват околните къщи.

Като видя Мегре, седнал на маса в кафенето заедно с младия полицай и зает да дъвче препечен хляб с масло, висшият градски чиновник потрепера от възмущение.

— Аз ви предупредих, господин комисар, че ви държа отговорен за… за… Но това, изглежда, не ви смущава!… Ей-сега ще изпратя телеграма в Министерството на вътрешните работи, за да го осведомя за… за… й да помоля… Видяхте ли поне какво става навън?… Хората бягат от къщите си… Един немощен старец реве от страх, защото не може да мръдне от втория етаж… Хората виждат разбойника навсякъде…

Мегре се обърна и съзря Ернест Мишу, застанал също като страхливо дете, колкото е възможно по-близо до него и по-безплътен от призрак.

— Забележете, че той е арестуван от местната полиция, тоест от обикновени полицаи, тогава, когато…

— Вие още ли искате да арестувам някого?

— Какво искате да кажете?… Смятате да заловите беглеца ли?

— Вчера вие поискахте от мен да арестувам някого, все едно кого…

Журналистите бяха навън и помагаха на жандармите в претърсванията. Кафенето бе почти празно, в безредие, защото нямаше време да го почистят. Тръпчив мирис на угасен тютюн задавяше гърлото. Стъпваха по угарки, храчки, стърготини и счупени чаши.

Комисарят извади от портфейла си една бланкова заповед за арестуване.

— Кажете само една дума, господин кмете, и аз…

— Любопитен съм да узная кого бихте арестували!…

— Ема!… Моля ви, перо и мастило…

Мегре смучеше бързо лулата си. Кметът измърмори с надежда, че той ще го чуе:

— Блъф!…

Но комисарят не се отказа от намерението си и написа, както бе свикнал, с едри, прави, сплескани букви:

 

„… Лицето Ернест Мишу, управител на Дружеството за недвижими имоти в Белите пясъци…“

 

Това беше повече комично, отколкото трагично. Кметът четеше от обратната страна. Мегре каза:

— Ето! Щом толкова настоявате, арестувам Доктора…

Доктора погледна двамата и се помъчи да се усмихне насила, като човек, който не знае какво да отговори на някоя шега. Но комисарят наблюдаваше Ема, която отиваше към касата и внезапно се обърна; тя не беше толкова бледа, както обикновено, и не можа да сдържи едно радостно потрепване.

— Предполагам, господин комисар, че си давате сметка за важността на…

— Това ми е занаятът, господин кмете.

— И след всичко, което се случи, единственото, което вие измислихте да направите, е да арестувате един от моите приятели… по-точно от моите другари… и в края на краищата — един от първенците на Конкарно, един човек, който…

— Имате ли някой удобен затвор?…

През това време Мишу сякаш се мъчеше да преглътне слюнката си.

— Освен полицейския пост в кметството, има и при жандармерията в стария град…

Влезе инспекторът Льороа. Дъхът му се пресече, когато Мегре с най-естествен глас му каза:

— Вижте какво, драги! Бъдете любезен да отведете Доктора в жандармерията… Скришом!… Не е нужно да му се слагат белезници… Ще го оставите в затвора, като се погрижите да не му липсва нищо…

— Това е чисто безумие! — промълви Доктора. — Нищо не разбирам… Аз… Това е нечувано!… Позорно!…

— По дяволите! — измърмори Мегре и като се обърна към кмета, добави: — Не се противя да продължи търсенето на вашия скитник… То забавлява населението… Може би е полезно?… Но не придавайте голямо значение на неговото залавяне… Успокойте хората…

— Знаете ли, че когато са го хванали тая сутрин, намерили са в него сгъваем нож…

— Не е невъзможно…

Мегре почваше да губи търпение. Прав, той облече тежкото си пардесю с кадифена яка и почна да чисти с ръкав бомбето си.

— До скоро виждане, господин кмете… Ще ви държа в течение… Още един съвет, да не се разправят много неща на журналистите… В същност всичко това не е кой знае каква голяма работа… Ще дойдете ли?

Последните думи бяха отправени към един млад градски полицай, който погледна кмета тъй, като че искаше да каже: „Извинете … но аз съм длъжен да отида с него…“

Инспекторът Льороа се въртеше около Доктора като човек, обременен с тежък товар.

Когато минаваше край Ема, Мегре я потупа по бузата и сетне прекоси площада, без да обръща внимание на любопитните.

— Насам ли?…

— Да… Трябва да заобиколим басейните на пристанището… Има да вървим около половин час…

Рибарите не бяха толкова слисани, колкото населението от драмата, която се разиграваше около „Адмиралското кафене“, и десетина кораба, използувайки относителното затишие, се упътваха, карани с весла, към изхода на пристанището, отдето вдигаха платна.

Полицаят хвърляше към Мегре погледи на ученик, който иска да се хареса на учителя си.

— Вижте… Господин кметът и Доктора най-малко два пъти седмично играеха заедно на карти… Това нещо навярно го е потресло…

— Какво разправят местните хора?…

— Зависи от хората… По-простичките, работниците, рибарите, не се вълнуват много… Дори са доволни от случилото се… Защото Доктора, господин Льо Помре и господин Сервиер не се ползуваха с много добро име… Разбира се, те бяха от господата… Хората не смееха да им кажат нищо… Макар че малко злоупотребяваха, когато развращаваха всички момичета от фабриките… Лятно време заедно с техните парижки приятели ставаше още по-лошо… Постоянно пиеха, в два часа след полунощ вдигаха шум из улиците, като че градът е техен… Често получавахме оплаквания… Особено срещу господин Льо Помре, който не можеше да види фуста и да не пламне… Тежко е да се казват тия неща… Но фабриките почти не работят… Има безработица… И тогава с пари… всичките момичета…

— В такъв случай кой се вълнува?…

— Другите… Заможните граждани!… И търговците, които имаха връзки с групата от „Адмиралското кафене“… Като че то беше центърът на града, нали? Че дори и кметът, който ходеше там…

Полицаят бе поласкан от вниманието, с което Мегре го слушаше.

— Къде сме?

— Току-що излязохме от града… Оттук нататък брегът е почти пустинен… Има само скали, борови гори и няколко вили, обитавани през лятото от парижани… Това е, което наричаме върха Кабелу…

— Отде ви хрумна да търсите насам?…

— Когато вие ни казахте — на моя колега и на мене — да търсим някой скитник, който може да е стопанин на жълтото куче, ние първо претърсихме старите кораби в задната част на пристанището… Отвреме-навреме там се намира по някой скитник… Миналата година там изгоря една малка платноходка, защото някакъв скитник забравил да угаси огъня, който бил на-клал, за да се стопли…

— И нищо ли не намерихте?

— Нищо… Моят колега си спомни за някогашния пост на Кабелу, пост за постоянно наблюдение… Стигнахме до него… Виждате, нали, тая четвъртита сграда от дялани камъни върху най-издадената част на скалите?… Тя е от същата епоха, от която са и укрепленията в стария град… Минете оттук… И внимавайте, че има нечистотии… Много отдавна тук живеел един пазач, нещо като постоянно бдящ наблюдател, чиято задача била да сигнализира минаването на корабите… Оттук се вижда много надалеч… Над протока на Гленанските острови, единствения, по който може да се влезе в залива… Но отпреди петдесетина години всичко това било изоставено…

Мегре мина през един вход, вратата на който липсваше, и влезе в помещение с под от утъпкана пръст. Тесни бойници откриваха в далечината морската шир. На отсрещната стена имаше само един прозорец без стъкла и без дървени рамки.

А по каменните зидове — надписи с острие на нож. По земята — късове хартия и безброй остатъци от строшени неща.

— Ето!… Цели петнадесет години тук живя съвсем сам един човек… Слабоумен… някакъв див човек… Той спеше тук, без да обръща внимание на студа, на влагата и на бурите, които плискаха морска вода през бойниците… Беше наистина нещо чудновато и любопитно… През лятото парижаните дохождаха да го видят и му даваха дребни монети… Един търговец на илюстровани картички се сети да го фотографира и да продава снимките при входа… Най-сетне, през войната, човекът умря… Никой не помисли да изчисти мястото… Вчера аз си рекох, че ако в тоя край някой би искал да се крие, ще се скрие може би тук…

Мегре тръгна по едни тесни каменни стъпала, издълбани в самия зид, и стигна до една караулка или поточно до гранитна кула, отворена към всички страни, от която можеше да се любуваш на цялата околност.

— Тук е бил наблюдателният пост… Преди изобретяването на фаровете запалвали огън на площадката… Та рано тая заран моят колега и аз дойдохме тук… Вървяхме на пръсти… Долу, на същото място, дето по-рано спеше побърканият, видяхме един човек, който хъркаше… Един исполин!… Дишането му се чуваше от петнадесет метра… И ние му сложихме белезниците, преди да се събуди…

Те бяха слезли отново в квадратното помещение, заледено от теченията.

— Той не се ли съпротивяваше?…

— Съвсем не!… Колегата ми му поиска книжата за самоличност, а той не отговори… Вие не можахте да го видите… Самичък той е по-силен от двама ни… Така че аз не изпусках револвера си… А ръцете му!… Вашите са големи, нали?… Но неговите… трябва да си представите двойно по-големи ръце… и с татуировки…

— Видяхте ли какво изобразяват те?

— Видях на лявата ръка само една котва и буквите „SS“ от двете страни… Но имаше и сложни рисунки… Може би змия… Ние не пипнахме нищо от онова, което бе по земята… Гледайте!…

Тук имаше всичко: бутилки от хубаво вино, луксозни спиртни питиета, празни консервни кутии и двайсетина непобутнати кутии. Нещо повече: пепел от огън, пален насред помещението, и съвсем наблизо — една оглозгана кост от печено. Късове хляб. Няколко гръбнака на риби. Консерви стриди и щипци от омари.

— Истински гуляй! — възторгна се младият полицай, който навярно никога не би могъл да си направи подобно пиршество. — Това ни обясни оплакванията, които бяхме получили напоследък… Ние не им обърнахме голямо внимание, защото не се отнасяше до значителни неща… самун хляб — три килограма, — откраднат от хлебаря… кош скумрии, изчезнал от рибарска лодка… Управителят на склада „Прюние“, който твърдеше, че нощем му задигат омарите…

Мегре правеше странно изчисление на ум, като се мъчеше да установи за колко дни един човек с голям апетит би могъл да изяде всичко, което бе консумирано тук.

— Една седмица… — промълви той. — Да… Включително печеното…

Неочаквано той попита:

— Ами кучето?…

— Вярно!… Не го намерихме… По земята има много дири от лапи, но ние не видяхме животното… Знаете ли, кметът трябва да е забъркай във всички тия работи поради Доктора. Би ме учудило, ако не телеграфира в Париж, както каза…

— Човекът имаше ли оръжие?…

— Не! Докато колегата ми Пиедбьоф държеше белезниците, а с другата ръка се прицелваше в него, аз претърсих джобовете му… В един от джобовете на панталона имаше печени кестени… Четири-пет… Навярно от количката, която събота и неделя вечер стои пред киното… И няколко дребни монети… Нямаше и десет франка… Нож… Но не някой опасен нож… Нож от ония, които носят моряците, за да си режат хляба…

— Не каза ли ни една дума?…

— Нито една… така че ние, колегата и аз, помислихме, че е малоумен, както предишният квартирант… Той ни гледаше като мечка… Брадата му не беше бръсната от седмица и имаше два счупени зъба точно в средата на устата…

— А дрехите му?

— Не мога да ви кажа… Стар костюм… Не зная дори дали под него носеше риза или фланелка… Той вървеше с нас послушно… Ние бяхме горди от нашия лов… Докато стигнем в града, можеше десет пъти да избяга… И затова не се опасявахме, когато с едно дръпване той строши веригите на белезниците… Стори ми се, че откъсна дясната ми китка… Още имам белег… Колкото за доктор Мишу…

— Е?…

— Нали знаете, че майка му трябва да се върне днес или утре… Тя е вдовица на народен представител… Казват, че има големи връзки… И е приятелка с кметшата…

Мегре погледна през бойниците сивия океан. Малки платноходки се промъкваха между върха Кабелу и една подводна скала, която не се виждаше, но личеше от разбиващите се в нея вълни, сетне извиваха и отиваха да хвърлят мрежите си на около една миля.

— Смятате ли наистина, че Доктора е, който…

— Да тръгваме! — рече комисарят.

Приливът почваше. Когато излязоха, водата почваше вече да лиже платформата. На стотина крачки от тях един хлапак скачаше от скала на скала, търсейки кошовете за ловене на омари и раци, които бе сложил в дупките по скалите. Младият полицай не беше от мълчаливите.

— Най-необикновеното е, че са нападнали господин Мостаган, най-добрия човек в Конкарно… Дотолкова добър, че щяха да го правят окръжен съветник… Изглежда, че той не е в опасност, но не могли да извадят куршума… Така че за през цял живот ще носи в корема си парче олово!… И като помисли човек, че ако не му беше хрумнало да запали пурата си…

Те не избиколиха басейните, но пресякоха част от пристанището със сала, който кръстосва между протока и стария град.

Недалеч от мястото, дето миналата вечер младежите нападаха с камъни жълтото куче, Мегре съзря една стена с монументална порта, над която имаше знаме и надпис: „Национална жандармерия“.

Той прекоси двора на постройка от времето на Колбер. В една от канцелариите инспекторът Льороа спореше с един жандармерийски сержант.

— Как е Доктора?… — попита Мегре.

— Тъкмо за него говорехме! Сержантът не ще и да чуе да му носи храна отвън…

— Само на ваша отговорност!… — каза сержантът на Мегре. — И ще ви помоля за една бележка, която да ми послужи за оправдание…

Дворът беше тих като манастир. Една чешма бълболеше приятно.

— Къде е той?…

— Там, вдясно… Ще бутнете вратата и след това… втората врата в коридора… Да дойда ли да ви отворя?… Кметът телефонира, за да ни каже да се отнасяме извънредно внимателно със затворника…

Мегре се почеса по брадата. Инспекторът Льороа и полицаят, почти връстници, го гледаха със стеснително любопитство.

След няколко мига комисарят влезе сам в една килия с варосани стени, която не беше по-тъжна от обща казармена стая.

При влизането на комисаря Мишу, седнал пред малка масичка от небоядисано дърво, стана, подвоуми се за миг и гледайки встрани, рече:

— Предполагам, господин комисар, че вие разиграхте тая комедия само за да избегнете нова драма, поставяйки ме под закрила от… от нападението на…

Мегре забеляза, че не му бяха прибрали нито презрамките, нито шалчето, нито връзките на обущата, както е наредбата. С крак той придърпа един стол, седна на него, напълни лулата си и измърмори добродушно:

— Дявол да го вземе!… Но седнете де, Докторе!…