Робинсън Джефърс
Ранени ястреби

I

Строшената опора на крилото се врязва в кървавото рамо,

крилото се влече като сразено знаме,

небето вече няма да потрябва, остават малко дни

на глад и болка: вълкът и котката

не ще скъсят очакването на смъртта: за тях играта няма риск.

Ястребът стои под дъбовия храст и чака

несигурните стъпки на спасението; а през нощта си спомня свободата.

Сънува, че лети, и среща утринта измамен.

За силни като него болката е по-мъчителна.

Настъпи ли денят, от разстояние го дебнат кучета,

но друг освен смъртта не ще смири главата му,

настръхнала за бой, и страшните очи.

Понякога и дивият библейски бог е милостив към тези,

които търсят милост, но не и към надменните.

Нали го помните, набожни хорица, не сте забравили?

Жесток и гневен, ястребът го помни.

II

По-скоро бих убил човек, но не и ястреб.

Страдание и немощ, това му бе останало:

костта, непоправимо смазана, крилото в ноктите заплетено.

Шест седмици го хранихме и после го оставихме на воля.

Той отлетя зад хълма и привечер отново се завърна.

Дошъл бе да умре.

Но не като нещастен просяк, в очите му гореше старата

непоклатима гордост. Застрелях го на залез.

Тялото, което рухна, бе пухкаво, със меки женствени пера.

Но другото, което с бесен порив се въззе, изпълни с ужас

притихналите чапли,

преди да се загуби, отърсено от всичко земно.