Уилям Карлос Уилямс
Пролет

Край пътя за инфекциозната болница,

под морето, боядисани

в синьо облаци — студен вятър. Отвъд —

широките, пусти, кални полета,

кафяви от мъртви бурени, прави и повалени.

 

Петна от неподвижна вода,

разхвърляни високи дървета.

 

По целия път червеникави,

морави, криви, щръкнали, клонести

кичури храсти и дребни дървета

с мъртви, кафяви листа, а под тях

безлистни лози —

безжизнени на вид, лениви,

замаяни предвестници на пролетта.

 

Те идват в новия свят голи,

студени, неуверени във всичко,

освен че идват. Навсякъде около тях —

студеният, познат вятър.

 

Днес тревата, утре

вкочаненото листо на дивия морков.

Един след друг предметите се очертават —

и все по-бързо: блясъкът, контурът на листото.

 

Сега това е само дръзкото достойнство

на появата. Все пак голямата промяна

е настъпила: дълбоко впили корени,

започват те да се пробуждат.