Уилям Карлос Уилямс
Портрет на жена

Бедрата ти са ябълкови дървета,

чиито цветове докосват небето.

Кое небе? Небето,

на което Вато^[1] окачи

дамски чехъл. Коленете ти

са южен полъх — или

снежен вихър. А! Какъв

човек бе Фрагонар?^[2] —

сякаш това би обяснило

нещо. Ах, да — под

коленете, щом песента

върви нататък, е един

от тия чудни бели дни —

високата трева на твоите глезени

се полюлява на брега.

Кой бряг?

По устните ми лепне пясък.

Кой бряг?

Листенцата на цветовете може би.

Отде да знам?

Кой бряг? Кой бряг?

Аз казах — листенцата от цветове на ябълка.