Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Корекция
NomaD (2012-2013 г.)

Издание:

Американски поети

Второ допълнено издание

Художествено оформление: Жеко Алексиев, 2010

Издателство „Захарий Стоянов“, София 2010

Редактор: Андрей Андреев

Графичен дизайн и корица: Жеко Алексиев

Коректор: Маргарита Иванова

Подбрали: Леда Милева и Николай Попов, 2010

ISBN: 978-954-09-0488-7

 

Формат 16/60/84

Печатни коли 24,5

Печат УИ „Св. Климент Охридски“

История

  1. — Добавяне

В гората зърна ли прегънати брези

край другите изправени дървета,

обичам да си мисля — някое момче ги е люляло.

Но от люлеене те не остават тъй,

а от виелиците. Можеш да ги видиш,

покрити с лед, през утрините зимни

подир суграшицата. Те се чукат

една във друга, стават многоцветни

и пукат, и събарят своя гланц.

След туй от слънчевата топлина с кристали

поръсват снежната кора отдолу —

такива купища накълцано стъкло,

че мислиш — небосводът се е счупил.

До папратта ги свежда тежестта им,

те няма да се счупят,

но няма да се изправят вече.

И след години можеш да ги видиш

все тъй прегънати, листата виснали —

като момичета, които лазят

със спуснати коси — да ги сушат.

 

Но друго щях да кажа аз, когато

се вмъкна истинското обяснение

за снежните виелици — че предпочел бих

едно момче да е прегъвало брезите,

момче, излязло кравите да прибере,

израснало далече от града,

и не успяло бейзбол да научи,

само измислило една-единствена игра,

и зиме, лете нея все играе.

То е превивало дърветата в гората,

додето силата на всяко е сломило,

и не остава, не остава ни едно

да му се противи. То е научило,

което трябва — че не бива изведнъж

брезите към земята да навежда,

то пази чак догоре равновесие,

катери се грижливо със усилието,

с което се налива вино в чаша —

до тънката черта, дори над нея.

Тогава скача със крака напред

и рита въздуха, докато стигне долу.

 

Тъй някога и аз брези прегъвах,

и днес мечтая пак да ги прегъвам.

Когато ме гнетят съображения,

когато целият живот прилича

на лес непроходим и по лицето

ми лазят паяжини и сълзят очите

от ударите на коварни клончета,

бих искал да се вдигна от земята

и да се върна, и отново да се вдигна.

Съдбата да не ме разбира криво,

да не ме носи в своята оскъдност

без път обратен. Истинското място

за обич е земята. Друго няма.

Как искам да се качвам по брези,

по белите стъбла все към небето

и те да не издържат мойта тежест,

и връх да свиват, долу да ме връщат.

На този свят аз знам неща, по-лоши,

отколкото брезите да прегъваш.

Край